Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистериите на Флавия де Лус (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sweetness at the Bottom of the Pie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978 (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cherrycrush (2023 г.)

Издание:

Автор: Алън Брадли

Заглавие: Сладкото на дъното на пая

Преводач: Катя Перчинкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: AMG Publishing

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман (не е указано)

Националност: канадска

Печатница: „Фолиарт“

Излязла от печат: 7.11.2011 г.

Редактор: Йоана Йорданова

Коректор: Любомира Якимова

ISBN: 978-954-9696-36-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16384

История

  1. — Добавяне

Девет

Предполагам, че дълго след като сестра ми Офелия умре, винаги когато си помисля за нея, първият спомен, който ще изниква в съзнанието ми, ще бъде изящното й свирене на пианото. Когато седне пред клавиатурата на старото пиано „Броудууд“ в салона, Фели става напълно различен човек.

С години упорити упражнения тя бе добила лявата ръка на Джо Луис и дясната ръка на Бо Бръмъл (или поне така казва Дафи).

Тъй като Офелия свири толкова прекрасно, винаги съм имала усещането, че е мой грубиянски дълг да се държа особено гадно с нея. Например, когато свири някое от ранните произведения на Бетовен, които звучат като откраднати от Моцарт, аз се спирам, където и да отивам, и влизам с небрежна походка в салона.

— Първокласна какофония — надвиквам музиката аз. — Джаф! Джаф! Джаф!

Офелия има мътни сини очи, точно каквито си представям, че са били очите на слепия Омир. Макар да знае почти целия си репертоар наизуст, от време на време тя се размърдва на стола пред пианото, навежда се напред с изправен гръб като механична играчка и впива присвити очи в партитурата.

Веднъж, когато отбелязах, че прилича на дезориентиран мравояд, Офелия скочи от стола и ме преби почти до смърт с навита на руло соната за пиано от Шуберт. Сестра ми няма чувство за хумор.

Превалих и последния хълм и пред мен отвъд полето се разкри Бъкшоу, а гледката едва не спря дъха ми. Именно от този ъгъл и по това време на деня имението ми се струваше най-красиво. Приближих се към къщата от запад и заоблените й стари камъни засияха като шафран на късното следобедно слънце, настанили се така удобно в земята като квачка над яйцата си, а отгоре британското знаме се развяваше приветливо.

Къщата, изглежда, не забеляза пристигането ми, сякаш бях натрапник, който се промъква крадешком към нея.

Дори и от четиристотин метра разстояние чувах как нотите от Токата на Пиетро Доменико Парадиси — от Соната в ла мажор — се изсипват навън, за да ме посрещнат.

Токатата беше любимата ми композиция. Според мен това бе най-великото музикално постижение на всички времена, но знаех, че ако Офелия разбереше, повече никога нямаше да я изсвири.

Винаги когато чуех това произведение, си представях как летя надолу по склона на хълма Гудгър. Тичам толкова бързо, че краката ми едва ме настигат, докато пикирам с разперени ръце и вия срещу вятъра като екзалтирана чайка.

Наближих къщата, спрях на поляната и се вслушах в съвършения поток от ноти, не твърде presto — точно както ми харесваше. Спомних си за онзи път, когато чух Токатата в изпълнение на Айлин Джойс по Би Би Си. Татко беше пуснал радиото, но не го слушаше, докато разглеждаше колекцията си от марки. Нотите лъкатушеха по коридорите и галериите на Бъкшоу, виеха се по спираловидното стълбище и долитаха в стаята ми. Докато осъзная какво звучи, докато изтичам на долния етаж и нахълтам в кабинета на татко, произведението свърши.

Двамата се взирахме мълчаливо един в друг, без да знаем какво да си кажем, докато накрая, без да продумам, излязох заднишком от кабинета и се върнах бавно горе.

Това беше единственият проблем на Токатата: беше твърде кратка.

Заобиколих плета и се качих на терасата. През прозореца на кабинета видях, че татко седи на бюрото си, съсредоточен върху заниманието си.

Розенкройцерите твърдят в рекламите си, че можеш да накараш напълно непознат човек в пълен киносалон да се обърне, като го гледаш съсредоточено в тила, и аз се втренчих в татко.

Той вдигна глава, но не ме видя. Явно мислите му бяха другаде.

Аз не помръднах.

И тогава, сякаш главата му бе от олово, той сведе очи и продължи работата си, а в салона Фели премина към някаква творба на Шуман.

 

 

Офелия винаги свиреше Шуман, когато мислеше за Нед. Сигурно затова наричат тази музика романтична. Веднъж, докато сестра ми изпълняваше една соната от Шуман с особено замечтано изражение, казах силно на Дафи, че обожавам естрадната музика, а Фели така разярено заблъска по клавишите, че не помогна и това, че се измъкнах от стаята и се върнах след няколко минути с метална слухова тръба, тенекиена кутия и ръчно написана табела, окачена на врата ми, която гласеше: „Оглушах при трагичен инцидент с пиано. Моля, помогнете.“

Фели вероятно вече беше забравила за този случай, но аз го помнех добре. Престорих се, че минавам покрай нея, за да погледна през прозореца, и зърнах лицето й отблизо. Проклятие! Все още нямаше нищо, което да отбележа в тетрадката си.

— Мисля, че си загазила — каза тя и затвори с трясък капака на пианото. — Къде беше цял ден?

— Не ти влиза в работата — отвърнах й. — Не съм длъжна да ти давам отчет.

— Всички те търсят. С Дафи им казахме, че си избягала от къщи, но като гледам, май нямаме този проклет късмет.

— Колко невъзпитано от твоя страна да казваш „проклет“, Фели… Не би трябвало. И не издувай така бузи. Приличаш на кисела круша. Къде е татко?

Сякаш не знаех.

— Цял ден не си е показвал носа навън — обади се Дафи. — Дали не е разстроен заради случилото се сутринта?

— Заради трупа в градината ли? Не, не мисля. Това няма нищо общо с него.

— Същото си помислих и аз — каза Фели и вдигна капака на пианото.

Отметна коса и засвири първата от „Голдбърг вариации“-те на Бах.

Мелодията беше бавна, но въпреки това прекрасна, макар че според мен и с най-големите си шедьоври Бах не можеше да стъпи и на малкия пръст на Пиетро Доменико Парадиси.

И тогава си спомних за Гладис! Бях я оставила при „Тринайсетте патока“, където всеки можеше да я види. Дори полицаите все още да не са ходили там, скоро щяха да отидат.

Зачудих се дали вече са изтръгнали от Мери или Нед признание за посещението ми. Но в такъв случай инспектор Хюит в момента щеше да е тук, в Бъкшоу, и да ми чете конско.

Пет минути по-късно, за трети път през този ден, се отправих към Бишъпс Лейси — този път пеша.

 

 

Вървях покрай живите плетовете и се криех зад дърветата всеки път, когато чуех звука от приближаващ се автомобил. Така успях по заобиколен път да стигна до другия край на Главната улица, която, както обикновено по това време на деня, беше дълбоко заспала.

Прекият път през натруфената градина на госпожица Бюдли (водни лилии, каменни щъркели, златни рибки и мостче, боядисано в червено) ме отведе до тухления зид, ограждащ двора на „Тринайсетте патока“, където клекнах и се ослушах. В случай че никой не я е преместил, Гладис се намираше точно от другата страна.

Освен бръмченето на трактор в далечината, не се чуваше нито звук. Тъкмо когато се осмелих да надзърна над зида, долових гласове. По-точно един глас — на Тъли. Щях да го чуя дори и да си бях останала в Бъкшоу с тапи в ушите.

— Никога преди това не съм го виждал, инспекторе. Със сигурност идва в Бишъпс Лейси за пръв път. Щях да го помня, ако е минавал оттук и по-рано. Сандърс беше моминското име на покойната ми съпруга, лека й пръст, и щях да запомня, ако съм записал някого с това име в регистъра. Можете да се обзаложите. Дори не излизаше в двора: дойде през входната врата и се качи в стаята си. Ако има някакви улики, там ще ги намерите. Или в бара. По-късно отиде там за малко. Изпи халба бира на екс и не остави бакшиш.

Значи полицията е разбрала! Усещах как вълнението се надига у мен като пяната на джинджифилова бира, не защото са идентифицирали жертвата, а защото аз ги изпреварих с една ръка, вързана зад гърба.

Позволих си да се усмихна самодоволно.

Гласовете заглъхнаха, аз се прикрих зад едно увивно растение и надникнах над тухлите. Дворът на странноприемницата беше пуст.

Прескочих стената, грабнах Гладис и крадешком я измъкнах на безлюдната Главна улица. Полетях надолу по „Кау Лейн“ по обратния път, по който дойдох сутринта, завих зад библиотеката покрай „Тринайсетте патока“ и тръгнах по набраздената от коловози пътека покрай реката, излязох на улица „Шу“, минах покрай църковния двор и напуснах селото.

С Гладис се носехме по неравния път през полетата. Радвах се на компанията й.

Луната огряваше старата госпожа,

както и нейната дъщеря,

и ме караше да копнея за газирана вода.

Тази песничка научих от Дафи, но само след като й обещах изрично, че никога няма да я пея в Бъкшоу. Песента като че ли бе предназначена да се пее сред полята, а сега имах чудесната възможност да го направя.

Догър ме посрещна на вратата.

— Трябва да говоря с вас, госпожице Флавия — каза той.

По погледа му виждах колко е напрегнат.

— Добре. Къде?

— В оранжерията — посочи с палец.

Последвах го покрай източната част на къщата и през вратата на оранжерията, разположена в стената на зеленчуковата градина. Когато се озовеш вътре, имаш чувството, че си попаднал в Африка: никой, освен Догър, не стъпваше тук.

Отворените вентилационни капаци в покрива пропускаха следобедното слънце и го отразяваха до мястото, на което бяхме застанали сред масите и гумените маркучи.

— К’во става, Догър? — попитах ведро в опит да прозвуча малко — но не прекалено — като Бъгс Бъни.

— Полицията — отвърна той. — Трябва да знам какво точно си им казала за…

— И аз си мислех за същото. Ти започни пръв.

— Ами, онзи инспектор… Хюит ми зададе някои въпроси за сутринта.

— И на мен. Ти какво му каза?

— Съжалявам, госпожице Флавия. Трябваше да му кажа, че сте дошли и сте ме събудили, когато сте открили тялото, и че излязох с вас в градината.

— Той вече го знаеше.

Веждите на Догър се извиха нагоре като чайки.

— Нима?

— Разбира се. Аз му казах.

Догър подсвирна тихичко.

— Значи сте скрили… онази кавга… в кабинета?

— Разбира се, Догър! За каква ме вземаш?

— Не бива да споменавате и думичка за това, госпожице Флавия. Никога!

Това вече беше друго нещо. Градинарят искаше да ме уговори да скрием информация от полицията. Кого предпазваше? Себе си? Татко? Или пък мен?

Не можех обаче да го попитам направо. Реших да подходя по друг начин.

— Разбира се, че ще си мълча. Но защо?

Догър взе лопатка и започна да сипва черна пръст в една саксия. Не ме погледна, но челюстта му бе стисната под такъв ъгъл, та ясно се разбираше, че си е наумил нещо.

— Има някои неща — проговори най-накрая той, — които трябва да се знаят. Има и други неща, които не бива да се разбират.

— Като например? — осмелих се да попитам аз.

Чертите на лицето му омекнаха и той почти се усмихна.

— Чупката!

 

 

В лабораторията извадих от джоба си хартиения пакет и внимателно го разгънах.

Изстенах разочаровано: от карането на колелото и прескачането на зида доказателството се беше раздробило на трошички.

— Скапана работа — казах на глас, не без известно задоволство колко уместна е фразата в случая. — Какво ще правя сега?

Поставих внимателно перото в един книжен плик и го пъхнах в чекмеджето при писмата на Тар де Лус, част от кореспонденцията му от времето, когато Хариет е била на моите години. На никого не би му хрумнало да търси тук, а и освен това, както Дафи каза веднъж, най-доброто място да скриеш мрачна физиономия е на оперната сцена.

Дори и в надробен вид, парчето пай ми напомни, че не съм яла цял ден. В Бъкшоу госпожа Малит винаги приготвяше вечерята по-рано, по някакво архаично правило, а в девет часа се претопляше за консумация.

Бях толкова гладна, че бих изяла… и парче от гнусния пай с крем на госпожа Малит. Странно, нали? Тя ме попита по-рано днес, точно след като татко припадна, дали паят ми е харесал… а аз изобщо не бях хапвала от него.

Когато в четири сутринта минах през кухнята — точно преди да намеря трупа в лехата с краставиците — паят стоеше на перваза, където госпожа Малит го бе оставила да изстине. И от него липсваше едно парче.

Наистина липсваше парче!

Кой може да го е взел? Спомних си, че точно това се запитах в онзи миг. Не са били татко, Дафи или Фели: те по-скоро биха яли препечена филийка с пюре от червеи, отколкото отвратителния млечен крем на госпожа Малит.

И Догър не го е изял: той не беше от хората, които си вземат десерт без позволение. А ако госпожа Малит му е дала лично парчето, нямаше да пита мен дали паят ми е харесал, нали така?

Слязох в кухнята. Паят го нямаше.

Рамката на прозореца все още беше вдигната, точно както я бе оставила госпожа Малит. Дали не е занесла остатъка от пая на съпруга си Алф?

Помислих си, че мога да й телефонирам и да я попитам, но после си спомних за ограниченията върху използването на телефона, наложени от татко.

Той принадлежеше към поколение, което презираше „апарата“, както го наричаше. Винаги нервен покрай този уред, татко можеше да бъде склонен да говори по него само в най-належащи ситуации.

Офелия ми беше разказала, че дори когато пристигнала новината за смъртта на Хариет, се наложило да изпратят на татко и телеграма, тъй като той отказвал да повярва на нещо, което не можел да види напечатано върху хартия. Телефонът в Бъкшоу можеше да се използва само в случай на пожар или за обаждане до Бърза помощ. При всички други случаи, за да бъде използван „апарата“, татко трябваше изрично да разреши — правило, което ни се набиваше в главите от деня, в който сме изпълзели от люлката.

Сега щеше да се наложи да изчакам до утре, за да попитам госпожа Малит за пая.

Взех един хляб от килера и си отрязах дебела филия. Намазах я с масло и я поръсих дебело с кафява захар. Прегънах филията два пъти на половина и всеки път я притисках силно с длан. Сложих я във фурната за претопляне и я оставих, колкото да изпея три куплета от песничката „Ако знаех, че ще дойдеш, щях да направя торта“.

Не се получи като истинска кифла от Челси, но щеше да свърши работа.