Метаданни
Данни
- Серия
- Мистериите на Флавия де Лус (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sweetness at the Bottom of the Pie, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Катя Перчинкова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Класическа криминална литература
- Криминална литература
- Приключения в съвременния свят
- Роман за съзряването
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- mladenova_1978 (2022 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- cherrycrush (2023 г.)
Издание:
Автор: Алън Брадли
Заглавие: Сладкото на дъното на пая
Преводач: Катя Перчинкова
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: AMG Publishing
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман (не е указано)
Националност: канадска
Печатница: „Фолиарт“
Излязла от печат: 7.11.2011 г.
Редактор: Йоана Йорданова
Коректор: Любомира Якимова
ISBN: 978-954-9696-36-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16384
История
- — Добавяне
Четиринайсет
Планът ми бе съвършен. Никой не можеше да докаже невинността ми.
Щях да твърдя, че през нощта ме е събудил странен шум отвън. Слязла съм в кухнята и оттам съм излязла в градината, където ме е нападнал натрапник: може би крадец, дошъл да открадне марките на татко. След кратка схватка съм го надвила.
Чакай малко, Флавия, това последното изглежда малко прекалено. Хорас Боунпени беше висок над метър и осемдесет и можеше да ме удуши с два пръста. Не, борила съм се, а той е умрял — може да е имал увредено сърце вследствие от отдавна забравена болест в детството. Ревматична треска да речем. Да, точно така. Закъсняла конгестивна сърдечна недостатъчност като при Бет в „Малки жени“. Помолих се наум на свети Танкред аутопсията на Боунпени да потвърди лъжата ми.
— Аз убих Хорас Боунпени — повторих пак, сякаш ако го кажех два пъти, щеше да изглежда по-достоверно.
Инспектор Хюит си пое дълбоко въздух и издиша през носа.
— Разкажи ми какво стана — подкани ме той.
— През нощта чух шум, слязох в градината, някой ми се нахвърли от сенките…
— Чакай малко, от коя част на сенките?
— От сенките зад бараката с инструментите. Опитвах се да се освободя, когато той изхриптя, сякаш беше получил сърдечен удар вследствие от прекарана в детството ревматична треска… или нещо подобно.
— Разбирам — рече инспектор Хюит. — И ти какво направи тогава?
— Върнах се в къщата и извиках Догър. Останалото мисля, че го знаете.
Но я чакай малко — знаех, че Догър не му е разкрил как подслушвахме кавгата между татко и Хорас Боунпени. Въпреки това градинарят едва ли би казал на инспектора, че съм го събудила в четири часа през нощта, без да спомене факта, че аз съм извършила убийството. Или пък грешах?
Трябваше ми време, за да обмисля този въпрос.
— Съпротивата при нападение не е убийство — обясни инспекторът.
— Не — отвърнах аз, — но не съм ви разказала всичко.
Прелистих със светкавична скорост мислените си бележки: отрови, неизвестни на науката (твърде бавни); фатален хипнотичен сеанс (също); тайнствените и забранени удари от джиу-джицу (малко вероятно; твърде абстрактно за обяснение). Изведнъж ми хрумна, че мъченичеството изисква истински творчески гений — сладкодумието не беше достатъчно.
— И се срамувам — добавих аз.
Когато не си сигурен, покажи емоции. Възгордях се, че съм се сетила за това.
— Хм — рече инспекторът. — Да оставим това засега. Ти каза ли на Догър, че си убила нападателя?
— Не. Мисля, че не. Разбирате ли, бях твърде разстроена.
— А каза ли му по-късно?
— Не, реших, че няма да се отрази добре на нервите му.
— Всичко това е много интересно — отвърна инспектор Хюит, — но подробностите ми се струват недостатъчни.
Знаех, че стоя на ръба на пропастта: още една крачка и нямаше да има връщане назад.
— Има и още нещо, но…
— Но какво?
— Няма да кажа нито думичка повече, докато не ми позволите да говоря с татко.
Инспектор Хюит, изглежда, безуспешно се опитваше да преглътне. Той отвори уста, сякаш нещо внезапно се бе запречило в гърлото му, после я затвори отново. Преглътна и тогава направи нещо, на което нямаше как да не се възхитя и си напомних да добавя към собствения си набор от номера: той извади бързо носната си кърпа и прикри удивлението си с кихане.
— Насаме — добавих аз.
Инспекторът се изсекна шумно, върна се до прозореца и се загледа с празен поглед навън, сключил ръце зад гърба си. Вече знаех, че това е знак за дълбок размисъл.
— Добре — каза рязко той. — Ела.
Скочих с готовност от стола и го последвах. На вратата ми препречи пътя към коридора с една ръка, а другата постави леко като перце върху рамото ми.
— Ще направя нещо, за което е възможно после дълбоко да съжалявам. Рискувам службата си. Не ме разочаровай, Флавия… моля те.
— Флавия! — възкликна татко. Личеше си, че е удивен да ме види. И после развали всичко, като добави: — Отведете това дете, инспекторе. Умолявам ви, изведете я.
Татко извърна лице към стената.
Макар вратата на стаята да бе боядисана с жълтеникава боя, беше очевидно, че е облицована със стомана. Когато инспекторът я отключи, видях, че самата килия е голяма горе-долу колкото малък кабинет, има сгъваемо легло и изненадващо чиста мивка. За щастие не бяха пъхнали татко в някоя от килиите с решетки, които зърнах по-рано.
Инспектор Хюит ми кимна рязко, сякаш искаше да каже: „Ти решаваш“, а после излезе и затвори вратата възможно най-тихо. Не се чу звук от превъртане на ключ, нито от пускане на резе, но пък може ярката светкавица и внезапният грохот на гръмотевица навън да са заглушили шума.
Татко явно си помисли, че съм излязла с инспектора, защото се стресна леко, когато се обърна и видя, че още съм там.
— Прибирай се, Флавия.
Макар да стоеше напълно изправен и стегнат, гласът му звучеше старчески и уморено. Виждах, че се опитва да играе безчувствения английски джентълмен, безстрашен в опасна ситуация, и осъзнах с болка, че това ме кара да го обичам и мразя едновременно.
— Вали — посочих към прозореца.
Облаците се бяха разкъсали, както по-рано при руините, и дъждът отново се лееше, а едрите капки плющяха по перваза. На едно дърво до пътя самотна врана се отърси от дъжда като мокър чадър.
— Не мога да се прибера, преди да спре. А и някой е отмъкнал Гладис.
— Гладис ли? — попита татко с очи, облещени като на изчезнал вид дълбоководно животно, изплувало от незнайни дълбини.
— Велосипедът ми.
Той кимна разсеяно и разбрах, че не ме е чул.
— Кой те доведе тук? Той ли — посочи татко с палец към вратата, като имаше предвид инспектор Хюит.
— Сама дойдох.
— Как така сама? От Бъкшоу ли?
— Да.
Умът му явно не успя да побере думите ми и той пак се обърна към прозореца. Забелязах, че и татко зае същата поза като инспектор Хюит — с ръце, сключени зад гърба.
— Съвсем сама. От Бъкшоу — повтори той най-накрая, сякаш чак сега осмисли думите ми.
— Да.
— А Дафни и Офелия?
— Те са добре — уверих го аз. — Ужасно им липсваш, разбира се, но ще се грижат за къщата, докато се прибереш.
Ако излъжа, майка ми да умре.
Това пееха понякога момиченцата, докато скачаха на въже в двора на църквата. Е, моята майка вече беше мъртва, така че какво толкова? А и кой знае? Може дори да получа червена точка в рая.
— Да се прибера у дома ли? — обади се най-накрая татко с нещо като въздишка. — Това вероятно няма да е скоро… Всъщност може да мине доста време.
На стената до прозореца с решетките висеше календар от бакалия в Хинли с портрет на крал Джордж и кралица Елизабет — всеки херметически отделен в собствено кръгче й облечени така, сякаш фотографът ги е хванал случайно на път за маскен бал в замъка на баварски принц.
Татко хвърли плах поглед към календара и закрачи неспокойно напред-назад из малката стая, старателно избягвайки погледа ми. Като че ли забравил, че съм там, той започна да си тананика и от време на време да изсумтява възмутено, сякаш се защитаваше пред невидим трибунал.
— Току-що си признах — рекох.
— Да, да — отвърна татко и продължи да крачи и да си мърмори под носа.
— Казах на инспектор Хюит, че аз съм убила Хорас Боунпени.
Татко спря като гръмнат. Обърна се към мен и ме прониза с ужасяващия си син поглед, който често бе предпочитаното му оръжие при разправии с дъщерите му.
— Какво знаеш за Хорас Боунпени? — попита той с леден глас.
— Всъщност доста.
И тогава изненадващо някой като че ли му изкара целия въздух. В един миг бе издул бузи като лицата на ветровете, изобразявани по средновековните карти, а в следващия страните му хлътнаха като на търговец на коне. Той седна на ръба на нара и разпери пръстите на едната си ръка, за да се подпре.
— Дочух спора ви в кабинета — продължих аз. — Съжалявам, че подслушвах. Не исках да го правя, но през нощта чух гласове и слязох долу. Разбрах, че се опитва да те изнудва… чух кавгата. Затова казах на инспектор Хюит, че аз съм го убила.
Този път татко осмисли думите ми.
— Че си го убила ли? Как така си го убила?
— Не исках да разберат, че си го направил ти.
— Аз ли? — скочи татко от леглото. — Мили Боже! Защо мислиш, че аз съм го убил?
— Няма нищо. Най-вероятно си го е заслужил. Няма да кажа на никого. Обещавам.
С дясната си ръка се прекръстих и се заклех да пукна, ако го издам, а татко ме зяпаше, сякаш бях морско чудовище, изскочило току-що от картина на Йеронимус Бош.
— Флавия, моля те, разбери следното: колкото и да ми се иска, не съм убил Хорас Боунпени.
— Не си ли?
Не можех да повярвам. Вече бях заключила, че татко трябва да е извършил убийството и установих, че трудно ще преглътна факта, че съм сгрешила.
Но си спомних, когато веднъж Фели ми обясни, че изповедта е полезна за душата — докато ме държеше с извита зад гърба ръка и се опитваше да ме принуди да й призная къде съм скрила дневника й.
— Чух какво каза за убийството на вашия възпитател, господин Туининг. Отидох в библиотеката и претърсих архива с вестниците. Говорих с госпожица Маунтджой — тя е племенница на господин Туининг. Спомни си имената Джако и Хорас Боунпени от съдебния процес. Знам, че той е бил отседнал в „Тринайсетте патока“ и че е донесъл мъртвата бекасина от Норвегия, скрита в пай.
Татко поклати бавно и тъжно глава, не от възхита спрямо детективските ми умения, а като стара мечка, която току-що е била застреляна, но отказва да падне.
— Вярно е. Но наистина ли мислиш, че баща ти е хладнокръвен убиец?
След като се замислих за малко — наистина се замислих — разбрах, колко съм се заблуждавала. Защо не го разбрах по-рано? Хладнокръвното убийство беше едно от многото неща, на които татко не беше способен.
— Ами… не — осмелих се да проговоря.
— Флавия, погледни ме — каза той, но когато вдигнах поглед, видях в мен да се взират собствените ми очи и трябваше да извърна глава.
— Хорас Боунпени не беше особено почтен човек, но не заслужаваше да умре. Никой не заслужава подобна участ — рече татко, а гласът му заглъхна като предаване на къси вълни от далечно място и разбрах, че той вече не говори само на мен. — По света има толкова много смърт — добави накрая.
Татко седна, вперил поглед в дланите си, поглаждаше палци един в друг, а пръстите му бяха преплетени като зъбчатите колелца на стар часовник.
След известно време попита:
— А Догър?
— И той беше там — признах аз. — Пред кабинета ти…
Татко изстена.
— Точно от това се страхувах — прошепна той. — От това се страхувах най-много.
И в този миг дъждът започна да се лее като водопад по прозорците и татко заговори.