Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (7)

Седем

Спрях с приплъзване и подпрях Гладис на купчина прогнили дъски, а Нед все още работеше в двора на странноприемницата. Беше приключил с буретата от бира и сега наперено разтоварваше пити сирене с размерите на крайпътни камъни от каросерията на един паркиран камион.

— Привет, Флавия — поздрави той, щом ме видя и веднага се възползва от възможността да спре работа. — Искаш ли сирене?

Преди да успея да отговоря, Нед извади остро джобно ножче и отряза парче „Стилтън“ със страховита лекота. Отдели едно парче и за себе си и веднага го напъха в устата си, както би казала Дафни, с „шумно мляскане“. Сестра ми ще става писателка и затова си преписва в стар бакалски тефтер фрази от книгите, които й правят впечатление. Видях „шумно мляскане“ последния път, когато разлистих страниците му.

— Ходи ли си до вкъщи? — попита Нед с притеснен поглед.

Досетих се какво следва. Кимнах.

— Как е госпожица Офелия? Лекарят прегледа ли я?

— Да — отвърнах аз. — Мисля, че я прегледа сутринта.

Нед напълно повярва на лъжата ми.

— Още ли е зелена?

— По-скоро вече жълтее. Цветът й се доближава повече до цвета на сярата, отколкото до цвета на медта.

Знаех, че лъжата, съдържаща множество подробности, минава по-лесно, както когато слагат хапчето за коня в ябълка. Но този път, още щом изрекох думите, разбрах, че съм прекалила.

— Стига, Флавия! Поднасяш ме!

Удостоих го с най-широката си глуповата усмивка.

— Хвана ме, Нед. Признавам си, излъгах.

Устните му се разтеглиха в странен огледален образ на моята усмивка. За миг си помислих, че ми се подиграва и се готвех да избухна. Но тогава осъзнах, че той искрено се радва, че ме е надхитрил. Това беше единственият ми шанс.

— Нед, ако ти задам един изключително личен въпрос, ще ми отговориш ли?

Изчаках го да осмисли думите ми. Общуването с него беше все едно да си разменяш телеграми с полуграмотен човек в Монголия.

— Разбира се, че ще ти отговоря — отвърна той и дяволитият блясък в очите му ми подсказа какви ще са следващите му думи. — Възможно е обаче да не кажа истината.

След като и двамата се посмяхме добре, минах на въпроса. Щях да започна с тежката артилерия.

— Ти си много привързан към Офелия, нали?

Нед си пое шумно въздух и прокара пръст по вътрешната страна на яката си.

— Тя е много приятно момиче. Това й признавам.

— Но не искаш ли един ден да се ожениш за нея, да заживеете в хубава къщичка и да си народите куп малки сополанковци?

Вратът на Нед започна да почервенява като стълба на спиртен термометър. След няколко секунди той вече приличаше на онези птици, които издуват гърлото си по време на размножителния сезон. Реших да му помогна.

— Да речем, че тя иска да те види, но баща й не й позволява. Да речем, че една от по-малките й сестри може да ти помогне.

Руменината му започна да избледнява. Помислих си, че ще се разплаче.

— Наистина ли, Флавия?

— Честна дума.

Нед протегна мазолестите си пръсти и стисна ръката ми с изненадваща нежност. Имах чувството, че се здрависвам с ананас.

— Приятелски поздрав — каза той, каквото и да означаваше това.

Приятелски поздрав ли? Да не би току-що да ми показаха тайното ръкостискане на някое провинциално братство, което се среща на лунна светлина в църковни дворове и затънтени горички? Да не би току-що да ме приеха в групичка, с която щеше да се наложи да участвам в неописуеми кървави среднощни ритуали в шубраците? Стори ми се интересна възможност.

Нед се хилеше като черепа от пиратските знамена. Взех нещата в свои ръце.

— Слушай ме сега. Урок номер едно: не оставяй мъртви птици на прага на любимата си. Така ухажват само котараците.

Нед ме изгледа озадачено.

— Веднъж два пъти съм й оставял цветя с надеждата, че ще ги забележи — отвърна той.

Виж, това беше новина за мен. Явно Офелия е прибирала букетите в будоара си, за да им се любува, преди някой друг вкъщи да ги забележи.

— Но никога не съм оставял мъртви птици. Познаваш ме, Флавия. Никога не бих направил подобно нещо.

Замислих се за миг и се съгласих, че е прав и че не би го сторил. Следващият ми въпрос обаче улучи право в целта.

— Мери Стоукър знае ли, че си падаш по Офелия? — Този израз бях чула в киното в някой от американските филми — „Да се срещнем в Сейнт Луис“ или „Малки жени“, а сега за пръв път ми се предоставяше възможност да го използвам. И аз като Дафни запомнях интересни фрази, но не си ги записвах в тетрадка.

— Какво общо има Мери? Тя е дъщеря на Тъли и толкова.

— Стига, Нед, сутринта ви видях да се целувате, докато… минавах оттук.

— Тя се нуждаеше от малко утеха, нищо повече.

— Заради онзи, който й е налетял изотзад ли?

Нед скочи.

— Проклятие! Мери не иска да се разчува.

— Докато сменяла чаршафите?

— Ти си самият дявол, Флавия де Лус! — изръмжа Нед. — Махай се оттук! Върви си у дома!

— Кажи й, Нед — чу се тих глас и когато се обърнах, видях Мери.

Тя стоеше с едната длан, подпряна на касата на вратата, а с другата — стиснала блузата си като Тес от рода Дърбървил. След като се вгледах по-внимателно, забелязах, че дланите й са разранени, а присвитите очи гледат решително.

— Кажи й — повтори Мери. — За теб вече няма значение, нали?

На мига усетих, че не ме харесва. По принцип едно момиче веднага може да прецени дали друго момиче го харесва. Фели твърди, че между мъжете и жените сякаш има развалена телефонна линия и никога не се знае кой затваря слушалката. Никога не можем да кажем дали някое момче ни обожава или ненавижда, но с момичетата се разбира за три секунди. Между момичетата непрекъснато протичат невидими сигнали като високочестотните радиосъобщения между брега и корабите в морето, а този таен поток от точки и тирета ми сигнализираше, че Мери ме ненавижда.

— Хайде, кажи й! — извика тя.

Нед преглътна шумно и отвори уста, но от нея не излезе нито звук.

— Ти си Флавия де Лус, нали? — продължи Мери. — От онази пасмина в Бъкшоу. — Изстреля думите така, сякаш ме замеряше с пай в лицето.

Кимнах глуповато, сякаш бях слабоумно сираче, с което трябва да се отнасят изключително внимателно. Реших, че е най-добре да не й противореча.

— Ела с мен — привика ме тя с жест. — Побързай и си дръж устата затворена.

Последвах я в тъмна каменна изба, а после по дървеното стълбище, което се виеше стръмно до горния етаж. Изкачихме го и се озовахме в помещение, където някога явно бяха гладили чаршафите: висок квадратен килер, сега пълен с етажерки, отрупани с препарати, сапуни и вакси. В друг ъгъл бяха струпани метли, подпрени безразборно сред силния мирис на карболов дезинфектант.

— Шшт! — изсъска Мери и ме стисна силно за ръката. Към нас се приближаваха тежки стъпки: някой се качваше по стълбището, по което дойдохме. Свихме се в ъгъла внимателно, за да не бутнем метлите.

— Помни ми думата, това ще е проклетият ден, в който котсуълдски кон ще обере наградата! Ако бях на твое място, щях да заложа малко на Морска звезда и проклет да съм, ако повярвам на съветите, които ти дава някакъв скапаняк от Лондон, не различаващ задника от главата си!

Говореше Тъли, който толкова силно обменяше с някого поверителни съвети за конни надбягвания, че щяха да го чуят чак на хиподрума в Епсъм Даунс. Другият глас промърмори нещо, което завърши с „Ха-ха!“, докато звукът от стъпките им заглъхваше в лабиринта от коридори, облицовани с дърво.

— Не натам — изсъска Мери и ме дръпна за ръката.

Промъкнахме се зад един ъгъл и влязохме в тесен коридор. Тя извади връзка ключове от джоба си и тихо отвори последната врата отляво. Влязохме и се озовахме в стая, която май не се бе променила от времето, когато кралица Елизабет посетила Бишъпс Лейси през 1592 година по време на една от летните си обиколки. Първото, което ми направи впечатление, бяха таванът с дървени греди, гипсовите стенни панели, едно малко прозорче с ромбоидни оловни решетки, открехнато, за да влиза въздух, и неравният дъсчен под, който се издигаше и спускаше като морски вълни.

Край стената имаше очукана дървена маса с пъхната под единия крак книжка с разписанието на влаковете (от октомври 1946 година), за да не се клати. Върху масата стояха две кани от страдфорширски порцелан, но от различни комплекти, едната розова, а другата — кремава, гребен, четка за коса и малък черен кожен несесер. В ъгъла до отворения прозорец видях куфар: евтин на вид сандък, облепен с цветни стикери. До него стоеше стол с една липсваща преграда на рамката. В другия край на стаята забелязах дървен гардероб, който изглеждаше като купен от разпродажба на вещи втора ръка.

— Е, това е — каза Мери.

Заключи вратата зад нас, а аз се обърнах и за пръв път я разгледах внимателно. В сивия сумрак от процеждащата се светлина през мръсните стъкла на прозореца тя изглеждаше още по-стара, по-сурова и по-крехка от момичето с разранените длани, което преди малко видях на слънцето в двора.

— Предполагам, че никога не си влизала в толкова малка стая, нали? — продължи надменно тя. — Такива като вас в Бъкшоу сигурно ходят от време на време в „Бедлам“^[1], нали? Да зърнете откачалките, да видите как живеем в клетките си. Да ни подхвърлите по някоя бисквитка.

— Не разбирам за какво говориш — отвърнах аз.

Мери се обърна с лице към мен и видях свирепия й поглед в пълния му блясък.

— Онази твоя сестра, онази Офелия, те е пратила да предадеш съобщение на Нед, и не ме лъжи, че не е вярно. Тя ме мисли за повлекана, но аз не съм такава.

И в този миг реших, че Мери ми харесва, макар тя да не харесваше мен. Всеки, който знаеше думата „повлекана“, си струваше да бъде привлечен за приятел.

— Виж сега, не нося никакво съобщение. Онова, което казах на Нед, беше само за прикритие. Трябва да ми помогнеш, Мери. Знам, че ще го направиш. В Бъкшоу стана убийство…

Ето, казах го най-сетне!

— … и никой не знае, освен ние с теб… и убиецът, разбира се.

Мери ме изгледа за не повече от три секунди и после попита:

— Кой е мъртвецът?

— Не знам. Затова съм тук. Но ми се струва логично, когато намерят някого мъртъв в краставиците и дори полицията не знае кой е, мястото, на което най-вероятно е бил отседнал в околията — ако, разбира се, е бил отседнал наблизо — да е тук, в „Тринайсетте патока“. Ще ми донесеш ли регистъра?

— Няма нужда да ти го нося — отвърна Мери. — В момента имаме само един гост и това е господин Сандърс.

Колкото повече говорех с нея, толкова повече започвах да я харесвам.

— А това е неговата стая — добави любезно тя.

— Той откъде е?

Лицето й помръкна.

— Честно казано, не знам.

— Отсядал ли е тук и преди?

— Не, доколкото ми е известно.

— Тогава трябва да прегледам регистъра. Моля те, Мери! Моля те! Важно е! Полицаите ще дойдат след малко, а тогава ще е твърде късно.

— Ще се опитам… — рече тя, отключи вратата и се измъкна от стаята.

Щом Мери излезе, аз отворих вратата на гардероба. Освен две дървени закачалки, вътре нямаше нищо, затова насочих вниманието си към куфара, който бе покрит с пътнически стикери като водорасли, полепнали по корпуса на кораб. Тези разноцветни ракообразни обаче си имаха имена: Париж, Рим, Стокхолм, Амстердам, Копенхаген, Ставангер… и много други.

Дръпнах закопчалката и за моя изненада тя се отвори. Куфарът беше отключен! Двете половини с панти по средата се раздалечиха лесно и аз се изправих лице в лице с гардероба на господин Сандърс: син костюм от шевиот, две ризи, чифт ниски кафяви обувки с връзки (Със син костюм от шевиот? Дори и аз не бих се облякла така!) и безформена, театрална шапка, напомняща ми за снимките на писателя Гилбърт Честъртън, които видях в брошурата с програмата на Би Би Си.

Издърпах чекмеджетата на куфара, като внимавах да не разместя нещо: чифт четки за коса (имитиращи черупката на костенурка), бръснач (марка „Валей“), тубичка крем за бръснене (марка „Морнинг Прайд“), четка и паста за зъби („Тимол“: „препоръчва се специално за неутрализиране на бактериите, предизвикващи развалянето на зъбите“), нокторезачка, гребен (от целулоид) и чифт квадратни копчета за ръкавели (от черен кехлибар с гравирани в сребристо инициали Х.Б.)

Х.Б. ли? Нали това беше стаята на господин Сандърс? Какво биха могли да означават инициалите Х.Б.?

Вратата се отвори рязко и един глас изсъска:

— Какво правиш?

Едва не подскочих от изненада. Беше Мери.

— Не можах да взема регистъра. Татко беше… Флавия! Не може да ровиш в багажа на гостите! И двете ще загазим. Престани.

— Добре — отвърнах аз, докато приключвах с тършуването из джобовете на костюма. И без това бяха празни.

— Кога за последно видя господин Сандърс?

— Вчера по пладне. Тук.

— Тук? В тази стая ли?

Мери преглътна, кимна и извърна очи.

— Сменях чаршафите, когато той ме изненада отзад и ме сграбчи. Запуши устата ми с ръка, за да не крещя. Добре че в същия миг татко се провикна от двора. Малко го стресна. Не си мисли обаче, че и аз не го сритах веднъж два пъти. Той и мръсните му лапи! Щях да му издера очите, ако имах възможност.

Мери ме изгледа така, сякаш беше казала твърде много. Сякаш между нас изведнъж се бе разтворила огромна пропаст в социално отношение.

— Щях да му издера очите и да изпия кръвта от дупките им — добавих аз.

Очите й се разшириха от ужас.

— Джон Марстън — продължих. — „Холандската куртизанка“, хиляда шестстотин и четвърта година.

Последва пауза от около двеста години. После Мери се изкикоти.

— Голям чешит си! — каза тя.

Пропастта се беше затворила.

Няколко секунди по-късно двете се смеехме превити с ръце пред устите, подскачахме из стаята и хриптяхме в унисон като двойка дресирани тюлени.

— Фели ни прочете тази книга с фенерче под одеялото — обясних и по неясна причина това ни се стори още по-смешно и отново се разсмяхме, докато почти не можехме да се движим.

Мери ме прегърна и ме притисна силно.

— Флавия, невероятна си. Наистина. Ела да видиш нещо.

Тя отиде до масата, взе черния кожен калъф, развърза го и вдигна капака. В него имаше два реда от по шест малки стъклени шишенца, общо дванайсет. Единайсет бяха пълни с жълтеникава течност, а дванайсетото бе три четвърти празно. Между редовете видях две полукръгли вдлъбнатини, сякаш от там липсваше някакъв цилиндричен предмет.

— Какво мислиш, че е това? — прошепна Мери, когато в далечината избоботи гласът на Тъли. — Дали е отрова? Да не би нашият господин Сандърс да е психопат?

Махнах тапата на полупразното шишенце и го поднесох към носа си. Миришеше така, сякаш някой бе капнал оцет върху обратната страна на лейкопласт: щипещ белтъчен мирис, като че в съседната стая гореше косата на алкохолик.

— Инсулин. Той е диабетик.

Мери ме погледна озадачено и изведнъж разбрах как се е почувствал Архимед, когато е извикал „Еврика!“ във ваната си. Хванах Мери за ръката.

— Господин Сандърс червенокос ли е? — попитах я припряно.

— Косата му е рижава като ревен. Откъде разбра?

Тя ме зяпаше, сякаш бях врачката мадам Золанда на църковния панаир с тюрбан, шал и кристална топка.

— Налучках — отвърнах аз.