Ричард Дейна
Две години в кубрика (25)

Глава XXV
Слухове за война

Неделя, 1 ноември. На този ден отплавахме (отново в неделя) за Санта Барбара, където пристигнахме на пети. Като заобикаляхме Санта Буенавентура и се приближавахме до котвената стоянка, видяхме в пристанището два кораба — голям бриг с пълно стъкмяване и малка бригантина. Моряците от екипажа казаха, че първият трябва да е „Пилигрим“, ала аз бях плавал твърде дълго на него, за да го сбъркам, и бях прав, защото като приближихме повече, дългият му, нисък, чист и тънък нос и наклонени мачти говореха за съвсем друго. „Военен бриг“ — казаха някои, „Балтиморски клипер“ — казаха други, „Аякучо“ — си помислих аз и скоро красивият флаг на свети Георги — кървавочервени кантове и кръст на бяло поле — се раздипли на върха му. Няколко минути премахнаха всякакво съмнение и ние застанахме отстрани на „Аякучо“, който бе отплавал от Сан Диего преди около девет месеца, когато товарехме там с „Пилигрим“. Оттогава насам той бе ходил във Валпарайсо, Каляо и на Хавайските острови и току-що бе дошъл на крайбрежието. Лодката му докара на борда капитан Уилсън и за половин час из целия кораб се разпространи новината, че имало война между Съединените щати и Франция. До кубрика достигнаха преувеличени разкази. Водели се битки, в Тихия океан имало голяма френска флотилия и т.н., и т.н., а един от екипажа на лодката на „Аякучо“ каза, че когато тръгнали от Каляо, една голяма френска фрегата и американската фрегата „Брандиуайн“, които стояли там, излизали в морето, за да водят бой, а пък английската фрегата „Блонд“ щяла да бъде съдия и да следи за честното водене на битката. Това бяха важни новини за нас. Сами на неохраняван бряг, без американски военен кораб на няколко хиляди мили около нас и с изгледа да се върнем обратно по цялата дължина на Тихия и Атлантическия океан! Френските затвори ни изглеждаха много по-вероятно място на пристигане, отколкото пристанището на Бостън. Все пак ние бяхме твърде опитни, за да вярваме на всеки лаф, който стигне до кубрика, и зачакахме да чуем истината за тази работа от по-висша инстанция. Чрез помощника на агента аз се научих за същността на работата, която беше в това, че двете правителства имали някакви спорове относно плащането на дълг и че била отправена заплаха за война и извършени приготовления, но тя не била в действителност обявена, макар по общо мнение да била твърде вероятна. Това не беше чак толкова лошо, въпреки че не бе малка причина за безпокойство. Нас обаче хич не ни беше грижа за това. Джек я кара ден за ден! Не смятахме, че във френските затвори ще бъде много по-лошо, отколкото „гемиджийството“ по калифорнийския бряг и никой, който не е бил на дълго скучно пътуване, затворен на кораб, не може да си представи въздействието на еднообразието върху мислите и желанията на човека. Мисълта за промяна е зелено петно в пустинята, а вероятността за велики събития и вълнуващи сцени създава чувство за радост и дава тласък на живота, доставяйки удоволствие, което никой, без да е бил в същото състояние, не би могъл да обясни. В действителност по-весела вечер в кубрика не бяхме прекарвали от месеци. Всички се намираха в необяснимо приповдигнато настроение. Неопределено предчувствие за дълбоки промени и големи събития сякаш бе обхванало всички и обичайната корабна робия ни се струваше достойна за презрение. Беше се разкрила нова жила — голяма тема за разговор и за всякакъв род обсъждания. Събудиха се патриотични чувства. Започнаха да се подмятат шеги за сметка на единствения французин на кораба, сравнения между „старите кранти“ и „жабарите“^[1] и т.н., и т.н.

Не научихме нищо повече за това, има ли наистина война, в продължение на два месеца, докато един кораб, дошъл от Хавайските острови, не ни донесе новината за благоприятно разрешение на спора.

Другият кораб, който заварихме в пристанището, бе бригантината „Ейвън“ от Хавайските острови. Той бе много издокаран, даваше изстрел с оръдие и вдигаше и спускаше флага си при изгрев и залез-слънце, имаше оркестър от четири-пет инструмента на борда и приличаше по-скоро на увеселителна яхта, отколкото на търговски кораб. При все това в сравнение с „Лориот“, „Клементина“, „Боливар“, „Конвой“ и други малки кораби, принадлежащи на многобройните американци в Оаху, водеше добра търговия, законна и незаконна, с видрови кожи, коприна, чайове и т.н., както и с кожи и лой.

На втория ден след нашето пристигане един бриг с пълно стъкмяване дойде иззад носа откъм север, премина спокойно през залива и взе отново курс към югоизток в посока към големия остров Каталина. „Ейвън“ отплава на другия ден и взе курс в същата посока, към Сан Педро. Това можеше да мине пред охраната по брега и калифорнийците, ала на нас номерата ни бяха твърде ясни. Бригът повече не се мерна по крайбрежието, а „Ейвън“ отиде в Сан Педро след около седмица с попълнен товар от кантонски и американски стоки.

Това бе един от начините за избягване на тежките мита, които мексиканците поставяха върху всички вносни стоки. По крайбрежието идва кораб, обявява приличен товар в Монтерей, където е единствената митница, и започва да търгува. След месец или повече, когато е продал голяма част от товара си, отива до Каталина или някой друг от големите ненаселени острови, разположени близо до брега, и се снабдява с най-отбрани стоки от друг кораб, дошъл от Оаху. Два дена след отплаването на „Ейвън“ „Лориот“ дойде откъм подветрената част на брега и без съмнение също бе пипнал нещо от товара на брига.

Вторник, 10 ноември. Отидохме на брега, както обикновено, да приберем капитана с малката лодка; като го качихме и загребахме обратно, видяхме точно преди залез-слънце, че нашият кораб, който стоеше най-далеч от брега, бе вдишал флага си. Това, разбира се, означаваше „ветрило на хоризонта“, но тъй като бяхме от вътрешната страна на носа, не можахме да видим нищо. „Дайте, момчета! Още! Натискайте и дайте дълги загребвания!“ — каза капитанът. Като наблегнахме, доколкото можеха да ни се прострат ръцете, и се опъвахме обратно назад, така че гърбовете ни се докосваха до пейките, подкарахме лодката като снаряд по водата. След няколко минути такова гребане островите започнаха да се показват един по един иззад носа и в канала видяхме кораб под брамселни ветрила, който лекият бриз носеше към котвената стоянка. Като насочи носа на лодката към кораба, капитанът ни каза да налегнем отново на греблата, а ние не се нуждаехме от подканване, тъй като мисълта да се качим на нов кораб (може би дошъл от родината), да чуем новините и да имаме нещо да разкажем, когато се завърнехме, ни вълнуваше предостатъчно. Капитан Най от „Лориот“, който беше стар китоловец и бе седнал на кърмовата пейка, се въодушеви страшно от това гребане. „Наведи се и счупи греблото!“ — викаше той, изреждайки: „Карай, капитан Бънкър! Ето му фонтана!“ и други възклицания, употребявани от китоловците. Междувременно настана пълен щил и тъй като се намирахме на около две мили от кораба, очаквахме да се качим на борда му след няколко минути; отново обаче задуха вятър право в посоката на кораба, той нагласи ветрилата си и се насочи с бърз ход към островите. Това, разбира се, ни накара да спрем — трябваше само „да сушим левите гребла и да теглим с десните“, за да се приберем доста посрамени на „Алърт“. Цяла нощ духаше лек бриз откъм сушата и корабът не застана на котва до следващата сутрин.

Още щом се закотви, ние отидохме на борда му и научихме, че това бе китоловният кораб „Улмингтън енд Ливърпул Пакет“ от Ню Бедфорд, с хиляда и деветстотин варела мас. Разбрахме, че е „фонтанджия“, още щом като го видяхме: познаваше се по лодките, по късите брамселни мачти и малко мръсния вид на ветрилата; намерихме и на борда всичко, както отвън — във фонтанджийски стил. Той имаше фалшдек^[2], който беше неравен, мазен и нарязан във всички посоки от кантовете на бъчвите за мас; такелажът му бе хлабав и избелял, боята се бе изтрила от скрипците, въжетата за пристягане бяха сложени как да е, имаше стропове^[3] без чохли и „бабешки възли“ във всички посоки. Видът на екипажа не беше по-добър. Капитанът му беше дълъг като върлина квакер, облечен в кафяво, с широкопола шапка, който си подгъваше краката, като ходеше по палубата, с наведена надолу глава като овца, а моряците приличаха повече на рибари или земеделци, отколкото на моряци.

Макар че времето не беше в никакъв случай студено (ние бяхме само по червени ризи и дочени панталони), всички те бяха с вълнени панталони — не сини като на моряците, а от всякакви цветове — кафяви, сиви, бозави и зелени, с тиранти през раменете и джобове, в които да си пъхат ръцете. Като се добавят към това гернсейски престилки^[4], раирани шалчета около врата, дебели ботуши от телешка кожа, вълнени шапки и силна миризма на мас, както и определено новобрански вид — описанието става пълно. На фокмарселната рея бяха застанали осем-десет души и още толкова на грота да скатават марселите, докато осем-десет души се мотаеха на носовата палуба, без да вършат нищо. Това бе странна гледка за кораб, който се закотвя, ето защо отидохме при тях да видим каква е работата. Един от тях, здравеняк с добродушен вид, си показа крака и обясни, че имал скорбут, друг си бе порязал ръката, а другите казаха, че почти се били оправили, но че имало достатъчно хора по мачтите и затова те се „скатавали“ на носовата палуба. Имаше само един морски вълк на кораба — напет стар моряк, който се бе качил на средната част на фокмарсела. Помощниците, разбира се, и лодководачите, както и двама-трима от екипажа бяха плавали и преди, но само на китоловни рейсове, а по-голямата част от екипажа бяха новаци, току-що излезли от гората и още със сламки по косата. Марселът на бизана вися на въжетата, докато не скатаха всичко на предните мачти. По този начин екипаж от тридесет човека половин час правеха това, което на „Алърт“ с осемнадесет души пред мачтата щеше да се свърши за петнадесет-двадесет минути.

Научихме, че били на море от шест или осем месеца и нямаха никакви новини за разправяне, така че ги оставихме с обещанието да помолим да ни пуснат и да дойдем вечерта на борда, за да слушаме любопитни истории. И наистина вечерта взехме разрешение и с една лодка отидохме да прекараме час-два с тях. Те ни дадоха парчета балени и различни зъби и други части от интересни морски животни; разменихме си книги — много често срещана практика по корабите, когато са в чужди пристанища, чрез която човек се отървава от книги, четени и препрочетени, и си набавя нови на тяхно място, при това Джек не се церемони много за сравнителната им стойност.

Четвъртък, 12 ноември. Преди обед бе хладно и по небето плуваха черни облаци, но тъй като това често се случва сутрин, не се опасявахме от нищо и всички капитани отидоха на брега да прекарат заедно. Към обяд облаците надвиснаха ниско над планините, закривайки наполовина хълмовете им, а откъм югоизток се надигна силно вълнение. Помощникът незабавно изпрати екипажа на малката лодка на брега и в същото време видяхме, че и лодките на другите кораби гребяха натам. Това бе отлична възможност за състезание и всеки загреба с все сила. Ние минахме лодките на „Аякучо“ и „Лориот“, ала не можахме да се мерим с дългата шесторка на китоловния кораб. Те стигнаха прибоя преди нас, но тук вече имахме предимство, защото нямаха нашия опит с прибоя и бяха принудени да чакат да видят как ние ще излезем на брега — точно както година преди това и ние, от „Пилигрим“, бяхме чакали на същото място да се поучим от екипажа на хавайската лодка.

Току-що бяхме изкарали лодките на брега и насочили носовете им към морето, когато нашият стар приятел Бил Джаксън, красивият английски моряк, който управляваше лодката на „Лориот“, извика, че неговият бриг дрейфи, и наистина той влачеше котвите си и се носеше към ръкава на залива. Без да чака капитана (защото на борда на брига нямало никой друг освен помощника и стюарда), той скочи в лодката, събра канаките и се опита да отплава. Но канаките, макар и отлични плувци, се уплашиха от критичността на случая и сякаш бяха загубили способностите си. На два пъти лодката им се напълни и бе изхвърлена на борд на брега. Джаксън сипеше клетви, наричаше ги банда диваци и им се канеше, че ще ги набие с камшик един по един, ала това не помогна с нищо. Тогава решихме да им се притечем на помощ. Той заповяда на канаките да седнат на пейките, а ние застанахме по двама от двете страни и бутахме лодката, докато водата не стигна до раменете ни. Тогава я тласнахме навътре, а те я поеха с греблата и стигнаха успешно до постоянните дълги вълни. Междувременно към „Лориот“ бяха тръгнали лодки от нашия кораб и от китоловеца и като се качиха всички заедно на брига, пуснаха и другата котва, дадоха слабина на веригата, нагласиха реите по вятъра и спряха кораба.

След няколко минути капитаните дотърчаха бързешката, а и нямаше време за губене, защото бурята обещаваше да бъде силна, а вълните на прибоя се разбиваха о брега по три една след друга и с всеки миг ставаха все по-високи. Лодката на „Аякучо“, теглена от четирима канаки, отплава първа и тъй като нямаха рул или кърмово гребло, може би никога нямаше да успеят да тръгнат, ако не бяхме газили с тях дотам, докъдето позволяваше прибоят. Следващата лодка, която се опита да влезе, бе китоловната, защото ние като най-опитни „плажни хиени“ не се нуждаехме от помощ и останахме до края. Китоловците са най-добрите на дълго гребане в света, ала това влизане през прибоя бе нещо ново за тях и въпреки че ни бяха гледали, те се завъртяха и бяха изхвърлени далеч на пясъка — лодка, гребла и хора, всичко накуп. Втория път се напълниха с вода и трябваше да обръщат лодката и да тръгват наново. Ние не можехме да им бъдем полезни, тъй като те бяха толкова много, че си пречеха един другиму. На третия път успяха да влязат, макар не без да поемат една вълна, която ги заля всичките и напълни лодката им до половината с вода и трябваше да я изгребват, докато не стигнаха до кораба си. Сега и ние се приготвихме да отплаваме, като насочихме носа на лодката навътре — англичанинът Бен и аз, които бяхме най-големи, застанахме от двете страни на носа, за да я държим към морето, двама други застанаха на двете задни гребла, а капитанът взе кърмовото гребло. Двама-трима мексиканци, които стояха на пясъка и ни наблюдаваха, при тази гледка се завиха с наметалата си и поклатиха глави, мърморейки: „Caramba!“ Те нямаха никакво желание да опитат от тези преживелици и действително хидрофабията е национално заболяване, което личи както от вида, така и от действията им.

Като дебнехме шанса си, ние решихме да покажем на другите лодки как трябва да се прави тази работа и щом като нашата влезе на вода, хукнахме с нея, държейки носа й напред, колкото можехме, и с помощта на греблото на капитана; двамата на задните гребла работеха ритмично и силно, докато краката ни не се откъснаха от дъното и се катурнахме през носа, като останахме съвършено неподвижни от страх да не попречим на другите. Известно време не можеше да се разбере какво ще стане. Лодката се издигаше и спускаше почти отвесно във водата, а вълните, които се плъзгаха под нея, я оставяха да падне надолу със сила, която сякаш щеше да избие дъното й. Аз и Бен също загребахме с носовите гребла и по този начин навлязохме успешно навътре, макар и да поехме няколко вълни, които ни напълниха до половината с вода. Пристанахме отстрани на „Лориот“, оставихме капитана му на борда и видяхме, че го подготвят за оставяне на котвата, след това се прибрахме на нашия кораб. Тук мистър Браун, който бе винаги на линия, беше подготвил всичко, така че само трябваше да закачим лодката и да я изтеглим на борда, и веднага бе дадена заповед за освобождаване на ветрилата. Докато бяхме по реите, видяхме, че „Лориот“ потегли, а преди да ги вдигнем, „Аякучо“ бе разперил крилете си и с косо пристегнати реи плаваше напреко на нашия курс. Няма по-красива гледка на света от клипер, стъкмен като бриг, с прави ветрила, който плава остро срещу вятъра. След минута шпринговото въже за задържане бе хвърлено, предните ветрила се издуха и ние отплавахме. Следващият бе китоловецът и половин час след като четирите кораба бяха стояли спокойно на котва, без късче платно над себе си или някакъв признак на движение, заливът остана пуст; четири бели облака се движеха по водата към открито море. Като се убедихме, че сме минали край носа, ние поехме с малко прибрани напреко реи, докато „Аякучо“ остана с натегнати ветрила, което го докара откъм наветрената ни страна. През целия този ден и по-голямата част от нощта прекарахме в обичайните югоизточни развлечения — бурен вятър, примесен от време на време с дъжд и на края за капак един четири-пет часов бурен порой. На зазоряване облаците поизтъняха и се отдалечиха и слънцето изгря на чисто небе. Вятърът, вместо да задуха от север, продължи да духа с постоянна сила откъм котвените стоянки. Това бе лошо за нас, защото въобще не бяхме в състояние да се покажем на курс срещу вятъра с натегнати ветрила, а бяхме разчитали на попътен вятър, който с помощта на леките ветрила и лиселите щеше да ни позволи да се закотвим първи. „Аякучо“ обаче бе на цяла левга от нас наветрено и сега се носеше изящно към стоянката. Китоловецът бе на същото разстояние от подветрената ни страна, а „Лориот“ почти не се виждаше. Когато стигнахме, „Аякучо“ бе нагласил котвата си, скатал ветрилата, поставил реите напреко и си стоеше така спокойно, сякаш нищо не бе се случило.

Имахме обичайния си късмет да си намерим котвата, без да се наложи да пускаме друга, и за половин час се наместихме с лодки изнесени на тиковете. След около още два часа се появи китоловецът, който се помота доста, докато се нагласи на котвата си: теглиха, завързваха и отвързваха, законтряха, вадиха и дигаха котвата в продължение на три часа, а ветрилата висяха по реите цял следобед и не ги скатаха до залез-слънце. „Лориот“ влезе точно след стъмване и хвърли котвата си, като не направи никакъв опит да вдигне другата до следващия ден.

Този епизод доведе до спор по отношение на мореходните качества на нашия кораб и на „Аякучо“. Капитаните се хванаха на бас, а и моряците от екипажите се запалиха, но тъй като „Аякучо“ имаше път надолу по брега, а ние нагоре и търговските капитани нямат право, да изменят самоволно курса си, състезанието не можа да се проведе никога. Може би за нас това беше добре, защото „Аякучо“ бе плавал осем години в Тихия океан, във всяка негова част — Валпарайсо, Хавайските острови, Кантон, Калифорния, — с една дума, навсякъде и имаше името на най-бързия търговски кораб, който търгува из Тихия океан, с изключение на брига „Джон Гилпин“ и може би кораба „Ан Макким“ от Балтимор.

Събота, 14 ноември. На този ден отплавахме с агента и няколко високопоставени мексиканци като пътници с курс към Монтерей. Отидохме на брега с малката лодка да ги докараме с багажа им и ги заварихме там да ни чакат. Те се бяха малко поуплашили от пътуването с лодката, тъй като прибоят беше много висок. За нас това беше добре дошло, защото много ни се щеше да потопим някой мексиканец в солената вода. Също така всички до един мразехме агента и се надявахме, че тъй като с нас нямаше да има началство, щяхме да намерим възможност да го потопим във водата заедно с другите, а те толкова разбираха от море, че нямаше да знаят дали това е станало по наша вина или не. И така, оставихме лодката толкова далеч от брега, че да ги накараме да си намокрят краката, когато се качваха; след това почакахме да дойде някоя хубава, висока вълна и като пуснахме носа да се завърти малко настрана, оставихме цялата сила на вълната да удари в кърмовите пейки, намокряйки всички от главата до петите. Мексиканците изскочиха от лодката, почнаха да сипят клетви, да се отърсват и да протестират срещу нов опит за влизане; агентът видя много зор, докато ги убеди да се опитат още веднъж. Този път ние внимавахме и влязохме доста лесно. Като ги заведохме на кораба, моряците от екипажа дойдоха да им изтеглят багажа и най-искрено се насладиха на полуудавническия вид на цялата компания.

Тъй като вече всичко бе готово и пътниците бяха на борда, ние вдигнахме флага и големия вимпел (защото бяхме най-големият кораб по брега) и другите кораби вдигнаха флаговете си. Като обрахме котвата, махнахме въжетата за скатаване и завързахме средната част на ветрилата с въжета за спускане. По един моряк на всяка рея чакаше следващата заповед. Когато тя дойде, всички ветрила на кораба бяха освободени и с най-голямата възможна бързина всичко бе завързано на мястото му и изтеглено догоре, котвата бе извадена на носа и корабът потегли. Бяхме решили да покажем на „фонтанджията“ как се работи на стегнат кораб, с добър екипаж, макар и два пъти по-малоброен от техния. Бяхме се покатерили по мачтите пъргави като котки и се бяхме прострели по реите и гиковете, поставяйки такелажа на лиселите, а капитанът трупаше върху кораба ветрило след ветрило, докато не заприличахме на голям бял облак, опрян на малко черно петънце. Преди да отминем носа, ние вече плавахме с бясна скорост, оставяйки другите кораби далеч зад кърмата си. Духаше попътен вятър, който ни изведе през канала, както наричат този залив, дълъг четиридесет и широк десет мили. Вятърът стихна привечер и ние останахме в щил през целия неделен ден на около половината път между Санта Барбара и нос Кънсепшън. В неделя вечерта задуха лек, свеж вятър и тъй като в понеделник преди обяд се появи попътен бриз от морето, имахме изгледи да преминем безпрепятствено покрай нос Кънсепшън — този нос Хорн на Калифорния, където моряците казват, че започвало да духа на първи януари и продължавало така до края на декември. Към втората половина на следобеда обаче, както обикновено, задуха постоянният северозападен вятър, което ни накара да приберем лиселите си и ни даде възможност да се борим срещу вятъра около носа. Сега той ни се падаше почти отстрани — издаден далеч навътре в Тихия океан, висок, скалист и безплоден, централна точка на брега на стотици мили на север и на юг. Чаша вятър тук става цял чувал, ето защо преди да падне нощта, ние скатахме роялселите и корабът остана да се бори с труд под брамселни ветрила. В осем склянки нашата вахта слезе долу, като го остави с толкова ветрила, колкото да може да върви напред; вълните прехвърляха носовата палуба при всяко хлътване във водата. Явно вятърът се усилваше, но независимо от тава на небето нямаше и едно облаче; слънцето залезе на чисто небе.

Едва бяхме слезли в кубрика, когато започнахме да усещаме обичайните признаци на буря — вълните заливаха цялата предна част на кораба, а носът му се удряше в тях с такава сила и грохот, сякаш че набиваше стълбове. Вахтените също така изглежда бяха доста заети по палубата тропаха насам-натам и се провикваха откъм въжетата. Морякът може да познае по звука кое ветрило се прибира и след малко чухме как прибират брамселите един след друг, а след това и летящия кливер. Това сякаш облекчи доста кораба и ние се понесохме бързо към земята Нод^[5], когато се чу „дан-дан-дан“ по люка и викът: „Всички моряци да рифоват марсели, хей!“ ни вдигна от койките. Тъй като времето не беше много студено, нямаше какво повече да се обличаме и за миг бяхме на палубата. Никога няма да забравя красотата на тази гледка. Беше ясна и доста прохладна нощ, звездите светеха ярко и докъдето стигаше погледът, не се виждаше и едничък облак. Хоризонтът се срещаше с морето на ясно очертана линия. Никой художник не би могъл да нарисува толкова ясно небе. По него не се виждаше дори и най-малкото петънце. Все пак откъм северозапад вятърът духаше с всичка сила. Когато човек види вятъра да иде откъм облак, има чувството, че той има откъде да дойде, докато тук той сякаш идеше от нищото. Никой не би могъл да познае, гледайки към небето и съдейки само по това, което вижда, че още не бе спокойна лятна нощ. Риф след риф ние прибирахме марселите, но преди да успеем да ги изтеглим догоре, чухме звук като къс, бърз гръмотевичен трясък и кливерът бе разкъсан на парчета. Нагласихме марселите и прибрахме настрана остатъците от кливера; тъкмо поставяхме на негово място фокстенговия стаксел, когато големият грот зяпна разпран от горе до долу. „Легни на гротреята и скатай ветрилото, преди да стане на парцал!“ — извика капитанът. За миг бяхме горе. Увихме остатъците му около реята и прекарахме въжета за скатаване колкото се може по-здраво и едва бяхме слезли отново на палубата, фокмарселът се разпра с друг силен трясък, който се чу из целия кораб, и се разцепи от край до край точно под пояса на рифовката. Тук всичко се повтори пак: сваляне на реята, изтегляне на рифовъчните блокове и лягане на реята за рифоване.

Вече бяхме навили такелажа и чакахме да чуем: „Слизай долу, вахтата!“, когато гротроялселът се измъкна от въжетата за скатаване и излетя право към подветрената страна, плющейки и разтърсвайки мачтата като клонче. Тук се отваряше голяма работа. Роялмачтата трябваше да се спусне или да се отсече — в противен случай цялата мачта щеше да се изкърти. Всички млади моряци от дяснобордовата вахта бяха изпратени на мачтата един след друг, но никой не можа да се справи. Най-накрая Джон, високият французин, старшият на вахтата (и най-добрият моряк, стъпвал някога на палубата на кораб), скочи на мачтата и с помощта на дългите си ръце и крака успя след трудна борба да укроти ветрилото и да го стегне с въже. На няколко пъти за малко щеше да бъде отвян или съборен от мачтата. Като натъкми ветрилото, той се приготви да свали реята долу, а това бе дълга и трудна работа, защото бе принуден да спира често и да се държи яко в продължение на минути, тъй като корабът се клатеше така, че на тази височина бе невъзможно да се прави нещо друго. Най-накрая реята успя да стигне благополучно до долу, а след нея бяха свалени и фок– и бомбрамселните реи на фока и бизана. Тогава всички моряци бяхме изпратени на мачтите и в продължение на час-два работихме усилено, докато нагласим каквото е необходимо за такова време. Като за буря нощта не бе лоша — светла като ден и тъкмо толкова прохладна и свежа, че човек да може да работи, без да му е студено. Ала все пак духаше ураганен вятър. Той налиташе със злоба и режеше като с нож, което заплашваше да ни изстърже от реите. По-силен вятър не бях виждал, но все пак за моряка най-лоши си остават тъмнината, студът и влагата.

Като стъпихме отново на палубата, се огледахме да видим кое време на нощта е и чия вахта е. След няколко минути морякът на щурвала удари четири склянки и разбрахме, че другата вахта бе минала, а от нашата оставаше половината. Дяснобордовите вахтени слязоха долу и ни оставиха на кораба за около два часа, но все пак с напомнянето да бъдат готови за повикване.

Едва бяха слезли долу и едно малко ветрило отлетя, разкъсано на парчета. С него можехме да се справим и сами, така че нямаше нужда да викаме другата вахта. Легнахме на бушприта, където бяхме под водата през половината от времето, и прибрахме остатъците от ветрилото, а за да има корабът някакво предно ветрило, приготвихме за поставяне друг стаксел. Закарахме този нов стаксел до мрежите, закачихме халса, шкотовете и фаловете, сложихме хора на фаловете, отрязахме въжетата за привързване и го вдигнахме, но преди да стигне до половината на щага, и той бе разкъсан на парчета. Когато намотахме фаловете, нищо не бе останало от ветрилото освен въжето му. Виждайки, че и долното ветрило на фока скоро ще си отиде, помощникът ни заповяда да се качим на реята и да го скатаем. Не искаше да вдига вахтените, които бяха изкарали на палубата цялата нощ, и викна дърводелеца, платнаря и готвача. С тях на помощ надвихме ветрилото и го скатахме здраво около реята. Силата на вятъра в този миг бе по-голяма от всякога. Като се качвахме по такелажа, той просто ни приковаваше по вантите, а по реите и не мислехме да се обръщаме с лице към вятъра. И все пак нямаше я шибащата суграшица, влагата и студа, както около нос Хорн, и вместо твърди мушамени дрехи и дебели обувки ние бяхме с шапки, галанки, дочени панталони и леки обуща и работата ни вървеше бързо и лесно. Това са неща, които са от голяма важност за моряка. Когато стъпихме на палубата, морякът на щурвала удари осем склянки (четири часа сутринта) и викът: „Всички от десния борд, хей!“ докара другата вахта горе, но и за нас нямаше слизане долу. Бурята сега бе в най-голямата си сила, сякаш духаха триста дяволи. И капитанът бе на палубата. Корабът беше лек и се клатушкаше и забиваше, като че ли искаше да изхвърли дългите мачти от палубата си, а ветрилата зяпваха и се цепеха във всички посоки. Бизанмарселът, който бе сравнително ново ветрило и бе изцяло рифован, се разпра от горе до долу през средната си част. Отиде и фокмарселът, разкъсан на парчета; една от веригите, държаща надолу бушприта, се скъса, блиндгафелът^[6] изхвръкна в средната си част, мартингикът се бе изместил към подветрената страна и поради дългия период от сухо време подветреният такелаж даваше големи хлабини при всеки напън. Една гротбрамселна ванта се бе скъсала и, като капак на всичко, камбузът се откъсна от мястото си и се премести на подветрената страна, а котвата на подветрената страна се освободи и заудря о борда. С това се отваряше работа за всички моряци в продължение на половин ден. Нашата група легна на бизанмарселната рея и след повече от половин час усилена работа успяхме да скатаем ветрилото. Омотахме го с двойни въжета около реята, изпънахме здраво подвижните блокове и другия такелаж и се опитахме да осигурим всичко колкото се може по-добре. Като слязохме долу, видяхме, че другата част от екипажа тъкмо слизаха от предната мачта, след като бяха скатавали скъсания марсел или по-скоро го бяха увили около реята, която сега приличаше на счупен и бинтован крайник. Сега на кораба не бе останало нито едно ветрило освен бизана и изцяло рифования гротмарсел, който все още се държеше добре. Но това значеше, че назад оставаше твърде много платно, и затова бе дадена заповед бизанът да бъде скатан. Въжетата за обиране на ветрилото бяха изтеглени нагоре, а всички млади моряци от дяснобордовата вахта бяха изпратени на гафела да прекарат въжетата за скатаване. Те обаче не можаха да свършат нищо. Вторият помощник ги обсипа с проклятия, нарече ги „банда негодници“ и изпрати двама от най-добрите моряци. Но и те не можаха да се справят по-добре и при това положение гафелът бе свален. Сега всички моряци се заехме да оправяме подветрения такелаж. Тъй като бях в лявобордовата вахта, работата ми беше на носа, да помагам за наместването на мартингика. Трима души висяхме на обтяжките и щаговете на мартингика повече от половия час, изнасяйки, закачайки и откачайки блоковете, като на няколко пъти бяхме потопени във вълните, докато помощникът не ни заповяда да се приберем от страх, че водата ще ни отнесе. След това цял час изкачвахме котвите до планшира.

Осигурихме наново всичко и тъкмо си обещавахме да позакусим, защото бе станало почти девет часа преди обяд, когато гротмарселът започна да дава явни признаци, че ще се скъса. На кораба все трябва да има вдигнато някакво ветрило и капитанът заповяда да се свалят фок– и гроттриселните гафели и двата трисела (които бяха чисто нови малки щормови ветрила, направени от най-здрав брезент), да се завържат и нагласят. Оставихме гротмарсела да се развява и с божията помощ да издържи, а ние се заехме да поставим триселите. Завързахме ги най-внимателно със здрави въжета и като закрепихме блокове за долните шкотови ъгли, ги пристегнахме надолу към ватервейса. По това време гротмарселът бе вече там, откъдето няма връщане, и ние се качихме на мачтата да приберем остатъка от последното от всички ветрила, които бяхме поставили на кораба преди двадесет и четири часа. Щормовите ветрила сега бяха единствените цели ветрила на кораба и тъй като бяха малки, здрави, близо до палубата и оставяха съвсем малко от повърхността си изложена на вятъра над планшира, обещаваха да държат добре. Оставен на дрейф под тях и облекчен поради липсата на ветрила над марсовете, корабът се издигаше и спускаше плавно и се носеше към подветрената страна като тежковъоръжен военен кораб.

Три дни и три нощи продължи бурята с неотслабваща ярост и поразително постоянство. В нейната свирепост нямаше никакво утихване. Нашият кораб бе твърде лек и даваше такъв крен, че почти потапяше фокреята под водата и бе отнасян непрекъснато към подветрената страна. През цялото това време на небето не се виждаше ни едничък облак. Всяка сутрин слънцето се издигаше от морето в безоблачното небе и отново залязваше вечерта сред ослепителен блясък. Звездите също излизаха една подир друга, нощ след нощ, незакрити от нищо, и блестяха така ярко, както в тиха мразовита нощ у дома, докато денят не ги застигнеше. През цялото това време морето се вълнуваше, удряше в кораба на огромни тласъци и бе побеляло от пяна, докъдето стигаше поглед, защото сега бяхме на много, много левги от брега.

Тъй като средната палуба бе празна, неколцина от нас спяха там в хамаци, които са най-хубавото нещо на света за спане по време на буря. За тях не се отнася, както за другите легла, това, че „когато вятърът задуха, люлката ще залюлей“, тъй като тук корабът е, който се люлее, а те си висят отвесно от гредите. През тези седемдесет и два часа нямахме какво друго да правим освен да ядем, да спим и да даваме вахта. Вахтите се разнообразяваха само от редуването на щурвала и от време на време с тичане по реите, когато някое от скатаните ветрила се измъкнеше от въжетата и вятърът го отвееше. Веднъж въжето на щурвала се скъса, а това можеше да бъде фатално за нас, ако старши помощникът не бе скочил мигновено с помощен скрипец откъм наветрената страна и не бе държал румпела, докато успеем да поставим ново въже.

На двадесети сутринта, при зазоряване, бурята явно бе преминала през най-лошата си фаза и бе малко поутихнала, и то до такава степен, че всички бяхме извикани да привържем нови ветрила (вятърът обаче все още духаше със силата на две обикновени бури). С голяма мъка и труд старите ветрила бяха откачени и свалени. Три нови марсела, пазени за обратния път покрай нос Хорн, бяха извадени от склада и под ръководството на платнаря подготвени за закачване. Качихме ги с фаловете до марсовете и ги привързахме за реите; рифовахме ги изцяло, обтегнахме ги с шкоти и ги издигнахме нагоре. Тези ветрила поставихме много внимателно, едно по едно, и все пак видяхме големи мъки. По същия начин прикрепихме и скатахме две запасни долни ветрила. Стана дванадесет часът, преди да успеем да свършим, и спокойно бих могъл да кажа, че никога не бях карал пет часа толкова изтощителна работа. Привечер на хоризонта се появиха няколко облака и с отслабването на бурята обичайната гледка на носещи се облаци разнообрази небесния лик. На петия ден след започването на бурята освободихме по един риф от всеки марсел и поставихме рифовано долното ветрило на фока, кливера и триъгълното ветрило на бизана, но едва след осем дни под рифовани марсели можехме да сложим цяло ветрило на кораба. И дори тогава бе още рано, но капитанът искаше да компенсира дрейфа ни, при който бурята ни бе отвяла на половината разстояние до Хавайските острови.

Инч по инч, още щом бурята позволи, ние заопъвахме ветрилата на кораба, но вятърът продължи да бъде насрещен и ни трябваха още много дни плаване, преди да можем да се върнем на дължината, от която бурята ни грабна. Още осем дни се борихме, докато вятърът стана лек югоизточен и ни позволи да поставим рифован марсов лисел.

Петък, 4 декември. След пътуване от двадесет дни пристигнахме в устието на залива на Сан Франциско.