Ричард Дейна
Две години в кубрика (24)

Глава XXIV
Отново в Сан Диего

Неделя, 11 октомври. Днес опънахме ветрила надолу по брега, минахме край Сан Педро и за наша голяма радост не спряхме там, а продължихме направо за Сан Диего, където пристанахме и привързахме кораба.

Четвъртък, 18 октомври. Тук намерихме италианския кораб „Роза“, който съобщи, че бригът „Пилигрим“ се намира в Сан Франциско и че всичко било наред. В Сан Диего, както винаги, всичко бе спокойно. Разтоварихме кожите си и бяхме отново готови за отплаване на следващата неделя. Отидох до старата си квартира и заварих групата в кожарския склад да продължава равномерния ритъм на своя живот. След мръкване се отбих за час-два на фурната, на лула тютюн с приятелите си — канаки, които истински се зарадваха, че ме виждат отново, и ме приветствуваха като „айкане“ на канаките. Опечалих се, като научих, че бедното ми куче Браво бе умряло — разболяло се и умряло внезапно още същия ден, след като съм отплавал на „Алърт“.

Неделята бе, както обикновено, денят ни за плаване и ние потеглихме при силен вятър, което ни напомни, че вече е късна есен и е време да очакваме пак югоизточните бури. Борихме се със силни насрещни ветрове под рифовани марсели, докато стигнахме до Сан Хуан, където хвърлихме котва на близо три мили от брега, с въжета за задържане към котвените вериги — точно както се готвехме за насрещните бури миналата зима. С нас пътуваше стар морски капитан, който се оженил и заселил в Калифорния и не бе стъпвал на кораб повече от петнадесет години. Той бе удивен от промените и подобренията, които бяха настъпили на корабите, и още повече от начина, по който носехме ветрилата си. По едно време се поизплаши и каза, че наместо да сложи роялсели като нас, той би рифовал марселите. Воденето на кораба и напредването му срещу вятъра явно му доставяха удоволствие и той отбеляза, че корабът плава бейдевинд, сякаш го теглят на буксир.

Вторник, 20 октомври. Като подготвихме всичко, изпратихме агента на брега и той отиде до манастира, за да ускори свалянето на кожите следващата сутрин. Тази нощ имахме най-строги заповеди да следим внимателно за признаци на югоизточна буря, тъй като дългите ниски облаци имаха доста заплашителен вид. Ала нощта мина без особени неприятности и рано на следващата сутрин свалихме кърмовите лодки и отидохме на брега да докараме кожите. Ето ни отново тук, сред романтиката на това място — с отвесния склон, два пъти по-висок от мачтите на кораба, с единствената криволичеща пътека до върха и дългия пясъчен плаж в основата, прибоя на Тихия океан, който се разбива о него, и кожите, наредени на камари до надвисналия ръб. Капитанът ме изпрати на върха да броя кожите и да ги събарям долу, тъй като бях единственият, идвал по-рано тук. Застанал отново, както преди шест месеца, хвърлях кожите и ги гледах как се подмятат надолу, докато моряците, смалени от разстоянието, сновяха напред-назад по плажа, вдигнали кожите на главите си, към далечните лодки. Няколко пъти откарваха товари до кораба, но на края, когато всички кожи бяха нахвърляни долу и лодките бяха почти отново пълни, се забавихме от двадесетина кожи, които се бяха закачили в отстъпите на почти отвесната стена, а тези места бяха вдлъбнати навътре — нито можеха да се видят, нито да се достигнат от върха. Тъй като кожите струват в Бостън по дванадесет и половина цента за един фунт, а комисионата на капитана беше един процент, той реши да не ги оставя; прати на борда за чифт фалове и поиска някой от екипажа да се качи на върха и да се спусне по тях. По-старите моряци казаха, че би следвало да отидат юнгите, които са леки и пъргави, докато юнгите смятаха, че тук е необходима сила и опит. Виждайки дилемата и чувствувайки се някъде по средата на тези изисквания, аз предложих услугите си, качих се горе заедно с един моряк, който да крепи въжето, и се приготвих за спускане.

Намерихме стълб, забит достатъчно здраво в земята, за да издържи теглото ми, за който завързахме единия край на фала, а другия хвърлихме през ръба. Видяхме, че краят почти достига една площадка, от която слизането до брега бе лесно. Тъй като нямах нищо на себе си освен риза, панталони и шапка — обичайното моряшко облекло в топло време, — нямах какво да събличам и започнах да се спускам с плъзгане надолу — понякога с ръце и крака около въжето или като се опирах с едната ръка и краката о стената на пропастта и се държах за въжето с другата. По този начин се спусках, докато не стигнах вдлъбнатината, където се бяха запрели кожите. С помощта на краката и едната си ръка успях да освободя всички кожи, а след това продължих да слизам надолу. Точно под това място стената се издаваше пак навън и не виждах под себе си нищо друго освен морето и скалите, о които то се разбиваше, и няколко чайки, които летяха във въздуха. Слязох здрав и читав, целият в кал, като за усърдието си бях посрещнат с думите: „Какъв страшен глупак — да рискува живота си за дузина кожи!“

Докато носехме кожите до лодката, забелязах нещо, което бях твърде зает, за да видя по-рано — тежки черни облаци се търкаляха откъм морето, вдигаха се големи вълни и налице бяха всички признаци за югоизточна буря. Капитанът ни накара да бързаме. Кожите бяха нахвърляни в лодките и с известна мъка, като газехме почти до раменете във вода, ги изкарахме през прибоя, след което загребахме към кораба. Когато най-накрая се добрахме до борда, лодките бяха пълни до половината с вода и сега почнаха най-големите мъки — да разтоварим при силното вълнение, което ни подхвърляше насам-натам, като ту ни издигаше, ту ни спускаше надолу, така че бе почти невъзможно да се задържим прави. С голям труд качихме всички кожи на борда и ги складирахме под люковете, закачихме ноковете и щаговите скрипци и прибрахме лодките. Започнахме да се притегляме по веригата. Да се обере котвата при такова вълнение не беше лесна работа, но тъй като нямаше да се връщаме в това пристанище, капитанът реши да не я оставя. Носът на кораба се забиваше във вълните и водата нахлуваше през клюзите, а веригата се напрягаше така, че щеше да изкърти барабана на рудана. „Корабът е над котвата, сър!“ — каза помощникът. „Разбрано! Законтри веригата, освободи марселите! Спускайте ветрилата, момчета!“ Само няколко мига бяха нужни да освободим рифованите марсели, а след това да ги разпънем и вдигнем. „Давай!“ бе мотото на деня, защото бурята беше вече отгоре ни. Освободихме и изтеглихме котвата и не след дълго поехме под рифовани ветрила на бейдевинд, като се отдалечавахме от подветрения бряг и скалите при силно насрещно вълнение. Разпънахме фока, който помогна малко на кораба, но тъй като той едва успяваше да се пребори с вълните, отнасящи го към подветрената страна, капитанът извика: „Натегни гротхалса!“ Прекарахме халса до носа и го хванахме на рудана; всички моряци застанаха на ръчките. Голямото ветрило се изду хоризонтално, сякаш щеше да вдигне гротщага, скрипците трещяха и летяха на всички страни. „Тегли, хей! Тегли и законтряй! Хайде, тегли здраво, хей!“ и в такт с песента, със силата на двадесет яки мишци руданът се завъртя бавно, зъб след зъб, и наветреният долен край на ветрилото бе докаран до ватервейса. Вахтените от десния борд натегнаха шкота назад и корабът рипна през вълните като побеснял кон, трептейки и тресейки се във всяка става, отмятайки с носа си пяната назад към подветрената страна. Половин час такова плаване бе достатъчно да се измъкнем; тогава вдигнахме краищата на ветрилото, скатахме го и корабът, облекчен от натиска, продължи по-спокойно пътя си. Скоро след това скатахме фока, а ние — хората от бизанмачтата — бяхме изпратени да направим още една рифовка на бизанмарсела. Това беше първият път, когато аз взех наветреното въже за свиване на горния край на ветрилото, и се почувствувах немалко горд, обкрачил наветрения нок, да подам въжето и да извикам: „Тегли към подветрената страна!“ Оттогава до завръщането ни в Бостън помощникът не даде на никого освен на нашата група да се качва на бизанмарселната рея, било за рифоване или скатаване, като двамата с англичанчето обикновено си поделяхме хващането на въжето за свиване.

Почти през цялата нощ духаше силен вятър, примесен с малко дъжд, който към сутринта започна да затихва и когато бурята се издуха, в четвъртък, 22 октомври, стигнахме в Сан Педро, на старата югоизточна стоянка на една левга от брега. Тук останахме десет дни в обичайното каране на лодките, носене на кожи, търкаляне на стоки нагоре по могилата, ходене боси по камъните и мокрене в солената вода.

На третия ден след нашето пристигане откъм Сан Хуан се показа „Роза“, където бе отишла в деня след югоизточната буря. Моряците от екипажа й казаха, че морето било гладко като воденичарски вир след бурята и те отнесли близо хиляда кожи, които били свалени за нас и които по този начин бяхме загубили вследствие на бурята. Това ни уязви много; не само затова, че един италиански кораб ни бе изпреварил в търговията, но защото всеки хиляда кожи отиваха за попълването на товара от четиридесетте хиляди, които трябваше да съберем, преди да можем да кажем довиждане на Калифорния.

Докато стояхме тук, качихме на борда нов моряк — англичанин на около двадесет и шест години, който се оказа голяма придобивка за нас, тъй като излезе добър моряк, можеше да пее сносно и което бе много по-важно за мен, имаше добро образование и твърде забележителна история. Представи се като Джордж П. Марш; заяви, че бил на море от малко момче и че си бил изкарал чираклъка в контрабандната търговия между Германия и бреговете на Англия и Франция. С това той обясняваше познанията си по френски език, който владееше говоримо и писмено, както английски. Английският му обаче бе твърде изискан, за да може да бъде придобит на контрабандна гемия. Пишеше с необикновено красив почерк, говореше извънредно правилно, а често в разговори насаме с мен цитираше изречения от книги и показваше познания на обноските във висшето общество и особено на формалностите в различните английски съдилища и Парламента, което много ме зачуди. При все това той не даваше друго обяснение за себе си, освен че бил получил образованието си, когато прекарвали контрабандни стоки с гемията. Един моряк, с когото по-късно плавахме заедно и който плавал на един кораб с Джордж няколко години преди това, ми каза, че в хотела, от който те тръгнали на море, се научил, че Джордж бил следвал в колеж (вероятно военноморски, тъй като той не знаеше нито латински, нито гръцки), където бил изучавал френски и математика. Не приличаше на Харис. Харис бе постигнал всичко с ума и характера си независимо от пречките, докато този човек явно произхождаше от по-висша класа и съответно бе получил рано образованието си, но бе станал разбойник и оттогава не се бе занимавал с нищо сериозно. Джордж нямаше нито характер, нито острия ум и паметта на Харис, но все пак у него личаха остатъците от доста добро образование и явно това му даваше възможност да използва гъвкаво ума си и да пази достойнството и чувствителността си като въпрос на чест — нещо, което годините кучешки живот не бяха пречупили. След като изкара известно време на борда, той ни разправи приключенията си през последните две години, потвърдени по-късно по начин, поставящ извън всякакво съмнение тяхната истинност.

Той отплавал от Ню Йорк, ако не се лъжа, през 1833 година за Кантон на брига „Ласкар“. Корабът бил продаден в Източните Индии и той се качил на една малка шхуна в Манила, търгуваща сред островните групи Ладрон и Палау. Край един от островите Палау шхуната се разбила на един риф, а екипажът бил нападнат от туземците и след отчаяна съпротива всички били избити или се издавили с изключение на капитана, Джордж и един юнга, които се предали. Завързали ги и ги отвели с едно кану до съседен остров. Около месец след това се явила възможност един от тях да се измъкне. Забравил съм подробностите, но само един можел да се възползва и те избрали капитана, който им обещал да им изпрати помощ, ако успее да избяга. Той сполучил в опита си, качил се на борда на един американски кораб, върнал се в Манила и оттам в Америка, без да направи никакъв опит за тяхното спасение, и наистина, както Джордж открил по-късно, без дори да спомене за техния случай пред някого в Манила. Юнгата, който бил с Джордж, починал и тъй като останал сам и нямал никаква възможност да избяга, туземците скоро започнали да се отнасят към него любезно и дори с внимание. Те го боядисали, татуирали тялото му (но все пак той не се съгласил да оставят белези по лицето или ръцете му), дали му две-три жени и го направили свой любимец. По този начин той живял в продължение на тринадесет месеца при разкошен климат, сред изобилие от храна, полугол и без да трябва да върши каквото и да било. Скоро обаче се отегчил и обикалял острова под различни предлози, за да следи дали няма да се покаже някое ветрило. Един ден бил за риба с кану с още един туземец, когато видял голямо ветрило на около левга и половина навътре, което минавало край острова и държало курс на запад. С известен труд той придумал островитянина да отиде с него на кораба, като му обещал да се върнат с голям запас от ром и тютюн. Тези предмети, към които островитяните се били пристрастили от минаващите американски търговски кораби, били твърде силна съблазън за човека и той се съгласил. Загребали и пресекли пътя на кораба; спрели, за да го почакат да ги наближи. Джордж стъпил на борда на кораба почти гол, боядисан от главата до краката, и не се различавал по нищо от спътника си, докато не почнал да говори. Моряците били не малко удивени, като научили историята му, а капитанът заповядал да го изкъпят и облекат. Отпратили обратно бедния сащисан туземец с един-два ножа, малко тютюн и басма и взели Джордж със себе си. Това бил корабът „Кабът“ от Ню Йорк под командата на капитан Лоу. Държали курс към Манила, идвайки през Тихия океан, и Джордж служил на него като моряк, докато не пристигнали в Манила, където той се качил на един бриг, пътуващ за Хавайските острови. От Оаху с английския бриг „Клементина“ стигнал до Монтерей като втори помощник, където, след като имал някакви неприятности с капитана, го оставил и тръгнал надолу по крайбрежието и се качил при нас в Сан Педро. Около шест месеца по-късно из вестниците, които бяхме получили с кораб, дошъл от Бостън, намерихме публикувано едно писмо на капитан Лоу от кораба „Кабът“, описващо подробностите точно както ги бяхме научили от Джордж. Писмото бе поместено за сведение на приятелите на Джордж и капитан Лоу добавяше, че го е оставил в Манила на път за Оаху и че не бил чул нищо за него оттогава.

Джордж имаше интересен дневник за приключенията си на островите Палау, които бе записал подробно с красив почерк на изискания си английски.