Ричард Дейна
Две години в кубрика (4)

Глава IV
Неделя в морето

След срещата ни с „Ла Каролина“ на двадесет и първи август нищо не измени равномерния ход на живота ни до

Петък, 5 септември, когато видяхме ветрило на наветрената страна (десния борд). Оказа се, че това е бриг под английски флаг, който, минавайки зад кърмата ни, съобщи, че бил тръгнал преди четиридесет и девет дни от Буенос Айрес на път за Ливърпул. Преди още да ни бе отминал, отново се чу „Ветрило на хоризонта!“ и видяхме още едно ветрило перпендикулярно откъм наветрената страна на носа и идващо напреко на курса ни. То мина твърде далеч, за да се поздравим, но видяхме, че бе бригантина под бразилски флаг на гротмачтата. Съдейки по курса й, изглежда идеше от Бразилия за Южна Европа, вероятно за Португалия.

Неделя, 7 септември. Хванахме северозападните пасати. Тази сутрин уловихме първия си делфин, който имах силно желание да разгледам.

Бях разочарован от цветовете му, когато умираше. Бяха наистина красиви, но не и това, което се разправя за тях. Твърде са неясни. За да му отдадем дължимото, трябва да кажа, че няма по-красиво нещо от него, когато в ясен ден плува на няколко фута^[1] под повърхността. Това е най-стройното, а също и най-бързото морско животно. А когато слънчевите лъчи проблясват по тялото му при бързите му меняващи се движения и се отразяват от водната повърхност, той прилича на зареял се лъч от дъгата.

Този ден премина както всички приятни неделни дни в морето. Палубите са измити, въжетата — навити и всичко е подредено, а през целия ден има само по една вахта на палубата. Моряците са облекли най-хубавите си бели дочени панталони и червени или карирани ризи и нямат друга работа освен необходимите нагласявания на ветрилата. Те са заети с четене, пушене и кърпене на дрехите си или си приказват. Ако времето е хубаво, вземат си работата и книгите и сядат по носовата палуба и брашпила. Това е единственият ден, в който тези привилегии им се разрешават.

В понеделник те отново обличат катранените си панталони и се приготвят за шест дни труд.

За да се повиши цената на неделята пред екипажа, този ден се отпуска пудинг или, както му викат моряците, „тестото“. Това е чисто и просто брашно, сварено с вода и поднесено с меласа. Много е тежко за стомаха, черно и лепкаво, но въпреки това се смята за деликатес и внася приятна промяна след соленото свинско и говеждо. Много са проклетите капитани, които са се сдобрявали с екипажа след продължителен тормоз, давайки му тесто по два пъти седмично на обратния курс.

На борда на някои кораби неделята е ден за поучения и религиозни занимания, но нашият екипаж бе съставен от безбожници — от капитана до последния юнга, и единственото, което можехме да очакваме, беше почивката и някакво подобие на тихи човешки радости.

Продължихме да се носим с благоприятния попътен североизточен пасат до

Понеделник, 22 септември, когато, като се качихме на палубата в седем склянки сутринта, намерихме другата вахта покатерена по мачтите да полива ветрилата с вода. Поглеждайки към кърмата, видяхме малък клипер с черен корпус, стъкмен като бриг, да се носи право към нас. Незабавно се хванахме на работа и вдигнахме всички възможни ветрила, поставихме гребла като допълнителни реи за още лисели и продължихме да мокрим ветрилата с кофи вода, които качвахме до върховете на мачтите докъм девет часа, когато заръмя дъжд. Корабът продължи да ни преследва, като си променяше курса всеки път, когато променяхме нашия, за да се държим по вятъра. Капитанът, който го наблюдаваше през далекогледа си, каза, че е въоръжен и пълен с хора и че не носи флаг. Продължихме да пътуваме право по вятъра, знаейки, че така имаме по-добър ход и че клиперите са най-бързи срещу вятъра. Имахме и още едно преимущество — вятърът бе лек и можехме да разпънем повече ветрила от него. Той се бе приближавал малко по малко към нас сутринта, но след като заваля дъжд и вятърът отслабна още, започнахме да го оставяме зад себе си. Всички стояхме на палубата през целия ден, като приведохме в ред и оръжията си, макар че бяхме много малко, за да сме в състояние да се справим с него, ако се окажеше такъв, какъвто се бояхме, че е. За щастие нямаше луна, а нощта, която последва, бе извънредно тъмна, така че, като изгасихме всички светлини по кораба и изменихме курса си с пет румба^[2], имаше надежда да се откъснем от него. Управлявахме по звездите, като пазехме абсолютна тишина през цялата нощ. При изгрев-слънце нямаше и следа от кораб на хоризонта, но продължихме да се държим встрани от курса.

Сряда, 1 октомври. Пресякохме екватора на 20°24’ западна дължина. За пръв път се почувствувах свободен според стария обичай да се нарека син на Нептун. Бях много радостен, че мога да си присвоя тази титла, без да се налага да минавам през церемонията на посвещаването, която толкова много хора трябва да изтърпяват. След като човек веднъж пресече екватора, никога вече не могат да го подложат на тази процедура и той се смята за Нептунов син с пълната власт да прави номера на другите. Сега рядко се разрешава да се спазва този старинен обичай, освен ако на борда няма пътници. В тези случаи той винаги се превръща в голямо забавление.

От известно време на всички моряци бе ясно, че вторият помощник-капитан, чието име беше Фостър, е мързелив и безотговорен тип, че не е добър моряк и капитанът е извънредно недоволен от него. Властта на капитана в подобни случаи е добре позната и ние всички предчувствувахме неприятности. Фостър (наричан „мистър“ по силата на служебното си положение) беше едва наполовина моряк, тъй като бе плавал винаги на къси курсове, а между тях бе си оставал за по-дълго време вкъщи. Баща му бил човек с известно състояние и възнамерявал да даде на сина си хуманитарно образование, но тъй като той се оказал нехранимайко и мързеливец, го изпратил да плава. Тук Фостър пожънал същия успех, защото за разлика от много калпазани той не притежаваше никакви моряшки качества — не от това тесто бе замесен. Обикновено оставаше на дълги приказки с екипажа, говореше против капитана и се занасяше с юнгите, като отслабваше дисциплината по всички възможни начини. Тези неща винаги събуждат подозрението на капитана, а в края на краищата не са приятни и на моряците, които предпочитат началството им да е човек с характер, да има зорко око и да ги държи на разстояние в рамките на добрите отношения. Освен останалите си лоши привички Фостър често спеше по време на вахта и когато капитанът го спипаше, му казваше, че ще бъде свален от дежурство, ако постъпи пак така. За да няма възможност да спи на палубата, капитанът заповяда да се разковат всички пейки, тъй като той самият никога не сядаше, когато беше на палубата, а не разрешаваше това и на другите.

През втората нощ, след като пресякохме екватора, бяхме на вахта от осем до дванадесет часа и аз бях рулеви през последните два часа. През нощта излязоха леки шквалове и капитанът каза на мистър Фостър, който командуваше нашата вахта, да поддържа зорко наблюдение. Още като застанах на руля, забелязах, че на него страшно му се спи, и не след дълго той се изтегна на траповата площадка. Малко по-късно на палубата дойде безшумно капитанът и постоя известно време при мене, загледан в компаса. Най-накрая вторият помощник усети присъствието му, но правейки се, че не го забелязва, започна да си тананика и да си подсвирква, за да покаже, че не спи, отиде на носа, без да се оглежда назад, и заповяда да се отпусне бомбрамселът на грота. Като се върна назад, за да дойде на кърмата, той се престори на изненадан, че вижда капитана на палубата. Този номер обаче не можа да мине. Капитанът, който беше „твърде печен“ за такива като него, го подхвана веднага и го скастри здравата в класически морски стил: „Мързеливец, пропаднал нехранимайко! Не си никакъв мъж! Не ставаш и за юнга! Ти си само една торба на борда! Не заслужаваш и соленото си месо!“ и подобни още по-отбрани изрази от моряшкия речник. След като нещастникът изслуша тази тирада, бе изпратен в каютата, а капитанът остана на негово място до края на вахтата.

В седем склянки сутринта всички моряци бяхме свикани на кърмата и ни бе съобщено, че Фостър вече не е от командния състав и че имаме право да изберем някой измежду нас за втори помощник. Не е необичайно капитан да прави такова предложение, а и е много дипломатично, тъй като екипажът е с впечатление, че той прави избора. Чувствува се поласкан, но пък точно затова трябва да се подчинява на своя избраник. Нашият екипаж, както става обикновено, отказа да поеме отговорността да избере човек, от когото никога вече няма да можем да се оплачем, и остави избора на капитана. Той избра един жив и събуден млад моряк, родом от бреговете на Кенебек, който беше плавал няколко пъти до Кантон, и го провъзгласи по следния начин: „Избирам Джим Хол. Вече той ще ви бъде втори помощник. Остава да му се подчинявате така, както се подчинявате на мен, и запомнете, че той е вече мистър Хол.“ Фостър се премести в носовия кубрик като прост моряк и загуби „дръжката към името си“, а младият моряк Джим Хол стана мистър Хол и се настани да живее в страната на ножовете, вилиците и чаените чаши.

Неделя, 5 октомври. Беше по време на сутрешната ни вахта, когато малко след като бе почнало да се зазорява, един моряк, качен на носовата палуба, извика: „Земя на хоризонта!“ Никога не бях чувал този вик преди и не знаех какво означава (малко хора биха вникнали в значението на думите, чувайки странния вик за първи път), но скоро разбрах по обръщането на всички погледи, че в посока на наветрената страна се простира земя. Незабавно прибрахме лиселите и намалихме хода си с приближаването на сушата. Тя ни беше нужна, за да определим дължината, на която се намирахме. Според хронометъра на капитана се намирахме на 25° западна дължина, ала по неговите наблюдения би трябвало да сме много по-далеч и той от дълго време се чудеше дали е повреден хронометърът или секстантът. Това съглеждане на земя разреши въпроса и той се отказа да използва първия инструмент.

С приближаването си към брега видяхме, че се намираме право срещу пристанището на Пернамбуку^[3]. През далекогледа се виждаха покривите на къщите, една голяма църква и град Олинда^[4]. Минахме близо до входа на пристанището и видяхме един бриг да влиза в него под пълни ветрила.

В два часа следобед отново се отправихме в открито море, оставяйки сушата зад себе си и към залез-слънце тя се изгуби от погледа. Тук за пръв път видях забележителните съдове, наречени катамарани^[5]. Те се състоят от навързани един за друг трупи, като хората седят върху тях с крака потопени във водата. Имат едно голямо ветрило, доста са бързи и колкото и странно да изглежда, се смятат за много мореходни. Видяхме няколко, всеки с по един до трима души на борда, да тръгват смело в открито море, след като вече се бе почти стъмнило. Индианците ходят с тях за риба и тъй като времето през определени сезони се задържа постоянно, нямат никакъв страх. От Олинда тръгнахме по нов курс, държейки се далеч от сушата по целия път до нос Хорн.

Не срещнахме нищо забележително, докато не стигнахме на ширината на река Ла Плата^[6]. Тук откъм югозапад налитат силни бури, наречени памперос, които съсипват корабоплаването в реката и се чувствуват на много левги^[7] навътре в морето. Обикновено се предхождат от светкавици. Капитанът нареди на помощниците да наблюдават зорко небето и ако съгледат светкавици откъм югозапад, да приберат незабавно ветрилата. Почувствувахме първия полъх на такава буря по време на моята вахта.

Разхождах се около подветрения трап, когато ми се стори, че виждам светкавица от подветрената страна на носа. Казах на втория помощник, който дойде и се загледа за известно време натам. На югозапад беше много тъмно и след около десетина минути видяхме съвсем ясно да се святка. Вятърът, който беше югоизточен, сега ни остави и настъпи пълен щил. Мигновено се метнахме на мачтите и скатахме брамселите, прибрахме летящия кливер, натегнахме грота и трисела^[8], нагласихме задните реи по вятъра и зачакахме нападението. Огромна маса мъгла, зачулена с черни облаци, идваше срещу ни, простирайки се над част от хоризонта и закривайки звездите. Бурята ни застигна отведнъж със силен порив от пороен дъжд и град, от който останахме почти без дъх. И най-издръжливите бяха принудени да се обърнат гърбом. За щастие, не бяхме изненадани и можехме да отпускаме фаловете. Малкият кораб се отклони от курса си и за известно време се понесе по вятъра, цепейки вълните, като всичко по него се развяваше. След като всички бяха извикани на палубата, рифовахме докрай марселите и трисела, поставихме стаксела^[9] и корабът тръгна почти по курса, като наветрените браси^[10] бяха леко обрани, за да му помогнем.

За мен това бе първият шквал, който действително можеше да се нарече буря. В Гълфстрийм бяхме рифовали марселите и аз бях помислил това за нещо сериозно, ала по-старите моряци не му обърнаха никакво внимание. Тъй като вече посвикнах с кораба и с работата, на реите бях от известна полза и можех като другите да връзвам рифовите въжета. Когато за първи път се качих на мачтата с останалите, видях, че рифоването представлява твърде интересно нещо: едната команда рифова марсела на фока, а другата на грота, и всяка прави всичко възможно да вдигне марсела си първа. Имахме голямо преимущество пред командата от левия борд, тъй като старши помощникът никога не се качваше на мачтата, докато нашият нов втори помощник скачаше по вантите още щом започнехме да теглим скрипците и прекарваше горното въже на ветрилото откъм наветрената страна, преди още някой да е сварил да се покатери на мачтата. По този начин ние винаги успявахме да викнем: „Тегли към подветрената страна!“ преди другите и завързали вече рифовите въжета, се плъзвахме надолу по вантите и бакщаговете с провиквания, за да се знае, че сме ги изпреварили. Рифоването е най-интересната част в заниманията на моряка. Всички моряци участвуват в него и след като се отпуснат фаловете, вече не остава никакво време за губене — никакво мотаене или оставане назад. Ако човек не е бърз, друг изтичва пред него. Първият на реята отива до горното въже от наветрената страна, вторият — от подветрената, а следващите двама — на „кучешките уши“, докато останалите се нареждат по средната част, като си оставят място колкото за лактите. При рифоването ноковете (краищата на реите) са почетните места, но при скатаването най-силните и опитните се нареждат по люлките (или средата на реята), за да навият ветрилото. Ако вторият помощник е съобразителен, никога няма да се остави да му отнемат някое от тези две места, но ако му липсва моряшко майсторство, сила или работливост, някой по-добър ще му вземе средата или ноковете и това незабавно ще го компрометира.

През останалата част на нощта и през следващия ден продължихме да плаваме под рифовани ветрила, защото все още духаше силен вятър и макар че вече не се сипеше град, валеше пороен дъжд. Беше студено и неприятно, още повече че не бяхме се приготвили за лошо време и не бяхме облекли дебелите дрехи. Към заник слънце бурята поотслабна малко и откъм югозапад започна да се прояснява. Едно по едно отвързахме рифовете и преди полунощ бяхме вече с брамсели.

Сега вече взехме точно курс към нос Хорн и неговите студове и се захванахме с необходимите приготовления.

Вторник, 4 ноември. При изгрев видяхме земя откъм подветрената страна на кърмата. Това бяха два острова с различна големина, но с една и съща форма. Заоблените им върхове се издигаха доста високо. Бяха толкова далеч, че цветът им беше тъмносин, а след няколко часа потънаха на североизток. Това бяха Фолклъндските острови^[11]. Бяхме преминали между тях и сушата на Патагония. При залез вторият помощник, който бе застанал на площадката на мачтата, каза, че вижда земя от дясната страна на носа. Това сигурно беше остров Стейтън ланд. Сега се намирахме близо до нос Хорн с попътен северен вятър, поставени стенгови и брамселни лисели и с всички изгледи за бърз и приятен преход покрай носа.