Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (21)

Двайсет и едно

В коридора спрях, застанах неподвижно и се ослушах. Заради паркета на пода и ламперията по стените в Бъкшоу акустиката бе съвършена като в Роял Албърт Хол. Дори и при пълна тишина имението си имаше свое собствено мълчание — мълчание, което бих разпознала навсякъде.

Възможно най-тихо вдигнах телефонната слушалка и натиснах вилката два пъти.

— Бих искала да се обадя до Додингсли. Съжалявам, не знам номера, но там има странноприемница… „Червеното куче“ или „Червения комин“. Не помня името, но мисля, че в него имаше „Ч“ и „К“.

— Един момент, моля — каза отегчен, но енергичен глас в другия край на пращящата линия.

Едва ли ще е трудно да открие странноприемницата. Тъй като се намираше срещу железопътната гара, „ЧК“ или както там се казваше, беше най-близкият хан до гарата, а Додингсли не беше особено голям град.

— Имаме номерата само на „Гроздовете“ и „Веселият кочияш“.

— Точно така. „Веселият кочияш“! — казах аз.

Буквата „Ч“ явно бе изплувала от дълбините на съзнанието ми.

— Номерът е Додингсли-две-три — рече гласът. — За да знаете занапред.

— Благодаря — промърморих, докато в другия край на линията започна да звъни сигналът за свободно.

— Додингсли-две-три. Странноприемница „Веселият кочияш“. Чувате ли ме? На телефона е Клийвър.

Предположих, че Клийвър е съдържателят.

— Да, бих искала да говоря с господин Пембъртън, моля. Важно е.

Бях научила, че всяка пречка — дори и само хипотетична — се преодолява като звучиш разтревожено.

— Не е тук — отвърна Клийвър.

— Мили Боже — възкликнах малко преувеличено. — Съжалявам, че съм го изпуснала. Бихте ли ми казали кога си е тръгнал? За да знам кога да го очаквам.

Флавия, помислих си аз, трябва да станеш политик.

— Замина в събота сутринта. Преди два дни.

— Благодаря ви! — въздъхнах дрезгаво с глас, който се надявах, че би заблудил и папата. — Много сте любезен.

Прекъснах разговора и върнах слушалката на мястото й толкова внимателно, сякаш беше току-що излюпено пиленце.

— Какво правиш? — попита настойчиво приглушен глас.

Обърнах се и видях Фели, увила със зимен шал долната половина от лицето си.

— Какво правиш? — повтори тя. — Много добре знаеш, че ни е забранено да използваме апарата.

— Ти какво правиш? — парирах я аз. — Отиваш да се пързаляш с шейна ли?

Фели се хвърли да ме сграбчи, шалът падна от лицето й и разкри подутите й червени устни, които приличаха досущ на задника на камерунски мандрил.

Бях твърде сащисана, за да се изсмея. Отровният бръшлян, който инжектирах в червилото й, бе превърнал устата й в разранен кратер, пред който и вулканът Попокатепетъл бледнееше. Все пак експериментът ми се оказа успешен. Моля, надуйте фанфарите!

За съжаление нямах време да си запиша резултата в тетрадката. Това щеше да почака.

 

 

Максимилиан, облечен с кариран костюм с цвят на горчица, седеше на ръба на каменната поилка за коне, разположена в сянката на високата чешма на пазара, и поклащаше мъничките си крачка във въздуха като Хъмпти Дъмпти. Беше толкова дребен, че за малко да не го забележа.

— Haroo, mon vieux, Флавия! — провикна се той, аз натиснах спирачките и Гладис спря с приплъзване точно пред носовете на лачените му обувки.

Отново бях хваната в капан! Най-добре да се възползвам доколкото мога от ситуацията.

— Здрасти, Макс. Искам да те питам нещо.

— Хе-хе. Просто така! Направо на въпроса? Без размяна на любезности? Няма ли да си поговорим за сестрите ти? Не искаш ли да чуеш клюки от най-великите концертни зали на света?

— Е, добре — казах аз малко засрамена. — Слушах „Микадо“ по радиото.

— И как беше? Като изпълнение, имам предвид? По принцип се забелязва тревожната склонност актьорите да крещят произведенията на Гилбърт и Съливан.

— Звучеше възхитително.

— Аха! По какъв начин? Скъпият Артър е композирал някои от най-възхитителните произведения в този жанр. Песента „Изгубеният акорд“ например. Гилбърт и Съливан не спират да ме изумяват. Знаеш ли, че безсмъртното им сътрудничество било съсипано с караница за цената на килим?

Вгледах се внимателно в него, за да разбера дали не ме будалка, но той изглеждаше напълно сериозен.

— Разбира се, умирам си да изкопча от теб и последната подробност за неприятностите в Бъкшоу, Флавия, но знам, че няма да ми кажеш, защото си скромна, лоялна и нямаш право, не непременно в този ред, нали?

Кимнах.

— В такъв случай, какво искаш да попиташ оракула?

— Учил ли си в „Грейминстър“?

Макс се изкикоти като жълто птиченце.

— Не. Опасявам се, че не съм учил в това аристократично училище. Получих образованието си на континента, по-точно в Париж, и то не непременно в класните стаи. Братовчед ми Ломбард обаче завърши „Грейминстър“. Винаги говори с голямо уважение за училището, естествено, когато не е на конните надбягвания или не играе карти.

— Споменавал ли е доктор Кисинг?

— Колекционерът на марки ли? Миличка, той рядко говори за нещо друго. Боготвори стария господин. Твърди, че Кисинг го е превърнал в човека, който е днес, което не е кой знае за каква похвала, но все пак…

— Предполагам, че доктор Кисинг вече е покойник. А ако е жив, би трябвало да е много стар, нали? Обзалагам се обаче, че е умрял отдавна.

— В такъв случай губиш облога! — възкликна Макс. — Губиш всичко, до последното пени!

 

 

„Рокс Енд“ бе сгушен в уютна долинка, образувана от хълмовете Скуайърс и Джак Фенерът — любопитно възвишение, което отдалеч приличаше на надгробна могила от желязната ера, но щом се приближиш, виждаш, че хълмът е много по-голям и има формата на череп.

Завих с Гладис по улица „Пукър“, която вървеше покрай челюстта, или източния край на възвишението. В дъното на улицата гъсти живи плетове обрамчваха входа на „Рокс Енд“.

Отвъд тези обрасли с шубраци останки от отминали времена моравите се простираха на изток, запад и юг занемарени и неподдържани. Въпреки слънцето, из сенчестите места над избуялата трева все още се носеха разкъсани мъгли. Тук-таме из поляните стърчаха огромни, тъжни на вид букове, чиито масивни стволове и увиснали клони ми напомняха на семейство сломени слонове, които се скитат самотни из африканските степи.

Под един бук две старици бяха погълнати от оживен разговор, сякаш се състезаваха за ролята на лейди Макбет. Едната беше облечена с прозрачна муселинена нощница и боне, сякаш избягало от XVIII век, а приятелката й, обвита в цианиденосиня широка като палатка рокля, носеше месингови обеци с размерите на чинии за супа.

Самата постройка понякога романтично наричаха „купчината“. Сградата, някогашно наследствено имение на фамилията Де Лейси, на която бе кръстено и селото Бишъпс Лейси (и за които се говореше, че са далечни роднини на Де Лус), бе строена на етапи. Първоначално е била провинциалната къща на изобретателен и преуспял протестантски търговец на платно и постепенно се беше превърнала в това, което представляваше днес — частна болница, която Дафи веднага би нарекла „Студеният дом“. Почти ми се прииска и тя да беше тук с мен.

Двете прашни коли, сгушени една до друга в предния двор, свидетелстваха за недостига на персонал и посетители. Подпрях Гладис на един стар бор и се качих по ронливите, обрасли с мъх, каменни стъпала към входната врата.

Там имаше написана на ръка табела „Моля, позвънете“ и аз дръпнах емайлираната дръжка на звънеца. Във вътрешността на сградата се разнесе глухо кънтене като на звънец на крава и извести пристигането ми на незнайните обитатели.

След като никой не ми отвори, позвъних пак. В другия край на поляната двете стари дами бяха започнали да си играят на чаена церемония и изпълняваха сложни префърцунени реверанси, хванали с изкривените си пръсти невидими чаши и чинийки.

Долепих ухо до масивната врата, но освен тихите шумове на самата сграда, не чух нищо. Бутнах вратата и влязох вътре.

Първото, което ми направи впечатление, бе миризмата на смесица от зеле, гумени възглавнички, мръсна вода и смърт. Под този мирис като подова настилка се усещаше острият дъх на дезинфектанта за бърсане на подовете — диметил бензил амониев хлорид, като съдя по миризмата — лек дъх на горчиви бадеми, който необичайно напомняше на мириса на водороден цианид, газа, с който някога са екзекутирали убийците, осъдени на смърт, в американските газови камери.

Вестибюлът бе боядисан в ябълковозелено като в лудница: зелени стени, зелена ламперия и зелени тавани. Подовете бяха покрити с евтин кафяв линолеум, толкова надупчен от патерици, че изглеждаше като отмъкнат от римския Колизеум. Когато стъпех върху някой от гнойните кафяви мазоли, балатумът издаваше отвратително изсъскване и си напомних по-късно да проверя дали цветовете могат да причиняват гадене.

До отсрещната стена в хромирана инвалидна количка седеше грохнал старец, който се взираше с празен поглед в нищото със зинала уста, сякаш очакваше някъде по тавана да се случи чудо.

От едната страна стоеше бюро с празен плот, като изключим сребърен звънец и зацапана картичка с надпис „Моля, позвънете“, подсказваща наличието на официален, макар и невидим служител.

Натиснах звънеца бързо четири пъти. При всяко „дрън“ старецът примигваше скорострелно, но не извърна поглед от тавана.

Изведнъж, сякаш бе излязла от таен вход в стената, отнякъде изникна дребна женица. Беше облечена с бяла униформа и синя шапчица, под която жената бързо напъхваше с показалец изплъзнали се кичури тъмноруса коса.

Имаше вид сякаш е вършила нещо нередно и беше наясно, че аз знам за това.

— Да? — каза тя с тъничък, но енергичен глас на служител в болница.

— Идвам на свиждане на доктор Кисинг. Аз съм правнучката му.

— Доктор Исак Кисинг ли?

— Да — отвърнах. — Да нямате повече хора с това име?

Без да отговори, Белия фантом се обърна на пети и аз я последвах през една арка, която водеше до тясна остъклена тераса, простираща се по цялата дължина на сградата. По средата на галерията жената спря, посочи с тънкия си пръст като третия призрак от „Коледна песен“ и изчезна.

В далечния ъгъл на залата с високи прозорци под лъч слънчева светлина, прорязваща сумрака в помещението, един старец седеше на плетен стол с ореол от син дим, издигащ се бавно около главата му. На масичката до него бяха натрупани куп вестници, които всеки момент като че ли щяха да се плъзнат на пода.

Старецът се беше загърнал в халат с миши цвят — като на Шерлок Холмс, само че този бе надупчен с прогорени дупки като леопардова кожа. Под халата се виждаше избелял черен костюм и висока набрана старинна яка. Дългата му вълниста прошарена руса коса бе увенчана с плоска шапчица от лилаво кадифе, чийто сив пискюл висеше като мумифициран градински плужек.

— Здравей, Флавия — поздрави старецът. — Очаквах те.

Измина един час: час, през който осъзнах за пръв път какво всъщност бяхме изгубили във войната.

В началото разговорът с доктор Кисинг не потръгна много обещаващо.

— Трябва да те предупредя още сега, че не ме бива много в разговорите с малки момичета — заяви той.

Прехапах устни, за да не си отварям устата.

— Момчетата са доволни да бъдат превърнати в цивилизовани граждани с помощта на бой с пръчки или някои други хитрини, но момичетата, тъй като природата ги е направила непригодни за подобни физически жестокости, трябва завинаги да останат нещо като terra incognita. Не си ли съгласна?

Веднага се досетих, че това е един от онези въпроси, на които не се изисква да отговаряш. Извих ъгълчетата на устните си в усмивка, която се надявах да е като на Мона Лиза… или поне да изразява необходимата вежливост.

— Значи ти си дъщерята на Джако. Никак не приличаш на него.

— Разправят, че приличам на майка си, Хариет.

— Ах, да, Хариет. Каква трагедия. Ужасна участ за всички вас.

Доктор Кисинг се приведе напред и докосна лупата, която лежеше най-отгоре върху купа вестници. С едно движение той отвори табакерата върху масичката и си извади цигара.

— Старая се да съм в крак с новините, както ги представят тези драскачи. Признавам, че очите ми, от вече деветдесет и пет години гледане, са много изтощени от видяното. Въпреки това успявам да се осведомявам за ражданията, починалите, сватбите и присъдите в околността. И, разбира се, още съм абониран за две сатирични списания. Доколкото си спомням, имаш две сестри, нали? Офелия и Дафни?

Признах, че е прав.

— Джако винаги е обичал екзотиката. Никак не се изненадах, когато прочетох, че е кръстил първите си две отрочета на истерична героиня на Шекспир и на древногръцка страдалка.

— Моля?

— Дафне била уцелена от Ерос с любовна стрела, преди баща й да я превърне в дърво.

— Имах предвид истеричната. Офелия.

— Била е побъркана — каза той, изгаси фаса в преливащ пепелник и си запали нова цигара. — Не си ли съгласна?

Очите, които ме гледаха от сбръчканото му лице, бяха ясни и лъскави като на всеки учител, стоял някога пред черната дъска с показалка в ръка, и тогава разбрах, че планът ми е успял. Вече не бях „малкото момиче“. Както митичната Дафне се превърнала в лаврово дърво, така и аз се бях преобразила в момче от осми клас.

— Не, господине. Мисля, че Шекспир е използвал Офелия като символ за нещо… като билките и цветята, които бере.

— Моля?

— Ролята й е символична. Офелия е невинната жертва на семейство убийци, изцяло погълнати от себе си. Поне аз така мисля.

— Разбирам. Много интересно. Въпреки това — добави той внезапно — за мен беше голямо удоволствие да науча, че баща ти е запомнил достатъчно от уроците по латински, за да те кръсти Флавия. Златокосата.

— Моята коса е по-скоро кафеникава.

— Ах.

Изглежда, бяхме достигнали едно от онези мълчания, които са така характерни за разговорите със стари хора. Вече си мислех, че доктор Кисинг е заспал с отворени очи.

— Е — каза той най-накрая, — дай да я видя.

— Моля?

— Марката. Моят Отмъстител от Ълстър. Дай да я разгледам.

— Аз… но как…?

— Нека поразсъждаваме — рече той толкова тихичко, сякаш ме приканваше да се помолим. — Хорас Боунпени, някогашен фокусник и дългогодишен мошеник, е открит мъртъв в градината на стария си приятел от училище Джако де Лус. Защо? Най-вероятно, защото го е изнудвал. Да приемем, че наистина го е изнудвал. Няколко часа по-късно дъщерята на Джако преравя вестникарските архиви на Бишъпс Лейси и открива репортажи за смъртта на скъпия ми стар колега господин Туининг, мир на праха му. Откъде знам това ли? Мисля, че е очевидно.

— От госпожица Маунтджой — отвърнах аз.

— Много добре, скъпа. Наистина научих всичко това от Тилда Маунтджой — моите очи и уши в селото и околностите му през последните двайсет и пет години.

Трябваше да се досетя! Госпожица Маунтджой беше шпионин!

— Но нека продължим. През последния ден от живота си крадецът Боунпени е решил да се настани в „Тринайсетте патока“. Малкият глупак — е, вече не малък, но все още глупак — успява да си докара смъртта. Веднъж казах на господин Туининг, че това момче ще свърши зле. Със съжаление трябва да отбележа, че предвиждането ми се сбъдна. У това момче винаги е имало нещо дяволско.

Отклонявам се обаче. Малко след като се преселва в отвъдното, стаята на Боунпени в странноприемницата е претършувана от млада дама, чието име не се осмелявам да изрека, но която в момента седи с престорена смиреност срещу мен, премята в ръка нещо в джоба си, което може да е само една хартийка с цвят на портокалов мармалад, върху която е отпечатан портретът на Нейно величество кралица Виктория и буквите „TL“. Quod erat demonstrandum. Q. E. D^[1].

— Q. E. D. — Повторих аз и безмълвно извадих пергаментовото калъфче от джоба си и му го подадох. С треперещи ръце — макар да не разбрах дали от старостта, или от вълнение — и с помощта на тънката хартия вместо пинцети, той разтвори калъфчето с пожълтелите си от никотина пръсти. Щом оранжевите ъгълчета на Отмъстителите от Ълстър се показаха, забелязах, че жълтите му пръсти и марките бяха с почти еднакъв цвят.

— Мили Боже! — рече потресено. — Намерила си „AA“. Нали знаеш, че тази марка принадлежи на Негово величество. Беше открадната от една изложба в Лондон само преди няколко седмици. Пишеше го във всички вестници.

Доктор Кисинг ме погледна укорително над очилата си, но в следващия миг погледът му отново бе прикован от цветните съкровища в ръцете му. Изглежда, дори забрави, че съм в стаята.

— Здравейте, стари приятели — прошепна той, сякаш бе сам. — От толкова отдавна не сме се виждали.

Старецът взе лупата и ги разгледа една по една.

— Любима моя, „TL“, какво ли не си видяла.

— И двете са били у Хорас Боунпени — осмелих се да се обадя аз. — Намерих ги в куфара му в странноприемницата.

— Преровила си багажа му? — попита доктор Кисинг, без да откъсва поглед от лупата. — Еха! Полицията едва ли ще заподскача от радост, когато научи за това… нито пък ти, обзалагам се.

— Всъщност не съм тършувала из багажа му. Беше скрил марките под един от пътническите етикетите от външната страна на куфара.

— А ти, разбира се, случайно си го подръпнала и марките са изпаднали в ръцете ти.

— Да. Точно така стана.

— Я ми кажи — рече доктор Кисинг изведнъж и се обърна, за да ме погледне в очите. — Баща ти знае ли, че си тук?

— Не. Обвиниха го в убийство. В момента е в ареста в Хинли.

— Мили Боже! Наистина ли го е извършил?

— Не, но явно всички мислят, че е виновен. За известно време дори и аз мислех така.

— Аха. А какво мислиш сега?

— Не знам. Понякога си мисля едно, в следващия миг — друго. Цялата история е голяма каша.

— Винаги всичко изглежда като голяма каша, преди историята да се разплете. Кажи ми, Флавия, от какво се интересуваш най-много на света? Каква е голямата ти страст?

— Химията — отвърнах, преди дори сърцето ми да бе тупнало веднъж.

— Браво! — рече доктор Кисинг. — Едно време зададох този въпрос на цяла армия бушмени и те избърбориха куп глупости. Празни приказки. Ти обаче успя да ми кажеш само с една дума.

Плетеният стол изскърца страховито, когато старецът се изви настрани, за да се обърне с лице към мен. За миг се ужасих, че гръбнакът му се е счупил.

— Натриев нитрит — каза той. — Не се съмнявам, че си запозната с веществото.

Дали съм запозната с него ли? Натриевият нитрит действа като противоотрова при натравяне с цианид, а знаех наизуст и всичките му реакции. Но откъде се беше досетил да използва именно натриевия нитрит за пример. Да не би да четеше мисли?

— Затвори очи — продължи доктор Кисинг. — Представи си, че държиш в ръка епруветка, пълна до половината с трийсетпроцентов разтвор на хидрохлоридна киселина. Добавяш към нея малко натриев нитрит. Какво се случва?

— Няма нужда да затварям очи — отвърнах аз. — Течността става оранжева… оранжева и мътна.

— Отлично! Като цвета на тези изгубени марки, нали? А после какво става.

— След известно време, около двайсет или трийсет минути, се избистря.

— Избистря се, признавам.

Сякаш от раменете ми падна огромен товар и аз се ухилих глуповато.

— Сигурно сте били страхотен учител, господине.

— Да… едно време. А сега ти ми върна малкото съкровище — каза той и отново погледна към марките.

Това не го бях предвидила и не го бях обмисляла. Исках само да разбера дали собственикът на Отмъстителя от Ълстър е още жив. След това възнамерявах да дам марката на татко, който да я предаде на полицията, която пък на свой ред да се погрижи тя да бъде върната на законния си притежател. Доктор Кисинг веднага забеляза колебанието ми.

— Ще ти задам друг въпрос — каза той. — Какво щеше да правиш, ако беше дошла тук днес и бе открила, че съм гушнал букета, че съм ритнал камбаната?

— Искате да кажете, че сте починал?

— Точно за тази дума се опитвах да се сетя: починал. Да.

— Предполагам, че щях да дам марката ви на баща си.

— За да остане за него ли?

— Той щеше да знае какво да прави с нея.

— Струва ми се, че с нея най-добре ще знае какво да прави собственикът й, нали?

Знаех, че отговорът е „да“, но не можех да го изрека. Най-вече знаех обаче, че искам да поднеса марката на татко, макар да не беше моя. В същото време ми се искаше да дам и двете марки на инспектор Хюит. Но защо?

Доктор Кисинг запали нова цигара и се загледа през прозореца. След малко той извади едната от марките от калъфчето и ми я подаде.

— Тази е марката „AA“ — каза той. — „Не е моя, не ми принадлежи“, както се пее в онази стара песен. Баща ти може да прави с нея каквото си поиска. Аз не мога да вземам решения за нея.

Взех Отмъстителя от Ълстър и внимателно го увих в носната си кърпичка.

— Тази изящна марка, серия „TL“, обаче е моя. Моя собствена, без никакво съмнение.

— Сигурно с радост ще я поставите обратно в класьора си — предположих примирено и пъхнах другата марка в джоба си.

— В класьора ли? — Той се разсмя с хриптене и се разкашля. — Албумите ми, както би се изразил покойният Доусън^[2], са отнесени от вихъра.

Старческите му очи се обърнаха към прозореца и се взряха невиждащо към поляната, където двете старици все още пърхаха и се въртяха като екзотични пеперуди под шарената сянка на бука.

Всичко е забравено, Синара!

Отнесено от вихъра е всичко,

като рози, разпилени от тълпата.

Танцувах дълго, за да те забравя,

безутешен, поболян от стара страст.

Но ти от мислите ми не избяга.

Посвоему останах верен аз^[3].

— От стихотворението „Non Sum Qualis Eram Bonae Sub Regno Cynarae“ е. Знаеш ли го?

Поклатих глава.

— Прекрасно е.

— Да се оттеглиш на място като това — каза доктор Кисинг и махна с ръка — въпреки че е доста старо и разнебитено, както виждаш, изисква сериозни финансови вложения.

Той ме погледна, сякаш бе казал нещо смешно. След като не отговорих, посочи към масата.

— Подай ми един от онези албуми. Най-горният.

Чак сега забелязах, че под масичката има рафт, на който стояха два дебели класьора. Издухах прахта и му подадох горния.

— Не… ти го отвори.

Отворих албума на първата страница, където имаше две марки — едната черна, другата червена. По леките следи от лепкаво вещество и разграфените линии разбрах, че някога страницата е била запълнена изцяло. Обърнах на следващия лист… и следващия. От класьора бе останала само изтърбушената обвивка: опустошен албум, от който би се засрамил и ученик.

— Разходите за престоя ми тук са големи. Човек се разделя с целия си живот хартийка по хартийка. Не е останало почти нищо, нали?

— Но Отмъстителят от Ълстър сигурно струва цяло състояние!

— Така е — отвърна доктор Кисинг и отново разгледа съкровището си през лупата. — В романите често се разказва за помощта, която идва, след като капанът вече е щракнал; за коня, чието сърце спира на сантиметър от финиша.

Той се засмя сухо и изтри очи с носната си кърпа.

— „Твърде късно е!“, извика девойката… и други подобни. „Вечерната камбана няма да удари тази нощ!“ „Как шеги прави си със нас съдбата“ — продължи той почти шепнешком. — Чии бяха тези думи? На Сирано дьо Бержерак, нали?

За миг си помислих колко щеше да се зарадва Дафи да си поговори със стария господин. Но само за миг. След това свих рамене.

С развеселена усмивка доктор Кисинг извади цигарата от устата си и докосна със запаления й край ъгълчето на Отмъстителя от Ълстър.

Имах чувството, че някой мята в лицето ми огнено кълбо; че около гърдите ми се затяга бодлива тел. Примигнах и вцепенена от ужас видях как марката започва да пуши, а после избухва в малко пламъче, което се плъзна бавно и неумолимо по лицето на младата кралица Виктория.

Щом пламъкът достигна пръстите му, доктор Кисинг отвори длан и остави черната пепел да се посипе по пода. Изпод ръба на халата му се подаде черна лачена обувка, настъпи нежно остатъците от марката и с няколко бързи движения ги стъпка с пръсти.

След три гръмотевични удара на сърцето ми от Отмъстителя от Ълстър бе останало само едно черно петно върху линолеума в „Рокс Енд“.

— Сега марката в джоба ти удвои цената си — каза доктор Кисинг. — Пази я добре, Флавия. Вече е единствената по рода си в света.