Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (12)

Дванайсет

Фели и Дафи седяха на дивана с тапицерия на цветя в салона, прегърнати и виещи като сирени за въздушно нападение. Бях пристъпила няколко крачки в стаята, за да отида при тях, когато Офелия ме забеляза.

— Къде беше, чудовище такова? — изсъска тя, скочи и се хвърли към мен като дива котка с подути и зачервени очи като светлоотразители на велосипед. — Всички те търсят. Помислихме, че си се удавила. О, как ми се иска да бе станало така!

Добре дошла у дома, Флавия, рекох си аз.

— Арестуваха татко — каза делово Дафи. — Отведоха го.

— Къде? — попитах.

— Откъде да знаем? — сопна се презрително Офелия. — Предполагам, че там, където водят арестантите. Ти къде беше?

— В Бишъпс Лейси или в Хинли?

— Какво искаш да кажеш? Говори ясно, глупачке.

— В Бишъпс Лейси или в Хинли — повторих аз. — Участъкът в Бишъпс Лейси има само една стая, затова едва ли са го отвели там. Окръжното следствие е в Хинли, където най-вероятно са го закарали.

— Ще го обвинят в убийство — каза Офелия, — и ще го обесят! — Тя отново избухна в плач и извърна глава. За миг почти ми стана жал за нея.

 

 

Излязох в коридора и видях Догър по средата на западното стълбище да се качва тежко — стъпка по стъпка — като осъден на смърт, който изкачва стъпалата към ешафода.

Сега беше моят шанс!

Изчаках го да се скрие от поглед на върха на стълбите, промъкнах се в кабинета на татко и тихо заключих вратата след себе си. За пръв път в живота си се озовавах сама в тази стая.

Едната стена бе изцяло заета от класьорите с марки на татко — дебели кожени папки, чиито цветове обозначаваха властването на всеки монарх: черно за кралица Виктория, червено за Едуард VII, зелено за Джордж V и синьо за сегашния ни крал Джордж VI. Спомних си, че тънката алена папка, пъхната между зеления и синия албум, съдържаше само няколко марки — по една от деветте известни варианта на четирите марки, издавани с лика на Едуард VIII, преди да офейка с онази американка.

Знаех, че за татко безбройните нищожни разлики в цветните хартийки са източник на неописуемо удоволствие, но не знаех други подробности. Само когато той се развълнуваше достатъчно от някой нов факт в последния брой на списание „Филателия“, за да се впусне в обяснения на закуска, разбирахме по нещичко за този щастлив, изолиран свят. Освен тези редки случаи със сестрите ми бяхме като деца, изгубени в гората по въпросите, свързани с пощенските марки, а татко подреждаше жадно късчетата цветна хартия с по-страховита наслада, отколкото някои мъже окачват по стените главите на елени и тигри.

Срещу библиотеката с книгите стоеше старинен дървен скрин, чийто плот и чекмеджета бяха препълнени с безброй филателистки принадлежности: поставки за марки, измервателни инструменти за перфорираните краища, емайлирани ванички за накисване, шишенца с течност за разкриване на водни печати, гумички за триене, хартиени пликове, картонени подложки за страници, пинцети и ултравиолетова лампа.

В дъното на стаята пред френските прозорци, които водеха към терасата, се намираше бюрото на татко: масивна мебел с размера на футболно игрище, то изглеждаше като излязло от счетоводната къща на Скрудж и Марли. Веднага се досетих, че чекмеджетата ще са заключени и се оказах права.

Зачудих се къде татко би скрил марка в стая, пълна с марки. Не се съмнявах, че я е скрил — и аз щях да постъпя по същия начин. Двамата много държахме на личното пространство и ми беше пределно ясно, че той никога не би постъпил толкова глупаво, че да я остави на видно място.

Вместо да огледам повърхностите или да преровя етажерките, легнах на пода като механик, проврял се под кола, за да огледам всички мебели отдолу. Надникнах под бюрата, масата, кошчето за боклук и фотьойла на татко. Погледнах под турския килим и зад завесите. Надзърнах зад стенния часовник и се насочих към репродукциите на стената.

Книгите бяха твърде много, за да претърся между страниците им, затова се опитах да реша в коя най-вероятно би оставил мярката. Разбира се! Библията!

Разлистих набързо страниците на книгата, но отвътре изпадна само една стара църковна брошура и картичка за помена на някой отдавна мъртъв Де Лус от времето на Голямото изложение.

Тогава изведнъж се сетих, че татко свали Черното пени от клюна на бекасината и го прибра в джоба си. Може да е оставил мярката там с намерението да я изхвърли по-късно.

Така трябва да е направил! Марката изобщо не беше тук. Кой идиот би си помислил подобно нещо? Целият кабинет би бил на първо място в списъка с очевидни скривалища. Изведнъж се почувствах напълно убедена — усещане, което Фели и Дафи погрешно наричаха „женска интуиция“ — че марката е другаде.

Постарах се да превъртя ключа съвсем безшумно и излязох в коридора. Двете вещици все още ревяха в салона, а гласовете им се надигаха и затихваха между нотките на гняв и скръб. Можех да ги послушам на вратата, но реших да не го правя. Имах по-важна работа.

Тихо като сянка се изкачих по западното стълбище и влязох в южното крило.

Както и очаквах, стаята на татко тънеше в почти пълен мрак. Често вдигах поглед към прозореца му от поляната и виждах, че тежките завеси са плътно спуснати.

Вътре цареше сумрак като в музей след края на работното време. Силният аромат на одеколоните и лосионите за бръснене на татко напомняше на отворени саркофази и съдове с благовонни масла за мумифициране, които някога са били пълни с древни билки. Изящните заоблени крака на масичката с леген от времето на кралица Ан изглеждаха почти неприлично край мрачното готическо легло в ъгъла — сякаш някакъв огорчен стар шамбелан гледаше кисело как любовницата му обува копринени чорапи на дългите си млади крака.

Дори двата часовника в стаята напомняха за отдавна отминали времена. Върху полицата на камината стоеше огромен позлатен часовник, чието месингово махало като извитото острие в „Кладенецът и махалото“ отмерваше с тиктакане времето и проблясваше мудно в края на всяко замахване в приглушената светлина на стаята. На нощното шкафче малкият изящен будилник от времето на крал Джордж стоеше в мълчаливо несъгласие: стрелките му показваха 3:15, а стрелките на големия — 3:12.

Отидох в дъното на дългата стая и спрях.

Дрешникът на Хариет — в който се влизаше единствено през спалнята на татко — беше забранена територия. Татко ни възпита да уважаваме светилището, в което го превърна в деня, в който научи за смъртта й. Дори без да го казва в прав текст, той ни внуши, че при всяко нарушение на правилото му ще бъдем изведени в колона по един в градината, ще бъдем изправени до тухлената стена и разстреляни безцеремонно.

Вратата към стаята на Хариет беше покрита със зелено платно и приличаше на билярдна маса, подпряна на стената. Бутнах я и тя се отвори притеснително тихо.

Помещението бе обляно в светлина. През капаците на високите прозорци на три от стените нахлуваха слънчеви лъчи, разсейвани от безбройните гирлянди италианска дантела, и къпеха в светлина стаята, от която би станал чудесен декор на пиеса за херцога и херцогинята на Уиндзор. Плотът на тоалетката беше отрупан с четки и гребени на Фаберже, сякаш Хариет току-що е влязла в съседната баня. Върху гърлата на шишенцата с парфюми „Лалик“ бяха нанизани цветни гривни от бакелит и кехлибар, а край тях стояха готови малък електрически котлон и чайник, за да приготви сутрешния си чай. Във висока тънка ваза беше клюмнала една жълта роза.

Върху овален поднос стоеше малко кристално шишенце, в което имаше само капчица две парфюм. Взех го, махнах тапата и го поднесох внимателно под носа си.

Миришеше на сини цветя, планински ливади и лед.

Обзе ме странно усещане — сякаш бях чадър, спомнящ си какво е чувството да се отвори под дъжда. Погледнах етикета, на който бе изписана една-единствена дума „Миратрикс“.

Сребърна табакера с инициалите Х. де Л. лежеше край огледало, върху чийто гръб бе гравирано изображението на Флора от картината на Ботичели „Пролет“. Досега не го бях забелязвала в репродукциите на оригинала, но Флора изглеждаше изключително щастливо бременна. Дали татко е подарил това огледало на Хариет, докато е била бременна с някоя от нас? И ако беше така, с коя точно: С Фели? С Дафи? С мен? Реших, че е малко вероятно да съм била аз: трето момиче едва ли е било дар от небето — поне за татко.

Не, сигурно е била Офелия — първородната — която сякаш беше излязла на бял свят с огледало в ръка… може би точно с това огледало.

Под един от прозорците имаше плетен стол — идеално местенце за четене, а на една ръка разстояние се намираше малката библиотека на Хариет. Тя бе донесла книгите от ученическите си години в Канада и летата, прекарани с някаква леля в Бостън: „Ан от «Зелените покриви»“ и „Джейн от «Лантърн Хил»“ стояха редом с „Пенрод“ и „Мъртън от филмите“, а в другия край на полицата бе подпрян екземпляр с оръфани ъгли от „Ужасните разкрития на Мария Монк“. Не бях чела нито една от тези книги, но от онова, което бях чувала за Хариет, предполагах, че всички те имат непокорни герои със свободолюбив дух.

До библиотеката върху малка кръгла масичка имаше албум със снимки. Отгърнах корицата и видях, че страниците са от мека черна хартия, а под всяка черно-бяла снимка стои описание, написано с бяло мастило: Хариет (2 години) в Морис Хаус; Хариет (15 години) в Дамската академия на госпожица Бодикоут (1930 г. — Торонто, Канада); Хариет с двуместния си самолет „Игрив дух“ (1938 г.); Хариет в Тибет (1939 г.)

Снимките проследяваха как тя е пораснала от малко пухкаво дете със златисти къдрици, през високо, кльощаво засмяно момиче (без забележим бюст), облечено в екип за хокей, до филмова звезда с руси коси, застанала като Амелия Еърхарт с една ръка, поставена небрежно върху корпуса на „Игрив дух“. Нямаше снимки на татко. Нито пък на някоя от нас.

На всяка снимка чертите на Хариет изглеждаха така, сякаш бе жена, проектирана като са взели чертите на Фели, Дафи и мен, разбъркали са ги в буркан и след това са сглобили тази усмихната, уверена и в същото време симпатично срамежлива авантюристка.

Докато се взирах в лицето й и се опитвах да вникна през фотографската хартия в душата на Хариет, на вратата се почука тихо.

Миг тишина и ново почукване. И вратата започна да се открехва.

Беше Догър. Той бавно надникна в стаята.

— Полковник Де Лус? Тук ли сте?

Замръзнах и затаих дъх. Догър не потрепна, но гледаше с очакване право напред като добре обучен прислужник, който си знае мястото и разчита на слуха си, за да разбере дали се натрапва.

Но защо дойде? Нали преди малко именно той ми каза, че полицията е арестувала татко? В такъв случай защо ще си мисли, че той е в стаята си? Толкова ли бе размътен умът му? Или пък просто ме следеше?

Леко разтворих устни и вдишах бавно през устата, за да не се издам, ако от носа ми излезе някакъв звук, и в същото време се помолих наум да не кихна.

Догър остана на вратата цяла вечност като tableau vivant. В библиотеката съм виждала гравюри на тези древни представления, в които актьори, напудрени обилно в бяло, стоят застинали в пози, често доста неудобни наглед, за да изобразяват сцени от живота на боговете.

След известно време започнах да осъзнавам как се чувства заек, когато „застине“, но точно тогава Догър отдръпна глава и затвори безшумно вратата.

Дали ме видя? И ако ме беше зърнал, дали се престори, че не ме забелязва?

Изчаках с наострени уши, но от съседната стая не долиташе нито звук. Знаех, че Догър няма да се заседи дълго и когато прецених, че е изминало достатъчно време, отворих вратата и надзърнах.

Стаята на татко беше както я оставих — двата часовника тиктакаха, ала сега заради страха, ми се стори, че цъкат много по-силно отпреди. Осъзнах, че подобна възможност няма да ми се предостави никога и започнах да претърсвам по същия метод като в кабинета. Но тъй като спалнята му беше обзаведена толкова спартански, колкото вероятно е била палатката на цар Леонид, не ми отне дълго време.

Единствената книга в стаята беше каталог на „Стаили Гибънс“ от търг на марки, който щеше да се състои след три месеца. Обърнах я и разлистих нетърпеливо страниците, но отвътре не изпадна нищо.

В гардероба на татко имаше изненадващо малко дрехи: две стари сака от туид с кожени кръпки на лактите (и с празни джобове), два стари вълнени пуловера и няколко ризи. Бръкнах в обувките му и в чифт стари мокасини, но не открих нищо.

Потръпнах, когато се сетих, че единствената друга дреха на татко е неделният му костюм, с който явно още е бил облечен, когато инспектор Хюит го е отвел. (Не си позволявах да използвам думата „арестувал“.)

Може би е скрил пробитото Черно пени другаде — например в жабката на Ролс-Ройса на Хариет. Възможно бе и вече да го е унищожил. Сега, като се замислех, това ми изглеждаше най-логичното обяснение. Марката бе повредена и вече не беше ценна. Нещо в нея обаче бе разстроило татко и поради това ми се струваше логично, когато се е прибрал в стаята си в петък, да я е изгорил.

Това, разбира се, щеше да остави следи: пепел от хартия в пепелника и изгоряла клечка кибрит в кошчето за боклук.

Веднага проверих за тези доказателства, но не открих нищо.

Може би ги е пуснал в тоалетната.

Знаех, че се хващам за сламки.

Помислих си да се откажа и да оставя всичко на полицията. Да се върна в уютната си лаборатория и да се заема с любимата си работа.

Помислих си — но само за миг и не особено въодушевено — каква смъртоносна течност може да се дестилира от експонатите в Пролетното изложение на цветята; каква прекрасна отрова може да се извлече от светложълтия нарцис и какви убийствени капки от белия нарцис. Дори обикновеният тис в двора на църквата, така обичан от поетите и ухажващите се двойки, съдържаше в семената и листата си достатъчно токсин, за да умори половината население на Англия.

Но тези удоволствия щяха да почакат. Имах дълг към татко и на моите рамене се бе стоварило бремето да му помогна, особено сега, когато не можеше да си помогне сам. Знаех, че трябва да отида при него, където и да се намираше, и да положа меча си в нозете му, както средновековните оръженосци са се кълнели в служба на рицарите. Дори да не можех да му помогна, щях да седя до него и с внезапно пробождане в сърцето осъзнах, че ужасно ми липсва.

Изведнъж ме споходи идея: на колко километра се намираше Хинли? Дали щях да стигна дотам преди мръкване? И ако успея, дали щяха да ме пуснат да го видя?

Сърцето ми се разтуптя така, сякаш някой ми бе дал да изпия чаша чай от билката напръстник.

Време беше да тръгвам. Достатъчно стоях тук. Погледнах будилника на нощното шкафче: стрелките сочеха 3:40. Часовникът на камината тиктакаше тържествено, а стрелките му сочеха 3:37.

Предположих, че татко сигурно е бил твърде смутен, за да забележи, тъй като много държеше на точния час. Спомних си как даваше нареждания на Догър (но не и на нас) като военен:

„Занеси гладиолите на викария в тринайсет часа, Догър. Той ще те очаква. Върни се до тринайсет и четирийсет и пет и ще решим какво да правим с водната леща.“

Взирах се в двата часовника с надеждата, че ще ми хрумне нещо. Веднъж в едно от редките си общителни настроения, татко ни разказа, че се е влюбил в Хариет заради способността й да обмисля всичко. „Като се замисли човек, това е забележително качество у една жена“, сподели ни той.

И изведнъж се сетих! Единият часовник е бил спиран — точно за три минути. Часовникът на камината.

Тръгнах бавно към него като към птица, която не искаш да подплашиш. Тъмната му погребална кутия му придаваше вид на катафалка, теглена от коне: копчета, стъкло и черен шеллак.

Гледах ръката си, докато посягаше към него — малка и бяла в сумрачната стая. С пръсти напипах студеното стъкло върху циферблата. Усетих как палецът ми отваря сребърната закопчалка. Приближих пръсти към месинговото махало, което се люлееше напред-назад, назад-напред със страховито тиктакане. Почти ме бе страх да го докосна. Поех си дълбоко въздух и сграбчих движещия се метал. Заради инерцията, за миг то изскърца тежко в дланта ми като внезапно хваната златна рибка, като издайническо сърце, преди да спре.

Опипах задната част на тежкия месинг. Там бе прикрепено нещо, имаше нещо залепено: малко пакетче. Издърпах го, тиксото се разхлаби и то падна в дланта ми. Още докато отдръпвах пръсти от вътрешните органи на часовника, се досетих какво ще видя… и се оказах права. В дланта ми лежеше малко пергаментово калъфче, в което ясно се виждаше пощенска марка от вида Черно пени. Черно пени с дупка в центъра, която би се получила, ако марката е била набучена на клюна на мъртва бекасина. Какво толкова имаше в тази хартийка, че татко се уплаши така?

Извадих марката от калъфчето, за да я разгледам по-добре. На първо място се виждаше ликът на кралица Виктория с дупка в лицето. Не беше много патриотично, но едва ли би уплашило до смърт възрастен мъж. Не, имаше нещо друго.

Какво отличаваше тази марка от всички останали от този вид? Все пак нали подобни марки се бяха отпечатвали с десетки милиони и всичките бяха еднакви? Или пък не?

Спомних си случая, когато татко — с цел да разшири познанията ни — внезапно заяви, че от онзи момент нататък ще посвещаваме сряда вечер на поредица от задължителни лекции (изнасяни от него) относно различните аспекти от управлението на Великобритания. „Серия А“, както той я наричаше, щеше напълно закономерно да бъде посветена на темата „История на първите пощенски марки“.

С Дафи и Фели отивахме в салона с тетрадки и се правехме, че си водим записки, докато си подавахме една на друга листчета с надраскани съобщения от рода на „Лекции по пощата“ и „Ще залепнем от скука!“

Татко ни обясни, че пощенските марки се печатат на листове от по двеста и четирийсет — двайсет хоризонтални реда с по дванайсет марки, което се помнеше лесно, тъй като 20 е атомното число на калция, а 12 е номерът на магнезия и аз просто трябваше да се сетя за CaMg. Всяка марка на листа носи уникален код от две букви, който започва с „AA“ на марката в горния ляв ъгъл и продължава по азбучен ред отляво надясно, докато се стигне до „TL“ в десния край на двайсетия, или най-долния ред.

Тази схема, каза татко, се използва от пощите, за да се предотвратят фалшификации, макар да не било напълно ясно какви точно. Пощите били обзети от силна параноя, че орди фалшификатори ще работят ден и нощ от единия до другия край на страната и ще произвеждат фалшификати, за да откраднат от Нейно величество кралица Виктория по някое пени.

Вгледах се в марката в дланта си. Под главата на кралица Виктория беше изписана стойността: „ONE PENNY“ ЕДНО ПЕНИ. Отляво стоеше буквата B, а отдясно на надписа — буквата H.

Цялата композиция изглеждаше по следния начин:

„B ONE PENNY. H“.

„BH“. Марката е била разположена на втория ред на листа, в осмата колона от дясно. Две осем. Това беше ли важно? Освен факта, че 28 е атомното число на никела, не се сещах за нищо друго.

И тогава го видях! Това изобщо не беше число, а дума!

Боунпени! И не просто Боунпени, а Боунпени, Х.! Хорас Боунпени!

Нанизан на клюна на бекасината, (Да! Ученическият прякор на татко беше Джако^[1]!)

Марката бе послужила като визитна картичка и смъртна заплаха. Заплаха, която татко бе разгадал от пръв поглед.

Клюнът на птицата бе пронизал главата на кралицата, но оставил името на подателя да се вижда ясно за онзи, който знае как да го прочете.

Хорас Боунпени. Покойният Хорас Боунпени.

 

 

На върха на хълма изтръгнах от земята дървения кол — единственото, останало от една бесилка от XVIII век — и разперих ръце настрани. Знаех, че мога да стигна до Хинли, като хвана пътя за Додингсли или като тръгна по малко по-дългия и по-безлюден път, който щеше да ме отведе до село Сейнт Елфрида. По първия маршрут щях да стигна по-бързо, но пък вторият бе по-безлюден и имаше по-малка вероятност някой да ме забележи, ако съобщят, че съм изчезнала.

— Ах-ах-ах! — казах с безкрайна ирония. Че кой би си направил труда?

Въпреки това хванах по десния път и подкарах Гладис към Сейнт Елфрида. Целият маршрут бе спускане и аз развих добра скорост. Докато въртях педалите назад, трискоростната ос на задното колело на Гладис издаваше звук като от леговището на разярени гърмящи змии, плюещи отрова. Представих си, че те са зад мен и се стрелкат към петите ми. Превъзходно! Не се бях чувствала толкова добре от деня, в който направих, след успешно извличане и кондензация, синтетично кураре от змийския лапад от езерцето с лилиите на викария.

Вдигнах крака на кормилото и оставих Гладис да се носи по инерция. Докато летяхме по прашния хълм, запях пискливо срещу вятъра:

Наричаха я девойката с крехка осанка!…