Хенинг Манкел
Сенките растат със здрача (11)

11

Юел не смогваше да прикрива колко е нещастен и татко Самюел веднага разбра, че нещо не е наред.

И за всичко бяха виновни автобусът за Юсдал и шофьорът Еклунд. Преди злополуката не представляваше никаква трудност да излъжеш Самюел, лековерен като повечето възрастни. Юел премълчаваше успешно кога му е зле и кога е избягал от училище, а баща му не забелязваше каквото и да било и изобщо не го разпитваше. Но така беше преди злополуката с камиона. След това баща му стана по-наблюдателен и не минаваше ден, без да го попита как се чувства. Ставаше все по-трудно да го излъжеш.

В полунощ, когато Самюел се прибра, Юел още беше буден.

— Защо не си заспал? — изненада се баща му.

— Не знам. Ей сега ще изгася лампата.

— Идеята ти за танците се оказа чудесна. Забавлявахме се много.

Самюел изгаси осветлението и излезе. Юел усети болка в стомаха. Плесницата, която му удари Йертрюд, вече не изгаряше лицето му, а бе слязла в корема. Сякаш нечии хищни пръсти дращеха безмилостно вътрешностите му.

И преди му се бе случвало да изпитва такава болка: когато помисли, че Самюел го е изоставил и е изчезнал като мама Йени. Тогава в отчаянието си Юел дори запрати камък по прозореца на Сара.

Да можеше да разкаже всичко на баща си: цялата дълга история, която започна с миг невнимание, преди да пресече улицата, и завърши под автобуса за Юсдал; да можеше да му сподели колко се старае да стори добро дело, но всичките му опити завършват с неуспех.

Но нямаше как. Самюел не би разбрал нищо. А и рискуваше да го ядоса.

 

 

На следващия ден Юел се събуди рано. Беше сънувал кошмар. Изведнъж облещи очи в мрака. Не си спомняше какво точно сънува. Че пак гори в пламъци? Погледна будилника върху табуретката: шест и петнайсет. Беше неделя и можеше да остане цял ден в затопленото легло. През стената се чуваше как Самюел хърка.

От стената до ухото му се чу пукане. Сигурно мишка гризе нещо. Юел се опита да заспи. Затвори очи и пак се пренесе в гората. Още не е намерил тайнственото дърво, но знае, че го наближава. От един клон го гледа катеричка. В нея има нещо странно. Не, не е катеричка, а маймуна…

Пак отвори очи. Не може да се съсредоточи върху търсенето на тайнственото дърво. Неочаквано пред очите му се явява Йертрюд и му зашлевява шумна плесница.

Юел стана и се облече. Замъкна се в кухнята и изпи чаша мляко. Скоро щеше да се развидели. Накани се да излезе. Обичаше да обикаля с колелото в неделните сутрини. Навън нямаше хора. Юел си представяше, че е единственият останал жив човек на земята, и се чувстваше господар на цялата тази пустош…

Навън беше мразовито. Яхна влажното седло на велосипеда. В далечината се чуваше как камионът на Симон ръмжи. Явно безсънието на Стария зидар се бе възобновило. В момента обаче Юел нямаше желание да го вижда. Искаше всички да го оставят на мира.

Питаше се защо мисленето му се удава с такава лекота, докато върти педалите. Все едно колелата играеха ролята на динамо, което задвижва мисловната му дейност.

Изсумтя презрително в отговор на хрумналите му глупости. Дали е наследил тази склонност от мама Йени? Толкова по-добре значи, че си е тръгнала.

Спря пред бирарията и слезе от велосипеда. Пред вратата бе спусната щора с надпис „затворено“. В неделя заведението отваряше чак в един на обяд, но пиячите се събираха отпред още към дванайсет. Понякога носеха бутилки във вътрешните си джобове и си ги подаваха от ръка на ръка, докато съдържателят Луде вдигне щората и отключи вратата.

„По-добре автобусът да ме беше прегазил и чудото да не се беше намесвало — горчиво си помисли Юел. — Така поне нямаше да преживея Йертрюд да ми удари шамар.“

Продължи нататък. Въртеше педалите с всичка сила, сякаш го преследваше безпощадната ръка на страшен убиец, чийто дъх усеща в тила си. По-бързо! Иначе ще го настигне. Давай, давай…

Пред пощата спука гума. Чу се леко съскане и предната гума издиша. Юел се наведе и видя, че в нея се е забил голям, ръждив пирон.

„Ще изхвърля това колело — побесня той. — Ще го избутам до моста и ще го запратя в реката…“

Неочаквано чу, че някой вика. Огледа се. Не се виждаше жива душа. Последва нов вик и нечия ръка от горния етаж на пощата го подкани да се приближи. Оказа се телефонистката Аста Баге. Него ли викаше? Юел пресече улицата, като тикаше колелото пред себе си. Аста имаше огненочервена коса и беше болезнено слаба, направо да я заподозреш, че всяка сутрин, след като стане от леглото, минава през менгеме. Юел не беше виждал по-плоска жена от Аста.

— Ще ми направиш ли услуга? — извика тя.

— Разбира се.

— Влез през задната врата и се качи по стълбите. Отворено е.

Юел опря колелото на стената и заобиколи ъгъла. Досега не беше влизал в телеграфския отдел. Вътре Аста седеше пред голяма ръчна телефонна централа и свързваше хора от различни градове.

— Готово, Карлскруна — рече тя в микрофона пред лицето й, натисна малък черен прекъсвач и стана от стола. — Добре че те видях, момче. Как се казваш?

— Юел Гюстафсон.

— Сега ще те помоля нещо и ще ти платя за труда. Знаеш ли къде живея?

— Не.

— В червената къща зад хлебарницата.

Юел се сети.

— Оставих печката включена. Вземи ключовете и бързо отиди да я изключиш. И не забравяй да заключиш, като излезеш.

Юел хукна. Пожарът, избухнал в прерията, заплашваше да изпепели лагера на новите заселници и само Юел можеше да го предотврати. Ако не стигне навреме, всичко ще бъде загубено…

Отключи жилището на Аста и влезе. Лъхна го аромат на парфюм и мед. Избърса си старателно ботушите в изтривалката и се огледа къде е кухнята. През открехната врата зърна ъгъл на мивка. Бутна вратата. Печката наистина работеше. Единият котлон се бе нажежил до червено. Юел го изключи. После обиколи малкото жилище. Навсякъде ухаеше на парфюм. Юел си представи, че е крадец, вмъкнал се да търси скрити пари и скъпоценности. Внимаваше да не пипа нищо, за да не остави отпечатъци. Върху един скрин видя снимки в кафяви рамки: деца с широко отворени срещу обектива очи, възрастна жена, седнала на пейка пред къща, пудел, размахващ опашка. Юел отвори вратата към спалнята на Аста. Леглото не беше оправено, а ароматът на парфюм стана още по-силен.

Жилището излъчваше странна атмосфера, само че Юел не можеше да разбере причината. Огледа се. Влезе в ролята на детектив, който търси следи от нахлулия крадец. Подозренията му се насочват към небезизвестния престъпник Юел Гюстафсон, когото полицията открай време се опитва да залови, ала без успех…

Огледът на жилището му помогна да се сети кое му се вижда толкова странно: нямаше телефон. Телефонистката Аста нямаше телефон в дома си! Това се казва мистерия! Юел обиколи стаите за втори път. Котлонът беше поизстинал. Наистина нямаше телефон.

Още веднъж разгледа снимката на пудела. Излезе и внимателно заключи вратата. Три пъти натисна дръжката за проверка.

Върна се в пощата. Завари Аста на същото място. Плетеше, а диадемата със слушалките висеше на врата й.

— Печката наистина беше включена — докладва Юел.

— Ужас! Досега не ми се беше случвало да я забравя. Можеше да стане пожар.

Извади от портмонето си две монети от по една крона и му ги подаде. Цели две крони, задето бе изключил печката й? Юел прие парите с учтив поклон. Дали и като порасне, ще може да работи същото? Да стане печкоизключвач? Ако при всяка такава услуга получава по две крони, ще забогатее и ще си купи понтиака от витрината на Краге.

Юел огледа с любопитство голямата телефонна централа. Апаратът иззвъня и Аста се зае да свързва абонати. Юел я попита как функционира централата и тя му обясни подробно. „Лесна работа — помисли си той. — И аз ще мога да го върша.“

След поредния обадил се абонат настъпи кратко затишие и Аста отново свали слушалките от ушите си.

— И през нощта ли работите? — поинтересува се Юел.

— Да, разбира се. Следващата седмица ще бъда нощна смяна. Три колежки се редуваме. В задната стая има легло, ако ни се доспи и няма работа. Но е задължително на централата някой да дежури, защото се случва нощем да позвънят за такси, което да вземе болен или бременна.

Централата пак звънна. Аста се обади и се зае да свързва. Едновременно постъпиха три молби за разговори. Единият — за Стокхолм. Аста свързваше ли, свързваше кабели.

Погледът на Юел падна върху телефонния указател на масата. Придърпа го и го разлисти. Случайно отвори на буквата „Л“ и прочете „Давид Лундберг, телефонен номер 135“.

Човека-хайвер си има телефон!

Юел пусна указателя като опарен.

Аста не забеляза нищо.

— Готово. Говорите със Стокхолм — съобщи тя в микрофона.

— Много хора ли звънят нощем? — попита Юел, след като тя за пореден път свали диадемата със слушалките от главата си.

— След полунощ много рядко — отвърна тя и пак се зае с плетивото си — син детски пуловер.

— Май е време да си ходя.

— Благодаря ти за помощта.

Централата звънна отново.

Юел забута велосипеда към къщи. В мазето имаше кръпки и лепило, с които да поправи спуканата гума. Изобщо не мислеше за велосипеда, а за Човека-хайвер. Проклетият тъпак, който се скри от Йертрюд зад бараката, а когато я видя, я наруга и се омете. Измъкна се като страхливо псе.

Юел смяташе, че той е виновен за всичко.

Спря се посред улицата. Ще отмъсти на Човека-хайвер. Ето това ще бъде доброто му дело. Стори ли го, повече няма да мисли за чудото. Човека-хайвер ще си плати, задето дебна скришом Йертрюд и я наруга. Никой няма да разбере за доброто му дело. И какво от това? Нали важното е, че ще го е извършил? Не следва ли добрите дела да са невидими като Бог? Всички говорят за Него, но никой не Го е виждал.

Юел продължи напред.

Мислеше за Аста и за телефонната централа.

Влизайки през портата към къщи, вече бе решил как да отмъсти на Човека-хайвер. Така Йертрюд щеше да разбере, че Юел е изпратил писмата само от благородни подбуди, и всичко щеше да си бъде както преди…

 

 

Във вторник Самюел заминаваше на лов за лосове. Щеше да отсъства две денонощия. Предложи на Юел да остане при Сара, но момчето се възпротиви. Настоя, че ще се справи сам, и накрая Самюел склони. Юел все пак обеща да вечеря у Сара, докато баща му го няма.

— Какво ще правиш, ако сънуваш кошмари? — притесняваше се Самюел.

— Ще отида при Сара.

— Никога не съм се съмнявал, че си оправно момче. Ала сега си станал самостоятелен като истински мъж.

Думите на Самюел му вдъхнаха гордост.

Истински мъж, бе казал Самюел. Сигурно е станал такъв, защото цял живот се бе грижил за себе си сам, без майка.

 

 

Вторник следобед Самюел се прибра по-рано от гората. Още сутринта си бе приготвил багажа. Голямата пушка, пъхната в калъф, лежеше на дивана в кухнята. Юел го наблюдаваше как се суети из жилището като дете в очакване на коледните подаръци. Какво толкова вълнуващо намираше Самюел в това, да мръзне из гората и да се надява отнякъде да се появи лос? Всяка година ходеше на лов и всеки път се прибираше с празни ръце. Досега дори не бе виждал лос. Късметът да отстреля лос все се падаше на някого от другите ловци.

От улицата се разнесе пищене на клаксон.

— Сигурен ли си, че ще се справиш сам? — попита Самюел.

— Да. Върви да стреляш по лосове!

Долу на улицата Самюел се обърна и му махна. После се качи в колата и потеглиха.

Юел вече бе обмислил внимателно плана си. Под леглото бе скрил раница, пълна с нужните вещи. Дойде време за вечеря. Обу си ботушите, облече си якето и тръгна към дома на Сара. Времето се бе постоплило. Ръмеше ситен дъждец. Сара беше изпържила кюфтета. Юел се пазеше да не преяде, защото щеше да му се доспи. Кюфтетата му се усладиха много, но се въздържа да си сипе допълнително.

— Не ти ли харесват? — притесни се Сара.

— Напротив, вкусни са. Просто не мога повече.

За десерт му сипа сладолед. Налегна го още по-голямо изкушение да хапне повечко.

Сара изглеждаше угрижена.

— Да не ти е лошо, Юел?

— Не, малко съм изморен. Ще се прибирам. Тази вечер ще си легна рано.

— И не искаш да останеш да спиш тук?

— Най-добре спя в моето легло.

— Колко си малък, а вече се държиш като възрастен — поклати глава Сара.

В осем Юел си беше вкъщи. Взе си одеяло от стаята на баща си, легна си, без да маха кувертюрата от леглото, и се зави. Нави будилника за полунощ. Нарочно премести табуретката по-далеч от леглото, за да се наложи да стане, когато будилникът звънне. Така със сигурност няма да заспи отново.

Дълго се въртя неспокойно в леглото, преди сънят да го победи.

Будилникът звънна и той се събуди веднага. Беше замаян и не знаеше защо трябва да става. Постепенно си спомни и съзнанието му се проясни. Излапа няколко лъжици сладко в килера, та да има сили за нощната си експедиция, слезе тихо по стълбите и се озова на улицата.

От небето висяха тежки облаци. Валеше дъжд. Юел пое към пощата с бързи крачки. Чу камиона на Симон Вихрушка и тутакси се шмугна в сянката на едно дърво. Стария зидар мина покрай него, без да го забележи. Само да приключи веднъж завинаги с доброто дело, и ще намине да види Симон. Юел изгаряше от нетърпение да осъществи плана си и да забрави, че някога е оцелял като по чудо…

Прозорците на телефонистите светеха. Прокрадна се зад сградата и стигна опипом до вратата. Беше отключена. Внимателно тръгна по стълбите. Броеше ги. На деветото стъпало спря, хвана се за парапета и стъпи чак на дванайсетото, защото от предния път беше запомнил, че десетото и единайсетото скърцат. Пред вратата се ослуша. През процепа над прага се процеждаше светла ивица. Надникна през ключалката. Никой не седеше на стола пред ръчната телефонна централа. Предпазливо завъртя топката на вратата и я отвори. От стаичката отзад се чуваше хъркане. Влезе, затвори вратата и свали раницата от гърба си. Приближи до стаичката на пръсти: Аста спеше в леглото, а плетивото й се бе свлякло върху пода. Юел се спусна към централата. Силна настолна лампа осветяваше кабелите и копчетата.

На работа! Какво точно правеше Аста? Постъпеше ли повикване, натискаше червеното копче и копчето за микрофона, отговаряше и пъхаше един от кабелите в точния отвор в апарата. Да, Юел бе запомнил всичко. Само че той нямаше да приема обаждания, а да се обажда.

Преговори си всичко наум: включва кабела към желания номер, завърта копчето, за да задейства звъненето, натиска копчето за микрофона и започва да говори, когато човекът от другата страна на линията вдигне слушалката.

Но преди да осъществи първото си свързване с централата, предстоеше да свърши доста работа. От джоба си извади дневника и парче молив. Придърпа телефонния указател и започна да преглежда имената по азбучен ред, като приписваше някои от тях върху вътрешната страна на корицата — само там имаше свободно място.

По едно време апаратът избръмча. Юел бе подготвен за евентуална възможност това да се случи, но пак не реагира достатъчно бързо. Затвори указателя, взе дневника и молива и се скри зад един шкаф. Едва успя да се наведе и Аста Баге се домъкна от „спалнята“ си.

Изведнъж Юел забеляза раницата. Беше я забравил до вратата!

„Глупак! Глупак, глупак…“

Аста Баге се настани на стола и си сложи слушалките. Налагаше се Юел незабавно да премести раницата оттам, защото жената непременно щеше да я види на връщане към стаичката.

Докато тя работеше, Юел се прокрадна, грабна раницата и се шмугна пак зад шкафа.

— Какви са тези глупости? — извика Аста Баге.

Юел помисли, че е разкрит. Всичко свърши! Но се оказа друго: Аста всъщност се ядосваше на човека, който се обаждаше.

— Телефонът не е играчка, а вие сте пиян. Легнете да се наспите, вместо да се обаждате и да дрънкате врели-некипели! Лека ви нощ!

Аста прекрати разговора и отиде да спи.

Юел изчака да чуе хъркане и чак тогава излезе от скривалището си. Продължи да прелиства указателя. Събра дванайсет номера. Преди да продължи, се наложи да си почине малко зад шкафа и да се подкрепи. Беше си взел две филии със сладко. Изяде ги и двете. После се почувства готов.

Аста хъркаше непробудно. Чуваше се пуфтене и съскане. Юел пак седна пред апарата. Отвори дневника с телефонните номера и започна да включва кабелите към телефоните на свещеника Нюблум, шерифа Малм, старши лейтенант Седер, училищния директор Готфрид, редактор Валтин… Дванайсет телефонни номера. Кабелите се кръстосваха над масата. Сърцето му биеше учестено. Изпоти се. Бавно и някак мимо волята си посегна с дясната си ръка към копчето, което щеше да го свърже с всичките тези номера едновременно.

„Победителя на нощта — помисли си Юел. — Сега ще ги събудя до един.“

После натисна звънеца и се вторачи напрегнато в апарата. Когато някой вдигнеше, щеше да светне лампичка. Сети се и да заглуши сигналите, за да не събуди Аста.

Защо никой не отговаря? Дали не бе сбъркал нещо? Хайде де, нека поне един вдигне…

Първата лампичка светна: старши лейтенант Седер. После и редактор Валтин. След малко светлинки осеяха цялата маса. Юел включи микрофона и започна да говори с преправен шепнещ глас, за да не го познаят и за да не събуди Аста:

— Човека-хайвер е подлец — просъска той. — Шпионира невинни хора. Крие се в сенките, а на здрачаване сенките се удължават. Повтарям. Човека-хайвер е подлец. Сянката му става дълга на смрачаване.

Юел повтори посланието си още няколко пъти. Разтревожени сънливи гласове питаха кой се обажда и за какво става дума. Юел прекрати разговора, издърпа кабелите, взе си раницата и се измъкна. Точно затвори вратата след себе си и цялата централа започна да свети и да звъни. Все едно щеше да избухне.

— Какво, по дяволите… — промърмори Аста от спалнята си.

Юел се спусна безшумно по стълбите и измина тичешком целия път към къщи. Неудържим смях напираше от вътрешността на тялото му. Но той изчака да влезе в кухнята и чак тогава прихна.

Анонимното му отмъщение бе сполетяло съвсем заслужено Човека-хайвер. Така Йертрюд получи своето възмездие.

Юел седна до кухненската маса, изтри всички телефонни номера, написани от задната страна на корицата, и прибра дневника във витрината, където стоеше и „Селестине“.

Чувстваше се изморен или просто му бе олекнало от облекчение. Така се чувства човек, когато болките в стомаха отминат.

Изпълнил беше дълга си.

Най-сетне всичко бе приключило.

Сега възнамеряваше да се отдаде на останалите си не по-малко важни занимания: да довърши географската игра, да си намери най-добър приятел, да отиде със Симон Вихрушка до Езерото на четирите вятъра.

А Йертрюд… тя пак щеше да го приеме в дома си и всичко щеше да тръгне постарому. Чудото вече не пречеше на Юел.

След дванайсетия си рожден ден едва ли щеше да си спомня за всичко това. Щеше да пропъди автобуса за Юсдал от главата си…

Възнагради се с няколко лъжици сладко. Бурканчетата бяха на привършване.

Стана му малко жал за Аста Баге, но като се позамисли, прецени, че тя изобщо не беше за съжаление: удала й се бе възможност да присъства, докато той извършва добро дело.

Дали тя ще сметне случилото се за чудо?

А нима не е истинско чудо, че Победителя на нощта е позвънил на дванайсет души, а после е изчезнал, без никой да го види?