Хенинг Манкел
Сенките растат със здрача (1)

1

Искам да продължа историята за Юел, да ви разкажа какво стана след края на лятото, когато комарите престанаха да жужат, а нощем времето се застуди.

Дойде есента, а с нея в главата на Юел се появиха и други мисли. Много рядко се сещаше да се отбие при скалата си до реката и да поглежда към небето.

Сякаш кучето, което се бе запътило към далечна звезда, престана да съществува.

А вероятно никога не бе съществувало и всичко е било само сън.

Юел не знаеше какво да мисли. Предположи все пак, че всичко се е променило, защото скоро му предстоеше да навърши дванайсет и вече беше голям да си мечтае за мистериозни кучета, които навярно изобщо не съществуват.

Юел очакваше дванайсетия си рожден ден с огромно нетърпение. Още три години и ще стане на петнайсет, а тогава ще му позволят да кара мотопед и да гледа забранени филми в читалището. Петнайсетгодишните са по-скоро възрастни, отколкото деца.

Ето такива мисли се въртяха из главата на Юел в един септемврийски следобед на 1957-а. Беше неделя и Юел пое на експедиция из необятната гора около градчето, където живееха. Искаше да разбере дали е възможно да се изгуби нарочно. А го занимаваха и още два сериозни въпроса: дали не би било по-добре да се бе родил момиче — Юела например — и какво ще работи, като порасне.

Юел, разбира се, не споделяше с баща си какво си мисли.

Седнал на широкия перваз, наблюдаваше как татко Самюел се бръсне. Понеже Юел не помнеше случай баща му да не се пореже при бръснене, момчето реши някой ден, когато му поникне брада, да я остави дълга. Веднъж — беше сам вкъщи — си начерни лицето с края на обгоряла цепеница, за да провери дали ще му отива брада. После си уви лисича кожа около бузите с цел да разбере какво е усещането лицето ти да е покрито с косми. Предпочиташе брада вместо рани от бръснач. Дано само брадата не мирише като лисича кожа.

Самюел довърши бръсненето и се натъкми в официален костюм. Юел му завърза вратовръзката. Бащата вече беше готов да отиде у Сара, сервитьорката в бирарията. Днес тя имаше свободен ден.

„Ей сега ще обещае, че няма да закъснява“ — рече си Юел.

— Няма да закъснея — оправда очакванията му Самюел. — Какво ще правиш следобед?

— Ще сглобявам пъзел. — Юел отдавна бе подготвил отговора си. — Онзи, големия, с индианския вожд Джеронимо. Съдържа цели 954 парчета.

Самюел го огледа замислено.

— Защо не поиграеш на въздух? — попита той. — Времето е чудесно.

— Искам да си подобря рекорда за сглобяването на пъзела. Миналия път успях за четири часа, сега ще се пробвам за три.

Самюел кимна и излезе. Юел му махна през прозореца. После извади стара раница изпод леглото и пъхна вътре няколко сандвича. Свари си чай и го наля в червения термос на Самюел. Рискуваше да ядоса баща си, ако повреди или счупи термоса. Тогава го очакваха безкрайни дотегливи обяснения. Все пак Юел реши да го вземе. Експедиция без термос не е никаква експедиция.

Извади и дневника си изпод макета на кораба „Селестине“, потънал в прах. Стегна връвта на раницата, обу си гумените ботуши и си облече якето. Взе стълбите до първия етаж на три скока. Само допреди половин година му бяха нужни четири.

Слънцето грееше, ала вееше есенен хлад. За да си наложи да върви бързо, Юел си представи, че зад склада на Търговското сдружение дебне индианският вожд Джеронимо заедно с хората си. Затова Юел възседна въображаемия си кон, удари с език по небцето си, за да го пришпори, и жребецът се понесе в стремителен бяг. Ботушите на Юел се превърнаха в току-що подковани копита на пъстро пони, червеникавокафявите товарни вагони на страничните коловози — в скали, зад които да се скрие от индианците. Добере ли се до гарата, Джеронимо и хората му никога няма да го настигнат, защото оттам започва гората.

Щом навлезе между дърветата, прекрати играта. Юел умееше да включва и изключва въображението си като кран на чешма.

Слънцето слезе ниско на небосклона и между масивните стволове на дърветата се спусна здрач. Сенките се удължаваха все повече.

Изведнъж пътеката изчезна. Около Юел имаше само дървета.

„Една-единствена стъпка — помисли си той. — Една-единствена стъпка и целият свят изчезва.“

Заслуша се в шумоленето на вятъра. Беше решил да се упражнява в нарочно изгубване из гората. Така ще бъде първият, доказал, че се губят не само онези, които не знаят пътя.

Неочаквано от върха на близкото дърво литна сврака. Юел се стресна. После всичко отново утихна. Свраката го изплаши. Панически отстъпи крачка назад, за да се увери, че светът още не е изчезнал. Окачи раницата си на протягащ се над него клон и извървя десет крачки в гората. После още десет. Обърна се. Оттам раницата не се виждаше. Затвори очи и се завъртя, докато му се зави свят и изгуби представа за посоките. Отвори очи. Не знаеше накъде да тръгне. Ето че успя да се изгуби.

Около него не се чуваше нищо освен шумоленето на вятъра в листата на дърветата.

Изведнъж му се прииска да зареже всичко.

Какъв смисъл има да се изгубиш нарочно? Това е детска игра и никак не подхожда на дванайсетгодишни.

„Ето тук се крие голямата разлика — даде си сметка Юел. — С детството свършва и играта наужким.“

Между дърветата се спускаше мрак. Юел намери раницата и тръгна по пътеката. Питаше се дали щеше да е по-щастлив, ако се бе родил момиче. Кое е за предпочитане — да бъдеш Юел или Юела?

Момчетата са по-силни и се занимават с по-интересни неща от момичетата. А когато пораснат, имат по-вълнуващи професии. И все пак Юел се колебаеше. Кое е за предпочитане: да имаш брада с миризмата на лисича кожа или наболи под пуловера гърди? Да раждаш деца или да ти се раждат? Да закачаш или да те закачат?

Запъти се към къщи, без да стигне до някакъв извод. Ядосан, ритна един камък. Тази неделя мина ужасно. Реши да запише в дневника си, че е прекарал много лош ден. Нямаше никакво желание да нарежда пъзела с Джеронимо. Всъщност с нищо не му се занимаваше. А на следващата сутрин започваше учебната година.

За да влоши още повече и бездруго ужасния си ден, Юел си прехапа езика. Най-големият му кошмар беше да не знае с какво да се занимава в бъдеще.

Отдавна бе проумял, че животът е низ от „после“-та, и трябва да се стараеш следващото „после“ да бъде по-добро от предходното. Днес обаче всичко се обърка.

Бутна портата към занемарения двор, където живееше.

Червените цветове на офиката блеснаха пред очите му. Слънцето залязваше на хоризонта отвъд реката.

„Нищо не се случва — помисли си обезсърчен Юел. — В този скапан град е пълна скука.“

Грешеше. На следващия ден — дъждовен, мъглив понеделник — се случи нещо, което Юел не си бе представял и в най-смелите си мечти.

Съдбата му поднесе истинско чудо.