Л. Рон Хабърд
Катастрофа (11)

Седма глава

Хелър се скри за малко в своите помещения. Котаракът ме наблюдаваше внимателно. Не смеех да го погледна в очите, не издържах на злобата в тях. Дали зверчето знаеше, че аз бях убиецът на графиня Крек? Той несъмнено чакаше първия удобен повод да, ме унищожи.

Когато Хелър се върна, бе се преоблякъл в светлосинята работна униформа на волтарианския Флот, съвсем по мярка и с изписано името му над предния джоб — „Джетеро Хелър, Боен инженер“. Забелязах, че с голямо напрежение потискаше мъката си. Чувствах, че в момента беше много опасен за мен. Съвсем не приличаше на себе си, въобще не се усмихваше. Излъчваше деловитост, офицер зает с изпълнение на задачата си.

Освободи ме от креслото и ме върза с веригата за тръба до задната стена на кабината.

— Но така не мога да седна — оплаках се. — Така ли трябва да се отнасяш с един арестант?

— Искаш ли да се върнеш в Ню Йорк? — попита той и посочи надолу. — Само кажи и веднага ще ти отворя въздушния шлюз.

Нямаше какво да му отвърна.

Той закри илюминаторите с металните им капаци. Мина из целия кораб, чух как заповядваше на вратите да се затворят, те заскърцаха и тряскаха.

У мен започна да се надига страх. Пилотите затваряха металните покрития, когато имаха намерение да минават през радиационните пояси на планетите. Нима искаше да се отдалечи от Земята? Така щеше да привлече вниманието на пилотите-убийци!

Седна в креслото на звездния пилот и дръпна лостче. То променяше външното покритие на кораба в сребристо, за да отразява потоците от частици.

Отиде отзад и се върна с другата времева камера. Нагласи я на мястото й. ЗНАЧИ НАИСТИНА ЩЕШЕ ДА СЕ ОТДАЛЕЧАВА ОТ ПЛАНЕТАТА!

— Ей! — подвикнах му, а потта започна да се стича по челото ми. — В мига, когато пилотите-убийци са видели корабът да става сребрист, литнали са насам като гладни ястреби.

— А, тези ли — промърмори той.

Тогава вече осъзнах с какъв човек си имам работа. Той вече не се интересуваше от нищо. Бе се превърнал в самоубиец!

Усещах напиращите в гърлото ми тихи писъци. Само един изстрел от онези летящи оръдия и този влекач щеше да заприлича на прегазена от камион консерва!

Хелър огледа екраните пред себе си.

— Не виждам и следа от тях, а аларменият сигнал сигурно е повреден. Ако толкова се тревожиш, че може да ни настигне някой кораб на „кърканите“, не откъсвай погледа си от ей този екран. Аз имам друга работа.

Той взе микрофона за разговор с влекача.

— Издигни се до петдесет хиляди мили и ми съобщи със звуков сигнал, когато преминем през магнитосферата.

Това също ме уплаши. Широкият четиридесет хиляди мили пояс около планетата се състоеше от смъртоносна радиация. Надявах се, че Хелър бе закрил плътно илюминаторите.

Спомагателните двигатели на влекача забръмчаха тихо. Високият вой на компенсиращите гравитационни схеми се набиваше в ушите ми. Свикнал с непохватния пилотаж на капитан Стаб, аз се приготвих за резки тласъци, но дори не почувствах промяна в теглото на тялото си. Влекачът великолепно се справяше със собствения си полет. Надявах се, че роботът няма де полудее неочаквано.

Взирах се напрегнато в посочения ми екран. Малко ми се виеше свят, защото камерите следяха цялото пространство около кораба и картината се променяше непрекъснато — Земята, луната, черния пуст космос, после и Слънцето.

Издигахме се много бързо. Луната стана много наситено жълта. Земята се превърна в огромна течна топка, синьо-зелена, освен червеникавокафявите петна на континентите.

— Накъде сме се насочили? — плахо попитах аз.

Хелър регулираше уред, свързан с външен скенер.

— Да не търсиш пилотите-убийци?

— Това е електронен телескоп, чувствителен към гама-лъчите — обясни Хелър. — Търся първична черна дупка. В тази планетна система сигурно има много от тях.

— Ами пилотите-убийци! — настоявах аз.

— Ти се занимаваш с тях — отряза ме Хелър. — Зает съм.

Повярвайте ми, впих очи в екрана на този сферичен скенер като хипнотизиран.

Времето се точеше.

Изведнъж отекна гонг. Едва не пощурях от уплаха. Бяхме преминали през магнитосферата. Е, поне едно утешение — не се опекох като филийка в тостер.

Очите ми не се отделяха от екрана. Корабите на пилотите-убийци щяха да ни засекат лесно, щом бяха включени помощните двигатели. Искаше ми се да летим с големите преобразуватели на времето „Бъдеще-Минало“. Не, не ми се искаше — нали понякога се взривяваха!

Хелър работеше с телескопа за гама-лъчи.

Очите ми вече се уморяваха да следят скенера. Земята си плуваше в пространството като голяма топка. В безкрайния космос не забелязвах нито една подозрителна точица, издаваща мястото на някой от двата смъртоносни кораба.

Неочаквано се обади нов глас. Не вярвах на ушите си. В кораба бяхме само ние двамата и котарака. Хелър не говореше. И аз си мълчах. Нима говореше животинчето?

Трябва да ви кажа, че съвсем се обърках.

Гласът звучеше сякаш от нищото.

Успокоих разтърсения си ум и разбрах, че гласът говореше на волтариански.

— Сър, съжалявам за необходимостта да ви безпокоя, но в сферичен сектор Х19, Y13, Z91 непознат летящ обект току-що промени своя курс и скорост и сега се движи успоредно с нас, на разстояние 7091.56 мили. Изображението му е на екран 31. Ако простите намесата ми във вашите несъмнено много по-важни размишления, ще ви бъда изключително благодарен да погледнете и да споделите с мен ценното си мнение.

ВЛЕКАЧЪТ ГОВОРЕШЕ!

Рязко се дръпнах колкото можах по-далеч от стената на кабината: Нима това нещо се състоеше от плът и кръв?

Хелър не отдели поглед от визьора на телескопа.

— Благодаря — каза той. — Каква е твоята оценка на съществуващите вероятности?

— Първи вариант — приятелски кораб, идва да си побъбрим. Малка вероятност. Втори вариант — любопитни са и искат да ни огледат. Трети вариант — враждебни намерения. Доближават, за да стрелят по нас. В мен няма въведени данни за кораби на Флота в района на Блито-3, също за кораби на Апарата или търговски. Боя се, сър, че не ми достигат сведения за наличните космически устройства в тази планетна система. Когато въвеждаше информация в мен, Бис ми спомена за примитивните опити на местните жители, но случая не е такъв. Съжалявам, сър.

— Благодаря. Използвай базата си данни за разпознаване.

— Веднага, сър. Обаче се налага да ви изтъкна, че разстоянието все още е твърде голямо, макар и да намалява. Все още получавам неясен образ.

— Вероятно заради абсорбопокритието — предположи Хелър, без да се откъсва от своя телескоп.

— О, благодаря ви, сър. Това изключва 87.9 процента от известните ми кораби. Ще сравня останалите.

Аз напрегнато се вглеждах в екрана. Нищо не виждах. Аз си хабя очите, а „бибипаният“ влекач е бил нащрек през цялото време! И отгоре на всичко забеляза нещо, което аз не можех да видя. Обзе ме ярост. Не ми харесва един тъп робот да се справя по-добре от мен! Съсипва ми чувството за всемогъщество!

— В пилотската ми кабина — рече влекачът, — има някой, който излъчва враждебност. Сър, бих си позволил да ви препоръчам предпазливост.

— Той е побъркан — промърмори Хелър, зает с телескопа.

— Да, сър. Ще го включа в тази категория.

Потиснах чувствата си.

— Освен това можеш да включиш в паметта си данни за него обади се Хелър. — Той е Солтан Грис, второкласен служител на Координирания информационен Апарат, предстои му да бъде съден за държавна измяна, включително издаване на заповед за убийството на Имперски офицер и саботаж на мисия, провеждана по заповед на Великия съвет.

— Ужасно — промълви влекачът. — Сър, разполагам със съответните параграфи в Наказателния кодекс, отнасящи се до тези престъпления. Мога да ви ги цитирам.

— Просто прибави образа му към описанието и ми дай сигнал, ако се опита да счупи нещо — каза Хелър.

Чух щракане като от камера. Никога през живота не съм се чувствал по-безпомощен. Намирах се във вътрешностите на робот. Дали щеше да ме изяде?

— Във връзка с другия ни проблем — продължи влекачът, — моят четиридесет и трети електронен мозък настоява за внимание. Непознатият летящ, обект е скъсил разстоянието до 6789.078 мили. Не отговаря на искането да се идентифицира. Значи остава третият вариант — враждебни намерения.

— Класифицирай го — нареди Хелър.

— Летящо оръдие. Апаратът използва тези космически устройства като кораби унищожители. По времето на император…

— Благодаря — прекъсна го Хелър. — Какво би ме посъветвал?

— Да включа двигателите „Бъдеще-Минало“ и да се махнем от този район, сър.

Поне веднъж бях съгласен с „бибипския“ влекач!

— Не мисля, че ще се стигне дотам — каза Хелър.

— Сър, позволявам си да възразя. Офицерът от флотското разузнаване Бис, когато ме програмираше, недвусмислено ми постави като главна задача вашата безопасност. Всъщност, сър, той дори заяви, че ако нещо лошо ви сполети, докато летите в мен, той ще ме впише като дефектен модел в инженерните архиви на Флота и няма да се успокои, докато аз и подобните на мен бъдем изхвърлени на боклука. Сега разстоянието е 4506.8 мили и продължава да намалява.

— Какъв е обсегът на оръдието?

— Срещу боен кораб — две мили. А срещу крехка конструкция като мен, сър — около десет мили, а леки повреди може да ми причини и от двадесет.

— Значи имаме много време — каза Хелър.

— Олеле — въздъхна влекачът. — Освен това бих искал да привлека вниманието ви към съобщението на моя петдесет и седми електронен мозък, който ми напомни, че сме на 22.7 светлинни години от най-близкия ремонтен док.

— Можем да използваме тукашната база — напомни Хелър.

— Сър, в моята памет не е записана никаква наша база на Земята. Веднага ще внеса поправка в сведенията на петдесет и седмия мозък.

— Я, май намерих една — каза Хелър. — Корки, запиши координатите, засечени от телескопа. Първична черна дупка.

— Да, сър. Запомних ги. Моят двадесет и трети мозък казва, че първичните черни дупки имат лоша слава и поглъщат непредпазливо доближилите ги кораби. Създадени от първия удар, който според теорията е оформил структурата на Вселената, те са засмукващи вихрушки от магнитна енергия и изкривяват времето и пространството. А и излъчваната гама енергия може да се окаже смъртоносна…

— Защо ми напомняш всичко това?

— В съответствие с инструкциите на офицер Бис, сър. За да ви предпазя.

— Къде е летящото оръдие в момента?

— Приближи се на 735.86 мили от нас, сър. Бих ли могъл най-почтително да изтъкна, че пред нас имаме първична черна дупка, която доближаваме, а зад нас — кораб разрушител, който ни доближава. Сър, моят тринадесети мозък стигна до извода, че положението е опасно. Имате ли нещо против да поема управлението и бързичко да се махаме от тук?

— Ще те изключа и ще продължа на ръчно управление — заплаши Хелър.

— Олеле. Разбира се, аз съзнавам, че пилотските ми умения никога не биха достигнали вашите, сър. Обаче да влезете в сблъсък с летящо оръдие, като разполагате само с влекач без оръжие и броня…

Хелър премести превключвателя. Гласът млъкна.

— Роботите са прекалено предпазливи — заяви Хелър.

— Влекачът беше прав! — изскимтях аз. — Ще ни пръснат на парченца!

— Къде са тези типове? — промълви Хелър.

Наведе се към екран 31. Седна в креслото на планетарния пилот и закопча предпазните ремъци.

Погледнах веригата, вързала ме за тръбата. Спомних си какво ми каза Хелър, когато за първи път влязох във влекача. Тези кораби били толкова маневрени, че при внезапна промяна на посоката човек можел да си счупи врата.

— Ами аз? — писнах. — Ако ще мяташ това нещо насам-натам, ще ме смачкаш на кайма!

— Тъкмо ще се отърва — каза Хелър. — Седни на пода и се дръж здраво за тръбата.

Още преди да е закопчал последния ремък, той дръпна лостчето за освобождаване на илюминаторите от предпазните покрития. Потоците безмилостна слънчева светлина едва не ме ослепиха.

Влекачът изведнъж се завъртя и пое в обратната посока.

Монте зашеметени от светлината очи отначало не виждаха нищо, докато зяпах напрегнато към Земята.

Внезапен тласък.

ХЕЛЪР СЕ НАСОЧИ СРЕЩУ КОРАБА НА ПИЛОТИТЕУБИЙЦИ!

Та той дори нямаше оръдие във влекача!

Да, беше решил да се самоубие!