Хенинг Манкел
Сенките растат със здрача (3)

3

Колкото до Йертрюд, Юел беше сигурен само в едно: тя няма нос. Всичко останало представляваше загадка. Юел не знаеше какво да очаква от тази жена, изгубила носа си по време на неуспешна операция в болницата. Йертрюд вършеше почти всичко наопаки. Въпреки че ходеше в свободната църква, където Хурапеле отслужваше литургиите, тя не приличаше на останалите лелки. Докато те ходеха облечени в черно, с широкополи шапки с черна мрежичка пред очите, с галоши и кафяви дамски чанти, тя си шиеше дрехите сама. Неведнъж Юел я бе наблюдавал как натиска педалите на шевната машина и майстори причудливи одежди. Йертрюд умееше да преправя стари дрехи. Например, разпаряше зимно палто на две, снаждаше едната част с парче от друго палто и така се получаваше съвсем нова връхна дреха. За да я ушие както трябва, първо обличаше двете половини и караше Юел да забоде карфиците така, че да знае къде точно да мине тегелът. Не носеше шапки с периферия. Често обаче нахлупваше ниско над очите си стара военна ушанка, някога била жълто-бяла. Понеже обичаше по-ярките цветове, Йертрюд я бе боядисала в червено.

Според Юел безносата му приятелка имаше тежък характер. Не можеше да предвиди какво ще й щукне или какво ще каже. Идеите й хем го забавляваха, хем му се струваха прекалено детински. Понякога хрумванията й го караха да се чувства неловко, особено когато го молеше да се включи в начинанията й. Друг път пък се въодушевяваше от щуротиите й.

Йертрюд беше почти трийсетгодишна, три пъти по-възрастна от Юел. И въпреки това често се държеше като петгодишно хлапе.

Именно тази странна смесица от поведение на дете и възрастен притесняваше Юел.

Той спря пред вратата на кухнята и се ослуша. Понякога Йертрюд се натъжаваше и той я заварваше да плаче винаги на един и същи стол, натикан в ъгъла до печката. Приличаше на наказана.

Юел не обичаше да стои при нея, докато е разстроена. Тя ридаеше прекалено силно, въпреки че нито я болеше корем, нито бе паднала лошо. И все пак ревеше като ранена.

Юел смяташе, че когато човек е тъжен, не бива да реве с цяло гърло, та да го чуе целият свят, а да си поплаче съвсем тихичко. Ако изпитваш болка, може да викаш. Но не и ако си разстроен.

Няколко пъти се случи да чуе още отвън, че Йертрюд ридае в кухнята. Тогава просто се връщаше вкъщи, без да влиза при нея.

Този път обаче не се чуваше плач. Юел се ослуша с ухо до студената врата. После дръпна шнура на стената. Вътре веднага започна да звъни. Ето това най-много му харесваше в дома й. Всичко беше различно. Йертрюд нямаше дори обикновен звънец с копче за натискане, а си бе изработила съвсем сама собствен механизъм с шнур. Как ли? Разглобила беше един стар будилник и бе съединила частите му с няколко звънчета, които бе измолила от търговеца на коне Ундер.

Цялата й къща беше обзаведена с подобни „изобретения“.

Веднъж — Юел й беше на гости и двамата почти бяха подредили един много скучен пъзел — тя неочаквано скочи от стола и разпръсна всички парчета по пода.

— Сетих се! — извика.

— Няма ли да довършим пъзела? — попита Юел и в същия миг осъзна колко глупав въпрос е задал: всички парчета лежаха пръснати върху пода. Ако искаха да наредят целия пъзел, трябваше да започнат отначало.

Йертрюд си бе сложила червения клоунски нос. Обикновено пъхаше носна кърпичка в дупката под очите си, ала изпаднеше ли във философско или весело настроение, предпочиташе клоунския нос. Наричаше го „носа за размисъл“.

— Зарежи пъзела — извика Йертрюд. — Ще направим друго.

— Какво?

Вместо отговор Йертрюд го погледна загадъчно, а после мушна глава в гардероба, започна да вади оттам дрехи и да ги хвърля върху пода.

— Ще преобразяваме — отвърна.

Юел не я разбра.

— Какво ще преобразяваме?

— Всичко обикновено и скучно.

И това уточнение не хвърли светлина върху намеренията й. Юел се питаше дали нейното хрумване ще го смути, или пък ще се позабавляват.

— Сега ще се преоблечем и ще се превърнем в съвсем други хора — продължи тя и започна да дърпа разни дрехи от купчината. — За начало ще се преобразим ние.

Юел се съгласи с желание да се включи в играта. Обичаше да се облича в интересни дрехи. Често, докато чакаше картофите да заврат, се намъкваше в дрехите на татко Самюел. Допреди няколко години се преобличаше само на шега, но отскоро играта се превърна във възможност да изпробва как се чувства в ролята на възрастен. Дрехите на баща му не само бяха по-големи от неговите, но бяха и снабдени със специални джобове, напълно ненужни на децата: в тях възрастните държаха часовник или дребни монети.

Юел забеляза, че облякъл дрехите на татко Самюел, започва да разсъждава другояче. Често, оглеждайки се в огледалото, влизаше в ролята на баща си и питаше отражението си как е минал учебният ден и дали е купил хляб. Отражението, разбира се, мълчеше, но Юел вадеше въображаем часовник от джоба си, въздишаше и подканяше отражението на следващия ден да не забравя покупките.

Веднъж намери рокля в дъното на гардероба в стаята на Самюел. Беше прибрана в калъф, от който се носеше миризма на нафталин. Юел предположи, че роклята е на мама Йени — забравила я е на тръгване. На кого другиго да бъде? Сара от бирарията беше прекалено дебела, за да се побере в нея. А и тя никога не оставаше да спи в дома им.

Юел го забрани.

Не, не бе казвал нищо, ала въпреки това го забрани.

Толкова много се боеше от това, че Сара сякаш прочете мислите му.

Значи роклята беше на мама Йени.

Дали наистина я бе забравила, или нарочно я бе оставила, за да я облече, когато се върне някой ден?

Юел внимателно я извади от калъфа и я сложи върху масата. Беше синя, с шал, зашит на талията.

Стоя прехласнат дълго и накрая картофите в тенджерата загоряха. Едва когато замириса на изгоряло и кухнята се задими, Юел дойде на себе си и откъсна очи от роклята. Пак я окачи в гардероба.

След няколко дни пак я извади. И я облече. Качи се на стол пред пукнатото огледало, за да огледа шала на кръста.

После прибра роклята в гардероба.

Така и не успя да прецени дали мама Йени я е забравила по невнимание, или я е оставила нарочно…

Йертрюд го извади от мислите му, защото продължаваше да рови из купчината дрехи.

— Облечи това — подаде му чифт жълти панталони. — Побързай! След осем вечерта нямаме право да променяме обичайните неща.

— И защо? — изненада се Юел.

— Защото така. Хайде, не се бави!

Юел обу панталоните. Оказаха се прекалено дълги. Спомни си, че Йертрюд ги уши от стари пердета. После облече карирана риза, а Йертрюд му върза вратовръзка, както той връзваше на баща си. Тя се „премени“ в стар работен гащеризон с лого на пожарната. Веднъж Юел я попита откъде има всичките тези стари дрехи.

— Тайна — отвърна тя. — Знаеш какво е тайна, нали?

Момчето кимна. Знаеше, разбира се. Тайната е нещо, което човек пази само за себе си.

В къщата на Йертрюд имаше три стаи. Дотук съвсем обичайно. Ала не съвсем, защото тя разполагаше с две кухни. Юел не познаваше друг човек с повече от една кухня.

По-малката се намираше в спалнята. Представляваше електрически котлон и малка мивка с топла и студена вода.

— Защо са ти две кухни? — поинтересува се Юел, когато за пръв път влезе в дома й.

— Много съм мързелива — обясни тя — и сутрин не ми се мърда от спалнята. Затова си приготвям кафето там.

Отговорът й му се стори малко налудничав. Но понеже в странностите на Йертрюд не откриваше нищо опасно или застрашително, с времето Юел започна да ги възприема като интересни.

Да, Йертрюд беше чудновата и интересна.

Юел дори измисли дума, която най-точно да описва безносата му приятелка, защото познатите му думи не бяха достатъчно подходящи. Той просто сля определенията „чудновата“ и „интересна“ и се получи „чудноресна“.

Запази хрумването си в тайна. Ами ако е забранено да се измислят нови думи? Юел си представяше, че някъде, в кабинет, чичковци със сериозни лица решават кои думи са позволени и кои — не.

Дори измисли как да нарича забранените думи — „не-думи“.

Йертрюд го повлече към голямото огледало в средната стая — най-голямата и най-интересната от трите. Вътре беше почти невъзможно да си проправиш път заради многото предмети и вещи. От тавана висеше голяма клетка за птици, където Йертрюд бе пъхнала препариран заек. Върху маса, долепена до едната стена, стоеше аквариум. Лампа, закачена за ръба му, осветяваше пясъка на дъното. Там не плуваха рибки, а локомотив-играчка. Насред стаята се мъдреше диван, отрупан с книги, а на стените висяха килимчета. Юел беше свикнал да гледа постелки само върху пода, ала подът в дома на Йертрюд бе „постлан“ с пясък и камъни, а през зимата — и с елхови клонки.

Огледалото се намираше в единия ъгъл. Двамата се огледаха и избухнаха в смях.

— Чудесно! — зарадва се Йертрюд. — Преобразихме се успешно. Вече можем да започваме.

Юел я изгледа учуден. Чувстваше се глупаво в жълтите панталони и карираната риза, но същевременно изгаряше от любопитство да разбере какво е намислила Йертрюд. Тя седна на пода. Юел — също.

— Гледай сега!

— Какво? — попита той.

Йертрюд посочи лампата, която се люлееше от тавана.

— Погледни тази лампа. Изглежда съвсем обикновена, нали? Обикновена лампа, която виси на обикновен шнур от обикновен таван. Трябва да я променим. В какво да я превърнем?

— Нямам представа — отвърна колебливо Юел. — Лампата си е лампа и нищо повече…

— Да, но защо да изглежда толкова обикновена? Ще я превърнем в гъба!

— В гъба ли?

— Да. Виждал си гъби, а сега ще видиш гъболампа.

— Гампа — не се сдържа Юел.

Йертрюд се разсмя и кимна одобрително. После се качи върху камарите с книги на дивана и извади щепсела от контакта, като внимаваше да не падне. Донесе стара дръжка за метла от килера и зави края й за кръстовидна поставка за коледна елха. След това закрепи крушката за дръжката и постави върху нея счупена плафониера. От дрехите върху пода изрови парче жълт плат и го метна върху плафониерата. После отново включи щепсела в контакта.

Безкрайно изненадан, Юел видя как лампата се превърна в гъба.

Разбра замисъла на начинанието. Превърна радиатора под прозореца в тигър, като му нарисува ивици и опашка. После се зае да прави автомобил от кошчето за смет. Прикрепи за дръжката му „волан“ от усукана тел. През това време Йертрюд местеше тежък скрин, който възнамеряваше да превърне в платноходка.

След като привършиха, двамата седнаха на пода да си отдъхнат.

— Сега стаята изглежда много по-добре — установи доволно Йертрюд. — Но ще трябва да я пребоядисам. А може и да закова прозорците и да нарисувам прозорци на стените.

— А как ще проветряваш?

— Хм… Сигурно ще бъде невъзможно. Но кой знае?

Юел се огледа. Понякога и в неговата стая наставаше подобен хаос. За разлика от него обаче Йертрюд изобщо не се смущаваше от разхвърляните вещи. Думата „безпорядък“ не съществуваше в речника й…

Юел си припомни всички тези неща, докато чакаше Йертрюд да му отвори. Само за секунди през главата му минаха часовете, прекарани в дома й. Това беше един от въпросите на последната страница в дневника му, чийто отговор още не бе намерил:

Защо спомените за продължителни събития са толкова кратки?

Пак дръпна шнура на специалния звънец. Отвътре се разнесе звън.

Да не би Йертрюд да е излязла?

Понякога надвечер ходеше на сбирки в църквата. Друг път обикаляше къщите, за да продава религиозни вестници. С парите се прехранваше. От други хора Юел чу, че Йертрюд била много бедна. Той обаче не вярваше. Няма ли пари, Йертрюд веднага би си измислила въображаеми.

Най-сетне зад вратата се чу тътрузене на домашни пантофи. Юел мигом си придаде вид на човек, оцелял като по чудо.

Вратата се отвори. Йертрюд се появи пред него. Лицето й синееше като лятно небе.

— Юел! — възкликна тя, дръпна го в антрето и го прегърна.

И неговото лице посиня. „Всичко пропадна — ядоса се той. — Хората, преживели чудо, не са сини. Изобщо по света няма сини хора.“

— Разбрах за случилото се — сериозно рече Йертрюд. — Слава богу, че всичко е приключило благополучно.

Заведе го в топлата кухня. Беше запалила печката на дърва. Върху кухненската маса стоеше дълбока паница със синя боя.

— Какво правиш? — попита Юел.

— Реших да пребоядисам бялата посуда, но ми стана много скучно и затова започнах да мацам и по себе си.

Юел си свали шапката и си разкопча якето. В малкото огледало върху кухненската маса видя, че носът и едната му буза са изцапани със синя боя. По лицето на Йертрюд пък не се виждаше кожа. Синя беше дори носната кърпичка в дупката на лицето й.

Изведнъж Юел й се ядоса, задето се държи толкова идиотски.

Нали се бе досетила, че след случилото се той ще й дойде на гости? Защо тогава не бе отложила цялото това цапотене със синя боя за друг път?

Йертрюд седна срещу него и го изгледа сериозно.

— Когато разбрах за злополуката, се изплаших ужасно. Сърцето ме заболя. Какво бих правила без теб, Юел?

В гърлото му заседна буца. Захапа бузата си отвътре, за да не рукнат сълзи от очите му, и се насили да мисли за друго: за раницата, окачена на клон в гората, за неделния следобед, когато вместо да нарежда големия пъзел с Джеронимо, предпочете да се разходи из гората, за да докаже, че е възможно да се изгубиш нарочно…

Всичко това му се струваше толкова далечно, сякаш бе станало преди цяла вечност.

Йертрюд продължаваше да го гледа сериозно. На Юел му се струваше странно лице, боядисано в синьо, да излъчва такава строгост.

Особено пък лицето на побърканата Йертрюд!

— Стана чудо — рече той. — Как иначе да си го обясня?

— Бог ни праща чудеса — кимна тя. — Някога спаси и моя живот.

Юел знаеше за какво говори Йертрюд. Преди време, точно след неуспешната операция, когато й отрязали носа, тя се опитала да се самоубие. Не й се живеело така. Чувствала се ужасно грозна. Натъпкала две стари ютии в джобовете си и се хвърлила в ледената река. Но не се удавила. Заседнала в някакво коренище на дъното и главата й останала над водата. Като по чудо не измръзнала. По същото време търговецът на коне Ундер вървял по брега на реката, за да търси избягал кон. Забелязал главата на Йертрюд и я помислил за коня. Хукнал да вземе гребна лодка, метнал се вътре и доплавал до жената. Качил я на лодката и така я спасил.

Йертрюд му разказа всичко това една вечер, когато си построиха иглу от бели чаршафи и решиха да играят на „кажи ми истината“. Юел разказа за мама Йени, която някога изоставила него и баща му, а Йертрюд — за онзи път, когато се хвърлила в реката.

Юел се радваше, че тя знае какво означава да преживееш чудо.

— И сега какво да правя? — попита.

— В смисъл?

— Какво да правя, след като преживях чудо? Трябва ли да благодаря?

— Не трябва да благодариш, а да си благодарен — усмихна се Йертрюд.

Юел не остана никак доволен от отговора.

— Не искам чудото да се повтаря. Не искам пак да ме прегазва автобусът за Юсдал.

— Вярваш ли в Господ като мен? — погледа го замислено Йертрюд.

— Не знам — сви рамене Юел. — Май съм като Самюел.

— А именно?

— Изгубена душа.

Йертрюд се разсмя. Синята боя се разтече по лицето й и започна да капе върху бялата й блуза.

— Кой ти го каза? — попита тя. — Че баща ти бил изгубена душа?

Юел отново сви рамене — реагираше така винаги когато се чудеше какво да отговори.

— Госпожа Недерщрьом често говори за изгубени души — смотолеви той.

— Господ не е отмъстителен — поклати глава Йертрюд. — Но ако искаш да покажеш колко си признателен, че си оцелял, направи добро дело.

Ама разбира се! Точно така! Ще направи добро дело. Как не се сети по-рано! Нали беше чел за това в книгите. Хора, оцелели при тежка злополука, се отплащат за късмета си с добро дело.

— Непременно ще измисля нещо — кимна Юел. — Ще направя добро на някого.

Неочаквано Йертрюд се натъжи. Най-неприятното й качество беше, че непрекъснато си променяше настроението. Юел също се ядосваше или натъжаваше много бързо, но никога без причина. Йертрюд пък често избухваше в плач, докато се смееше. Юел не разбираше как е възможно от гърло, клокочещо от смях, само след секунди да се изтръгнат оглушителни ридания.

Тези промени в настроението й го караха да се чувства разколебан. В такива момента тя се затваряше в себе си и Юел се питаше дали не е сбъркал някъде. Тъгата й обаче обикновено преминаваше бързо.

И сега Юел поглеждаше скришом и боязливо тъжното й синьо лице. Синята Йертрюд. Безносата Синя Йертрюд.

Юел нервничеше върху стола, искаше му се да се прибере. Преди да заспи, ще измисли какво добро дело да извърши на следващия ден.

И все пак предпочете да остане, докато настроението й се пооправи.

Не можеше да си тръгне просто така.

Опита се да измисли как да я развесели.

Да й приготви чаша чай?

Не, това надали ще помогне.

Да й разкаже нещо забавно? Йертрюд обичаше да слуша неговите истории, дори да са измислени.

Само дето нищо не му хрумваше, главата му сякаш беше празна.

Неочаквано погледът му падна върху паницата със синя боя. Топна пръст в нея и започна да пише върху челото си. Беше му трудно, защото огледалото обръщаше буквите. С много усилия все пак успя. През това време Йертрюд се взираше през прозореца.

Юел огледа резултата върху челото си. Беше написал грешно едната дума, но нямаше как да я поправи. Какво толкова.

Дори по тила й Юел разбираше, че още е тъжна.

— Йертрюд — предпазливо прошепна той, все едно се боеше тя да не изпадне твърде бързо в приповдигнато настроение.

Не го чу.

— Йертрюд — малко по-високо повтори той.

Тя бавно извърна глава и го погледна. След няколко секунди успя да прочете написаното на челото му: „ЙЕРРЮД ВЕСЕЛА“. Юел бе изпуснал едно „т“ в името й.

— Има грешка — призна той. — Но не мисли, че е лесно да пишеш на обратно.

Сериозната физиономия на Йертрюд не се промени. „Не успях“ — обезсърчи се веднага Юел. Понечи да избърше с длан думите на челото си и точно тогава синьото й помрачено лице изведнъж грейна. Белите й зъби блеснаха под синьото.

— Бях се замислила — обясни. — Сега пак съм весела.

Юел стискаше зъби, ала неусетно и неговите устни се разтеглиха в широка усмивка. Понякога радостта просто бликва отвътре и дори стиснатите зъби не могат да я спрат.

— Време е да се прибирам — каза Юел.

Йертрюд избърса боята от лицето му с влажна кърпа. Той затвори очи и се сети за роклята на мама Йени, закачена в дъното на гардероба у дома.

Понякога Йертрюд го докосваше като истинска майка.

Юел си тръгна. Навън се бе стъмнило съвсем. Чудото вече не му тежеше толкова много. Знаеше какво трябва да направи: да направи добро дело, което да не му отнеме дълго време, и после ще забрави за проклетия автобус и за Еклунд, дето застрелва мечки, но не се оглежда, докато шофира.

Юел се спусна по моста. На другия бряг спря и погледна към звездите.

Не видя онова тайнствено куче.

Питаше се защо Йертрюд се натъжава така понякога.

Много просто — сигурно не е лесно да живееш без нос.

Или се разстройваше, защото си няма мъж и деца?

Юел пъхна ръце в джобовете си и пое към къщи.

Реши тази вечер да не мисли повече за Йертрюд, а за доброто дело, което ще извърши, и какво ще отговори на Самюел, като го попита защо е стоял цяла вечер у Ева-Лиса…