Ричард Дейна
Две години в кубрика (9)

Глава IX
Санта Барбара

Калифорния се простира почти по целия западен бряг на Мексико, между Калифорнийския залив на юг и залива на Сан Франциско на север, или между 22-ия и 38-ия градус северна ширина. Тя е разделена на два области — Долна или Стара Калифорния, разположена между залива и 32-ия градус или близко до него (като разделителната линия минава, според мен, между залива Тодос Сантос и пристанищния град Сан Диего), и Нова или Горна Калифорния, най-южното пристанище на което е Сан Диего на 32°39’, а най-северното — Сан Франциско, разположено в обширен залив, открит от сър Франсис Дрейк^[1], на 37°58’ северна ширина и известно като залива на Сан Франциско — наречено така, предполагам, от францисканските монаси.

Седалището на правителството на Горна Калифорния се намира в Монтерей, където е и митницата, единствената по крайбрежието, и в която всеки съд, възнамеряващ да търгува по брега, е длъжен да обяви товара си, преди да почне да го разнася за продажба. Тъй като щяхме да търгуваме изключително по този бряг, очаквахме най-напред да отидем в Монтерей, но капитанът имаше заповеди от родината да пристанем първо в Санта Барбара, която е главното пристанище по брега, и там да чакаме агента на фирмата — собственик на нашия кораб. Той щеше да води по-нататък и всички търговски преговори.

Заливът или, както обикновено го наричат, „каналът на Санта Барбара“ е много голям и е образуван от едната страна от сушата (между нос Кънсепшън на север и нос Санта Буенавентура на юг), която тук се извива във формата на полумесец, и три големи острова срещу нея, разположени на разстояние от около двадесет мили. От тези носове се образува нещо като залив, ала той е така обширен и така силно изложен на югоизточните и северозападните ветрове, че не представлява нищо повече от открит рейд. Тихоокеанските вълни, понесени от югоизточния вятър, се разбиват така мощно о брега, че за корабите е много опасно да го наближават през сезона, когато той духа — т.е. между месеците ноември и април.

Този вятър (югоизточният) е проклятието на калифорнийския бряг. Между месеците ноември и април (включително и през една част от тях), когато трае дъждовният сезон на тази ширина, корабите никога не се намират в безопасност и поради това в пристанищата, изложени на този вятър, те са принудени да стоят на котва на три мили от брега, с шпрингово въже за задържане към котвените си вериги, готови да оставят котвите и да отплават в морето всеки миг. Единствените пристанища, които са защитени от този вятър, са Сан Франциско и Монтерей на север и Сан Диего на юг.

Тъй като беше януари и сезонът на югоизточните ветрове бе в средата си, ние застанахме на котва на три мили от брега, при единадесет фадъма вода, като вързахме шпрингово въже за задържане и буйове към веригите, свалихме накрайниците за скатаване на ветрилата и ги закрепихме с въжета. След като привършихме с това, лодката отиде с капитана на брега и се завърна с нареждания до главния помощник да я изпрати да го прибере към залез-слънце. Аз не отидох с първата лодка и се зарадвах, че ще ходи друга, преди да се мръкне, защото след такова дълго пътуване като нашето да чакаш няколко часа, когато виждаш сушата пред себе си, а не можеш да я стигнеш, не е никак малко време. Прекарахме деня на борда, заети с обичайните си задължения. Това бе първият път обаче, в който капитана го нямаше на кораба и ние се почувствувахме малко по-свободни и се оглеждахме наоколо да разберем в що за страна бяхме попаднали — страна, в която трябваше да прекараме една или две години от живота си.

Беше прекрасен ден и толкова топло, че всички бяхме с летни дрехи и сламени шапки на главите. Като се има пред вид, че бе средата на зимата, това говореше за много хубав климат и както по-късно открихме, тук термометърът не падаше под нулата през цялата зима и имаше много малка разлика между годишните времена. Все пак през дългия дъждовен период, когато духаха югоизточните ветрове, дебелите дрехи не бяха излишни.

Около нас се простираше широкият залив, почти съвсем гладък, тъй като не полъхваше никакъв ветрец, макар че моряците, които бяха ходили с лодката на брега, да ни казаха, че от мъртвото вълнение по плажа имало силен прибой. В пристанището имаше още само един кораб — дълъг, заострен бриг от около триста тона с наклонени мачти и подравнени реи, развяващ английски флаг на мачтата си. След това научихме, че бил правен в Гуаякил^[2] и наречен „Аякучо“ — името на мястото, където се е водила битката, дала независимост на Перу, и сега бе притежание на един шотландец на име Уилсън, който го командуваше и водеше търговия с него между Калифорния и Каляо и други части на Южна Америка. Той беше много бърз кораб, както по-късно често имахме случаи да се убедим, и имаше на борда си екипаж от жители на Хавайските острови. С изключение на този съд нямаше нищо друго, което да нарушава огледалната гръд на залива. От двете страни се проточваха два носа като два рога на полумесец, единият от които — този на запад — е нисък и песъчлив и принуждава корабите да го заобикалят отдалеч, когато излизат подгонени от югоизточния вятър, а другият е висок, стръмен и гъсто обрасъл с гори. На него е разположен манастир, наречен Санта Буенавентура, чието име носи и носът. В средата на полумесеца, точно срещу котвената стоянка, са разположени манастирът и градът Санта Барбара. Те са построени върху ниска равнина, покрита с трева и съвършено обезлесена, заобиколена амфитеатрално от трите си страни с планини, които се издигат стръмно на разстояние от петнадесет до двадесет мили. Манастирът е разположен малко зад градчето и представлява голяма сграда или по-скоро група от сгради, в средата на които се издига висока кула със звънарна и пет камбани. Всички тези сгради, тъй като са измазани, представляват внушителна гледка от разстояние и са отличителният белег, по който корабите се насочват за хвърляне на котва. Градът е разположен по-близо до брега — на около половин миля — и се състои от едноетажни къщи, построени от изпечена на слънцето глина или кирпич, като някои от тях са варосани и имат червени керемиди по покривите. Доколкото можах да пресметна, имаше около стотина къщи, а в средата им се намираше укреплението, построено от същия материал и видимо не по-здраво. Градът има хубаво местоположение със залива пред себе си и амфитеатрално разположените височини отзад. Единственото нещо, което отнема от красотата му, е, че хълмовете са лишени от големи дървета — огромен пожар ги помел преди дванадесетина години и още не бяха успели да израснат наново. Пожарът ми бе описан от един местен жител като страховито и поразително зрелище. Въздухът в цялата равнина се нагорещил до такава степен, че хората били принудени да напуснат града и се пренесли да живеят няколко дни на плажа.

Малко преди залез-слънце помощникът нареди една лодка да отиде на брега и аз бях сред моряците в нея. Никога не ще забравя впечатлението, което остави у мен първото ми слизане на калифорнийския бряг. Слънцето току-що се бе скрило, падаше сумрак и започваше да подухва влажният нощен вятър, а дългите тихоокеански вълни се търкаляха към брега и разбиваха със силен шум високите си гребени о плажа. Налегнахме на греблата точно преди да влезем в прибоя, чакайки удобен момент да преминем през него, когато една лодка, тръгнала от „Аякучо“, застана до нас с екипаж от тъмнокожи хавайци, които огласиха залива с разговори и подвиквания на чудатия си език. Те виждаха, че сме новаци в този начин на гребане, и чакаха да видят как ще влезем в прибоя. Но вторият помощник, който управляваше нашата лодка, твърдо реши да използва техния опит и не искаше да влезе пръв. Като разбраха най-накрая как стои работата, те нададоха силен вик и използвайки гребена на голяма вълна, която се търкаляше към брега и се бе вдигнала толкова високо, че изправи кърмите на лодките ни почти отвесно, налегнаха три-четири пъти силно на греблата и се понесоха по нея, като хвърлиха греблата през борда, колкото се може по-далеч от лодката, и скочиха в момента, в който тя докосна пясъка, хванаха я за фалшборда от двете страни и я изтеглиха далече от вълните. Ние веднага схванахме какво трябва да се направи и че е важно лодката да бъде с кърмата към морето, защото в мига, в който вълните я удареха на борд или отстрани на кърмата, щяха да я подкарат легнала напред и да я обърнат. Загребахме бързо нататък и щом като почувствувахме, че сме хванали вълната и че тя ни носи със скоростта на състезателен кон, хвърлихме греблата колкото се може по-далеч от лодката и се хванахме за планширите, готови да скочим и да я поемем, когато се удареше о брега, а вторият помощник се мъчеше с все сила да държи кърмата й към морето с помощта на кърмовото гребло. Вълната ни изхвърли на плажа и като хванахме лодката, я изтеглихме на сухо. След това прибрахме греблата и застанахме край нея да чакаме капитана.

Като видяхме, че капитана го няма, оставихме лодката на един да я пази, а останалите тръгнахме да разглеждаме брега. Плажът между двата носа е дълъг почти миля и е покрит с гладък пясък. Бяхме пристанали на единственото му подходящо място, което се пада в средата, тъй като двата края са каменисти. При прилив той остава около двадесетина ярда^[3] широк — от водата до ниския склон, където започва почвата, а повърхността му е толкова твърда, че го превръща в чудесно място за препускане с коне. Стъмваше се и едва можехме да различим неясните очертания на двата кораба в откритата част на залива, а дългите вълни се търкаляха успоредно една след друга, като се издигаха все повече и повече с приближаването си към брега и когато надвиснеха над плажа, върху който щяха да се разбият, върховете им захващаха да се пречупват и да се превръщат в бяла пяна, започвайки от единия край на гребена и стигайки бързо до другия — така, както се събаря детска къщичка от карти, като бутнеш някоя карта от единия край. В това време хавайците бяха обърнали лодката си към морето, бяха я вкарали във водата и я товареха с кожи и лой. Тъй като това беше работата, с която ни предстоеше да се занимаваме в скоро време, ние ги наблюдавахме с любопитство. Те вкараха лодката толкова навътре, че една по-голяма вълна да може да я понесе, а двама от тях, с навити крачоли на панталоните, застанали до носа по един от всяка страна, я поддържаха в правилно положение. Това бе трудна работа, защото освен за лодката те трябваше да се грижат и за себе си, да не ги съборят големите вълни. В това време останалите тичаха от брега до лодката и обратно, натоварени с изсушени волски кожи, сгънати по дължина на две и твърди като дъски. Слагаха ги на главите си по една или две наведнъж и ги занасяха до лодката, където един от тях ги подреждаше. Трябваше да ги носят на главите си, за да ги предпазят от водата, и ние забелязахме, че са си сложили дебели вълнени шапки. „Гледай хубаво, Бил, и си прави сметката какво те чака!“ — чух един от нашите да казва на друг. „Е, Дейна — обърна се към мен вторият помощник, — това май не прилича на Харвард, а? Но се работи с главата — дума да няма!“ Да си кажа правичката, никак не ми беше до смях.

След като натовариха кожите, канаките^[4] се хванаха на торбите с лойта (торбите бяха ушити от кожа и с големината на обикновен чувал за брашно) и тръгнаха с тях към лодката, където всички останали бяха готови да се качат. Тук отново имаше от какво да се поучим. Морякът, който управляваше лодката, прибра греблото и се изправи на кърмата, а тези, които бяха на задните гребла, седнаха на пейките и се приготвиха да гребат, щом вълната ги повдигне. Двама останаха прави до носа и когато най-накрая дойде голяма вълна и понесе лодката, те се хванаха за планшира и затичаха с нея, докато се потопиха до мишниците, а след това се катурнаха вътре със стичаща се от дрехите им вода. Загребаха с все сила, ала нищо не можа да стане, тъй като вълната ги върна обратно на брега и ги остави почти на сухо. Двамата на носа скочиха отново във водата и този път се справиха по-успешно — с помощта на дивашки викове и крясъци я вкараха далеч навътре. Наблюдавахме ги, докато не минаха прибоя и ги видяхме да гребат към своя кораб, който сега бе скрит от тъмнината.

Пясъкът на плажа започна да студенее под босите ни крака, жабите закрякаха из мочурищата, а от края на невидимия нос се дочу жалостният вик на кукумявка, смекчен от далечината. Започнахме да си мислим, че е крайно време „старият“ (както обикновено наричат корабния капитан) да се връща. След няколко минути чухме, че някой се приближава към нас. Беше човек на кон. Той препусна към нас, спря, отправи няколко думи, но като не получи отговор, се обърна и се отдалечи в галоп. Бе тъмнокож като индианец, с широкопола испанска шашка, наметало от одеяло (серапе) и кожени гамаши, с дълъг нож, който стърчеше от тях. „Това е седмият град, в който идвам през живота си и, бога ми, не ми мирише тук да има християни“ — каза Бил Браун. „Трай! — каза Джон. — Това още нищо не е.“ По средата на този разговор се появи капитанът и ние обърнахме лодката към морето, завлякохме я до водата и се приготвихме да потеглим. Капитанът, който бе идвал по този бряг и преди и „знаеше номерата“, хвана кърмовото гребло и ние потеглихме по същия начин, както и другата лодка. Като най-млад имах удоволствието да бъда на носа и да се измокря целият. Справихме се добре и минахме прибоя, макар че вълните бяха доста високи. Някои от тях ни повдигаха нагоре, а след това се изплъзваха под нас и ни оставяха да се стоварим като плоска дъска върху водата. След няколко минути се намерихме в ниското постоянно мъртво вълнение и загребахме към една светлинка, за която бяхме сигурни, че е на нашия кораб.

След като се качихме на борда и изтеглихме лодката, хлътнахме в кубрика, сменихме мокрите си дрехи и се нахранихме. След вечеря моряците запалиха лулите си (а тези, които имаха, и пури) и ние трябваше да разкажем всичко, което бяхме видели. После започнахме да гадаем какви ли са хората на брега, за продължителността на пътуването, носенето на кожи и т.н. и т.н. до осем склянки, когато ни извикаха всички на кърмата, за да определят „котвената вахта“. Трябваше да стоим по двама на смяна и тъй като нощите бяха доста дълги, едната смяна щеше да трае два часа. Вторият помощник оставаше на палубата до осем часа, всички моряци щяхме да бъдем вдигани на зазоряване и бе наредено да се наблюдава зорко и при първия признак на югоизточен вятър да бъде викан помощникът. Беше наредено също така склянката да се бие през два часа, както на море. Другарят ми по вахта бе шведът Джон и ние изкарахме от дванадесет до два, като той обикаляше по левия борд, а аз по десния. С идването на деня всички моряци бяхме извикани на палубата и започна обичайното й миене, търкане и т.н. до закуската в осем часа. Преди обед една лодка отиде до „Аякучо“ и донесе говежди бут, така че на обед ядохме прясно месо. Ядохме го с голямо удоволствие, а помощникът ни каза, че докато сме на брега, ще да ядем все прясно говеждо, тъй като тук то било по-евтино от соленото. Посред обеда се чу викът на готвача: „Ветрило на хоризонта!“ и като се качихме на палубата, видяхме два кораба да заобикалят носа. Единият беше голям, а другият — малка бригантина. И двата обърнаха марселите си и изпратиха лодки на борда ни. Флагът на големия кораб ни позачуди, но като дойдоха, стана ясно, че той е от Генуа и търгува с най-различни стоки по брега. Като напълни ветрилата си, корабът отново се насочи в открито море, тъй като пътуваше за Сан Франциско. Екипажът на бригантината се състоеше от хавайци и един от тях, който знаеше малко английски, ни съобщи, че се казвала „Лориот“, а капитанът й бил капитан Най; построена била в Оаху^[5] и участвувала в търговията с кожи и лой. Бригантината приличаше на сандък и затова моряците наричат такива кораби „кутии за масло“. Този съд, както и „Аякучо“ и другите, които по-късно срещнахме да се занимават със същата търговия, имаше за ръководен персонал англичани или американци и двама-трима моряци от тези националности пред мачтата, за да вършат работата по такелажа и да им се поверява корабът, докато останалата част от моряците са хавайци — много работливи и изкусни гребци.

Тримата капитани слязоха на брега след обяд и пак се върнаха след залез-слънце. Когато корабът е в пристанище, за всичко на борда се грижи старши помощникът, а капитанът, освен ако не изпълнява длъжността на търговски агент, има малко работа и обикновено по-голямата част от времето си прекарва на брега. Това само можеше да ни радва, тъй като помощникът беше добряк и не беше много строг. Тази радост обаче не продължи дълго, тъй като щом капитанът се случи суров и енергичен човек, а помощникът не е такъв, винаги възникват неприятности. Че те назряват, вече бяхме почнали да усещаме. Капитанът на няколко пъти бе недоволен от помощника, изрази това в присъствието на екипажа и се носеха слухове, че не се разбират. Когато се създаде такова положение и капитанът започне да подозира, че старши помощникът се отнася твърде меко и разглезва екипажа, започва да му се меси навсякъде и да стяга юздите повече от всеки друг път, като, разбира се, контрата остава у моряците.