Ричард Дейна
Две години в кубрика (1)

Глава I
Отплаване

Четиринадесети август бе определен за отплаването на брига^[1] „Пилигрим“ по пътя му от Бостън, край нос Хорн, до западния бряг на Северна Америка. Тъй като корабът щеше да отблъсне рано следобед, аз се появих на борда в дванадесет часа, стъкмен като моряк от главата до петите, ведно със сандъка си, пълен с дрехи за две-три годишното пътуване, което предприемах с твърдото намерение да излекувам, ако бе възможно, чрез коренна промяна на начина си на живот и продължителна раздяла с книгите, чрез много и тежка работа, проста храна и чист въздух едно заболяване на очите, принудило ме да се откажа от следването и което никаква лекарска помощ не обещаваше да излекува.

След смяната на тесния студентски редингот, копринената капела и ръкавиците от шевро, каквито носехме в Харвард^[2], със свободни дочени панталони, карирана риза и мушамена моряшка шапка аз си въобразих, че ще мина много лесно за опитен моряк. Невъзможно е обаче да бъде измамено опитното око в тези неща — докато си мислех, че имам вид на морски вълк, по-стар и от самия Нептун, всички на борда трябва, без съмнение, да са познали в мен сухоземния плъх още с появяването ми на хоризонта. Моряшкото облекло си има своя особена кройка и начин на носене, които новакът никога не би могъл да постигне. Панталони, прилепнали по бедрата и пуснати оттам да се развяват надлъж и шир около глезените, огромна карирана риза, лакирана до блясък шапка с ниско дъно, килната на тила, с половин фадъм^[3] черна панделка, която се спуска през рамото, черно копринено шалче, прибрано с хлабав ширит, и още безброй други най-тънки подробности — това са белезите, чиято липса веднага издава начинаещия. Освен че не всичко в облеклото ми бе на място, несъмнено цветът на лицето и кожата на ръцете бяха напълно достатъчни да ме отличат от „стария вълк“ с неговите загорели бузи, широка крачка и люлееща се походка, размахал бронзовите си загрубели ръце така, сякаш ей сега ще се вкопчи в някое въже.

„С вси недъзи на челото“^[4] аз се присъединих към екипажа и ние се изтеглихме в течението, където хвърлихме котва за през нощта. На следния ден бяхме заети с подготовката за плаването — насновахме въжета на лиселите^[5], нагласихме роялреята^[6], нахлузихме чохлите и натоварихме барута. Следващата нощ дадох първата си вахта. До полунощ почти не ме хвана сън от страх да не би да не чуя, когато ме извикат. Щом стъпих на палубата, бях обладан от толкова грандиозни представи за важността на задачата, с която бях натоварен, щото започнах непрестанно да снова от единия до другия край на кораба, надвесвайки се през носа и кърмата на всяка обиколка. Бях немалко поразен от хладнокръвието на един стар моряк, когото повиках да ме смени, а той веднага се намъкна под голямата лодка и заспа. Това, според него, бе достатъчно, щом като нощта е тиха, а корабът е на котва в сигурно пристанище.

Следващият ден бе събота и при вятър от юг ние качихме пилот на борда, вдигнахме котва и започнахме да се изтегляме към изхода на залива. Сбогувах се с неколцината приятели, дошли да ме изпратят, и едва успях да хвърля прощален поглед към града с неговите добре познати очертания, защото на кораба за чувства не се разрешава никакво време. На изхода на залива видяхме, че вятърът бе далеч пред нас, и бяхме принудени да хвърлим котва на рейда. Така останахме целия ден и част от нощта. Застъпих на вахта в единадесет часа и получих нареждане да викна капитана, ако се появи вятър откъм запад. Към полунощ задуха точно оттам и след като събудих капитана, ми бе заповядано да извикам на палубата всички моряци. Как се справих с това не зная, но съм напълно сигурен, че не извиках прегракнало като истински боцман: „Всички на палубата-а-а! Вдигай котвата, хе-е-й!“ За кратко време всичко бе в движение — ветрилата бяха развързани, реите нагласени и започнахме да обираме котвата, която представляваше последната ни връзка със земята на янките. В тези приготовления можах да участвувам съвсем малко. Толкова бързо се даваха неразбираеми заповеди и толкова незабавно се изпълняваха, настана такова тичане насам-натам и такава бъркотия, в която чудновати викове се смесваха с още по-чудновати действия, че аз бях съвършено объркан. Няма по-безпомощно и по-жалко същество от сухоземния плъх, тръгнал да става моряк. Най-накрая започнаха да се чуват онези особени, провлечени подвиквания, които показват, че моряците са се хванали на котвения рудан, и след няколко минути поехме на път. Водата зашумя, разсичана от носа, съдът се наклони от лекия влажен нощен бриз, полюшна се върху дългите океански вълни и ето че ние наистина започнахме нашето дълго, дълго пътешествие. Това бе, в буквалния смисъл на думата, пожеланието ни за „лека нощ“ към родната земя.