Л. Рон Хабърд
Катастрофа (42)

Първа глава

Едва ли е нужно да казвам, че Солтан Грис НЕ ПОЛУЧИЛ своята бърза екзекуция. Ако това бе станало, никога не бих се натъкнал на шанса да довърша тази история за свое и ваше добро, както и за доброто на Волтар. (Да живее Негово Величество Уули Мъдри!)

И вместо да ви се стоварвам на главите напълно непознат, като оскърбя вашето чувство за приличие и добри обноски, вероятно е най-добре да ви се представя.

Аз съм Монте Пенуел и наскоро завърших Имперската академия за изкуства. Среден на ръст, средно мургав и според майка ми и безбройните роднини, близки и далечни, имам шанс далеч под средния да направя нещо свястно в живота, освен ако се откажа от глупавите си идеи да стана прочут писател. Здрасти, как сте?

Моето запознаване — предполагам, вашето също — с тази МИСИЯ ЗЕМЯ започна по твърде странен начин.

Всеки месец трябва да изпълнявам задължението си да обядвам със своя чичо (по-скоро дядо) Лорд Дом, в Имперския съд и затвор на хълма над Правителствения град. Този обяд е част от семейния заговор (в който са замесени и безбройните роднини), опиращ се на надеждата да бъда убеден по твърде неделикатен начин, че съм длъжен да се заема с нещо полезно, да бъда достоен за родовите традиции и така нататък. Лорд Дом е настроен в полза на идеята аз да се заема с право. Затова всеки месец съм принуден да изслушвам от него наставления как да подредя живота си — той не понася „драскачите“, особено пък онези, които нищичко не са публикували досега. Разбира се, мисли ми само доброто. Както и всички останали.

И така, седях в канцеларията на неговите чиновници и го чаках да изслуша изложението на едно съдебно дело и да научи причините защо трябва да реши, че нечия глава е по-добре да бъде отделена от тялото. Подчинените му щъкаха насам-натам делово и изпразваха разни наглед препълнени шкафове. Оживлението беше доста необичайно и слънчевите лъчи, проникващи през високите прозорци, се превръщаха в коси колони от светещи прашинки.

Внезапно ми хрумна идеята за поема, щях да я нарека „Ода за танцуващия въздух“. Стиховете вече се подреждаха в главата ми, но нямах на какво да ги запиша.

— Бъмбъл, — обърнах се към главния чиновник (и тези думи се оказаха съдбоносни), — бързо ми дай някаква хартия!

— Млади Монте — отвърна ми старчето Бъмбъл, — хартията е скъпа стока, срамота е да я хабите. — Наведе очи към количката, която товареха в момента. — Ето тук имаме разни боклуци. Можете да пишете на обратната страна на листовете.

Той сграбчи цяла пачка и я натика в ръцете ми.

Когато се справих с кихавиците, зачетох се в това, което получих. На всяка страница имаше печат „Поверително: Само за съдебния състав“.

— Чакай малко, Бъмбъл — спрях чиновника, — не искам да ти навлека беля на главата. Както изглежда, тези документи са секретни.

Бъмбъл ги огледа и сви рамене.

— Всички дела на Имперския съд са поверителни. Дори и затворниците имат право на известна дискретност, поне докато бъдат екзекутирани, а после материалите биват унищожени. Каква е датата на тези документи? А, ами оттогава са минали почти сто години. Едва ли бихте могъл да наречете това дело актуално, нали така? Монте, не си затлачвайте претовареното малко мозъче с тези работи. Всички тези хартии отиват право в дезинтегратора, защото не ни достига място.

Погледът ми се спря на последните редове от последната страница:

„Бъдете милостив.

Но не ме предавайте на онези.

Просто ме екзекутирайте бързо.

СОЛТАН ГРИС“

— Чакай — пак заговорих на Бъмбъл. — Явно не са изпълнили молбата му, иначе този документ нямаше да бъде съхраняван чак досега.

Бъмбъл ме погледна малко измъчено. Взря се в големия кашон, откъдето измъкна листовете. Поизгнилият етикет гласеше „Грис — Делото не е закрито“.

— Ами така ще да е. Останалото тук са протоколи от съдебните заседания. Вероятно въобще не са произнесли и изпълнили някаква присъда. А може да е грешка на архиваря. Случва се от време на време. Чудна работа, защо ли си е останало недовършено.

— Колко интересно! — отбелязах аз. — Искаш да кажеш, че са започнали съдебен процес, но тъй и не са го довършили? Обясни ми.

— Проклятие, млади Монте, трябва да опразним шкафовете преди обедната почивка. Вземете този злощастен кашон и ме оставете да си върша работата.

Да, кашонът натежа солидно в ръцете ми. Сами по себе си признанията изглеждаха внушително, а пък струпаните протоколи от съдебните заседания едва не ми пречупиха гръбнака. Въпреки всичко, преборих се да сваля пожълтелите, прашни листове от количката и се запрепъвах с товара си към своя скоростен аерокар, оставен във вътрешния двор.

И тъкмо в този миг се появи моя чичо.

— Монте, какво си помъкнал? Ода, тежаща стотина фунта? Като гледам, личи, че от доста време издателите все я отхвърлят. Ха-ха!

Отървах се от товара си в една гардеробна и го последвах до неговата трапезария, където той ме угости с новината, че говорил с Върховния съдия и стигнали до споразумението за възможното ми назначаване при тях като младши чиновник и нали това е превъзходно? И кой знае, може би след петдесетина години ще бъда уважаван човек като самия него.

Постарах се да не издам тръпката на ужас, но след миг с нарастваща уплаха го чух да изрича:

— Миналата седмица казах на твоята майка, че ако упорстваш с твоите драсканици и на инат отказваш усилията на семейството да ти помогне, единственото подходящо решение, което ни остава, е да те оженим, за да се укротиш.

— А тя спряла ли се е на някоя кандидатка? — попитах с несигурен глас.

— Ами да — потвърди той, докато отсичаше парче хляб с миниатюрно подобие на топор за екзекуции. — Онова момиче Корса. Признавам, грозновата е, но не бива да забравяш, че един ден тя ще наследи половината планета Модон.

— Модон? — повторих с напразно усилие да овладея гласа си.

— Прекрасен чист въздух — увери ме той. — И множество занимателни селски бунтове, както и разнообразие от всякакви посевни култури. Тамошните провинции предлагат чудесен живот на открито за всеки жизнен млад мъж. Но аз знам, че това не би ти харесало, така че най-настоятелно те съветвам да приемеш поста на младши чиновник. Поне ще останеш в града. Нали разбираш, винаги си ми бил симпатичен и не искам да си пропилееш живота.

Атаката срещу мен бе започнала!

Седях там като всеки послушен племенник и с безразличие разбърквах съдържанието на чиниите пред себе си, докато отново предъвквах ясното съзнание за крехките си отбранителни линии и опасностите на една съдба, която други са се заели да направляват. Положението ми изглеждаше безнадеждно.