Джини Харцмарк
Безумно разследване (4)

Глава трета

На другата сутрин едва се завлякох до офиса. Косата ми все още миришеше на опиум, в устата ми горчеше от махмурлук. Гутман вече ме чакаше. Явно присъствието ми по време на крошето снощи се разминаваше с представата на шефа за контрол върху емоционалното състояние на клиента. Надявах се, че поне няма да разбере за бутилката скоч, която уморихме по пътя със Стивън, докато той се тръшкаше, че не трябвало да удря Айкел, трябвало направо да го убие.

Проблемът, заключих угрижено — при това не за първи път — е, че скочът, дори най-добрият скоч има чудесен вкус, докато го пиеш, но на другия ден ти се струва, че си се наливал с конска пикня. Някои сутрини са си такива…

Гутман не подобри положението. Прочете ми лекцията си за подобни случаи, а като свърши, Скип Тилман — изпълнителният директор отбеляза първото си неделно появяване на работа със задушевно и задълбочено обсъждане на „печалното недоразумение от снощи“. Един репортер от „Уолстрийт Джърнъл“ бил докопал историята и го събудил за коментар. Все още не я били свързали с името ми, но то било въпрос на време. И като капак на всичко, репортерът уж случайно се изпуснал, че Айкел възнамерявал да заведе дело.

Тилман неособено тактично ми напомни политиката на фирмата по отношение на пресата — ако си отвориш устата, езикът ти ще бъде изтръгнат и закован на вратата на кабинета. При никакви обстоятелства не трябва да разговарям с полицията без адвокат по наказателно право, естествено, избран от фирмата. Напусна стаята ми с обезсърчаващо свиване на раменете, с което ме накара да изпитам някакво неясно чувство за вина в добавка към непоносимия махмурлук.

След това дойде ред на майка ми. Обади се специално да ме уведоми в драматични и недвусмислени подробности колко много съм я разочаровала. Намираше юмручната схватка в собствения й дом за непоносимо унизителна, телефонът й щял да се счупи от звънене, репортерите държали да чуят всичко от нейната уста, така че била принудена да се оттегли в спалнята. Присъствието на Гретхен Азорини още повече влошавало нещата. Това било истински оскърбително. Слава богу, двете с Бет се прибирали в общежитието за вечеря.

Тъкмо успях да се откопча от нея и се обади някакъв прекалено сервилен полицай от Лейк Форест, който желаеше да поговори с мен във връзка с инцидента на тържеството у родителите ми. Взех номера и казах, че ще му звънна по-късно. Съобщих лошата новина на Тилман и той се зае да търси адвокат в неделя следобед и то в ден, когато „Чикагските мечки“ играеха на свой терен.

И за да е кошмарът пълен, затвориха летищата на Ню Йорк поради лошото време и двама от директорите на „Азор“ останаха закотвени на „Ла Гуардия“. В резултат на всичко това Гутман обезумя като жив шаран в тиган. Цял ден галопираше из офиса подобно на превъзбудено тригодишно хлапе (вероятно точно такова е бил) и като пощръклял синоптик изстрелваше наляво и надясно разни прогнози за времето.

Скип Тилман най-после успя да открие прочутия адвокат по наказателно право Елкин Колфийлд в ложата му на стадиона. Той приел да се отбие след мача, така че веднага бе организирана и срещата с полицията. Детективът, който дойде да вземе показанията ми, нямаше и представа, че присъствието на Елкин приличаше малко като да извикаш велик сърдечен хирург да ти премери пулса.

Аз вече бях взела решението. Единствените свидетели на случката, освен Стивън и Айкел разбира се, бяхме ние с жена му. Камериерката търсеше палтата ни, а фоайето беше празно.

След дълга серия любезности, детективът най-после намери сили да започне по същество:

— Госпожице Милхоланд, бихте ли разказали какво се случи снощи с господин Азорини и господин Айкел в къщата на вашите родители?

— Всъщност не съм съвсем сигурна. Ако е имало нещо, то трябва да е станало изключително бързо. Със Стивън чакахме палтата си във фоайето и семейство Айкел се оказа зад нас. Вероятно и те са се канели да тръгват. Мъжете се поздравиха и Айкел каза, че предвид обстоятелствата се учудва да го види на такова място.

— Какви обстоятелства?

— Едгар Айкел прави опит да купи фармацевтичната компания на Азорини — „Азор“. Та Стивън подхвърли нещо от рода „рибата е още в морето“. Не помня какво точно отговори Айкел, не ги слушах. Обяснявах на камериерката как точно изглеждат палтата ни. И тогава изведнъж видях, че Едгар Айкел е на пода, а жена му се суети край него и се вайка: „О, Еди, Еди…“. Стивън му помогна да се изправи, попита го как се чувства…

— Значи не сте видели доктор Азорини да удря господин Айкел?

— Да го удря? Как! Естествено, че не. Предположих, че Айкел се е подхлъзнал. По мрамора имаше някакво разляно питие, търкаляха се и от онези кубчета лед като ромбчета. Реших, че се е подхлъзнал на тях. Защо ще го удря Стивън?

— Поведението на Едгар Айкел не е случайно — намеси се Скип Тилман, който се бе пременил в зелени кадифени джинси с кантове на диви патки и кожено яке. Надявам се покрай баровските училища в района полицаите от Лейк Форест да са претръпнали към още по-страховити униформи, също както чикагските ченгета се славят със свойското си отношение към труповете. — Намерението му да купи „Азор“ — продължи Тилман — му струва стотици хиляди долари и за него ще е само от полза, ако успее да включи в играта и пресата, особено с такава апетитна история, представяща доктор Азорини като някакъв тъп скандалджия.

— Пострадал ли е? — попитах аз. — Доктор Азорини бе много загрижен и понечи да го прегледа, но Айкел отказа. Изглеждаше ядосан, но аз го отдадох на алкохола.

— Не, само една синина на бузата.

— Явно е от удара в пода. Наистина аз не мога да бъда категорична, казах ви, бях с гръб, но познавам Стивън от дете. Той не е избухлив, никога не съм чувала да се е бил с някого. С Айкел просто си говореха съвсем нормално, докато си чакат палтата.

— И доктор Азорини не е заплашвал господин Айкел?

— Не.

— Господин Айкел не го е наричал с обидни думи?

— Обидни думи?… Не. Те не са шофьори, господин детектив. Двамата просто размениха няколко неангажиращи реплики.

— Добре, госпожице Милхоланд, мисля, че това е достатъчно. Ще ви изпратя напечатаните показания за подпис.

— Бих могла и аз да мина през полицейското управление, като отивам при родителите си.

— Чудесно.

— Е, може ли да повдигне обвинение? — попита Гутман, щом полицаят излезе.

— Може да подаде жалба — отвърна Елкин Колфийлд. — Друг въпрос е обаче, дали прокуратурата ще започне производство, а ако го направи, не се знае как ще го приемат съдебните заседатели.

— Утре Тилман ще се обади на окръжния прокурор — заяви Гутман, — но ако Айкел заведе дело, ще настане истински ад. Просто виждам заглавията в „Джърнъл“ — „Шефът на «Азор» мята юмруци по светски купони“. Акционерите ще се пукнат от кеф.

И двамата ме изгледаха унищожително, сякаш за всичко съм виновна аз.

 

 

Управителният съвет на „Азор“ започна заседанието си в седемнайсет часа. Малко преди това секретарят на Стивън Ричард Хумански лично присъствал като монтирали звукозаглушително устройство в конферентната зала. На прозорците били закачени щори срещу обективите и микрофоните с далечен обхват.

Срещата бе тайна. Никакви секретарки, никакви помощници или сътрудници. Само един съдебен стенограф по настояване на Гутман за защита на директорите при евентуално подвеждане под отговорност. Планът предвиждаше Стивън да подготви обръщение, след това Брайън Гулд от Първа Нюйоркска банка да вземе думата. Стивън се беше заклел, че никой няма да излезе от залата, докато не даде съгласие за война на живот и смърт.

Двамата с Гутман чакахме края на заседанието в нашия офис като бащи пред родилното от филм на Франк Капра и убивахме времето с храна. Той заклеймяваше Едгар Айкел с дълбока омраза, но без много жар. Във финансовия свят Айкел бе добре известен. Получил бе начална скорост от рискови облигации с висок дивидент за финансиране на фирмени сливания. Вечно бе в компанията на глутница алчни младоци със скромен произход, но с далеч не скромни амбиции — викаха им „акулчетата“, без снизхождение обаче. Той от край време бе в центъра на разни тъмни афери. Комисията по ценните книжа и борсите на два пъти му беше налагала глоби за неспазване и заобикаляне на разпоредбите за регистрация и отчет. В началото, когато се сдобивал с първите си фирми, бил санкциониран за неправомерно придобиване на акции.

Отрицателното отношение към Айкел до голяма степен се дължеше на факта, че „не е наш човек“, а това подхвърляно под сурдинка обвинение се коренеше в предизвикателния му начин на живот, арогантното себеизтъкване по страниците на печата и прословутите гуляи, които във фабриката за производство на гърнета за ауспух се смятали за материално стимулиране на управленските кадри. Говореше се, че гуляите траели три дни и три нощи, и се въртели все около алкохола и жените, любезно осигурявани от самия Айкел. Същите тези гуляи бяха обект на подигравки, но положително и на немалка доза завист от страна на строго костюмирания бизнес елит, сред който вече се бе намърдал и Едгар Айкел.

Но не тези клюки бяха изворът за озлоблението на Гутман. Той се впусна да разнищва историята с корпорацията „Бекман“ — средна машиностроителна компания, една от първите, на които Айкел хвърлил око. Била уважавана компания с традиции и също като „Азор“, значителна част от капитала й била съсредоточена в ръцете на фамилията учредителка. Гутман участвал в защитата срещу изкупуването и струва ми се, както при „Азор“ се е чувствал лично ангажиран — може би е ставало въпрос за стар клиент или семеен приятел.

Айкел изкупил голяма част от капитала. Направил го бързо, като веднага го прехвърлял на името на трети страни, докато дошъл моментът за сваляне на картите. Свикал събрание на ръководството и предложил сделка. Собствениците можели да си купят обратно акциите, но срещу тлъст процент или да се разорят в борбата срещу принудителното завземане.

Гутман яростно ги убеждавал да не се хващат на въдиците с обратното изкупуване, но управителният съвет, притиснат от мениджърите, приел условията на Айкел и паднал дотам, че лично написал чека за Айкел — едва прохождащия, но обещаващ фирмен терорист. Останалото бе тъжна, но позната история. Лихвите скочили. Разпъната на кръст от дългове, компанията затъвала все повече и повече, цената на акциите спаднала до нула и в момента била в процес на ликвидация. Адвокатите и инвестиционните банкери гушнали дебелите хонорари и преминали към следващия клиент, а мениджърите се прехвърлили в други фирми. Директорите клатели мъдро посребрелите си глави по обед из клубовете и в един глас повтаряли, че това е срамота. А семейството, създало компанията и вложило цялото си състояние в нея, било разорено от Едгар Айкел.

Гутман сновеше напред-назад и мърмореше. Аз стисках дръжките на стола и за кой ли път си припомних думите на Балзак, че зад всяко голямо богатство се крие по едно голямо престъпление. Запитах се също и дали след три-четири поколения потомците на Едгар Айкел няма да са се превърнали в същите надменни сноби, които се присмиват на недодяланите маниери на новата вълна от нашественици.

В седем без петнайсет телефонът звънна и двамата подскочихме. Гутман зашепна в слушалката. После противната му физиономия грейна.

— Подкрепили са Стивън — съобщи като затвори. — Насред изложението на Гулд Тъкър поискал гласуване. Четири „за“, три „против“.

— На косъм.

— Обаче мнозинство!

— Дано да го удържим и когато играта загрубее.

 

 

Към девет вечерта вече нямах сили. През нощта бях спала четири часа, а и всичко тепърва започваше, нямаше смисъл да се претоварвам от първия ден. Преди да тръгна се обадих на Стивън. Исках да го поздравя, а и да го информирам, че в негова чест дори съм лъжесвидетелствала. От офиса ми казаха, че излязъл веднага след заседанието. В апартамента му никой не вдигна и аз оставих съобщение на телефонния секретар: „Честито за гласовете, надявам се, че кокалчетата още те болят“. Изгасих лампата, взех куфарчето и поех към къщи.

Привързаността към Хайд Парк е една от многобройните прояви на моя бунт срещу родителите ми. Като студентка живеех тук, въпреки яростното им неодобрение и след смъртта на Ръсел отново се върнах. Съквартирантката ми Клодия бе започнала специализация по хирургия в болницата на Чикагския университет и купи апартамент край жп линията на булевард Хайд Парк и Петдесет и пета улица, после й омръзна да живее сама и ме покани. По-късно, когато Гретхен отиде при Стивън, той се отказа от свръхмодерната мансарда на Принтърс Роу и се премести наблизо в една кооперация на няколко пресечки.

Обичам Хайд Парк. Човек има чувството, че някой е спуснал университет от световна величина насред някое гето. Харесва ми ексцентричната смесица от тежкарски имения и държавни жилища, навалицата от учени и сводници, мисълта, че няма как да познаеш дали мъжът отсреща с мърлявия шлифер и обувките с канап е скитник, или нобелов лауреат. Освен това, няма друго място, където да живееш на десет минути от офиса и на една пряка от езерото.

Клодия си беше вкъщи. Заварих я в хола, седнала по турски на дивана. Все още с оплесканата в кръв хирургическа униформа си свиваше цигара с марихуана. Беше много дребничка и приличаше на дванайсетгодишна, но излъчваше някаква жилавост. Щом чуеха, че е хирург, хората се сепваха, но само в първия миг.

Клодия носеше кръгли очила с метални рамки, а тъмнокестенявата й коса бе сплетена на дебела плитка, толкова дълга, че можеше да седне върху нея. Майка й беше скулптор, а баща й преподавател по руска литература в Нюйоркския университет. Беше потомка на еврейски интелектуалци със социалистически убеждения и смяташе, че възприемам семейството си прекалено на сериозно.

Отпуснах се тежко във фотьойла с тапицерия от сатенирана коприна. Цялата покъщнина бе сбирщина от къщите на родителите ни и човек трудно можеше да си представи по-идиотска комбинация. Налях по чаша вино, а Клодия внимателно наплюнчи цигарата и ми я подаде.

— Дори не помня кога за последен път сме си били вкъщи по едно и също време — отбелязах с въздишка.

— Отдавна ще да е било. Тъкмо ми свърши смяната. Мислех да спя в болницата — и без това утре визитацията ми почва в пет и половина — но реших, че след осемнайсет часа в операционната тъй или иначе няма да мога да мигна.

— Дълга неделя беше — заключих и запалих цигарата. Едно време в колежа пушехме орташки и алчно поглъщахме дима. Сега всяка си имаше за себе си — явен белег, че сме се издигнали в йерархията на юпитата.

— Снощи имаше тежка катастрофа на Дан Райън. Шофьорът на някакъв камион заспал и налетял челно на един автобус. Учудвам се, че не си чула.

— От петък сутринта съм в офиса. Започнало е принудително изкупуване на „Азор“.

— О, не! Компанията на Стивън?…

Разказах й цялата история, а за десерт оставих стълкновението във фоайето след тържеството. Не знам от изтощение ли или от наркотика, двете се смяхме до премаляване.

— Радвам се, че успя да намериш нещо смешно в тая бъркотия — заявих накрая аз. — Човек като си седи в офиса има чувството, че принудителното изкупуване е най-голямата трагедия на света.

Клодия изведнъж стана сериозна и посочи петната кръв по себе си.

— Ето това е трагедия.

 

 

В понеделник сутринта се събудих още по тъмно и веднага намъкнах анцуга за утринния си крос покрай езерото до конгресния център Маккормак Плейс. Като се върнах, сварих кафе и надникнах в хладилника — бутилка сода, две кутии диетична кола, кофичка кисело мляко с кафе чак от двайсет и девети юли. Хлопнах вратата. Взех дълъг горещ душ, омотах си кърпата около главата и се обадих на Стивън. У тях нямаше никой, но в офиса на частната телефонна линия се обади Ричард Хумански.

Този розовобузест хлапак от Роквил, Илинойс, бил постъпил в Чикагския университет на шестнайсет, после изкарал две години в „Голдман Сакс“ и взел диплома за магистър по бизнес администрация от Харвард. Вече от три години работеше при Стивън и на преклонната възраст от двайсет и четири все още изглеждаше в разгара на пубертета. По детски сладък. Говореше се, че секретарките правели залагания кога ще почне да се бръсне.

Интелигентно момче, трудолюбиво и вярно до гроб. Всички мислеха, че Стивън му гласи главозамайваща кариера, но всъщност той толкова разчиташе на него, че лично аз не можех да си представя как би могъл да понесе раздялата.

— Здрасти, Ричард. Там ли е шефът?

— Не, Кейт. Отиде на делова закуска в клуб „Юниън Лийг“.

— Само исках да го поздравя за гласуването. Търсих го вкъщи, но го нямаше.

— Вероятно е бил под душа. Абе чувам Айкел си получил заслуженото в събота вечер.

— Официалната версия е, че се е подхлъзнал на кубчета лед. Можеше да си го получи, ако някой му беше сипал малко арсеник в питието. Стивън въодушевен ли беше след заседанието? — смених темата аз.

— Да, с доста приповдигнато настроение. Всъщност, то направо не е за вярване. Цялото заседание трая по-малко от час. Стивън разправя, че по едно време Тъкър Суийт просто станал и заявил: „Ще се изправим ли срещу тоя мръсник Айкел, или ще му се проснем в краката?“ и настоял да се проведе гласуване.

— Наистина невероятно. Кой е бил против?

— Пази се в тайна, но като се има предвид, че Стивън, Тъкър, Карл Суенсен и Питър Чоу са гласували „за“, можем да се сетим за останалите.

Суенсен и Чоу бяха колеги на Стивън и членове на управителния съвет още от основаването на компанията. С Питър бяха живели в една стая като студенти в Масачузетския технически институт. Директорите, представляващи едрите акционери — институциите и юридическите лица, несъмнено са били единодушно против. Решаващият глас е бил на Тъкър.

Положението си оставаше твърде напечено. Място за успокоение нямаше.

— Странно — казах на глас, — в събота говорих с Тъкър, с абсолютно нищо не подсказа намеренията си.

— Може да е помислил, че този, който има кураж да прасне Айкел по носа, няма да му позволи да си купи току-така „Азор“.

— Може. Или пък са го сърбели ръцете да гръмне първия лос за годината.

 

 

Щом пристигнах в офиса усетих, че щастливата ми звезда определено пъпли над хоризонта. Посъветван от адвокатите си, Айкел решил да не подава жалба в полицията, така че и „Джърнъл“ бе отделил на „инцидента“ само един ред на последна страница. Гутман ликуваше от победата над управителния съвет и не само цитираше цели пасажи от моето писмо до Айкел, а дори ме изпрати на среща с консултантите по икономическите въпроси, за да координираме съдебната страна на контраатаката. Когато дойде време за вечеря върху бюрото, новината за прясното ми издигане в очите на шефа вече бе станала публично достояние и аз насъбрах доста шеговити поздравления от колегите, не всичките съвсем искрени обаче.

Понеделникът се сля с вторника, той пък неусетно и естествено премина в сряда. Бях затънала в работа, погълната от водовъртежа на сделката. Сънят ми представляваше някой и друг час върху канапето в кабинета. Всеки ден започваше при Стивън с обсъждане на непосредствените задачи. Ако клиентът не бе „Азор“, доволството ми щеше да е пълно.

Шестият ден от началото на офанзивата прекарах в обсъждане на възможностите за завеждане на дело в Ню Йорк срещу Едгар Айкел въз основа на обвинението, че е нарушил законите за търговия с ценни книжа и е нанесъл вреда на фармацевтичната компания „Азор“, като е направил неправомерно предложение към акционерите с намерение да манипулира капитала и да разцепи компанията. Не беше съвсем ясно дали имаме достатъчно основания за повдигане на такова обвинение, но ако успеем да го вкараме в съда, ще излезем няколко крачки напред. Първо, „Азор“ ще премине в настъпление и ще бъде поставена в съвсем различна позиция. Второ — ще имаме основания да изискаме справка от документацията на Айкел. Трето — евентуално ще отложим крайния срок и ще спечелим време за по-сериозна подготовка на защитата. Предстоеше ни смъртоносна схватка.

В осем вечерта седях на пода в кабинета насред папки и формуляри, с мазна картонена кутия пиле „Кунг Пао“ в ръце и се мъчех да не мисля за изтощението си. Когато телефонът звънна, трябваше да си проправям път до бюрото като през джунгла.

Обаждаше се Стивън, от колата. Връщаше се от среща с банкерите на „Азор“. Звучеше уморен и унил. Попита дали искам да ме закара до нас.

Обмислих идеята за миг. Между нас двамата предложението да ме закара до вкъщи понякога означаваше точно това, но често бе намек за посещение на спалнята. Отвърнах, че след десет минути ще бъда долу.

Стивън вече бе пристигнал като слязох. Прехвърчаше сняг. Ла Сал стрийт, тъй оживена денем, сега бе пуста, като се изключеше някое и друго случайно такси. Прозорците на офисите наоколо обаче светеха — зад тях пчелички като мен се бъхтеха за господарите си.

Стивън караше с лекота и може би малко бързо. Зави уверено по крайбрежния булевард Лейк Шор Драйв и профуча край офиса на „Азор“ на Балбо. Беше си разхлабил вратовръзката, под очите му се очертаваха тъмни кръгове. Но незнайно как на него и умората му отиваше.

— Чух, че в неделя си ми отървала задника от ченгетата — подхвърли той.

— Не беше особено трудно… Искам да кажа, полицията от Лейк Форест не е Гестапо. Толкова са любезни!

— Все пак, благодаря ти.

— Няма нищо. Как мина с банкерите?

Стивън размърда ръка върху лоста за скоростите в смисъл „средна работа“.

— Като се има предвид броя на издадените облигации и обслужването на дълга ни във връзка с новия център за хематологични изследвания, ако ще се бием с Айкел, трябва да приключим по най-бързия начин. Не разполагаме с пари за сложни и продължителни сражения. Таксата на Първа Нюйоркска банка е направо пладнешки грабеж, а пък и вие хич не сте евтини. Освен това нямам намерение да опоскам компанията само и само да не я опоска Айкел.

Продължихме известно време в мълчание. Подминахме Оукуд и държавните жилища със зейналите дупки за прозорци. Едно червено порше със смачкан калник излетя покрай нас и се изгуби в далечината.

Пред кооперацията на Стивън бяха спрели две полицейски коли. Докато ми помагаше да сляза от колата портиерът ми се стори притеснен, после заобиколи и зашепна нещо на Стивън. Аз изчаках почтително под козирката. Стивън бавно се приближи и изправи рамене.

— Изглежда ще имам нужда от адвокат — подхвърли мрачно. — Двама полицаи искали да разговарят с мен, не казали за какво, но не пожелали да си отидат и Рандал ги поканил да изчакат горе.

— В апартамента! — извиках ужасена от мисълта колко ли още цигари с опиум се търкалят на масата в хола.

— Не, отпред.

В кооперацията на Стивън имаше по един апартамент на етаж и площадката на неговия представляваше фоайе с два фотьойла, разгъваема маса и акварел на нощна Венеция.

— Айкел сигурно е размислил и е завел дело — реших аз. — Дръж се любезно и дружелюбно. Кажи им, че ще помогнеш с всичко каквото можеш, но не говори нищо, преди да осигуря Елкин Колфийлд.

— Могат ли да ме арестуват?

— Като нищо.

— Само това липсваше! — изсумтя Стивън и двамата влязохме в асансьора.

Както ни предупреди портиерът, на фотьойлите се бяха разположили две чикагски ченгета — висок, слаб и навъсен мъж с черна пригладена назад коса и късо подстригана мускулеста негърка с пронизващ поглед.

— Доктор Стивън Азорини? — попита тя. — Аз съм сержант Конуей, а това е полицай Барнс. Ще можем ли да влезем да поприказваме?

— Разбира се — отвърна Стивън, отключи вратата и светна лампата.

Полицаите се смаяха от гледката, която се разкри пред очите им. Сградата бе от началото на века, някъде около годината на Колумбийското изложение и бе строена с голям размах. Таваните, обточени с изкусно гравирани гипсови корнизи, се издигаха почти на пет метра. Вратите бяха с арки.

— Заповядайте — подкани ги Стивън, както винаги съвършеният домакин. — С какво бих могъл да ви помогна?

Барнс извади от задния си джоб малък бележник със спирала и седна на дивана срещу Стивън.

— Доктор Азорини, можете ли да ни кажете дали все още притежавате тъмносин джип чероки, последен модел, регистрационен номер от щата Илинойс, SWT 06? — попита сержант Конуей.

— Да, защо? — попита Стивън, явно изненадан.

— Знаете ли къде се намира той в момента?

— Аз… всъщност… Би трябвало да бъде пред училището на племенницата ми в Лейк Форест. Колата е на мое име, но я кара моята племенница Гретхен. Подарих й я за рождения ден.

— Значи не бихте могли да ми отговорите какво прави сега джипът в Манеток, Уисконсин?…

— Уисконсин?! — повтори смаян Стивън.

— Доктор Азорини, бихте ли ни описали как изглежда вашата племенница — намеси се мъжът.

— Около метър шейсет и пет, с дълга рижава коса. Защо? Какво се е случило?

— Доктор Азорини, не бихме желали излишно да ви тревожим, но днес следобед средно на ръст момиче с рижава коса е намерено мъртво на запустял частен път, близо до Манеток, Уисконсин. Няколко километра по-нататък, на паркинга пред един супермаркет е открит изоставен джип чероки, номер SWT 06. Шерифът от Уисконсин издирил регистрацията и се обадил в полицейското управление на Чикаго за съдействие при откриване на собственика и идентифициране на трупа.

— Джипът може да е бил откраднат! — възразих аз.

— Естествено. Има ли начин да се свържете с племенницата си и да я попитате знае ли къде е колата?

— Веднага ще се обадя — каза Стивън и отиде в кабинета си.

Сержант Конуей направи няколко крачки из хола и заяви, че никога не е подозирала за съществуването на подобни апартаменти в Хайд Парк. Отиде до прозореца да провери гледката към парка и езерото. Барнс ме помоли за чаша вода и аз му донесох. Разменихме няколко стандартни фрази.

Преди няколко дни Ричард Хумански ми казваше, че известието за принудителното изкупуване не трогнало особено Стивън, но сега като излезе от кабинета, той не приличаше на себе си.

— Няма я в общежитието — изрече глухо. — Колата също.