Хенинг Манкел
Сенките растат със здрача (4)

4

На другия ден след училище Юел тръгна към дома на Симон Вихрушка. Валеше дъжд, а и момчето се ядосваше, задето още не бе измислило какво добро дело да извърши.

Защо му се струваше толкова трудно?

Сутринта, когато татко Самюел го разтърси за рамото и го предупреди да става веднага, ако не иска да закъснее, Юел се надигна от леглото с мисълта за доброто дело. Предната вечер не му остана време за мислене. Върна се вкъщи и завари баща си, наведен над стара морска карта. Дебелият му показалец шареше по хартията, описвайки маршрути по море.

Юел се зарадва: Самюел вадеше картите само когато се намираше в добро настроение и имаше желание да разказва за приключенията си като моряк. Заедно се надвесваха над картата и тръгваха по следите на корабите, с които бе плавал.

Самюел изобщо не го попита защо се е забавил толкова у Ева-Лиса. Още една причина да се радва.

— Корабът тръгва след минута — обяви Самюел.

Юел бързо си изхлузи ботушите и хвърли якето си на закачалката. После седна на стола срещу баща си.

— Замалко да те оставим на брега — рече Самюел с престорено строг глас.

Сериозната игра започна.

— Ти ли си Юел Гюстафсон — новият помощник в кухнята?

— Да.

— Отговаря се: „Да, капитане!“.

— Да, капитане!

После отплаваха. Отвързаха въжетата, витлата заработиха, моряците и юнгите се разтичаха по палубата, щурманът започна да дава заповеди, а капитан Самюел Гюстафсон наблюдаваше всичко от командния мостик.

Бащата на Юел, навремето обикновен моряк, се превръщаше в капитан, когато пътуваше с Юел.

— Как се казва корабът? — полюбопитства момчето.

— Днес пътуваме със „Селестине“ — отвърна баща му и го погледна над ръба на очилата си. — Най-хубавият кораб. Но съм му сложил двигател, за да плава по-бързо.

Юел погледна макета зад витрината на стената, до рафта с чиниите.

Стори му се, че стените на кухнята скърцат като вътрешността на кораб, който бавно поема към открито море.

Самюел сложи показалец върху картата:

— Панаирът в град Скарбъроу. Махаме се оттук.

— Какво пренасяме?

— Диви коне, желязна руда и няколко сандъка с неизвестно съдържание. Само капитанът знае какво има в тях.

„Какво прекрасно пътешествие ни очаква! — помисли си Юел. — Няма нищо по-вълнуващо от пренасянето на мистериозни сандъци.“ Щяха да разберат какво има вътре чак когато спрат на пристанище.

— Ще заобиколим от север островите Оркни. — Самюел посочи върху картата. — Трябва много да внимаваме да не се ударим в някой ледник. Ако се извие силна буря от запад, ще поемем курс към Исландия. Ала преди това екипажът се нуждае от топла супа, за да се сгрее.

Чак сега Юел забеляза тенджерата върху котлона. Самюел извади две купички и ги напълни със супа. Беше я сварил от кокали.

— Супа от костенурки — заяви гордо той.

Докато се хранеха, къщата се люшкаше като кораб по време на буря. Силният вятър ги завлече до брега на Исландия, чиито високи скали се виждаха над пенещите се вълни. Един от моряците падна зад борда, но за щастие успяха да го спасят. Корабът минаваше покрай мълчаливи чудновати ледници, а дивите коне цвилеха и ритаха в клетките под палубата. Самюел разказваше ли, разказваше за рева на морската буря, за огромните китове, от които хвърчат пръски вода в далечината. Най-сетне една ранна сутрин пред тях се появи брегът на Ню Фаундленд и поеха към Филаделфия. Посрещна ги кораб-влекач и не след дълго акостираха на пристанището.

Самюел се облегна на дивана и изпъна гръб.

— Пътуването мина много добре, само дето онзи юнга, който падна зад борда, можеше сериозно да пострада.

— Спасихме го като по чудо — съгласи се Юел.

— Просто извади голям късмет — поправи го Самюел.

— А какво стана с тайнствените сандъци? — предпазливо попита Юел.

— Замалко да ги забравя — Самюел стана и отиде в стаята си.

Юел го очакваше с нетърпение, защото знаеше, че му е подготвил изненада.

— В сандъците имаше стари спомени — рече баща му, като се върна, и му подаде избледняла снимка с откъснато крайче.

На нея се виждаше акостирал кораб. На мостика стояха няколко моряци и се взираха право във фотоапарата. Само един от тях носеше униформа, останалите бяха облечени в работни дрехи.

— Това тук съм аз. — Самюел посочи моряк с размито на снимката лице: явно бе извърнал глава в момента на щракването на апарата. — Точно преди фотографът да натисне копчето, една муха ми влезе в носа. Сигурно и нея я има на снимката, но е прекалено малка, за да я забележим. Намерих тази фотография, докато търсех нещо друго. Често става така. Търсиш едно, а намираш друго. Искам да ти подаря тази снимка. Корабът се казва „Пилигрим“ и идва от Бристол.

— Благодаря — трогна се Юел и внимателно сложи снимката върху мушамата.

Сдоби се със съкровище, неоценимо за богатото му въображение.

Самюел седна на дивана, прозина се и се зае да кърпи вълнен чорап. Юел разтреби масата. Изведнъж го налегна ужасна умора. Тази вечер не му останаха сили да мисли за доброто дело, което искаше да извърши. Само да легне, и веднага щеше да заспи.

Съблече се, изми си зъбите и си облече дългата до глезените нощница. Мушна се под завивката и преди да заспи, извика на баща си да дойде. Самюел влезе с чорапа в ръка и приседна на ръба на леглото. То изскърца под тежестта му.

— Много ли мислиш за злополуката? — попита той.

— Не — отвърна Юел. — Изобщо не съм се сещал за автобуса.

Не беше съвсем вярно, защото случилото се непрекъснато дебнеше, скрито зад останалите в главата му мисли. От време на време успяваше да си пробие път и Юел имаше чувството, че споменът за камиона ще се нахвърли върху него като хищник.

Мъчеше се да не обръща внимание на връхлитащите го представи, ала мислите, особено неприятните, не се оставят да ги прогониш толкова лесно.

Юел се страхуваше най-много за живота на Самюел. Непрекъснато се боеше да не го убие някое дърво. По-голямо нещастие от това не можеше да си представи. Понякога чак се разтреперваше от ужас, сякаш дървото вече е паднало върху баща му. Юел се примири, че е безсилен да избяга от кошмарните мисли в главата си.

Навярно инцидентът с автобуса щеше да го преследва до края на живота му.

Самюел го потупа по бузата и се върна в кухнята. Юел се помъчи да се съсредоточи върху доброто дело, което се канеше да извърши, но мислите му се разпиляваха във всички посоки и не успя да хване нито една. Все едно да се опитваш да уловиш врабчета, подскачащи из локва на улицата…

И на следващия ден не му хрумна подходяща идея за добро дело, колкото и да си напрягаше ума. На два пъти така се отнесе, че забрави да слуша какво преподава госпожа Недерщрьом. За щастие тя не забеляза колко е разсеян или просто реши да не го закача след преживяното чудо.

В междучасията всичко си беше почти постарому, но не съвсем. Съучениците му продължаваха да го гледат някак странно. Юел се чувстваше неловко заради прекалената тържественост в отношението им към него.

След края на часовете реши да се отбие у Симон Вихрушка. Надяваше се той да му подхвърли някоя идея за добро дело. Симон — по прякор Стария зидар — живееше в занемарена къща недалеч от болницата. За разлика от Йертрюд, която просто имаше налудничави хрумвания, Симон си беше доказано откачен. Бе прекарал дълги години в лудница. После, след като оздравял, го пуснали, но мнозина смятаха, че още не се е оправил, и се страхуваха от него. Юел обаче не се боеше от Симон. Откакто Стария зидар го заведе при Езерото на четирите вятъра, страхът му изчезна…

Юел сви встрани от главния път и пое по тясна пътека, която криволичеше между гъста иглолистна растителност. Човек лесно би се изгубил, ако не знае пътя. Симон лично бе проправил множество объркващи пътеки — истински лабиринт, за да заблуди натрапниците, които идваха да го безпокоят. Не знаеш ли точно откъде да минеш, излизаш отново на главния път.

Симон живееше в стара ковачница. Повечето жители на градчето настояваха той да се премести в старчески дом. Понякога го посещаваха облечени в черно жени с широкополи шапки и мъже — също в черни дрехи — и се опитваха да го придумат да напусне порутената ковачница. Винаги пристигаха по няколко души, защото се бояха от Симон и не смееха да го посещават поединично. Случваше се Стария зидар да се разгневи ужасно, а веднъж дори запрати кокошка в главата на някаква жена с широкопола шапка. Настана голяма олелия и в крайна сметка хората оставиха Симон на мира за известно време. После обаче пак започнаха да му досаждат.

Юел се колебаеше дали Широкополите шапки имат право да решават къде ще живее Симон, но изобщо не се съмняваше, че тези хора са от вражеско племе и трябва да се пази от тях.

Докато вървеше между високите дървета и внимаваше да не обърка пътя, Юел си мислеше колко му е нужен истински приятел. Не можеше да продължава да прекарва свободното си време с големи хора, които на всичкото отгоре не са с всичкия си. Искаше му се да си намери приятел връстник.

Неочаквано дърветата се разредиха и пред Юел се появи къщата на Симон, заобиколена от градина, пълна със стари железа. Там стоеше и старият камион, който Симон караше, когато не можеше да спи нощем. От комина се виеше дим, а кокошка кълвеше по пода на малката веранда пред входа.

Юел спря и огледа свинарника — старо такси, превърнато от Симон в кочина. Оттам, където някога е било предното стъкло, се подаваше малка розова зурла.

Юел почука на вратата и влезе. Винаги минаваше известно време, докато свикне с миризмата в дома на Симон. Не беше никак приятна. Юел се принуждаваше да диша през носа, за да не му прилошее.

Бе забелязал, че Симон не се къпе често. За смрадта допринасяха и кокошките, и сивото куче, което дъвчеше кокали до печката.

Все пак Юел се научи да привиква към тази смрад и след около половин час вече не я усещаше толкова силно.

Този път завари Симон да чете на голямата маса. Стария зидар държеше химикалка в ръка и преписваше каквото му хареса. Из цялата къща се търкаляха книги. Кокошките снасяха яйца между тях и Юел често помагаше на Симон да ги открие. Стария зидар бе облечен в неизменния си дебел кожух. Носеше го и зиме, и лете. Брадата му се намираше в пълен безпорядък, а косата му стърчеше настрани. Когато Юел влезе, Симон тъкмо пренаписваше края на дебела книга. Момчето знаеше, че Стария зидар много мрази да го прекъсват точно в такъв момент. Симон зачеркна написаното в книгата и започна да пише между редовете. Юел клекна да погали кучето и търпеливо изчака Симон да приключи.

След известно време Стария зидар захвърли химикалката, погледна Юел и се усмихна.

— Романът стана много по-хубав. Краят вече ми харесва.

— Позволено ли е човек да променя книгите просто така? — поинтересува се Юел.

— Позволено или не, изобщо не ме е грижа.

Юел седна на табуретка до масата. Симон го гледаше с любопитство. Стария зидар не общуваше почти с никого и едва ли бе чул за злополуката. Юел му разказа какво се бе случило. Симон се намръщи, докато слушаше. Юел се поотдръпна назад, защото от Стария зидар се носеше непоносима смрад.

„Дали ще се сметне за добро дело, ако се погрижа Симон да се изкъпе?“ Не, идеята му се стори лоша. Ами ако Симон се ядоса и започне да хвърля кокошки като онзи път?

— Трябва да извърша добро дело — сподели с него Юел. — Нали след като си преживял чудо, е редно да направиш добро за благодарност.

— Да, да — промълви Симон. — Юел, преживял си нещо ужасно!

— Нищо не ме боли — успокои го момчето. — Дори не си прехапах езика.

Неочаквано очите на Симон плувнаха в сълзи. Случваше се за пръв път. Юел усети буца в гърлото си.

— Ужасно — промърмори пак Симон. — Ужасно, ужасно…

— Аз бях виновен за злополуката. Забравих да се огледам.

Върху масата кацна кокошка и се изцвъка върху книгата на Симон. Юел избухна в смях. Симон си избърса сълзите и също се разсмя.

— Удари печата си върху страницата — пошегува се той.

— Как да измисля какво добро дело да сторя? — попита Юел, като продължаваше да се смее.

— Трябва да помислим. Най-добре да си сложим очила.

Юел съвсем бе забравил за специалните Очила за мислене на Симон. Изглеждаха като обикновени очила с единствената разлика, че стъклата бяха боядисани в черно. Сложиш ли ги, ослепяваш.

Симон стана от стола и се огледа.

— Къде ли съм ги забутал? — промърмори и погледна въпросително Юел. — Човек къде си оставя очилата?

— На някой рафт — предположи Юел, защото татко Самюел ги оставяше там.

— На рафт — кимна Симон. — А къде има рафтове?

Юел се огледа. В стаята нямаше.

— В килера — отвърна той. — Провери там.

— Точно така. Ще отида в килера.

Оттам се разнесе тракане на корита и тенджери, дрънчене на празни бутилки и шумолене на торбички. После проехтя победоносен вик и Симон се върна с два чифта очила.

— Сега ще започнем да мислим. Ако очилата не помогнат, ще се качим на Каляската и ще отидем до Езерото на четирите вятъра.

Каляската — името на най-красивата карета на краля — така Симон наричаше стария си камион.

И ето, сложиха си очилата — стари като на мотоциклетистите, които прилепваха плътно към главата с помощта на ластик и превръщаха всичко в тъмница, дори да стоиш с отворени очи.

— Започваме да мислим! — обяви Симон.

Млъкнаха. Кучето душеше под масата, а една кокошка кълвеше в ъгъла. Юел се мъчеше да се съсредоточи, но му идеше да прихне. Напоследък му се случваше много често, докато се занимава с нещо сериозно, да го напуши на смях. В такива моменти сякаш някой започваше да гъделичка ходилата му.

А тази мисъл го разсмиваше още повече. „Не бива да се смея така“ — разгневи се той на себе си. И прихна. Напиращият смях рукна неудържимо от устата му.

Юел се притесни да не би Симон да се ядоса. Но дори притеснението не укроти смеха му. За негова изненада Стария зидар изобщо не се подразни. Симон беше от малцината възрастни, които още помнеха какво е да си на дванайсет.

Татко Самюел напълно го бе забравил, но не и Йертрюд.

Госпожа Недерщрьом също го бе забравила, за разлика от Симон Вихрушка.

— Мисленето май не ни се получава — заключи Стария зидар. — Очилата не помагат.

Свалиха ги.

— Искаш ли да отидем до Езерото на четирите вятъра? — попита Симон.

Юел винаги посрещаше с възторг предложението да се повози на предната седалка на камиона през тайнствения сняг навътре в гората, ала днес нямаше желание. След злополуката изпитваше страх от големи автомобили. Да, наистина в кабината на камиона не съществуваше опасност да го прегазят, но той се боеше да не би някой пешеходец да попадне под колелата му.

Не, днес определено не искаше да се вози в камиона.

— Нямам време — промърмори Юел. — Имам среща с баща ми.

— Съжалявам, задето не успях да ти помогна. Сигурно човек сам трябва да измисли какво добро дело да стори.

Юел си тръгна.

Навън дъждът бе спрял. По небето се гонеха облаци с оръфани краища.

Обърка се в лабиринта и вместо да излезе на главния път, пак се озова пред къщата на Симон.

Ядосан, тръгна отново и не повтори грешката си. Дърветата се разредиха и шосето се показа.

Омръзна му да мисли и да се чуди. Прииска му се да размаха ръце и да прогони всички мисли като ято комари. „Ако проклетият Еклунд бе шофирал по-внимателно, нямаше да ми се налага да се отплащам за чудеса — ядосваше се той. — А сега си губя времето с добри дела, вместо да си търся приятел и да тренирам футбол.“

Докато вървеше към къщи, подритваше камъчета. Пръстите на краката го заболяха. Изпитваше съжаление към себе си. Нямаше нито майка, нито близък приятел. Срещаше се само със Симон Вихрушка, който мирише лошо, и с безносата Йертрюд.

Липсваха му толкова много неща. „Същият съм като Йертрюд. Тя няма нос, аз нямам майка…“

Изведнъж се спря насред пътя. А може би идеите му как да извърши добро дело съвсем не бяха изчерпани.

Юел не можеше да върне на Йертрюд носа й.

Освен нос обаче тя се нуждаеше и от мъж.

Ама разбира се!

Беше на трийсет, а още не беше омъжена и нямаше деца.

Ето с това ще й помогне!

Точно така!

Юел измисли какво добро дело да извърши: ще намери мъж на Йертрюд, за да не седи сама вечер.

Къде обаче да намери такъв мъж?

Веднага се сети.

В бирарията, къде другаде! Нали Сара често разказваше на Самюел колко много ергени от градчето прекарвали цялото си свободно време в пиене на бира.

Изведнъж Юел се разбърза. Спусна се по склона към центъра. Там се намираха магазинът за бои и магазинът за обувки, а на ъгъла — бирарията.

От бягане се задъха и спря за малко. Огледа се. Стоеше точно на улицата, която бе пресякъл, без да се огледа, а злополуката му се размина.

„Това трябва да е знак, че постъпвам правилно — прецени Юел. — Ще започна доброто си дело от мястото, където ми се случи чудото.“

Вратата на бирарията се отвори, на стълбите излезе охранителят Нюберг, стисна с пръсти носа си и се изсекна. Юел бързо се скри зад паркирана наблизо кола. Предпочиташе да остане незабелязан, защото Нюберг сигурно щеше да го разпитва.

Охранителят се прокашля и плю върху тротоара. После пак влезе в бирарията. Юел се огледа и чак след това пресече улицата. От задната страна на заведението имаше друг вход. Сара му бе казала да използва него, когато идва при нея.

Юел се поколеба за миг, после посегна към дръжката на вратата и влезе в бирарията, за да намери мъж на Йертрюд.