Ричард Дейна
Две години в кубрика (7)

Глава VII
Хуан Фернандес

Продължихме да плаваме с попътен вятър и хубаво време до

Вторник, 25 ноември, когато при изгрев-слънце видяхме острова Хуан Фернандес право пред нас, издигащ се като тъмносин облак от морето. Тогава се намирахме може би на около седемдесет мили от него и той изглеждаше толкова висок и бе така син, че го помислих за облак, надвиснал над острова, помъчих се да видя и острова под него, докато той постепенно не придоби по-убит и по-зеленикав цвят и можах да съзра неравностите по повърхността му. Най-накрая успяхме да различим дървета и скали; към следобеда този красив остров се намираше право пред нас и ние се насочихме към единственото му пристанище.

Пристигайки на входа скоро след залез-слънце, видяхме чилийски военен бриг — единствения кораб, който излизаше от пристанището. Той ни поздрави, а офицерът на борда, който предположихме, че е американец, ни посъветва да влезем преди падането на нощта и каза, че те пътуват за Валпарайсо^[1]. Насочихме се незабавно към котвената стоянка, но поради ветровете, които се спускаха от планините и ни срещаха на пориви от всички посоки на компаса, успяхме да хвърлим котва чак към полунощ. Бяхме пуснали лодка напред през цялото време, докато маневрирахме, а останалите моряци на кораба постоянно нагласяхме реите, за да хванем всеки полъх, който ни застигаше до около дванадесет часа, когато застанахме на дълбочина четиридесет фадъма и котвата ни за пръв път се заби в дъното, откакто бяхме тръгнали от Бостън — сто и три дни. Тогава ни разделиха на три вахти и така продължихме през остатъка от нощта.

Бях повикан да изкарам смяната си към три часа сутринта. Никога няма да забравя особеното чувство, което ме обзе, когато се намерих заобиколен отново от всички страни със земя, усетих нощния бриз, полъхващ откъм брега, и чух песните на жабите и щурците. Планините сякаш се бяха надвесили току над нас, а от самата им гръд излизаше на равни промеждутъци силен ехтящ звук, който никак не ми приличаше на човешки. Не се виждаха никакви светлини и трудно можехме да си обясним звука, докато помощникът, който беше идвал тук и по-рано, не ни каза, че това е сигналът за бдителност на чилийските войници, поставени да пазят каторжници, които се намирали в пещери почти на половината път до върха на планината. Със свършека на смяната слязох долу, не без желание по-скоро да видя утрешния ден, за да мога да разгледам по-отблизо, а може би и да стъпя върху този романтичен, бих казал, дори и класически остров^[2].

Когато извикаха всички, беше почти изгрев и между това време и закуската можах добре да разгледам околността, макар че бях доста зает по палубата да нося буретата с вода и т.н. Пристанището бе затворено почти от всички страни, а близо до изхода му имаше пристан, защитен от малък каменен вълнолом, върху който бяха изтеглени две големи лодки, пазени от часовой. От тях нататък се виждаха най-различни колиби и бараки, към стотина на брой. Най-хубавите бяха построени от кал и неизпечена глина и бяха варосани, но по-голямата част бяха а ла Робинзон Крузо — състояха се само от колове и клони. Губернаторската къща, както я наричат, се открояваше най-силно поради големината си, зарешетените си прозорци, измазани стени и покрив от червени керемиди, но все пак, както и останалите, бе само на един етаж. Близо до нея се намираха, съдейки по кръста, малък параклис и дълга, ниска кафеникава сграда, заобиколена от нещо като палисада, на която се развяваше старо и захабено чилийско знаме. Това, разбира се, носеше гордото название укрепление. Един часовой стоеше пред параклиса, друг пред губернаторската къща, а няколко войници, въоръжени с щикове и доста окъсани, със стърчащи от обувките пръсти, се разхождаха сред къщите или може би чакаха нашата лодка да дойде на пристанището.

Планините бяха високи, но не изглеждаха така надвесени, както на лунна светлина. Бяха разположени по към централната част на острова — зелени и гъсто обрасли с гори, с няколко големи и както научих, изключително плодородни долини и с мулетарски пътеки, водещи към различни части на острова.

Тук не мога да забравя как Стимсън и аз станахме за смях пред екипажа поради нетърпението си да слезем на брега. Като чухме, че капитанът заповяда да се спусне на вода кърмовата лодка, ние двамата, смятайки, че ще се ходи до брега, се втурнахме в кубрика, напълнихме джобовете на куртките си с тютюн, за да го разменим с хората от селището, и когато извикаха: „Четирима на лодката!“, едва не си счупихме вратовете от бързане да бъдем първи през борда. След това имахме удоволствието да теглим на буксир кораба в продължение на половин час и да се върнем отново на борда, където целият екипаж, видял нашата маневра, ни се смя.

След закуска вторият помощник бе изпратен на брега с четирима души, за да напълни буретата с вода и, за моя радост, аз бях в това число. Слязохме на брега с празни бурета и тук щастието ми се усмихна отново, тъй като водата беше твърде мътна и кална, за да бъде налята в буретата; губернаторът изпрати хора до извора, за да ни я изчистят, което ни остави с почти два часа свободно време. Тази почивка използвахме да се разхождаме нагоре-надолу сред къщите и да хапнем малко плодове, които ни предложиха. Имаше в изобилие земни ябълки, пъпеши, грозде, ягоди и череши с огромни плодове. Казват, че последните били посадени от лорд Ансън^[3]. Войниците бяха много бедно облечени и ни запитаха дали нямаме на кораба обувки за продан. Много се съмнявам, че те имаха с какво да ги купят.

Искаха много да им дадем тютюн, срещу който ни предлагаха раковини, плодове и др. Също така търсеха се много ножове, но губернаторът ни забрани да ги разменяме, като ни каза, че всички там, с изключение на войниците и няколко офицери, са каторжници, изпратени от Валпарайсо, и че трябва да се внимава да не попадне някакво оръжие в ръцете им. Островът, както изглежда, е владение на Чили и е бил използван от правителството за наказателна колония в продължение на почти две години, а губернаторът — англичанин на служба в чилийския военноморски флот, един свещеник, половин дузина надзиратели и отряд войници са били оставени там да поддържат реда. Това не била лесна задача и само няколко месеца преди нашето пристигане каторжници откраднали една лодка през нощта, качили се на фрига, стоящ на котва в пристанището, изпратили капитана и екипажа на брега в своята лодка и отплавали. Затова напълнихме оръжията си и стояхме зорко на пост през нощта, а докато бяхме на брега, внимавахме каторжниците да не ни задигнат ножовете. Най-опасните каторжници, както разбрах, бяха затворени под охрана в пещерите, изкопани в склона на планината почти на половина път до върха, откъдето под наблюдението на надзиратели ги караха през деня да работят на строежа на акведукт, кей и други обществени строежи; останалите си живееха в къщи, които сами си бяха построили, бяха със семействата си и ми се видяха най-мързеливите хора на света. Единственото, което правеха, бе да се разхождат из гората, сред къщите и по пристана и да зяпат кораба — мързеше ги дори да говорят. В същото време другите подтичваха насам-натам в колона по един и с товар на раменете, следвани от надзиратели с дълги сопи в ръце и широкополи сламени шапки. На каква точно основа се правеше тази голяма разлика между каторжниците не зная и никак не бих могъл да узная, защото губернаторът беше единственият човек на острова, който говореше английски, но бе недостъпен за мен, тъй като аз си оставах прост моряк както на кораба, така и на брега.

Скоро след като напълнихме буретата си и се върнахме на борда, губернаторът, облечен в униформа като на американски офицер от опълчението, падрето, с расо на францисканец^[4], с качулка и всичките му подробности и капитанът, с големи бакенбарди и мръсна парадна униформа, дойдоха на обед на кораба. Докато обядваха, далеч на рейда се появи голям кораб и скоро след това видяхме да влиза в пристанището лека китоловна лодка. Корабът се приближи и до нас пристана лодка, от която, на борда се качи капитанът — млад квакер^[5] с открито лице, целият облечен в кафяво. Това бе „Кортес“ — китоловен кораб от Ню Бедфорд^[6], който бе влязъл да види дали няма новопристигнали покрай нос Хорн, за да разправят последните новини от Америка. Те постояха малко на борда в разговори с екипажа, после ни оставиха и отплаваха към кораба си, който напълни ветрила и скоро се изгуби от погледа.

Една малка лодка, която дойде от брега да отведе губернатора и свитата му (както останалите се титулуваха), донесе подарък за екипажа голяма кофа мляко, няколко раковини и парче сандалово дърво. Бързо видяхме сметката на млякото, което вкусвахме за първи път, откакто бяхме тръгнали от Бостън. Сдобих се с парче сандалово дърво и научих, че то растяло по хълмовете в централната част на острова. Съжалих, че не си взех и други неща, ала и това, което имах — парчето сандалово дърво и едно цветенце, което бях откъснал и донесъл на борда в периферията на мушамената си шапка и бях внимателно изсушил между листите на един том от „Писма“-та на Купър^[7] — се изгуби при завръщането в родината, заедно със сандъка ми и всичко в него, поради невниманието на един от моряците.

Около един час след залез-слънце, след като бяхме наредили буретата с вода, тръгнахме на път.

Небето грееше в ярка звездна светлина, когато излязохме от залива и величественият остров остана зад нас, смълчан в тишината. Хвърлих му прощален поглед и се сбогувах с най-романтичното място на земята, което бяха виждали някога очите ми. И тогава, и сега чувствувам много особена привързаност към този остров. Може би защото това бе първата суша, която бях видял след тръгването от родината, а още повече поради спомените, които човек има от детството си, когато е чел „Робинзон Крузо“. Към това могат да се добавят и височината и романтичните очертания на планините му, красотата и свежестта на зеленината и изключителното плодородие на почвата, както и самотното му разположение в средата на обширния Южен Тихи океан, събрани, за да създадат неговия чар.

Когато понякога ме обземат мисли за това място, се опитвам да си го спомня с повече подробности. Островът се намира на около 33°30’ южна ширина и е отдалечен на малко повече от триста мили от Валпарайсо, който се намира на същата ширина на чилийския бряг. Дълъг е около петнадесет мили и е широк пет. Пристанището, в което хвърлихме котва (наречено от лорд Ансън Къмбърланд бей), е единственото на острова, с две малки заливчета от двете страни на главния залив (понякога и те тържествено наричани заливи), в които едва могат да пристават лодки. Най-подходящото място за хвърляне на котва е в западната част на пристанището, където бяхме спрели ние — на около три кабелта^[8] от брега и при малко повече от тридесет фадъма вода. Това пристанище е открито към север-североизток, в същност почти от север до изток; но тъй като единствените опасни ветрове са югозападните, където са най-високите планини, то се смята за безопасно. Най-голямата му забележителност е може би рибата, с която изобилствува. Двама от нашия екипаж, които останаха на кораба, за кратко време хванаха толкова, че ни стигна за няколко дена, а единият от тях, който беше от Марбълхед^[9], каза, че никога не бил виждал или пък чувал за такова изобилие. Хванаха треска, морска лястовица, сребърна риба и други видове, чиито имена не знаеха или пък аз съм забравил.

На острова има в изобилие отлична вода — малки ручеи се спускат през всяка долинка и подскачат по склоновете на планините. Един голям поток тече през средата на ливадата, където са построени къщите, и представлява удобен и изобилен източник на вода за жителите. По къс дървен акведукт той стигаше почти до лодките ни. Пак каторжниците бяха построили нещо като вълнолом и щяха да строят пристан за корабите и за разтоварване на стоки, след което чилийското правителство възнамерявало да удържа пристанищна такса.

За горите мога само да кажа, че заемат почти целия остров — в средата на месец ноември, когато ние бяхме там, го видяхме покрит от дървета в пълната им пролетна красота и свежест. Те са главно благоуханни видове, а най-голямото е миртата. Почвата е рохка и много плодородна и където се разоре, никнат репички, тикви, земна ябълка и други градински плодове. Казаха ни, че кози няма много, а пък и ние не видяхме ни една, но се разбра, че ги имало повече във вътрешността^[10]. Видяхме няколко вола, които криволичеха из тесните пътеки по склоновете на планините, а селището цялото гъмжеше от кучета от всички националности, породи и големини. Имаше и много кокошки и пилета, за които жените явно добре се грижеха. Мъжете имаха вид на най-големите лентяи сред смъртните и наистина, доколкото се простират наблюденията ми, едва ли има хора, на които новоизмислената американска дума „лентяй“ да приляга по-добре, отколкото на испанските американци. Тези хора се мотаеха наоколо без никаква работа, облечени с наметала от плат, едва ли по-хубав от този на индианските одеяла, ала бяха хвърлени на раменете им с онази елегантност, с която се казва, че испанският просяк винаги може да наметне парцалите си; обноските им преливаха от учтивост и куртоазия, макар подметките им да бяха скъсани и да нямаха нито грош в джоба. Еднообразието на живота им изглежда се нарушаваше единствено когато някои порив на вятъра се завъртеше между планините и отнесеше клоните, които бяха нагласили за покрив на къщите си, създавайки им няколкоминутно занимание да тичат подир тях. Един от тези пориви налетя, когато бяхме на брега, и беше много забавно да наблюдаваме как мъжете се оглеждаха и ако видеха, че покривите им са още на мястото си, заключаваха, че няма защо да се мърдат, докато тези, чиито покриви бяха отнесени, произнасяха няколко испански проклятия, запрятаха наметалата си на раменете и хукваха подире им. Те обаче не се бавеха много, а скоро се връщаха към обичайното си занимание да не правят нищо.

Може би не е нужно да се казва, че не видяхме нищо от вътрешността, ала всички, които са ходили там, са с прекрасни впечатления. Капитанът и губернаторът, придружени от няколко слуги, отидоха на разходка с мулета из планините. Когато се връщаха, чух, че губернаторът го помоли да спре на острова по време на обратния курс и му предложи хубава сума, ако докара няколко елена от Калифорния, тъй като не се срещали на острова, а той много искал да ги развъди.

Постоянният, макар и лек югозападен вятър ни отнесе доста далеч от острова, а когато се качих на палубата по време на средната вахта, вече можех да я различа само по това, че скриваше няколко нисколежащи звезди на южния хоризонт — ако не знаех, непривикналите ми очи едва ли биха познали, че това е земя. Към края на дежурството той бе закрит напълно от няколко пасатни облака, които се появиха, въпреки че едва ли се намирахме в тяхната ширина, и на следващия ден,

Четвъртък, 27 ноември, когато се качихме на палубата сутринта, се намерихме отново сред широкия Тихи океан и вече не видяхме земя, докато не стигнахме големия американски континент.