Л. Рон Хабърд
Катастрофа (39)

Пета глава

От удара сигурно загубих съзнание.

Събудих се от съскането на къси съединения и миризмата на дим.

Нещо притискаше краката ми.

Цяла плоча от стената на кораба се бе откъснала, за да ме заклещи неподвижно в останките от пилотското кресло.

Летящото оръдие представляваше намачкана развалина.

Учудих се, че изобщо оцелях. А може би само си въобразявах — късите съединения прескачаха по парчетиите на контролното табло, точно пред лицето ми. Всеки миг можеха да ме изпепелят!

Бях с голи ръце. До нищо не можех да се пресегна. Но това беше въпрос на живот и смърт. И с голите си ръце, пищящ от болка, започнах да разделям проводниците.

Лежах на сянка и не успях да видя ужасните си изгаряния на зелената лунна светлина.

Но лъчите огряваха лицето на Ломбар. Лежеше омотан в разкъсани кабели, сякаш бе паднал в змийско гнездо.

Корпусът на летящото оръдие беше разцепен и през скрибуцането на изстиващия метал чувах шумоленето на пустинята. Надигнах глава. В далечината Спитеос закриваше част от луната. Оттам щяха да дойдат хора, сигурно бяха забелязали катастрофата.

Ломбар започна да стене. Размърда се. Отвори едното си око. Впери поглед в мен и паметта му изглежда се възвърна.

Присви очи.

— Значи си участвал в заговор за убийството ми! — изсъска той.

— Не, не! Дойдох да ви предупредя и спася!

— Заговор за убийство, а! Дойде да ме предадеш на Хелър! Двамата сте крояли това през цялото време!

— НЕ! — Опитах се да вдигна ръце. — Сега дори ви спасих от смърт в пламъците!

— Всичко това е било уловка! Престори се, че дойде да ме предупредиш — мен, когото самите ангели избраха за владетел! Само за да ме подмамиш във въздуха и Хелър да ме стовари на земята!

— О, милостиви Богове, не! Това е недоразумение!

— Знам си аз враговете. Всички са ми врагове. Реши да се промъкнеш, когато не си бях организирал отбраната!

Някъде далеч светлинки играеха из пустинята. Сигурно бяха наземните коли, търсещи падналия кораб!

И Ломбар ги видя.

— Щом дойдат тук, това ще бъде твоят край, Солтан Грис!

Богове, параноята го притисна непосилно. Нямах никакъв шанс да го разубедя.

Бясно заблъсках падналата на краката ми плоча.

Озърнах се към наближаващите светлини. Колите подскачаха по неравната местност и фаровете ту грейваха ярко, ту изчезваха. Бяха само на половин миля от нас.

С неподозирана от самия мен сила натиснах плочата.

ПОМРЪДНА!

Протегнах наранената си ръка към дръжката на люка. Цяло парче от корпуса на летящото оръдие се откърти и падна навън.

Но кракът ми беше заклещен. Нещо притискаше обувката ми. Измъкнах си крака.

С пращене на разкъсвани дрехи се промуших през дупката.

БЯХ СВОБОДЕН!

Скочих на земята и побягнах.

Храсталаците деряха краката ми. Остри камъчета се впиваха в босия ми крак. В това състояние нямаше как да стигна далеч!

Бях закъсал невъобразимо. Двеста мили непреодолима пустиня ме деляха от Правителствения град. Същото невъзможно разстояние трябваше да измина до планините Блайк. Никой не бе успял да прекоси тази дяволска пустиня, за да разкаже за това!

Забелязах тъмна линия по осветения от луната пясък. Сухо дере, очертано от храсти!

Метнах се няколко фута надолу по склона. Свих се на дъното.

Шум от мотори!

Преобърнах се и надникнах през клоните.

Разтрошеният кораб бе твърде близо. Мислех, че съм се отдалечил достатъчно!

Твърде късно. Първите коли вече пристигаха. Бяха десетки! Фаровете осветяваха всичко!

Обзет от истерия, оглеждах трескаво сухото дере. Погледът ми се натъкна на голям плосък камък. Лежеше близо до дупка в склона. Припълзях бързо натам. Легнах в дупката и придърпах камъка над себе си. И се свих на съвсем малко кълбо.

От разбитото летящо оръдие се чу рев:

— Разпръснете се И ГО НАМЕРЕТЕ!

Тропот на тичащи крака.

Все по-близо!

Чувах дрънченето на оръжия и ремъци.

Още мотори. Някой обикаляше с малък танк и камъкът се тресеше от грохота на веригите.

Идваха още коли.

Очаквах всеки миг някой да повдигне камъка, за да изпълзя и да бъда стъпкан.

Навсякъде тежки стъпки на ботуши. Земята потрепваше.

За да успокоя ужаса си, опитвах се да мисля за нещо обнадеждаващо — например, как изведнъж със съскане изгарям на коричка и изчезвам. После се сетих за още нещо — преследвачите ми бяха толкова многобройни, че заличаваха всички следи, които оставих.

Надеждата пърхаше, както бях на косъм от инфаркта.

Ще ме подминат ли?

Всяка минута се точеше като вечност.

Цял взвод мина на няколко крачки от мен.

— Трябва да е много тъп, за да тръгне насам — каза един офицер. — Никой не може да прекоси пустинята пеша. Трябва да се е шмугнал обратно към Спитеос, пропуснали сме го някъде по пътя.

Той изкрещя заповеди и няколко коли бавно потеглиха към Спитеос.

Наблизо нямаше никой. Или поне не ги чувах.

Имаха някакви затруднения в кораба. Някакъв офицер се разкрещя:

— Тоя кабел се е омотал два пъти около него. Тук нямаме нищо да го разрежем. Бързичко се връщай до ремонтните работилници и вземи най-голямата резачка, която имат!

Една кола ускори с ръмжене и изчезна.

Шумотевицата позатихна.

Свит на кълбо, аз знаех, че не мога вечно да остана в тази поза. Бях твърде напрегнат. Исках да се изпъна и да си поотпусна нервите. Предпазливо си промуших ръцете изпод камъка. Никой не ми откъсна пръстите. Безшумно избутах камъка. Дерето беше пусто.

Изпълзях нагоре по склона и надникнах през храстите.

Наоколо сигурно се бяха пръснали стотина коли, някои по-близо, а някои доста далеч от падналото летящо оръдие.

Хората се мотаеха насам-натам и чакаха.

Пристигна щабна кола.

— Донесохте ли резачка?

— Не, ей сега ще я докарат.

Беше генерал от войските на Апарата. Надникна в кораба, сигурно търсеше Ломбар.

— Сър, докато чакаме инструментите, за да ви измъкнем, искате ли да предприема някакви действия?

— ДА! — изрева Ломбар от сгърчения кораб. — Незабавно издайте заповед за арестуването на Джетеро Хелър, който се опита да ме убие! Съобщете я на Армията и на Вътрешната полиция! Иначе не можем да го докопаме!​

— Да, сър. Веднага, сър. Капитан Бодкинс, заемете се с това. Има ли друго, сър?

— Блито-3! Там всичко трябва да е тръгнало накриво. Пратете Смъртен батальон в базата със заповед да издирят всички предатели, които са помагали на Хелър и са изпълнявали заповедите му. Да бъдат изтребени!

— Да, сър. Заемете се с това, лейтенант Уайп. Сър, мога ли да направя още нещо?

— ДА! Солтан Грис! Издайте заповед до всички в Апарата да го издирят и заловят! Не го убивайте! Доведете ми го жив! Този изменник ще бъде изтезаван поне месец, преди да умре!