Ричард Дейна
Две години в кубрика (8)

Глава VIII
Ежедневие

Понеже откакто напуснахме Хуан Фернандес, до пристигането ни в Калифорния не видяхме нито земя, нито ветрило, нямаше нищо интересно освен ежедневната ни работа по кораба. Хванахме югоизточните пасати и се носехме с тях в продължение на почти три седмици, без да помръднем и едно-едничко ветрило или да нагласим рея. Капитанът се възползва от хубавото време, за да бъде приведен корабът в ред и да бъде подготвен за влизане в пристанище. На дърводелеца бе възложено да преустрои част от кърмовото помещение в нещо като магазин или стая за търгуване, тъй като сега се научихме, че товарът ни няма да се сваля на брега, а ще се продава на дребно на борда и тази стаичка бе преградена, за да се държат в нея мострите и по-леките стоки. В това време ние работехме по такелажа. Изпънахме всичко и поставихме напречни въжета по долните ванти като стълби или, както сега е модерно да се казва, такелажът бе застълбен. Приготвихме голямо количество непресукано въже и въжета за привързване и най-накрая целият неподвижен такелаж по фока и грота бе минал с катран. Това бе първата ми среща с тази работа, която запомних за дълго време, тъй като почти всичкият катран остана по двама ни със Стимсън. Останалите моряци бяха взети за друга работа, а Хенри Мелъс — другият младеж, който бе тръгнал да плава с нас като моряк, бе повален от ревматизъм в краката. Юнгата Сам бе твърде малък и дребен за такъв вид работа и тъй като вятърът бе лек и постоянен, го държаха през по-голямата част от деня на руля, така че на нас ни се падна да мажем с катран вантите, колкото си щем. Облякохме къси дочени престилки и като взехме по една малка кофа катран и топка цикли в ръце, се качихме на мачтите — единият на върха на фокмачтата, а другият на гротмачтата — и започнахме да мажем. Това е важна операция и обикновено се извършва по веднъж на всеки шест месеца, когато корабите са на далечно плаване. Впоследствие няколко пъти мазахме с катран такелажа, но тъй като участвуваха всички моряци, работата се свършваше за един ден, докато този път, понеже се падна само на нас двамата, тя ни отне няколко дни. При тази работа винаги се почва от върха на мачтата и се кара надолу, като се намазват вантите, щаговете, неподвижните части на обтяжките, връзките, въжетата на скрипците и т.н., и се отива към наковете на реите, като на връщане се намазват блоковите въжета и люлките^[1]. Намазването на щаговете е по-трудно и се прави с нещо, което моряците наричат „пързалка“. Взема се дълго въже и се вдига до върха на мачтата, откъдето тръгва щагът, единият край се прекарва през макара и се прави с него пояс или, както моряците му викат, „примка“, която с хлабаво въже се хваща за щага, така че да се движи нагоре-надолу по него. Морякът се намъква в примката с катрана и паклите; другият край на въжето се завързва здраво за палубата или някой го държи. По такъв начин го спускат постепенно надолу и той внимателно намазва щага, като се плъзга покрай него. Там той се развява между небето и земята, а ако въжето приплъзне, скъса се или се отвърже, или пък ако възелът изтърве, пада през борда или си счупва врата. Такива мисли обаче въобще не му минават. Той е зает само с това, да не би да остави някоя „почивка“ (ненамазано място), в който случай ще трябва да минава всичко отново и да покапе пак с катран палубата, и помощникът да му каже някоя мила дума на ухото. По този начин намазах всички щагове, ала кливерните гикове и мартингикът, където ме сложиха най-накрая, ми се видяха най-тежки. Тук трябва да се държиш само „на клепачите си“ и да мажеш с ръцете.

Тази мръсна работа не можеше да трае безкрайно — в събота вечерта ние я привършихме, изчистихме всичко окапано по палубата и планшира и, което бе по-съществено за нас, се изчистихме от глава до пети; сгънахме окатранените си престилки и панталони до следващия път, облякохме чисти дочени дрехи и изкарахме една приятна съботна вечер. Следващият ден бе хубав и изобщо по време на цялото пътуване ни се случи само една неприятна неделя, а тя се падна около нос Хорн, където не можеше да се очаква нищо по-хубаво. В понеделник започнахме да боядисваме и да подготвяме кораба за влизане в пристанище. Тази работа също се върши от екипажа и всеки моряк, който е плавал на дълги курсове, е малко нещо бояджия, в добавка към другите си умения. Боядисахме кораба отвътре и отвън — от клотика до водолинията. Външната страна на корпуса боядисвахме, като спускахме дъсчени скамейки посредством въжета и сядахме на тях с четките и кутиите с боя, а краката ни половината от времето бяха във водата. Боядисва се, разбира се, в тихо време, когато корабът не се люлее много. Спомням си много добре, че един ден, както си редях спуснат доста надолу по борда и си боядисвах, видях покрай нас да плува риба пилот — сигурен предвестник на акула. Капитанът се бе облегнал на планшира и я наблюдаваше, а ние си продължавахме спокойно работата. По средата на боядисването, в

Петък, 19 декември, пресякохме екватора за втори път. Това пресичане под палещо слънце в средата на декември ми донесе чувство на обърканост, както става с всеки, който за пръв път се намери в съвършено различна климатична зона.

Четвъртък, 25 декември. Днес бе Коледа, ала тя не ни донесе празненство. Едничката промяна се състоеше в това, че на обед ядохме „сливово тесто“ и се скарахме със стюарда, който не ни отпусна обичайното количество меласа към него. Той бе убеден, че сливите са достатъчен заместител на меласата, ала ние не се оставихме да бъдем измамени в правата си по този начин.

Такива са дреболиите, които предизвикват караници на борда. А истината бе, че вече от дълго време не бяхме влизали в пристанище. Бяхме си омръзнали един на друг и бяхме станали раздразнителни — както тези, които бяха в кубрика, така и ние на кърмата. Пресните ни продукти, разбира се, се бяха свършили, а капитанът бе спрял дажбата ориз, така че нямаше нищо друго освен солено свинско и говеждо през цялата седмица, с изключение на съвсем малко тесто в неделя. Това допринесе за създаване на недоволство и много дребни караници, случващи се ежедневно, дори и ежечасно, които никой, който не е бил на дълго пътуване, не може да си представи или правилно да разбере — малки войни и слухове около тях, слухове за това, какво било казано в каютата, недоразумения относно погледи и думи, привидни обиди — всичко това ни докарваше до състояние, в което сякаш целият ни живот вървеше наопаки. Всяко посегателство на времето, определено за почивка, ни се струваше необосновано. Нагласянето на лиселите се възприемаше само като „гонене“ на екипажа.

Такова бе положението, когато двамата със Стимсън, с когото спяхме заедно, помолихме капитана да ни разреши да се преместим от кърмовото помещение в кубрика. Това за наша радост ни бе разрешено и ние се настанихме да спим и да се храним с останалите моряци на носа. Едва сега започнахме да се чувствуваме моряци — нещо, което не можехме да направим, докато бяхме в кърмовото помещение. Докато живееш там, колкото и да работиш и да се стараеш да бъдеш полезен, си като някакъв мелез — нещо като „капитанско куче“. Постоянно се намираш под непосредственото наблюдение на капитана и помощниците, не можеш да се забавляваш, да пееш, да пушиш, да вдигаш шум, да се зъбиш на този и онзи и да се отдаваш на други моряшки удоволствия, а живееш със стюарда, който обикновено е интригант, и моряците от екипажа нямат чувството, че си от тях. Ала ако живееш в кубрика, ти си независим като „бичкиджийски калфа“ и си моряк. Слушаш разтворите на моряците, учиш навиците им, особения им начин да изразяват чувствата си, говора и обноските им. Нещо повече — събираш много интересни и полезни знания по мореплаване, корабни обичаи, чужди страни и т.н., като слушаш дългите им истории и също толкова дълги спорове. Никой не може да стане моряк или да разбере нещо за моряците, ако не е живял с тях в кубрика — да е слизал и да се е качвал на палубата с тях и да е ял от общата бака. След като прекарах една седмица там, нищо не бе в състояние да ме съблазни да се върна в старата си койка, а и никога след това, дори и в най-мръсното време, в душния и течащ кубрик около нос Хорн, за момент не съм изпитвал желание да бъда в кърмовото помещение. Друго нещо, което се учи най-добре в кубрика, е да се шият и кърпят дрехи, а това е незаменимо умение за моряка. Голяма част от свободното си време моряците прекарват долу над тази работа и там и аз самият овладях това изкуство, което ми послужи така добре по-късно.

Но да се върнем към състоянието на екипажа. Когато се преместихме в кубрика, отношенията се бяха обтегнали във връзка с обединяването на хлебните дажби, вследствие на което ние смятахме, че ще загубим няколко фунта. Това ни накара да кипнем. Капитанът не благоволи да даде някакво обяснение и ние отидохме вкупом на кърмата, като Джон, шведът, най-старият и най-добър моряк на кораба, бе наш говорител. Споменът за сцената, която последва, винаги предизвиква у мен усмивка, особено като си спомня кърмово-палубната надменност и красноречие на капитана. Той се разхождаше по наветрената страна на кърмовата палуба и с глас и поглед, предназначен да ни унищожи, извика: „Е, добре, какво по дяволите искате сега?“ При тези думи ние започнахме да излагаме жалбите си колкото се може по-почтително, ала той се нахвърли върху нас, като викаше, че сме били затлъстели и сме се измързеливили, нямали сме достатъчно работа и затова сме се били заяждали. Това ни предизвика и думата роди дума, но нещата само се влошиха. Капитанът стисна юмруци, започна да тропа с крака и да сипе проклятия и ни заповяда да си обираме крушите към носа: „Махайте се! На носа, всички до един! Ще ви разкатая! Ще ви разсипя от работа! Опичайте си ума или ще ви направя живота ад!… Сбъркали сте адреса! Аз съм Франк Томпсън — до мозъка на костите от източния бряг. Минал съм и през мелницата, и през пещта, и съм печен като царевична пита — когато е гореща, дяволски хубава, но когато е студена, дяволски кисела и несмилаема, и това ще го разберете!“ Последната част от тирадата направи силно впечатление и „царевичната пита от източния бряг“ стана любим лаф през останалата част от пътуването, както и по цялото калифорнийско крайбрежие след пристигането ни. Един от прякорите му във всяко пристанище беше „царевичната пита от източния бряг“. Толкова за нашата петиция и за това как се удовлетворяваха исканията ни. Все пак въпросът се уреди, защото помощникът, след като изчакал на капитана да му мине, му обяснил работата и вечерта бяхме извикани на кърмата да чуем нова тирада, в която, разбира се, цялата вина около недоразумението бе хвърлена върху нас. Осмелихме се да намекнем, че той не ни бе дал никакво време за обяснения, ала нищо не излезе и ние бяхме отпратени обратно, без да успеем да докажем правотата си. Въпросът приключи с това, ала чувството на раздразнение, предизвикано от него, остана и докато този екипаж и този капитан плаваха заедно, вече никога не настъпи примирение или разбирателство.

Продължихме плаването в прекрасния умерен климат на Тихия океан. Той заслужава напълно името си, защото с изключение на южната си част — около нос Хорн и западните части, близо до Индия и Китай, в него бурите са малко и никога не става прекалено горещо или студено. Тук между тропиците лежи тънка мараня като тюлена завеса, която предпазва от слънцето, но без да пречи на светлината и да я скрива и по този начин прави горещината по-поносима от тази в атлантическите и индийски тропици, където тя се спуща с вертикална ярост от небето. Плавахме право на запад, за да се възползваме от североизточните пасати, и когато стигнахме до ширината на нос Кънсепшън, на която обикновено се тръгва към сушата, ние се намирахме на няколкостотин мили западно от него. Незабавно променихме курса си право на изток и плавахме в тази посока в продължение на няколко дни. Най-накрая започнахме да лягаме на дрейф след залез-слънце от страх да не би да стигнем брега през нощта, още повече че по него нямаше никакви фарове и бе твърде неясно картиран, и така карахме до зазоряване във

Вторник, 13 януари, 1835 г., когато видяхме сушата при нос Кънсепшън, на 34°32’ северна ширина и 120°06’ западна дължина. Пристанището Санта Барбара, което беше нашата цел, се намираше на около петдесет мили южно от тази точка, така че продължихме да плаваме през деня и нощта, а на следната сутрин,

14 януари, хвърлихме котва в обширния залив на Санта Барбара, след като бяхме пътували сто и петдесет дни от Бостън.