Джини Харцмарк
Безумно разследване (7)

Глава шеста

Накрая Стивън кротко тръгна към къщи. Вероятно е проумял, че е неспособен да свърши каквото и да било, а може би ние с Ричард да сме успели да го убедим, че точно в този момент трябва да се владее съвършено, иначе по-добре никой да не го вижда. Борбата против фирменото изкупуване си е като всяка друга битка. Противниковата страна ще надуши и най-незначителната проява на слабост, а сега, след смъртта на племенницата му, ще го дебнат още по-изкъсо.

По пътя се отбихме в магазина на Риджънтс Парк. Взех печено пиле, една франзела, бутилка от вездесъщото шардоне и набързо приготвена салата от щанда за вкъщи. И без това Стивън нямаше да я опита. Изпаднал бе в шок. Дори и най-силните личности не могат да стаяват цялата мъка в себе си. Познавах симптомите. Отделни части от него отказваха да функционират.

Едва си проправихме път до вратата на апартамента. Цялото пространство бе отрупано с цветя, имаше даже и кошници с плодове. Портиерът бе започнал да ги реди дори вътре. Антрето бе до колене в лилии. Повечето бяха от колеги на Стивън — страховито напомняне за многостранните измерения на професионализма. До този момент семейството на Стивън изглеждаше някак дистанцирано от трагедията.

Разопаковах вечерята и затършувах из кухнята за съдове. Налях две чаши вино и сложих чинията на Стивън пред него. Апартаментът ми се струваше необятен и пуст, а потракването на чашата му и на моята вилица отекваше оглушително.

Ето затова, когато умре някой, хората имат нужда от близки. Не за да пропъждат мъката, само да запълват тишината.

— Научи ли нещо за аутопсията? — попита Стивън.

— Говорих с патолога — казах аз, втренчена в чинията, после я побутнах с погнуса.

— Какво каза той?

— На практика каза, че нищо не иска да каже. Стори ми се едновременно компетентен и предпазлив, особено като се има предвид в какво забутано място работи. Първо се обадил на някакъв свой приятел — специалист по съдебна медицина, за да е сигурен, че няма да пропусне нищо. Твърди, че не изключва убийство, но изобщо не е чак толкова категоричен, колкото шерифът. Едно нещо обаче заяви съвсем недвусмислено — според него Гретхен е починала в понеделник сутринта.

— В понеделник? — рязко попита Стивън.

— Късно сутринта. Обадих се на госпожа Бигам да проверя защо не са те уведомили, че Гретхен отсъства. Отговори ми, че си бил позвънил в училището и си казал, че Гретхен се е разболяла от грип и е приета в болница.

— Какво-о-о!

— Секретарката била на телефона. Обаждал ли си се наистина?

— Не! Разбира се, че не! — отвърна той, видимо разтревожен.

— Чудно тогава кой ли може да е бил.

На вратата се почука.

— Сигурно е куриерът — каза Стивън, бутна недокоснатата чиния и стана да отвори. — Помолих Ричард да ми изпрати предвижданията за продажбите на отдела по болнично снабдяване.

Помня как тогава ми мина през ум, че портиерът първо трябваше да позвъни и да съобщи кой се качва. В блока на Стивън пиле не може да прехвръкне. През това време обаче той вече бе отворил и аз чух крясъците в антрето.

Не познавах бащата на Гретхен — Джоуи Азорини. Стивън никога не говореше за брат си, но мъжът в хола би могъл да бъде само той. Личеше, че е по-възрастен от Стивън, по-слаб, по-нисък и облечен като жиголо, току-що спечелило от конни надбягвания. Все пак приликата бе несъмнена. И двамата имаха същата къдрава черна коса, същите изсечени черти. В очите на Джоуи обаче го нямаше блясъка и одухотвореността на интелекта, а устните му бяха дебели и издаваха жестокост.

Той беше така вбесен, че въздухът около него бе наелектризиран, сигурно на това се вика „пощръклял от ярост“, помислих си аз. Следваше го друг мъж, по-млад от нас със Стивън и огромен. През моя привилегирован саксиен живот не бях заставала лице в лице с наемен главорез, но го познах от пръв поглед. Вратът му бе по-дебел от бедрото ми, мускулите на гърдите му издуваха лъскавата полиестерна риза, лицето му бе издълбано от акне, а косата — изрусена до бяло като на сърфист. Не откъсваше очи от шефа си като вързан пес, който подмамва заек.

— Нещастен копелдак такъв! — крещеше Джоуи и блъскаше Стивън назад. — Лайнар жалък! Ей сега ще ти светя маслото. Ще ти зашия мозъка със струна от пиано, ще те накълцам на парченца и ще замерям с тях рибите. Ще…

— И аз се радвам да те видя, Джоуи — каза Стивън, докато отстъпваше назад под словесните удари. — Ще поканиш ли касапина си да седне или ще ми крещиш в коридора?

— Няма к’во да ти крещя, направо ще ти отскубна шибаната тиква.

— Виждам, че не си успял да обогатиш речника си откак те видях последния път — заяви Стивън с най-влудяващия си невъзмутим тон.

— Ще те убия! — изсъска брат му.

— Добре си направил, че си взел Вито, иначе още щом ти видях мутрата, щях да ти извия врата — продължи все така спокойно Стивън, все едно че е на масата за преговори, после се завъртя и влезе в хола.

След кратко колебание Джоуи го последва. Удивих се на хладнокръвието на Стивън. Заканите на брат му ми се сториха съвсем реални. Едва ли бих намерила смелост да му обърна гръб. Биячът се помъкна след тях видимо разочарован. Стивън се разположи на кремавия фотьойл, Джоуи се тръшна срещу него. Вито зае позиция отзад и скръсти ръце пред гърди.

— Ще пийнеш ли нещо? — попита Стивън.

— Мадамата коя е?

— О, извини ме. Кейт Милхоланд — мой адвокат. Кейт, това е брат ми Джоуи Азорини.

Той се наведе напред и премига театрално.

— Чукаш ли я?

— Какво се случи в Уисконсин, Джоуи? — попита Стивън, без да обръща внимание на въпроса. — Няма да е зле да ми кажеш, защото тъй или иначе ще науча.

— Абе ти какво искаш? — изрева другият и скочи на крака. — Нищо не чаткам. Бях по работа в Колумбия.

— Не, Джоуи, не на мен тия! Този път номерата ти няма да минат. Ще науча. Татко ще научи. Защо не си кажеш сам, ще ни спестиш много главоболия…

— Какво става тук, по дяволите? — Изведнъж брат му омекна и тъжно огледа стаята. — Връщам се днес от командировка, гушкам една сладурана, която ми показва колко много се радва да ме види, а двама от хората на татко нахлуват и ме изкарват навън по гащи. Тикват ме в някаква лимузина, там седи оня говнар Де Дженова и почва да ме разпитва. Къде съм бил. С кого съм бил. И що да ти казвам, питам го аз. Защото иначе ще си налапаш топките за обед, вика един от ония. После ме зарязват в къщата на татко. Боже мой, Стивън, бях в Колумбия! — изхленчи той. — Днес се прибрах. Не сте прави. Нищо не съм направил.

— Хич не ти пука на тебе… — Гласът на Стивън се извиси, нагнетен с ярост. — Позволяваш си да нахълташ тук, в моя дом, все едно че нищо не се е случило. Дъщеря ти умря, Джоуи. Тя беше мило момиче и целият живот беше пред нея, но на шестнайсет години я убиха, убиха я и я захвърлиха в канавката. А сега ти седиш тука и ми обясняваш колко несправедливо са се отнесли с теб.

— Нали ти се грижеше за нея? — проплака Джоуи като обидено хлапе. — Тя си е моя плът и кръв, а вие с татко се държите с мен като с някаква измет.

— Сбъркал си адреса, Джоуи. — Стивън заканително поклати глава. — Аз нищо не съм казвал на татко. Но той много добре си те познава. Както и аз, разбира се. Твоя плът и кръв… Драйфа ми се от теб. Как така се получава, че всеки, който те обича, се оказва мъртъв, а, Джоуи?

По филмите тупаниците стават съвсем бавно, откроява се всеки удар. Героите се мамят един друг, финтират се, перчат се пред камерата и чак след това нанасят крошето.

В живота темпото е много по-бързо и далеч по-жестоко. Досега не бях виждала как се убива човек с голи ръце. Не бях срещала такава нескрита животинска омраза. Джоуи не удари Стивън, по-скоро връхлетя отгоре му със свити юмруци. И дори в този миг забелязах как Стивън анализира ситуацията, дефинира проблема и обмисля евентуалните варианти.

Той ритна брат си през краката и още във въздуха се хвърли върху него. Двамата се завъргаляха по пода, преобърнаха масичката и снимките в сребърни рамки се разпиляха като тесте карти. Биячът наблюдаваше отстрани и преценяваше разположението на силите, за да не развали удоволствието на шефа, ако той се справя и сам.

Стивън опита да се откопчи, но брат му стовари юмрук в лицето му. Той го хвана за косата, блъсна главата му в земята и тя глухо изкънтя. После го прасна през устата. В този момент Вито вече се намеси, хвана Стивън изотзад и изви ръцете му, за да предостави възможност на Джоуи да го удря безпрепятствено. Той се изправи несигурно на крака и се ухили накриво. Като премигваше с вече подутото си око, така измлати Стивън в лицето, че явно го заболя ръката. От устата на Стивън рукна гейзер кръв и опръска ризата на Джоуи.

Усетих, че ги гледам без да помръдна, като някоя безпомощна тъпачка, притиснала ръка към лицето си. Хвърлих се върху гърба на Вито и се опитах да забия нокти в очите му. Той изпъшка от изненада и болка, пусна Стивън и се завъртя. Юмрукът му изсвистя пред лицето ми и ме прикова към канапето, като ми изкара въздуха. Седнах на колене и се помъчих да се изправя, но той светкавично ме срита. Ужасно е, помислих аз и проверих с език дали са ми останали здрави зъби.

Горилата се върна да помага на шефа си и приклещи Стивън, докато Джоуи го бомбардираше с юмруци. Огледах стаята търсейки нещо, което би могло да ми послужи за оръжие. В това време Стивън ритна Вито в коляното и заби лакът в корема му.

Ръбестият сувенир минерал беше голям колкото сплескана топка за бейзбол. Грабнах го и вече замахвах, когато зърнах пистолета в ръката на Джоуи. Забих камъка в тила му с цялата сила, на която ме бе научил тенисът. Той се строполи върху килима и аз се хвърлих към пистолета. Стиснах го с две ръце, насочих го към Вито и отстъпих няколко крачки, за да държа под око и Джоуи. За последен път бях стреляла с пистолет на един летен лагер, когато бях на тринайсет, но често ходех на лов и знаех, че трябва да натисна предпазителя и да държа здраво. Стоях разкрачена, цялата стегната, готова да посрещна отката, ако се наложи да стрелям.

— Да ви виждам ръцете! — чух заповедта на абсолютно чуждия си глас.

Имах чувството, че кислородът изведнъж е бил изсмукан от стаята. Жадно се опитах да поема въздух.

Стивън се изправи с олюляване. Вито му се озъби грозно, Джоуи приседна, очите му бяха изцъклени и разфокусирани.

— Стивън, обади се в полицията! — извиках аз.

— Няма нужда. Тия двамата са безвредни. Джоуи само дето е малко сприхав, а пък тоя тука върши каквото му кажат.

Той претърси бодигарда и измъкна пистолета от кобура на кръста му, а от джоба — тринайсетсантиметров нож.

— Хайде, махай го оттук — заповяда Стивън на Вито, като кимна към брат си.

Главорезът помогна на Джоуи да стане. От носа и от разни рани по лицето му течеше кръв. Стивън му подхвърли носна кърпа.

— Ето, избърши се. В този блок кръвта ти не може да капе по килима. Не желая повече да виждам гадната ти мутра, ясно ли е? Ако дойдеш отново, ще кажа на татко. Ти си най-долното нищожество! Заминавай си в гетото, където ти е мястото.

— Дай ми пистолета — завалено изломоти Джоуи и се препъна в една от кошниците за плодове.

— Ще си го получиш, чак след като съм го изпразнил в теб — процеди през зъби Стивън. — Изчезвай веднага!

Джоуи с мъка координираше движенията си. Наложи се Вито почти да го изнесе на гръб. Докато чакаха асансьора, Джоуи изви глава към нас и проплака:

— Бях в Колумбия, Стивън. Честна дума! Не трябваше да си го изкарваш върху мен. — Сълзите му бяха примесени с кръв.

Едва когато Стивън затвори вратата и се облегна с гръб на нея, аз отпуснах пистолета. Разтреперих се; не само ръцете ми — краката, коленете, цялото ми тяло се тресеше като от някакъв вътрешен хлад. Бях обляна в ледена пот, която сълзеше по кожата ми. Не можех да си поема въздух. Стивън ми се усмихна и чак тогава забелязах, че от дълбоката рана с побелели, разцъфнали краища над окото му блика кръв. Устната му беше сцепена и също кървеше.

— Страшна жена си ти, Катарин Ан Милхоланд! — прошепна, заровил лице в косата ми.

Няколко секунди постоях така в обятията му, без да помръдвам. Чувствах се малка, беззащитна, но на сигурно място. Постепенно усетих, че ризата му е мокра не само от моите сълзи, а и от кръв. Дръпнах се назад да го огледам.

— Имаш нужда от доктор — заявих аз.

— Аз съм си доктор.

— Не, наистина, Стивън, трябва да идеш в болницата, освен ако не искаш сам да си шиеш лицето.

— Сега ще ти кажа къде ще ида. Ще ида да си налея едно, а ако си добро момиче, ще налея и на теб. Няма да ходя в никаква болница. Ужасно съм уморен и не желая утре да научавам от вестниците какво се е случило тук, особено след историята с Айкел.

След кратък, но напрегнат пазарлък той се съгласи да звънна на Клодия. Открих я в интензивното отделение и тя обеща да дойде след около час, веднага щом й свърши смяната.

Стивън се появи от кухнята с бутилка скоч в ръка и две чаши. Холът сякаш бе бойно поле. Мебелите се въргаляха преобърнати, по копринената дамаска на канапетата и фотьойлите имаше пръски кръв, на масичката за кафе лежаха два пистолета.

— Да можеше да се видиш… — подхвърли Стивън.

— Защо? — Аз пригладих косата си с длан.

— Май и на теб няма да ти е излишен някой и друг шев. Боли ли те окото?

Затътрих се до банята да се огледам. По охлузената ми от ритника на Вито буза се очертаваше впечатляваща синина. Устната ми кървеше, дясното ми око бе на път да се затвори изцяло. Бялата копринена блуза, нова-новеничка сутринта, висеше опърпана и разквасена с кръв. Косата ми стърчеше във всички посоки.

Измих се предпазливо и внимателно подсуших лицето си. Понечих да си разпусна косата, но отново ме завладя треската. Постоях известно време, вкопчена с две ръце в ръба на умивалника. Не плачех, но гърдите ми се гърчеха конвулсивно — от мъка, от недоспиване, от страх, но като че ли преди всичко от облекчение, че съм жива и що-годе невредима.

Накрая успях да се съвзема, като няколко пъти вдишах дълбоко. Глътнах остатъка от скоча на един дъх и потръпнах от паренето, което се плъзна надолу по тялото ми. Сресах се и се върнах в хола. Стивън напълни отново чашата ми и ми подаде пакет замразен грах. Изгледах го като марсианец.

— Благодаря, не съм гладна.

— За окото ти е. Ще посинее.

— Аз пък мислех, че се слага пържола.

— Не си ли чувала, че свинското е вредно?

Двамата избухнахме в спазматичен кикот, който продължи по-дълго, отколкото заслужаваше шегата.

Стивън запали една лампа и приближи лицето ми към светлината.

— Кофти работа.

Самият той не изглеждаше по-добре. Цепнатината над дясното му око бе старателно прикрита с лепенка, но лицето му изглеждаше като смляно от машина за пресоване на боклук.

— Ей, знаеш ли, благодаря ти. — Той взе главата ми в ръце. — Можеше да ме убие.

— Не мога да повярвам, че няма да извикаш полиция.

— Това е семейна история. Ние в нашето семейство не намесваме полицията.

— Е, няма ли да ми обясниш какво беше всичко това? — попитах аз и потръпнах от ледения пакет, който залепих върху окото си.

Стивън наля нова доза скоч и отиде в кухнята за лед. Държеше кубчетата в шепата си, сякаш ги мери колко тежат и после бавно ги изсипа едно по едно в чашите.

— Джоуи ми е наполовина брат, по-голям е от мен почти девет години. Майка му била италианка от стария квартал, значително по-млада от баща ми и както твърдят всички, много красива. Самоубила се, когато Джоуи бил още бебе. Не знам точно защо, но мога да се сетя поне за хиляда причини. Баща ми никога не говори за нея. Оженил се за майка ми, когато Джоуи бил шестгодишен. Тя почина от рак малко след като станах на четири. После баща ми вероятно е решил, че бракът не му понася и ако е имал някакви други жени, държал си ги е другаде. Отгледаха ни лелите в голямата ни къща близо до булевард „Сисеро“. Отношенията ни много приличаха на вашите с Бет, разликата ни беше много голяма. Нямаше какво да правим заедно. Аз все бях малкото братче. Но още в най-ранните ми спомени Джоуи постоянно се забъркваше в нещо — неприятности с жените, с хазарта, с полицията. Все се налагаше татко да го измъква. Стария се беше побъркал. Сега разбирам, че онази атмосфера е била пагубна за човек като Джоуи, той просто не е имал шанс. От самото начало е бил обречен. Естествено другият проблем е, че никога не е бил особено умен. Не че на татко му пукаше задето синът му нарушава законите, пукаше му, че все го хващаха. Джоуи е неспособен да преценява трезво нещата и вече толкова години продължава да излага баща ми. Веднъж, когато беше на седемнайсет, открадна една кола — пълна глупост, тъй като си имаше кола и то съвсем нова. Татко му я беше подарил, навярно няколко седмици не е бил сгазвал лука. Но ей тъй, заради изживяването и за да вземе акъла на едно момиче, Джоуи решил да открадне кола, но не коя да е, а новия кадилак на отец Калдучи. Свързал жиците и придумал гаджето да се измъкне от къщи. Накратко, след обилно количество алкохол и слалом със сто и шейсет километра в час, разходката завършила в бетонния стълб на моста на Дан Райън. Джоуи излетял от колата и се разминал с леко сътресение и изкълчена китка. Момичето лежа един месец в кома, после умря. Беше на четиринайсет и от добро семейство. Родителите й дори не знаели, че е излязла, когато ченгетата им звъннали от болницата. Цялата история струва на татко маса пари. Успя да я потули, но не докрай и доста хора подочуха. Тогава татко реши, че Чикаго не е подходящо място за Джоуи и го прати при едни приятели, които притежаваха строителна фирма в Ню Джърси. Сигурно са му дали някаква долнопробна работа, защото помня как все хленчеше на татко, че тя не била за него, а той му крещеше да мълчи. Дълго време нямах представа с какво се занимава. Но докато бях в института, между тях с татко избухна страхотен скандал. Джоуи решил да завърти свой бизнес. Замесил се с една банда предприемчиви момчета и тръгнал да продава наркотици — кокаин и хероин. Значи баща ми е от старата гвардия… А старата гвардия стои настрана от наркотиците. Печалбите там са големи, загубите — също. Татко е натрупал парите си по традиционния начин — хазарт, лихварство, изнудване. И през цялото време е правел всичко възможно да се измъкне от това и да основе с парите легална бизнес империя. Та тогава баща ми побесня. Първо, наркотиците са нещо забранено, а може и да се е притеснявал, че Джоуи, както не е особено хитър, бързо ще го хванат, при което името Азорини ще бъде свързано с наркотиците.

— А как така при теб всичко е било толкова различно? Ти защо не си крадял коли и не си имал работа с полицията?

— Сигурно защото когато съм се родил, татко вече е бил навлязъл категорично в легалния бизнес. Разделил се е окончателно с онази среда, с онези хора. Направил е съзнателно усилие да ме възпита по друг начин. Освен това и аз съм значително по-интелигентен от Джоуи. Ако не ме лъже паметта, ние с теб доста пъти заобикаляхме закона. Само че не ни хващаха.

— А Джоуи?

— Оказа се, че Джоуи откри своето призвание. Явно в далаверите с наркотиците човек трябва да е именно такъв като него. Постигна даже завидни успехи. Всъщност може да се каже, че преуспя. Когато постъпих да следвам медицина, той вече се беше прехвърлил в Чикаго. Старите фамилии също бяха почнали да се насочват към наркотиците и Джоуи правеше страхотни удари буквално под носа на татко. Но докато бизнесът процъфтяваше, личният му живот беше пълен провал. Още като дойде в Чикаго се запозна с едно момиче — току-що навършило шестнайсет и избягало от родителите си в Германия, за да става филмова звезда. Казваше се Аня и се снимаше в порнофилми. Джоуи успя да я залъже, че е Рокфелер, папата и Елвис едновременно. Роди им се момиченце — Гретхен, но щастливо семейство те така и не станаха. Първо, Аня си падаше по тревата, второ, не й мина меракът за Холивуд. Постоянно купуваше дрехи, смъркаше кокаин и висеше по фризьори. Джоуи купи дял в един нощен клуб на Ръш стрийт, за да може тя да общува с хора от шоубизнеса, но накрая се получи така, че той хукна подир младичките начинаещи актриси, а жена му се търкаляше дрогирана вкъщи. Двамата бяха вечно скарани. Нямам представа как Гретхен оцеля, знам само, че татко все успяваше да осигури някоя жена у тях, която да й пере дрехите и да следи дали ходи на училище. После, като навърши девет години, й откриха диабет. В наше време на диабета се гледа твърде спокойно. Благодарение на развитието в медицината болестта се овладява доста успешно и диабетиците водят почти напълно нормален живот. И все пак, диабетът в детска възраст, особено тип две, какъвто е този на Гретхен, искам да кажа, какъвто беше нейният, е нещо твърде сериозно. Организмът й не произвеждаше никакъв инсулин. Освен това, дозите трябва да бъдат точно съобразени с приетата храна и през цялото време трябва да се проверява нивото на кръвната захар. Това понякога е свръхсилите дори на най-сериозните и грижовни родители. Джоуи и Аня нямаха никаква идея какво да правят с болестта на Гретхен — единственото им решение си оставаха скандалите. Аня се надрусваше и хич не й беше до инсулина на Гретхен. Джоуи пътуваше по чужбина, а като се прибереше, Гретхен бе вече в болница. С Аня се гледаха като куче и котка. Той й хвърляше един хубав бой, тя пък се замъкваше цялата в кръв при татко и пищеше: „Виж какво направи синът ти с мен!“. И така години наред. Постепенно Гретхен се научи да се оправя сама. Боже мой, такова самостоятелно дете беше!… Сигурно с подобни родители нямаш друг избор, длъжен си да пораснеш рано. Въпреки това имаше и кризи — настинки, разстройства, грипове, всичко, което влияе на нивото на глюкозата отнема от инсулина и би могло да има фатални последици за човек с този тип диабет. Три-четири пъти в годината се получаваше някакво усложнение. Гретхен постъпваше в болница, а Джоуи смилаше жена си от бой. По едно време татко дори настоя да наемат сестра, която да живее у тях, но разбираш, че трудно се намира желаещ да се потопи в тая атмосфера, каквато и да е заплатата. Все пак една се съгласи, но се оказа, че тя самата била наркоманка и един ден Джоуи ги заварил двечките с Аня проснати на дивана да гледат телевизия. Аня наистина беше почнала да му изпуска края. Джоуи се мъкнеше с какви ли не мърли. Гретхен влизаше в пубертета, двете постоянно се караха. Гретхен я обиждаше, че е вечно друсана, крещеше й, че я мрази. Веднъж някакъв съсед се обадил на Джоуи в нощния клуб да му каже, че у тях е настанала невъобразима лудница и че ако не направи нещо, ще извика полиция. Той се прибрал и заварил къщата с главата надолу. Аня крещяла и хвърляла всичко, което не било заковано за пода, а Гретхен се била заключила в банята. Цял кичур от косата й бил отскубнат, а от устата й течала кръв — последица от възпитателните мерки на собствената й майка. И тогава Джоуи, какъвто си е умник, предприел единствените логични за него действия, само дето този път малко попрекалил — фрактура на черепа и мозъчен кръвоизлив. Аня починала още на път за болницата. Татко потули всичко. Инструктира Гретхен какво да каже пред полицията. Раздаде пари наляво и надясно. След смъртта на майка си Гретхен изтърпя Джоуи точно месец и половина. Отиде при татко и му каза, че не може да живее повече с баща си, искала да живее с мен. Изобщо не се познавахме, но тя знаеше, че съм лекар и че се движа в друга среда. На мен ми трябваха по-малко от двайсет минути, за да взема решението. Срещнах се с нея в къщата на татко. Тя седеше пред мен, слабичка, уплашена и нещастна. Имах чувството, че и двамата сме бежанци, оцелели след една и съща война, само дето мен ме бяха откарали с хеликоптер, а тя месеци наред се е люшкала в гумена лодка.

Лицето на Стивън беше мокро от сълзи, цепнатината над окото му отново бе почнала да кърви. Лепенката бе подгизнала и кръвта се стичаше по бузата му.

— Искаше да сложи край на живота, който водеше. Успях да издействам съгласието на Джоуи и й станах настойник. Сключихме споразумение, според което Джоуи имаше право да се среща с нея четири пъти в годината и то в присъствието на друг член от семейството. Гутман и Де Дженова уредиха формалностите. Извън семейството, единствено те двамата са донякъде наясно с реалната ситуация. В същия ден, в който подписахме споразумението, Гретхен се премести тук.

— Добре, разбрах защо си й станал настойник, но не ми обясни защо баща й дойде днес да те убие.

— През последната година имах подозрения, че Джоуи се вижда с нея. Не знаех дали просто е започнал да остарява и съжалява, че се е отказал от родителските права или има някакви задни мисли. Виждах, че Гретхен получава твърде скъпи подаръци и бях наясно, че са от Джоуи. Формално погледнато това не представляваше нарушение на споразумението ни, но все пак ме караше да се чувствам неспокоен. Гретхен обаче изглеждаше щастлива и аз предпочетох да си затварям очите. — Той тъжно поклати глава. — Вината е изцяло моя. Трябваше да го пресека от самото начало.

— Не те разбирам.

— Гретхен е ходила в Уисконсин, за да се срещне с Джоуи. Сигурен съм.

— Откъде знаеш?

— Откак го помня, Джоуи все замисля големия удар — по едно време щеше да организира залагания на моторници в Айова, после беше наумил да прави хотели за кучета, преди няколко години му хрумна да построи ловна хижа в северен Уисконсин, нещо като клуб за баровците от Чикаго. Мислеше да продава членски карти, да ги подмами с малко хазарт, някоя и друга мадама… Нещата стигнаха дотам, докъдето Джоуи ги довежда обикновено. Купи огромен парцел, построи някаква вила за себе си. После установи, че се е оказал с двайсет декара земя без питейна вода, но в замяна на това приютила половината от всичките комари на света. Най-близкото градче се казва Лий-Хай и се намира на около шейсет и пет километра от другата страна на Ридливил, там са открили джипа. Затова и в първия момент не ми хрумна. Трябваше да видя картата. Свързах се с полицая — Гъндерсън, и той потвърди, че собственик на земята, където са ловували бракониерите, е Джоуи.

— Значи мислиш, че затова е отишла там. Но той твърди, че е бил в Колумбия. Не е възможно да го подозираш, че ще изнасили и удуши собствената си дъщеря!…

— Знам ли кое е възможно и кое не. Трябва да признаеш обаче, че като се замислиш къде е станало всичко, доста улики водят към Джоуи.

Седяхме потънали в мълчание в сумрака на хола, нямахме сили дори да оправим преобърнатите мебели. Когато Стивън заговори отново, гласът му бе едва доловим шепот:

— Господи, Кейт, никога не съм се чувствал така! Сякаш през мен е минал валяк. Исках да се притека на помощ на едно болно и уплашено момиче, а то се оказа изнасилено и убито. Исках да създам своя фирма, нещо, което да е частица от мен, да върши добро, а сега този мръсник ще ми го отнеме. Сигурно същото усещат хората в Калифорния, когато калното свлачище погълне къщите им. Живееш си спокойно, всичко е наред и в следващия миг — край, няма и помен.

Усещах, че тишината вика за моите утешителни думи, но наум ми идваха единствено същите онези безполезни успокоения, които чувах от всички страни непосредствено след смъртта на Ръсел. Някои от тях са съвсем верни — млад си, здрав си, времето лекува и най-непосилната скръб… И все пак пред лицето на болката те си остават кухи, ненужни, лишени от смисъл слова.

— Стивън — започнах накрая, — искам да знаеш, че през целия онзи ужас, когато Ръсел умираше, единствено твоето присъствие ми помагаше. Ако има нещо, което мога да направя, за Гретхен или за Айкел, само кажи. Обещавам, ще го изпълня.

Той ме погледна. Красивото му лице изглеждаше смазано, очите му бяха плувнали в сълзи. Прегърна ме силно.

Като седях така в обятията му, насред огромния празен апартамент, до пистолетите и изпочупените чаши, не бих могла и да допусна по какъв опасен път ме тласка това обещание.