Л. Рон Хабърд
Катастрофа (43)

Втора глава

Докато летях към градските имения на семейството, в близост до Нафуканите хълмове, бях много потиснат. Животът се отнасяше жестоко с мен и прекрасните пролетни картини под моя скоростен аерокар не ме очароваха.

Времето вече ме притискаше. Бях завършил Академията за изкуства преди повече от две години, а още не бях публикувал и едно мъничко редче. Не можех да посоча гордо дори едно памфлетче и да кажа:

— Вижте, аз съм писател. Оставете ме сам, със сурова решителност, да кова живота си, преодолявайки всички препятствия! Ще запиша името си с огнени букви в небето на Волтар и някой ден ще бъда гордост за всички, истински скъпоценен камък в родовата корона, само ме оставете да правя каквото съм избрал!

Но уви, вече изчерпвах търпението на неизброимите чичовци и лели, първи и втори братовчеди. Дните ми бяха преброени, рано или късно всички щяха да ме връхлетят свирепо и да ме приковат към някой унизително достоен пост. И там щях да си остана — дребно колелце в безмилостно въртящата се машина на скучното до сивота общество.

Опечален от злощастията си, приземих аерокара на площадката в препълнения със статуи парк и накарах двама от слугите да отнесат разпадащия се кашон в моя работен кабинет, разположен в западната кула. Бяха ме отпратили в този усамотен апартамент, защото до късно през нощта си пускам записи и крача неспокойно.

Но не успях да стигна до убежището си. Майка ми, една твърде властна дама, слизаше по величествената стълба и ме забеляза въпреки опита ми да се скрия зад голямо растение в саксия.

— О, ето те и тебе, Монте — промълви тя. — Надявам се да си извлякъл полза от обяда с чичо ти. Но какво си направил с дрехите си?

Сведох очи. Кашонът ме бе изцапал забележимо.

— Няма значение — смили се тя. — Но се постарай да изглеждаш добре по време на вечерята. Поканих онова момиче Корса и нейния брат.

Майка ми нехайно продължи по пътя си, но аз останах на място, разтреперан. Вече почти успявах да доловя далечната канонада на оръдията — врагът напредваше, за да ме довърши.

В кабинета моят камериер гълчеше слугите, че всичко са омърляли с внесения кашон. Той е жълтокож, на име Хаунд, служил е при баща ми по време на някаква военна кампания и е твърдо решен да възпита и сина такъв, че да не посрами семейството. Сега насочи вниманието си към мен.

— Я си вижте куртката! — скара ми се той. — Дано не сте се показвали пред хора в този вид. Хайде — о, Небеса! — влизайте в банята, а аз ще ви подбера други дрехи. Слуги, веднага изнесете този кашон!

— Не, не! — възпротивих се. — Това е много ценно!

— Ценно ли? Смърди на Имперския затвор!

— Точно така! — отчаяно потвърдих аз, докато пречех на слугите да изнесат кашона. — Преди почти сто години някой е молил да го екзекутират, но са му отказали! Това е лошо правосъдие! Дори не са приключили съдебния му процес. Нещо мирише на гнило!

— Значи все пак ще заемете поста на младши чиновник — донякъде облекчено каза Хаунд.

— Не! — извиках. — Ще напиша ода за това.

Моят камериер вдигна очи към тавана и разпери мощните си ръце. Типично за него.

Стигнахме до компромис — накарахме две прислужнички да поизбършат праха и оставихме кашона в средата на стаята, но върху парче плат, за да не цапа килима.

След като минах под душа, се преоблякох и се отървах от натрапниците. Реших да се отвлека от мислите за своите неприятности, като се заема с преживелиците на друг човек, затова взех дебелата пачка листове със самопризнания, отпуснах се в люлеещ се стол и се настроих за четене. Да, възможно бе да намеря вдъхновение за ода. Някои редове вече се мяркаха в съзнанието ми: „О неумолими стени на килията, най-после сърцето ми… разбито?… съсипано?… Стовари върху мен своята брадва, палачо, да намеря край на… злините?… съдбините?…“

Добре де, можех и по-късно да изгладя стиховете. По-добре беше първо да разбера за какво ми предстоеше да пиша.

Зачетох самопризнанията.

Така измина целият следобед. Бях като омагьосан. Беше проза на военен — стегната, без украси. Но и доста старинна. Вече никой не пише така, хората само трупат разни звуци и хубави думи, без да влагат някакъв смисъл. Целта е да построят цели кули от мъгляви рими, които накрая да рухнат като лавина в нищото. Беше особено интересно да чета нещо, в което се разказваше за случки, при това реалистично. Хъм, новаторски подход. Някои от по-ранните класици са писали така. Разказват история с начало и с край и всичко останало по средата. Забележително. Ще се опитам да им подражавам.

Дойде време и за вечерята, Хаунд ме измъкна от унеса, принуди ме да се облека подходящо и цели четири часа прекарах до дългата маса и в музикалния салон, за да бъбря с Корса и нейния брат. Момичето тежеше двойно повече от мен и имаше мускулатура на мъж. Твърде тънките й устни бяха склонни да изричат само думи за посеви и реколти, а брат й разказваше как ловуват лепъртиджи с оръдия и макар да се преструвах, че ми е интересно, вътрешно се гърчех от представата, че ме прогонват към Модон и чистия въздух в компанията на тези двамата. Лукавите подмятания и намеци на моята майка ми приличаха на древен стенобитен таран, удрящ ме по гърба, за да ме тласне в бездната.

С голяма радост се върнах в своя кабинет, за да се заема отново със самопризнанията.

Злодеянията на този човек ме потресоха. В безсрамието му не се долавяше и намек за остатъци от съвест. Преливаше от убеденост, че всиките му постъпки са съвсем естествени. Досега не си и представях, че такива са мислите на престъпните умове. Четях в захлас.

Всъщност не можех да се откъсна. Когато стигнах до последната страница на самопризнанията, беше четири часа сутринта.

Седях сред разпръснатите пожълтели страници, напечатани на гласодиктописец.

Бре, да го „бибипам“!

Прекъсваше в най-критичния момент — съдбата на ДВЕ империи, Волтар и Земята, висеше несигурно на везните! Цяла база трябваше да бъде изтребена, до последния човек. Бе издадена заповед за задържането на Джетеро Хелър. Графиня Крек може би е мъртва, потънала в дълбоката цяла миля пропаст. Дори не споменаваше какво е сполетяло котарака!

ПО ДЯВОЛИТЕ, КАК Е ПРОДЪЛЖИЛО ПО-НАТАТЪК?

О, колко недоволен бях от този престъпник Солтан Грис. И се примолил да го екзекутират. Напълно заслужено, щом зарязва читателя си в разгара на събитията!

Както и да е, нищо не можех да направя. Но преди да заспя, трябваше поне да си поблъскам главата над въпроса какво е ставало на Волтар и Земята по онова време.

Измъкнах Хаунд от леглото му и докато изслушвах мрънкането му, събудихме един от домоуправителите, двамата се заровиха в складовете на кулата и след множество отправени към тавана погледи, намериха старите ми учебници.

Самоуверено разгърнах непрочетените досега страници на прашна книга по история. По краищата на страниците бяха отбелязани дати за улеснение на читателя и бързо открих написаното за съответната епоха.

„Този период е забележителен с мира и спокойствието си. Законното наследяване на Клинг Надменни от Мортиуай Блестящи е характерно преди всичко с липсата на някакви особени събития.“

Я постой малко. Грис споменаваше за бунта на принц Мортиуай, укрепил се на планетата Калабар. И войските на Апарата бяха предприели решителна атака, за да унищожат бунтовниците.

Бързо прелистих учебника за управленските структури на Волтар. Стигнах до таблицата с различните управления и отдели.

ТАМ ВЪОБЩЕ НЕ БЕШЕ СПОМЕНАТА НИКАКВА ОРГАНИЗАЦИЯ, НАРИЧАНА АПАРАТ!

Отпуснах се на облегалката. Имах цели тълпи роднини, чиито връзки достигаха до всяка невъобразима частица от правителството на Волтар. И не бях чувал никой от тях да споменава Апарата. Внезапно проумях: ПАЗЯТ В ТАЙНА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА АПАРАТА!

Какво заличаване на следите! Цял заговор!

Но аз не се отказвах.

Пак измъкнах Хаунд от леглото, накарах го да събуди домоуправителя, за да отключи библиотеката в южната кула и ми донесе всички стари енциклопедии, а когато слугите ги довлякоха, с не един укорителен поглед към мен, аз се гмурнах в дебелите томове.

Открих името на Джетеро Хелър, прочут боен инженер, известен състезателен пилот и шампион в играта „куршумена топка“. Но и думичка нямаше за някакво негово пътуване до Земята.

Натоварих служителите в имението да ми издирят допълнително издадените томове.

Отново започнах да прелиствам. Този път търсех планетата Земя или Блито-3.

НИЩИЧКО!

Трябва да ти призная, читателю, че в този момент бях един много озадачен човек.

Не можех да проникна в тайната, на която се натъкнах.

По настояване на домоуправителя и Хаунд, съпроводен с раздразнените им погледи към тавана, аз се пъхнах в леглото.

Бях много сърдит на Грис.