Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (15)

Петнайсет

Първоначално непривичните за татко думи излизаха бавно и колебливо — поклащаха се тромаво като ръждясали товарни вагони по релси. Но после набраха скорост и малко по-късно започнаха да се леят гладко.

— Баща ми имаше труден характер — разказваше той. — Изпрати ме в пансион, когато бях на единайсет години. След това рядко се виждахме. Странна работа: не знаех нищо за интересите му, докато на погребението му един от мъжете, които носеха ковчега, не спомена случайно, че хобито му били нецуке. Трябваше да проверя какво означава тази дума в речника.

— Това са малки японски фигурки от слонова кост — казах аз. — Пише го в един от разказите на Остин Фрийман за доктор Торндайк.

Татко не ми обърна внимание и продължи нататък:

— Макар „Грейминстър“ да се намира едва на няколко километра от Бъкшоу, по онова време все едно беше на луната. Извадихме късмет с директора, доктор Кисинг — нежната душа вярваше, че никаква беда не може да сполети момче, което получава дневната си доза латински, ръгби, крикет и история, а и като цяло там се отнасяха добре с нас.

Както повечето ученици, в началото странях от другите, учех и плачех в шубраците винаги когато успеех да остана сам. Мислех си, че съм най-тъжното дете на света; че у мен явно има нещо чудовищно, за да ме изпрати баща ми така безсърдечно надалеч. Бях убеден, че ако разбера какво е, може би ще имам шанс да оправя нещата и някак си да му се реванширам.

Вечер в спалнята се завивах презглава с одеялото и включвах фенерче, на чиято светлина внимателно разглеждах лицето си в откраднато огледало за бръснене. Не виждах да имам конкретни дефекти, ала бях единствено дете и нямаше с кого да се сравня. С течение на времето обаче животът в училище ме погълна. Бях добър по история, но пък напълно безнадежден по геометрия, поради което бях от средните ученици: нито твърде блестящ, нито твърде глупав, за да привличам внимание.

Установих, че посредствеността е чудесна маскировка. Никой не закачаше момчетата, които не изкарваха двойки, но и не бяха отличници, никой нямаше особени изисквания към тях — нито учителят, който би поискал да ги подготви за славно бъдеще, нито побойникът, който да ги превърне в изкупителна жертва. Този простичък факт беше първото откритие, което направих през живота си.

Мисля, че в девети клас най-сетне започнах да се интересувам от заобикалящата ме среда и както всички момчета на тази възраст, изпитвах неутолима жажда за мистерии. Затова, когато господин Туининг, възпитателят, предложи да основем Клуб на илюзиониста, изведнъж ме обзе непознат дотогава ентусиазъм.

Господин Туининг беше по-скоро добронамерен, отколкото ловък, и изпълненията му бяха малко непохватни, но трябва да призная, че представяше фокусите си с такова въодушевление и добросърдечен ентусиазъм, че щеше да е грубо от наша страна да не му ръкопляскаме бурно.

Вечер ни учеше как да превръщаме виното във вода само с помощта на носна кърпа и малко цветна попивателна хартия. Как да накараме белязан шилинг да изчезне от покрита стъклена чаша, преди да го извадим иззад ухото на Симпикинс. Научихме „бързото дърдорене“ — начина, по който говорят фокусниците. Господин Туининг ни караше и да упражняваме зрелищното разбъркване на картите, при което най-долната карта винаги се оказваше асо купа.

Едва ли има нужда да казвам, че той бе популярен, може би по-подходящата дума е „обичан“, макар по онова време малко от нас да бяха изпитвали достатъчно от тази емоция, за да я разпознават.

Най-голямото признание за него беше, когато директорът, господин Кисинг, го помоли да подготви представление с фокуси за Деня на родителите — чудесна задача, с която той се зае с цялото си сърце.

Поради умението ми да изпълнявам фокуса, наречен „Възкръсването на Чанг Фу“, господин Туининг искаше да закрия представлението с този номер. За изпълнението му трябваха двама души и затова ми позволиха да си избера асистент — и така се запознах с Хорас Боунпени.

Той дойде при нас от „Сейнт Кътбърт“, след като там се разразил скандал, свързан с изчезнала сума пари. Струва ми се, че ставаше въпрос само за две-три лири, но по онова време това беше цяло състояние. Признавам си, че го съжалявах. Мислех си, че са го превърнали в изкупителна жертва, особено след като той ми сподели колко жесток е баща му и какви ужасни неща вършел в името на дисциплината. Надявам се всичко това да не ти се струва твърде грубо, Флавия.

— Не, разбира се, че не — казах аз и придърпах стола си по-близо до татко. — Моля те, продължавай.

— Още тогава Хорас беше изключително висок, с буйна рижава коса. Ръцете му бяха толкова дълги, че китките му стърчаха от ръкавите на училищната униформа като голи клонки. Момчетата го наричаха Скелета и безмилостно се подиграваха на външния му вид.

Още по-лошото беше, че пръстите му бяха невероятно дълги и тънки като пипалата на октопод албинос, а и имаше бялата кожа, характерна за червенокосите хора. Носеха се слухове, че ако докосне някого, ще го отрови. Понякога той се възползваше от това, разбира се, и с престорена непохватност протягаше ръце да сграбчи надсмиващите му се момчета, които подскачаха наоколо и се дръпваха в последния момент.

Една вечер след игра на стражари и апаши Хорас си почиваше на стълбището, задъхан като лисица, когато едно малко момче на име Потс се изправи на пръсти и го зашлеви силно през лицето. Намерението му беше просто да го перне леко, сякаш да му каже „Ти гониш“, но закачката прерасна в бой.

Щом видяха, че страховитото чудовище Боунпени е зашеметено и от носа му тече кръв, останалите момчета се скупчиха около него и повалиха Скелета на земята, започнаха да го налагат с юмруци, да го ритат и да го бият жестоко. Точно тогава случайно минавах оттам.

„Спрете!“ извиках колкото ми глас държи и за моя изненада боят престана веднага. Момчетата започнаха да се измъкват едно по едно от купчината преплетени ръце и крака. Явно нещо в гласа ми ги накара да се подчинят мигновено. Вероятно изпълнението на загадъчни фокуси ми придаваше някакъв невидим авторитет, не знам, но щом им наредих да се връщат веднага в училище, те се стопиха като глутница вълци в сумрака.

„Добре ли си“ — попитах Скелета и му помогнах да стане.

„Понатъртен съм, но само на едно-две места, като говеждото на Карнфорт“, отвърна той и двамата се разсмяхме. Карнфорт беше прословутият касапин на Хинли, чието семейство снабдяваше „Грейминстър“ с говеждо за неделния обяд още от времето на Наполеоновите войни.

Забелязах, че Скелета е много по-тежко пребит, отколкото си признаваше, но стискаше зъби. Подхванах го през рамото и му помогнах да докуцука до училището.

От този ден нататък той ме следваше навсякъде. Зарази се с моя ентусиазъм и това като че ли го превърна в нов човек. Понякога, честно казано, ми ставаше приятно, че ми подражава — виждах пред очите си част от себе си, която търсех нощем в огледалото под завивките.

Двамата се допълвахме чудесно: каквото не можеше да направи единият, другият го умееше. Скелета като че ли знаеше математиката по рождение и започна да ми разкрива мистериите на геометрията и тригонометрията. Превръщаше учението в игра и двамата с часове се забавлявахме да пресмятаме върху чий кабинет ще се стовари часовниковата кула на Ансън Хаус, ако я прекатурим с изобретен от нас гигантски парен лост. Друг път изчислявахме чрез триангулация изкусно прокарани тунели, които при даден сигнал ще се срутят едновременно и ще погълнат „Грейминстър“ и всичките му обитатели в Дантевия ад, където ще ги нападнат оси, стършели, пчели и червеи, с които възнамерявахме да напълним бездната.

Оси, стършели, пчели и червеи ли? Нима тези думи излизаха от устата на баща ми? Изведнъж осъзнах, че го слушам с по-голямо уважение.

— Не бяхме обмисляли как точно да постигнем всичко това — продължи той, — но резултатът от заниманията ни беше, че докато усвоявах теоремите на Евклид, Скелета с малко тренировки се превръщаше в даровит фокусник.

Всичко бе благодарение на пръстите му, разбира се. Дългите му бели пръсти сякаш водеха самостоятелно съществуване и Скелета бързо овладя до съвършенство изпълнението на фокусите. В ръцете му най-различни предмети се появяваха и изчезваха с такава лекота и грация, че дори аз, който познавах много добре изпълнението на всеки номер, едва вярвах на очите си.

А с подобряването на уменията му в илюзионизма се повишаваше и самочувствието му. С малко магия в ръцете Скелета ставаше уверен, очарователен и дори импулсивен. Гласът му също се променяше. Докато едва довчера бе звучал като пресипнало хлапе, сега изведнъж — или поне докато изпълняваше фокуси — гласът му звучеше като излизащ от махагоново радио: хипнотичен, професионален тон, който винаги завладяваше публиката.

Фокусът „Възкръсването на Чанг Фу“ се изпълняваше по следния начин: аз обличах широко копринено кимоно, което намерих на една църковна разпродажба — красива кървавочервена дреха с шевици на китайски дракони и мистични знаци. Намазвах лицето си с дебел пласт жълта пудра и опъвах тънък ластик около главата си, за да се дръпнат очите ми нагоре в ъгълчетата. Няколко опаковки от наденички, изрязани и боядисани в бяло, така че да служат за дълги извити нокти, допълваха зловещата маскировка. За да е готово всичко, ми бяха нужни само парче обгорен корк, няколко опърпани конеца прежда за брада и страховита театрална перука.

Виках доброволец от публиката — съучастник, разбира се, който беше репетирал предварително. Изкарвах го на сцената и му обяснявах с комичен напевен глас на мандарин, че ще го убия, за да го изпратя в Земята на щастливите предци. Това делово изявление винаги караше публиката да ахне и преди зрителите да са се опомнили, вадех пистолет от гънките на робата си, насочвах го към сърцето на съучастника си и натисках спусъка.

Пистолетът от онези, с които дават старт в състезанията, вдига страховит шум и когато стреляш с него на закрито, гърми оглушително. Асистентът ми се хващаше за гърдите и изстискваше в дланта си хартиена торбичка с кетчуп, а течността се разливаше между пръстите му. После той поглеждаше към изцапаните си гърди и ахваше изумено.

„Помогни ми, Джако!“ изпискваше. „Нещо се обърка! Прострелян съм!“ и падаше като дъска по гръб.

В този момент зрителите вече седяха, изпънали вратове от шок. Някои ставаха на крака и имаше дори разплакани. Аз вдигах ръка, за да ги успокоя.

„Тисина“, изсъсквах и ги приковавах с поглед. „Предците, исскат тисина.“

Понякога се чуваше нервен смях, но по принцип публиката се смълчаваше шокирано. Изваждах навит чаршаф иззад завесата на сцената, покривах привидно мъртвия си асистент и оставах открито само впереното му в тавана лице.

Самият чаршаф беше забележителен предмет, който тайно изработих сам. По дължина бе разделен на три части от две тънки дъсчици, зашити в тесни джобове, и съответно, когато чаршафът бе навит, те не се виждаха.

Кляках под прикритието на кимоното си, събувах обувките на асистента си (това ставаше лесно, тъй като той тайно разхлабваше връзките си точно преди да го избера от публиката) и ги прикрепвах с носовете нагоре към края на дъсчиците. Обувките бяха специално подготвени, като им пробивахме по една дупка на петата, голяма колкото да мине пирон, и през нея ги закачвах към дъската. Резултатът бе напълно реалистичен: застинал труп, проснат мъртъв на пода, с глава, подаваща се под единия край на чаршафа и обувките — стърчащи от другия.

Ако всичко вървеше по план, в този момент по чаршафа вече избиваха големи червени петна точно над гърдите на „трупа“, а ако това не се случеше, изстисквах върху него съдържанието на друга торбичка с кетчуп, зашита в ръкава ми.

Тогава идваше най-важната част. Извиквах да намалят светлината („Почитаемите предци исскат тъмнина!“) и в сумрака пусках няколко искри с магнезиева хартия. Това заслепяваше публиката за миг: напълно достатъчно, за да може асистентът ми да се надигне, докато аз нагласявах чаршафа, да сгъне колене и да клекне. Подаващите се изпод чаршафа обувки създаваха впечатлението, че той още лежи.

Тогава започвах да дърдоря ориенталски безсмислици, размахвах ръце, призовавах го да се върне от отвъдното. Докато нареждах измислени мантри, асистентът ми започваше да се изправя бавно от клекнало положение, докато най-накрая станеше прав, с подпрени на раменете летви и обувки, стърчащи от долния край на чаршафа.

Публиката виждаше обгърнат с чаршаф труп, който се издигаше във въздуха и се рееше на метър и половина от пода.

След това молех щастливите предци да го върнат в земята на живите. Докато говорех, размахвах мистично ръце, накрая пусках още няколко искри с магнезиевата хартия, а асистентът ми отмяташе чаршафа, скачаше и се приземяваше на крака.

Той хвърляше чаршафа със закачените към него обувки и зашитите летви настрани в мрака и ни оставаше само да се поклоним сред бурни аплодисменти. И тъй като асистентът носеше черни чорапи, никой не забелязваше, че „мъртвецът“ е без обувки.

Това беше фокусът „Възкръсването на Чанг Фу“ и точно така възнамерявах да поставя номера за Деня на родителите. Със Скелета щяхме да се промъкнем в пералното помещение заедно с реквизита си, където щях да го посветя в подробностите на фокуса.

Но бързо ми стана ясно, че той не е най-подходящият асистент. Въпреки ентусиазма си, Скелета просто беше твърде висок. Главата му стърчеше прекалено много над чаршафа, а нямах време да направя нов. А пък и нямаше как да не призная, че макар той да действаше невероятно с ръцете си, тялото и крайниците му си оставаха все така тромави и непохватни. Тънките му като на щъркел крака трепереха, когато трябваше да създава илюзията, че се рее във въздуха, и на репетицията Скелета падна по задник и срина всичко — чаршафа, обувките и така нататък.

Не знаех какво да правя. Той щеше да се разстрои много, ако си изберях друг асистент, но пък и нямах никакви надежди, че ще овладее ролята за няколкото дни, оставащи до представлението. Бях на ръба на отчаянието.

И тогава именно Скелета намери решение.

„Защо не си сменим ролите?“, предложи той след едно особено тежко падане с целия реквизит. „Нека опитам аз. Ще облека магьосническата роба, а ти ще играеш възкръсналия.“

Признавам, че хрумването му бе великолепно. С боядисаното в жълто лице и дългите си ръце, стърчащи от ръкавите на червеното кимоно (които щяха да изглеждат още по-страховито с дългите седем сантиметра изкуствени нокти) Скелета щеше да бъде най-забележителният фокусник, качвал се на сцената.

И тъй като имаше вродена дарба да имитира, той усвои без проблем дрезгавия глух глас на древен мандарин. Ориенталското му дърдорене най-малкото беше по-добро от моето, а дългите му като клечки пръсти, развяващи се във въздуха като пипалата на насекомо, бяха незабравима гледка.

Самото представление мина великолепно. Скелета направи изпълнение, което всички събрали се ученици и техните родители нямаше да забравят никога. Беше ту екзотичен, ту зловещ. Когато ме извика от публиката за свой асистент, дори аз потръпнах пред застрашителната фигура, призоваваща ме иззад лампите на сцената.

А когато ме застреля с пистолета в гърдите, настана истинско безредие! Предварително бях загрял и разредил с вода торбичката си с кетчуп и петното, което се разля по гърдите ми, изглеждаше ужасяващо истинско.

Наложи се господин Туининг да сграбчи и задържи на мястото му един от родителите — бащата на Гидингс младши — тъй като бе предвидил, че някой зрител може да се спусне към сцената.

„Спокойно, господине“, прошепна господин Туининг на господин Гидингс. „Това е просто фокус. Момчетата са го изпълнявали много пъти.“

Господин Гидингс неохотно позволи да го върнат на мястото му с все още пламнало лице. И въпреки това, чест му направи, че след представлението дойде и ни стисна ръцете толкова силно, че едва не ни счупи пръстите.

След кървавата баня при смъртта ми, издигането ми във въздуха беше почти разочароващо, ако мога така да се изразя, понеже добросърдечната публика ръкопляскаше бурно, след като с облекчение видя, че злочестият доброволец е отново жив. Накрая ни викаха на бис седем пъти, макар да ми беше пределно ясно, че шест от тях са за партньора ми.

Скелета попиваше хвалебствията като суха гъба. Час след края на представлението възхитени майки и бащи все още му стискаха ръка и го потупваха по гърба или просто искаха да го докоснат, а когато отидох да го прегърна, той ме изгледа странно: сякаш за частица от секундата не ме разпозна.

В следващите дни видях как той се преобрази. Скелета се бе превърнал в самоуверен фокусник, а аз вече бях само обикновен асистент. Започна да ми говори по различен начин и да се държи доста непринудено — сякаш предишната му плахост никога не беше съществувала.

Може да се каже, че се отказа от приятелството ми — или поне така изглеждаше. Често го виждах с едно по-голямо момче, Боб Станли, което не харесвах особено. То имаше ъгловато лице с квадратна челюст и на снимки излиза добре, но на живо е сурово. Също както с мен, Скелета като че ли придоби някои от чертите на Станли, както попивателната хартия абсорбира мастилото от писмото. Горе-долу по това време Скелета започна да пуши, а подозирам, че и да пийва алкохол.

Един ден изненадано установих, че вече не го харесвам. Нещо у него се бе променило, или по-точно излезе наяве. Понякога го улавях, че се взира в мен от другия край на класната стая с поглед, който първоначално приличаше на погледа на стария мандарин, а после ставаше студен като на влечуго. Започнах да имам чувството, че по някакъв неведом начин нещо ми бе отнето.

Но щеше да стане по-страшно.

Татко замълча и аз го изчаках да продължи разказа си, ала той се взираше тихо с празен поглед в дъжда навън. Реших, че е най-добре да си мълча и да го оставя с мислите му.

Осъзнах обаче, че както и с Хорас Боунпени, нещо между нас се беше променило.

Двамата с баща ми стояхме затворени в малка гола стая и за пръв път в живота ми провеждахме нещо, което можеше да мине за разговор. Говорехме си почти като възрастни; почти като едно човешко същество с друго; почти като баща и дъщеря. И макар да не се сещах какво да кажа, ми се искаше да седим тук чак до сутринта.

Исках да го прегърна, но не можех. От известно време осъзнавах, че нещо в характера на фамилия Де Лус не насърчаваше демонстрирането на привързаност и изразяването на обич. Това беше в кръвта ни.

И така, двамата с татко седяхме като две старици на църковен обяд. Не беше идеалният начин на живот, но вършеше работа.