Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (20)

Двайсет

През последните четирийсет и пет минути се опитвах да убедя Догър да ме остави да сложа лед на врата му, но той не даваше. Увери ме, че ще се оправи, след като си почине и тръгна към стаята си.

От прозореца си виждах Фели, полегнала на едно одеяло на южната морава, където се опитваше да отрази слънчевите лъчи и от двете страни на лицето си с помощта на няколко списания. Взех един стар армейски бинокъл на татко и внимателно изследвах лицето й. След като я огледах добре, отворих тетрадката си и записах:

Понеделник, 5 юни, 9:15 часът. Кожата на субекта все още е нормална. 54 часа след прилагането на веществото. Да не би разтворът да е твърде разреден? Субектът да е устойчив? Известно е, че ескимосите от остров Бафин имат имунитет срещу отровния бръшлян. Това, каквото си мисля ли означава?

Но не можех да се съсредоточа. Трудно бе да се занимавам с Фели, след като имах толкова неща на главата си, свързани с татко и Догър. Трябваше да си събера мислите.

Отгърнах на нова страница и написах:

Вероятни заподозрени:

ТАТКО: Има най-сериозен мотив. Познавал е мъртвеца от малък; жертвата го е изнудвала; има свидетели, че се е карал с жертвата малко преди убийството. Никой не знае точно къде и в колко часа е извършено престъплението. Инсп. Хюит вече го арестува и го обвини в убийство, следователно знаем какви са подозренията на инспектора!

ДОГЪР: Забулен в мистерия. Не знам много за миналото му, но съм сигурна, че е напълно предан на татко. Дочул е караницата му с Боунпени (но пък аз също чух кавгата) и може да е решил да елиминира изнудвача. Догър получава „пристъпи“, които засягат паметта му. Възможно ли е да е убил Боунпени е такова състояние? Възможно ли е смъртта на натрапника да е нещастен случай? Но ако е било така, кой е ударил Догър по главата?

Г-ЖА МАЛИТ: Няма мотив, освен ако не е искала да си отмъсти на човека, оставил мъртва птица на прага на кухнята. Малко вероятно.

ДАФНИ де Лус и ОФЕЛИЯ ГЕРТРУД де Лус: (Издадох тайната ти, Гертруд!) Смехотворно! Тези двете са толкова погълнати съответно от книгите и огледалото, че не биха убили и хлебарка в чиниите си. Не са познавали мъртвия, нямат мотив и са хъркали здраво, когато Боунпени е намерил смъртта си. Тъпачките нямат нищо общо със случая.

МЕРИ СТОУКЪР: Мотив: Боунпени се е държал непристойно с нея в „Тринайсетте патока“. Възможно ли е тя да го е проследила до Бъкшоу и да го е очистила в краставиците? Малко вероятно.

ТЪЛИ СТОУКЪР: Боунпени е бил отседнал в „Тринайсетте патока“. Тъли разбрал ли е за случилото се с Мери? Дали е решил да му отмъсти? Или пък за него клиентите, които си плащат, са по-важни от честта на дъщеря му?

НЕД КРОПЪР: Нед си пада по Мери (както и по някои други). Знае как се е държал Боунпени с нея. Може да е решил да го накаже. Добър мотив, но няма доказателства да е идвал в Бъкшоу през онази нощ. Възможно ли е да е убил Боунпени някъде другаде и да го докарал в градината с количка? Но ако е така, това може да са направили и Тъли, и Мери.

Г-ЦА МАУНТДЖОЙ: Идеалният мотив: вярва, че Боунпени (и татко) са убили чичо й, г-н Туининг. Проблемът тук е във възрастта: г-ца Маунтджой трудно би се борила с човек с размерите и силата на Боунпени. Освен ако не е използвала някаква отрова. Въпрос: Каква е официалната причина за смъртта? Дали инспектор Хюит ще ми каже?

ИНСПЕКТОР ХЮИТ: Полицейски служител. Трябва да го включа в списъка само за да съм справедлива, изчерпателна и обективна. Не е бил в Бъкшоу по времето, когато е извършено престъплението, и не ми е известно да има мотив. (Но дали не е учил в „Грейминстър“?)

СЕРЖАНТ УЛМЪР и СЕРЖАНТ ГРЕЙВС: Същото важи и за тях.

ФРАНК ПЕМБЪРТЪН: Пристигна в Бишъпс Лейси чак след убийството.

МАКСИМИЛИАН БРОК: Изкуфял е, твърде стар е; няма мотив.

Прегледах списъка три пъти с надеждата, че ми е убягнал някой факт. И тогава видях нещо, от което мислите ми запрепускаха. Нали Хорас Боунпени е бил диабетик? В „Тринайсетте патока“ намерих ампулите с инсулин и кутията с липсващата спринцовка. Дали бе изгубил спринцовката, или някой я беше откраднал?

Най-вероятно Боунпени е хванал ферибота от Ставангер в Норвегия до Нюкасъл на Тайн и оттам е пътувал с влак до Йорк, където се е прекачил на влака за Додингсли. От Додингсли най-вероятно е взел автобус или такси до Бишъпс Лейси.

А доколкото знаех, през цялото време не се е хранил! Паят в стаята му (както доказваше перото в него) е бил средство да пренесе тайно бекасината в Англия. Тъли Стоукър бе казал на инспектора, че гостът е изпил чаша бира в бара. Но не бе споменал нищо за храна!

Ами ако след като е дошъл в Бъкшоу и е заплашил татко, Боунпени е излязъл през кухнята — което бе почти сигурно — и е видял пая с крем на перваза? Ами ако си е отрязал парче, излапал го е, излязъл е навън и е получил диабетична криза? Паят с крем на госпожа Малит действаше така на всички в Бъкшоу, а ние не бяхме диабетици!

Ами ако все пак в крайна сметка наистина паят е убил Боунпени? Всичко да е било просто нелеп нещастен случай? Дали всички в списъка ми не бяха невинни? Дали Боунпени изобщо не е бил убит?

Но ако е така, Флавия, прошепна едно тъжно гласче в главата ми, защо инспектор Хюит арестува татко и повдигна обвинение срещу него?

Макар носът ми още да течеше, а очите ми да сълзяха, ми се стори, че газираният пилешки бульон започва да действа. Прочетох отново списъка със заподозрените и размишлявах, докато не ме заболя главата.

Нищо не можех да измисля. Накрая реших да изляза навън, да седна на тревата, да подишам чист въздух и да насоча мислите си към нещо напълно различно: щях да мисля за азотните оксиди, например за N₂O, известен още като райски газ: нещо, от което всички в Бъкшоу отчаяно се нуждаеха.

Райският газ и убийството изглеждаха несъвместими теми, но така ли бе наистина?

Сетих се за моя идол Мари Ан Лавоазие, една от най-великите личности в областта на химията, чийто портрет, заедно с ликовете на други велики химици, бе закачен на огледалото в стаята ми. Прическата й приличаше на балон с горещ въздух, а съпругът й я гледаше любящо и като че ли нямаше нищо против смешната й фризура. Мари знаела, че тъгата и смехът често вървят ръка за ръка. Спомних си, че по време на Френската революция в лабораторията на съпруга й Антоан — точно след като били запечатали със смола и восък всички телесни отверстия на асистента си, увили го в изолационно платно и му сложили сламка, през която да диша в измервателните уреди на Лавоазие, точно в този миг, докато Мари Ан скицирала процедурата, властите разбили вратата, нахълтали в помещението и отвели съпруга й на гилотината.

Веднъж разказах тази мрачна, но развлекателна история на Фели.

— Обикновено само селяците изпитват нуждата да си създават кумири — изсумтя надменно тя.

Но това не помагаше. Мислите ми бяха объркани като сламки в купа сено. Трябваше да намеря някакъв катализатор, както да речем, е направил Кирхоф. Той открил, че когато нишестето се вари във вода, то си остава нишесте, но ако се добавят само няколко капки сярна киселина, нишестето се преобразува в глюкоза. Веднъж направих експеримента, за да се уверя, че наистина става така, и действително получих същия резултат. Пепел в пепелта; нишесте в захарта. Малко прозорче, през което да надникнем в Сътворението.

Прибрах се в къщата, която сега ми се стори странно тиха. Спрях пред вратата на салона и се заслушах, но отвътре не долиташе нито звукът от пианото на Фели, нито прелистването на страници на Дафи.

Стаята беше празна. И тогава си спомних, че на закуска сестрите ми говореха за разходка до Бишъпс Лейси, за да изпратят писма на татко. Освен госпожа Малит, която се бе залостила в кухнята, и Догър, който си почиваше на горния етаж, аз, може би за пръв път в живота си, бях сама в Бъкшоу.

Включих радиото, за да ми прави компания, и щом лампите загряха, стаята се изпълни с музиката от оперета. Беше „Микадо“ на Гилбърт и Съливан, една от любимите ми. Веднъж си помислих, че би било прекрасно, ако с Дафи и Фели можехме да сме щастливи и безгрижни като Юм-Юм и двете й сестри.

Три госпожици наперени сме ние,

весели, безгрижни ученички.

Смехът ни звънък

радост е за всички!

Усмихнах се, когато трите запяха:

Насмешка във очите ни блести,

падат в плен на радостта ни всички!

Живеем сред веселие и смях,

три безгрижни ученички!

Погълната от музиката, се тръшнах на един мек фотьойл и преметнах крака през страничната облегалка — позата, в която природата е отредила да се слуша музика — и за пръв път от няколко дни усетих как мускулите на врата ми се отпускат.

Явно съм задрямала за малко или просто съм се унесла в мечти — не знам със сигурност — но когато се събудих, Коко, Великият лорд екзекутор, пееше:

Той трябва да лежи в тъмница с четири стени…

Думите ми напомниха за татко и от очите ми потекоха сълзи. Помислих си, че това не е никаква оперета. Животът не беше никаква веселба, а Фели, Дафи и аз не бяхме три безгрижни ученички. Ние бяхме три момичета, чийто баща бе обвинен в убийство. Скочих от стола, за да изключа радиото, но когато протегнах ръка към копчето, гласът на Великия лорд екзекутор се разнесе мрачно от високоговорителя:

Целта си тайна скоро ще постигна.

Престъпникът ще си получи заслуженото,

престъпникът ще си получи заслуженото…

Престъпникът ще си получи заслуженото. Разбира се! Флавия, Флавия! Как не се сети досега?

Като стоманен лагер, който пада в кристална ваза, нещо в съзнанието ми рече „щрак“ и бях напълно убедена, че Хорас Боунпени е бил убит.

Беше нужно само още едно нещо (всъщност две неща, най-много три), за да приключа с този случай, да го опаковам като кутия шоколадови бонбони и да го поднеса, както си му е редът, увит с червени панделки на инспектор Хюит. След като му разкажех всичко, той веднага щеше да пусне татко от затвора.

Госпожа Малит все още беше в кухнята, пъхнала ръка в едно пиле.

— Госпожо Малит, може ли да бъда искрена с вас?

Тя вдигна глава и избърса ръце в престилката си.

— Разбира се, скъпа. Нали винаги си говорим искрено?

— Става въпрос за Догър.

Усмивката по лицето й замръзна, тя се обърна и се засуети с кълбо готварски канап, с който овръзваше пилето.

— Вече не правят нищо като по-рано — рече госпожа Малит, когато нишката се скъса. — Дори канапа. Миналата седмица тъкмо разправях на Алф: „Онзи канап, дето го донесе от книжарницата…“

— Моля ви, госпожо Малит — настоях аз. — Трябва да ви попитам нещо. Въпросът е на живот и смърт! Моля ви!

Тя ме изгледа над очилата си като църковен настоятел и за пръв път в нейно присъствие се почувствах като малко момиченце.

— Веднъж ми казахте, че Догър е бил в затвора и че е бил принуден да яде плъхове. Споменахте, че са го измъчвали.

— Така е, скъпа. Алф ми рече, че не е трябвало да се изпускам. Не бива да говорим за това. Нервите на горкия Догър са съсипани.

— Откъде знаете, че е лежал в затвора?

— И моят Алф беше в армията. Известно време служеше с полковника и с Догър. Но не говори за онези времена. Повечето войници не обичат да си спомнят. Моят Алф се прибра невредим, само сънуваше кошмари, но повечето не са извадили такъв късмет. Войниците са като братство — като един човек, разстлан на тънък слой, обгръщащ цялото земно кълбо. Знаят къде са старите им другари и какво се е случило с тях. Странна работа, малко като ясновидство.

— Догър убивал ли е? — попитах аз направо.

— Убедена съм, че го е правил, скъпа. Всички са убивали. Това е била работата им, нали?

— Имам предвид, освен врагове.

— Догър спасил живота на баща ти. В много отношения. Бил е санитар или нещо подобно, при това добър. Разправят, че извадил куршум от гърдите на баща ти, заседнал точно до сърцето. Докато го зашивал, някакъв летец превъртял от шока. Опитал се да заколи всички в палатката. Догър го спрял.

Госпожа Малит завърза и последния възел и с ножица отряза излишния канап.

— Спрял го е?

— Да, скъпа. Спрял го.

— Искате да кажете, че го е убил.

— Догър не помнел какво точно се случило. Бил получил един от пристъпите си и…

— И татко си мисли, че събитията са се повторили. Че Догър отново му е спасил живота, като е убил Хорас Боунпени! Затова пое вината върху себе си!

— Не знам, скъпа. Но подобна постъпка е напълно в характера на полковника.

Това беше, нямаше друго обяснение. Какво каза татко, когато му споделих, че и Догър е дочул караницата му с Боунпени? „Точно от това се страхувах“. Това бяха думите му.

Историята изглеждаше странна — направо нелепа — като оперета на Гилбърт и Съливан. Аз се бях опитала да поема вината, за да защитя татко. Той бе поел вината, за да защити Догър. Въпросът беше кого защитаваше Догър.

— Благодаря, госпожо Малит. Ще пазя в тайна разговора ни. Строго поверителен.

— Ще си е нашата женска тайна — отвърна тя с ужасяващо самодоволна усмивка.

„Нашата женска тайна“ ми дойде в повече. Стори ми се твърде свойско, твърде снизходително. У мен се надигна едно никак неблагородно чувство и за миг се превърнах във Флавия, Отмъстителката с миши опашки, чиято задача бе да обезвреди тази страховита, бълваща пайове машина.

— Да, точно така, ще е нашата тайна. И като си говорим за тайни, вероятно е добре да знаете, че в Бъкшоу никой не понася пая ви с крем. Всъщност го ненавиждаме.

— О, много добре знам това — отвърна тя.

— Нима? — Бях твърде объркана и не се сетих за друг отговор.

— Естествено. Казват, че готвачките знаят всичко, а аз все пак съм готвачка. Знам, че Де Лус не се докосват до пай с крем още от времето, когато госпожа Хариет беше жива.

— Но…

— Защо го приготвям ли? Защото Алф обича от време на време да си похапва пай с крем. Госпожа Хариет ми казваше: „Де Лус обичат високомерния ревен и бодливото цариградско грозде, госпожо Малит, докато вашият Алф е спокоен и сладък човек, като пая с крем. Искам от време на време да ни приготвяте пай с крем, за да ни напомня колко сме надменни и когато високомерно откажем да го ядем, го носете на Алф като извинение“. Няма защо да крия, че през последните двайсет години съм занесла у дома доста извинения.

— Значи няма нужда и аз да се извинявам.

При тези думи се врътнах и излязох.