Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (24)

Двайсет и четири

Отвличането никога не е точно такова, каквото си го представяте. На първо място, похитителят не ме преби, нямах дори драскотина. Не бях и крещяла: бях вървяла мълчаливо като агне на заколение.

Единственото оправдание, за което се сещам, е, че бях впрегнала всичките си сили в размисъл и не остана какво да захранва мускулите. Когато действително ви се случи нещо подобно, глупостите, които веднага започват да ви минават през ум, са удивителни.

Спомних си например за твърдението на Максимилиан, че на Нормандските острови вдигаш тревога само като изкрещиш: „Haroo! Haroo, mon Prince! On me fait tort!“.

Лесно на пръв поглед, но изключително трудно, когато устата ти е запушена с носна кърпа, а главата — увита в туидено сако, вонящо на пот и помада.

Освен това, в наши дни в Англия се наблюдава значителен недостиг на принцове. Единственият, за когото се сетих, беше съпругът на принцеса Елизабет — принц Филип и техния невръстен син принц Чарлс.

Това означаваше, че на практика трябва да се оправям сама.

Какво би направила Мари Ан Лавоазие? Или пък съпругът й Антоан?

Положението, в което се намирах в момента, ми напомни силно за брата на Мари Ан, когото увили в намазнена коприна и го оставили да диша през сламка. Знаех обаче, че почти няма вероятност някой да нахълта в гаража и да ме завлече пред съда. В Бишъпс Лейси нямаше гилотина, но пък тук не ставаха и чудеса.

Размислите за Мари Ан и обреченото й семейство ме потискаха твърде много. Трябваше да потърся вдъхновение от други велики химици.

Какво биха направили например Роберт Бунзен или Хенри Кавендиш, ако се окажеха завързани и със запушени усти на дъното на канал в гараж за автомобили?

Изненадах се колко бързо ми хрумна отговорът: щяха да направят инвентаризация.

Много добре, щях да направя инвентаризация.

Намирах се на дъното на канал, дълбок два метра, чиито размери притеснително се доближаваха до размерите на гроб. Ръцете и краката ми бяха вързани и щеше да ми е трудно да опипам какво има около мен. Тъй като главата ми бе увита в сакото на Пембъртън — а несъмнено той бе завързал здраво ръкавите — не виждах нищо. Не чувах и много добре заради дебелия плат. Обонянието ми беше притъпено от носната кърпа, натъпкана в устата ми.

Дишах трудно, защото носът ми бе частично покрит и при най-малкото усилие изразходвах оскъдния кислород, който достигаше до дробовете ми. Трябваше да седя тихо.

Сетивото, което като че ли се бе изострило, беше осезанието ми и въпреки че главата ми бе увита, миризмата на канала ме блъскаше с пълна сила в ноздрите. На дъното се носеше киселата миризма на пръст, стояла дълги години под човешка сграда: горчивият мирис на неща, за които бе по-добре да не мисля. Върху него се бяха наслоили сладникавият аромат на старо моторно масло, острият дъх на застоял въглероден оксид, гума и може би лекият повей на озон от отдавна изгорели автомобилни свещи.

Усещаше се и следа от амоняк, която долових и по-рано. Госпожица Маунтджой спомена, че има плъхове и нямаше да се изненадам, ако те се бяха навъдили в тези занемарени сгради по брега на реката.

Най-много обаче ме тревожеше мирисът на газ от канализация: противна смесица от метан, водороден сулфид, серен диоксид и азотни оксиди — миризмата на разложение, миризмата на тръба, идваща от брега на реката, чийто отвор се намираше в канала, в който бях завързана.

Потреперих при мисълта какви ли твари пълзяха в подобни тръби. Реших, че е най-добре да не развихрям въображението си и да продължа с анализа на канала.

Почти бях забравила, че седя. Заповедта на Пембъртън да седна и натискът му върху раменете ми бяха толкова изненадващи, че не обърнах внимание върху какво сядам. Сега усетих какво има под мен: нещо плоско, твърдо и стабилно. Размърдах дупето си и долових, че нещото поддаде съвсем лекичко, както и звук от скърцане на дърво. Помислих си, че сигурно е голям сандък или нещо подобно. Дали Пембъртън го бе оставил тук, преди да ме залови край църквата?

Тогава осъзнах, че съм страшно гладна. Не бях яла нищо от няколкото залъка на закуска, а се сетих, че и Пембъртън ни бе прекъснал с появата си на прозореца. Сега, когато стомахът ми къркореше недоволно, ми се прииска да бях обърнала повече внимание на препечената филийка и овесената каша.

Освен това бях уморена. Не просто уморена, а напълно изтощена. Не бях спала добре, а остатъчните симптоми на настинката ми още повече ми пречеха да дишам.

Успокой се, Флавия. Мисли ясно. Пембъртън скоро ще стигне в Бъкшоу.

Разчитах, че когато влезе в къщата, за да вземе Отмъстителя от Ълстър, ще се натъкне на Догър, който ще го спре.

Добрият стар Догър! Как ми липсваше. Той бе като една голяма неизвестна, с която живеехме под един покрив, а аз никога не се бях сещала да го попитам за миналото му. Ако успеех да се измъкна от този ад, си обещах при първа възможност да го заведа на пикник. Щяхме да отидем с лодка до руините, където щях да му поднеса бульон и хляб и да изкопча от него всички страховити подробности. Догър щеше да е толкова облекчен, че съм се измъкнала, че нямаше да се осмели да ми откаже.

Добрият човек се бе престорил, че той е убил Хорас Боунпени, макар и при един от пристъпите си, за да защити татко. Убедена бях в това. Нали Догър беше с мен в коридора пред кабинета на татко? Нали чу кавгата преди смъртта на Боунпени?

Да, каквото и да станеше, той щеше да се погрижи. Догър бе абсолютно предан на баща ми — и на мен. Предан до гроб.

Точно така. Догър щеше да спре Пембъртън и точка по въпроса.

Или пък не?

Ами ако Пембъртън успееше да влезе в Бъкшоу и да се добере до кабинета на татко? Ами ако спреше часовника на камината, бръкнеше зад махалото и откриеше, че там има само едно пробито Черно пени? Какво щеше да направи тогава?

Отговорът бе съвсем прост — щеше да се върне в гаража и да ме подложи на мъчения.

Едно обаче беше сигурно: трябваше да избягам, преди да е дошъл отново. Нямах време за губене.

Коленете ми изпукаха като сухи клонки, докато с мъка се изправих на крака.

Първото и най-важно нещо бе да проуча канала — да разбера всичко възможно за него и да потърся нещо, което да ми помогне да избягам. Със завързаните ръце зад гърба си можех само да тръгна бавно покрай бетонната стена, да се облягам на нея и с пръсти да опипам всеки сантиметър от повърхността й. С малко късмет щях да открия някоя остра издатина, която да ми помогне да освободя ръцете си.

Краката ми бяха завързани толкова стегнато, че кокалчетата на глезените ми се притискаха плътно едно в друго и трябваше да се придвижвам на подскоци. При всяко движение под краката ми шумоляха стари вестници.

Когато стигнах по моя преценка до другия край на канала, усетих в краката си студено течение, като че ли малко над пода имаше отвор. Обърнах се с лице към стената и се опитах да го открия с пръстите на крака си, но глезените ми бяха твърде стегнато завързани. При всяко движение имаше опасност да падна по лице.

Усещах как гранясалата мръсотия от стените полепва по ръцете ми — само от миризмата ми се завиваше свят.

Замислих се дали да не опитам да се покатеря върху дървения сандък. Така главата ми щеше да се покаже над нивото на канала, а някъде по-високо на стената може би имаше кука, поставка за инструменти или лампа.

Но първо трябваше да се върна до сандъка.

Тъй като бях вързана, това ми отне повече време, отколкото очаквах. Знаех обаче, че рано или късно краката ми ще се блъснат в него и щях да се върна на мястото, откъдето започнах огледа на канала.

Десет минути по-късно, задъхана като ловджийско куче, все още не бях намерила сандъка. Дали го подминах? Дали да се върна по същия път, по който дойдох?

Може би той се намираше в центъра на канала, а аз описвах с подскоци правоъгълници около него. Доколкото си спомнях формата на канала от първото си идване в гаража — макар тогава да бе покрит с дъски и да не бях надниквала в него — ми изглеждаш дълъг около два метра и половина и широк около метър и осемдесет.

С вързаните си глезени подскачах на не повече от петнайсет сантиметра във всяка посока: да речем, че каналът бе дванайсет на шестнайсет подскока. Следователно с опрян в стената гръб щях да се намирам на шест до осем подскока от центъра на канала.

Вече бях много уморена. Скачах като скакалец в буркан от сладко и не стигах доникъде. И когато се канех да се откажа, ударих крака си в сандъка. Седнах на него, за да си поема дъх.

След малко започнах да извъртам рамене надясно. Когато се извъртях наляво, рамото ми докосна бетон. Имаше надежда! Сандъкът бе опрян в стената или поне беше съвсем близо до нея. Ако успеех някак си да се изкатеря върху него, може би щях да се измъкна през ръба като морски лъв в аквариум. Щом излезех от канала, имаше много по-голяма вероятност да открия някаква кука или остра издатина, с чиято помощ да смъкна сакото на Пембъртън от главата си. След това поне щях да виждам какво става. Щях да освободя ръцете си, а после и краката си. На теория всичко изглеждаше съвсем просто.

Изключително внимателно се завъртях на деветдесет градуса, така че да застана с гръб към стената. Плъзнах дупе до задния край на сандъка и вдигнах колене, така че да докоснат брадичката ми.

Капакът имаше леко задигнат ръб и успях да застопоря пети в него. После бавно и много внимателно започнах да изправям крака и да плъзгам гърба си сантиметър по сантиметър нагоре по стената.

Със стената и сандъка образувахме правоъгълен триъгълник — стената и сандъкът бяха катетите, а аз — треперещата хипотенуза.

Внезапен спазъм прониза мускулите на прасците ми и едва не извиках. Ако позволях на болката да ме сломи, щях да падна от сандъка и най-вероятно да си счупя крак или ръка. Стиснах зъби и изчаках болката да отмине, като прехапах бузата си толкова жестоко, че почти веднага вкусих солената си топла кръв.

Казах си да се успокоя, че има много по-лоши неща от това. Само дето наум не ми идваше нито едно.

Не знам колко време стоях така разтреперана, но ми се стори като цяла вечност. Бях подгизнала от пот, а отнякъде нахлуваше хладен въздух. Усещах течението да гали голите ми крака.

След много мъки поне успях да застана изправена на сандъка. Прокарах пръсти, доколкото можах по стената, но тя бе влудяващо гладка.

Тромаво като слон, играещ балет, се завъртях на сто и осемдесет градуса, докато не прецених, че съм с лице към стената. Наведох се напред и докоснах — или поне така ми се стори — ръба на канала с брадичка. Но тъй като главата ми бе увита в сакото на Пембъртън нямаше как да съм сигурна.

Нямаше как да изляза, поне от това място. Бях като хамстер, покатерил се на върха на стълба в клетката си, който установява, че може да продължи единствено назад. Но хамстерите сигурно знаеха до дъното на малките си душички, че бягството е безсмислено. Само ние, хората, бяхме неспособни да признаем, че сме безпомощни.

Клекнах бавно и застанах на колене върху капака на сандъка. Слизането поне беше по-лесно от изкачването и въпреки грубото, пълно с тресчици дърво и притеснително тънкия метален ръб, обрамчващ капака, успях да застана на колене. След това се извъртях настрани, седнах, спуснах крака през ръба и докоснах пода с тях.

Освен ако не успеех да намеря отвора, през който влизаше въздух, единственият път за бягство бе нагоре. Ако наистина тръба водеше към реката, дали диаметърът й щеше да е достатъчно голям, за да пропълзя през нея? А дори и да бе достатъчно голяма, дали нямаше да е задръстена, или щях изведнъж да блъсна лице — като гигантски сляп червей — в нещо гнусно в непрогледния мрак и да остана заклещена в тръбата, без да мога да мръдна нито напред, нито назад?

Дали някой археолог от бъдещето нямаше да се натъкне на костите ми? Можеше дори да ме изложат в стъклена витрина в Британския музей, където да ме зяпат тълпи хора. Трескаво обмислях предимствата и недостатъците на плана си.

Но я чакай малко! Бях забравила за стълбите в дъното на канала! Можех да седна на най-долното стъпало и да се изкачвам с гръб. Щом стигнех до най-горното, щях с рамене да повдигна дъските, покриващи канала. Защо не се бях сетила по-рано? Защо не ми бе хрумнало, преди да се изтощя докрай?

И тогава нещо обгърна съзнанието ми като възглавница. Преди да осъзная, че съм напълно изтощена, преди да успея да се съпротивлявам, бях сломена. Усетих как падам на пода сред шумолящите хартии: хартии, които въпреки студения въздух от невидимия отвор ми се сториха изненадващо топли.

Наместих се леко, сякаш да си направя гнездо сред тях, свих колене към брадичката си и моментално заспах.

 

 

Сънувах, че Дафи изнася пантомима за Коледа. Големият вестибюл на Бъкшоу бе преобразен в изискана зала на виенски театър с червена кадифена завеса и огромен кристален полилей, в който проблясваха пламъците на стотици свещи.

Аз, Догър, Фели и госпожа Малит седяхме един до друг на ред от столове, а близо до нас на резбована дървена пейка татко се занимаваше с марките си.

Пиесата беше „Ромео и Жулиета“, а Дафи, със забележителна артистична ловкост играеше всички роли. В един миг бе Жулиета на балкона (площадката на западното стълбище), а в следващия, след като бе изчезнала само за миг, се появи долу на сцената като Ромео.

Летеше ли летеше ту горе, ту долу и късаше сърцата ни с нежните любовни слова.

От време на време Догър вдигаше показалец пред устните си, измъкваше се тихичко от стаята; след малко се връщаше с боядисана количка, препълнена с пощенски марки, и ги изсипваше в краката на татко. Татко, който бе зает да реже марките на половина с ножичката за нокти на Хариет, промърморваше, без дори да вдига глава, и продължаваше с работата си.

Госпожа Малит се смееше в захлас на дойката на Жулиета, която се червеше и ни хвърляше погледи, сякаш в думите й имаше скрито послание, което само тя разбираше. Госпожа Малит избърса зачервеното си лице с носна кърпа на точици, после я нави, смачка я на топка и я натика в устата си, за да спре истеричния си смях.

Сега Дафи (в ролята на Меркуцио) описваше как действа Маб, кралицата на феите:

По устни на моми — и те бълнуват

целувки цяла нощ (и туй не стига,

но пришки им издува Маб, задето са

лакоми за сладки).^[1]

Погледнах крадешком към Фели, която въпреки че устните й приличаха на разложена риба, бе привлякла вниманието на Нед, седнал зад нея и наведен над рамото й с издадени напред устни в очакване на целувка. Но всеки път, когато Дафи слезеше от балкона на сцената в ролята на Ромео (макар с тънките си изрисувани мустачки да приличаше повече на Дейвид Нивън във „Въпрос на живот и смърт“, отколкото на благородник от рода Монтеки), Нед скачаше на крака, ръкопляскаше силно и изсвирваше пронизително веднъж два пъти, докато Фели незаинтересована лапаше ментови бонбони и ахна внезапно, когато Ромео нахълта в мраморната гробница на Жулиета:

Защото Жулиета спи под него

и нейното присъствие излъчва

сияния такива, че превръща

и гроба мрачен в празничен чертог!

Събудих се. Проклятие! Нещо пълзеше по краката ми — нещо влажно и космато.

Опитах се да извикам „Догър!“, но устата ми бе запушена с нещо мокро. Челюстите ме боляха, а главата ми пулсираше така, сякаш ме бяха довлекли от дръвника.

Ритнах с двата си крака и косматото нещо тупна сред хартиите с ядосано цвърчене.

Воден плъх. Каналът сигурно гъмжеше от тях. Дали ме бяха гризали, докато спях? Потръпнах само от мисълта.

Надигнах се и се облегнах на стената с прибрани към брадичката колене. Беше прекалено да очаквам, че плъховете ще изгризат каишите, с които бях вързана, като в приказките. По-скоро щяха да изгризат кокалчетата на глезените ми до костта, а аз нямаше да мога да им попреча.

Стегни се, Флавия. Не позволявай на въображението си да се развихря.

На няколко пъти в миналото, докато работех в лабораторията си или лежах вечер в леглото, неочаквано ми хрумваше мисълта „Сега си насаме с Флавия де Лус“, което понякога ме плашеше, а друг път — не. Сега тази мисъл ми се стори доста страшна.

Звукът от пълзенето бе съвсем реален. Нещо шаваше из вестниците в ъгъла на канала. Когато помръднех крака или глава, звуците спираха за миг, а после започваха отново.

Колко дълго бях спала? Часове или минути? Навън още ли бе светло или вече се бе стъмнило?

Спомних си, че библиотеката ще е затворена чак до вторник сутринта, а днес беше понеделник. Можех да остана тук доста дълго.

Някой, естествено, щеше да съобщи, че съм изчезнала — най-вероятно Догър. Прекалено ли бе да се надявам, че той ще попречи на Пембъртън да влезе в Бъкшоу? Но дори да го хванат, дали Пембъртън щеше да каже къде ме е скрил?

Ръцете и краката ми вече изтръпваха и се сетих за стария Ърни Форбс, чиито внуци го тикаха по Главната улица в малко ремарке на колелца. Ърни беше изгубил едната си ръка и двата си крака заради гангрена по време на войната, а Фели веднъж ми каза, че трябвало да…

Стига Флавия! Престани да се самосъжаляваш!

Мисли си за нещо друго. За каквото и да било друго.

Мисли си например как да си отмъстиш.