Джини Харцмарк
Безумно разследване (18)

Глава седемнайсета

Допълзях в съзнание с оловни крайници и някаква непоносима тежест в гърдите. Дишането бе трудна работа. Въздухът категорично отказваше да влиза и излиза. Гърлото ми беше като драно от котки. Намирах се в болезнено осветена стая. Носеше се неприятна миризма, която ми беше съвсем позната, но не можех да я назова. Нямах сили да помръдна. Някъде наблизо се чуваха тихи стенания, искаше ми се да секнат незабавно. От тях ме болеше главата.

— Бързо, извикайте доктор Полард — екна някакъв невидим глас. После отново пропаднах там, откъде бях изпълзяла.

Следващия път вече знаех, че съм в болница. Отблъскващата миризма бе онази комбинация от лекарства и дезинфектанти, която намразих, докато се грижех за Ръсел. Знаех, че щорите са спуснати и че непоносимо ярката светлина всъщност иде от бледото зимно слънце, процеждащо се през тях. Знаех и че воплите идат от самата мен.

Устните ми бяха напукани и набъбнали. Устата ми бе толкова пресъхнала, сякаш някой я беше залепил. Лявата ми ръка бе в нещо като шина, но по-модерно, а от дясната стърчаха тръбички за система. Всичко ме болеше, но не можех да установя източника на болката. Дишането бе истински ад.

Нямах представа какво се е случило с мен.

До здравата ми ръка, на някакъв кабел висеше нещо, наподобяващо устройство за дистанционно управление. Натиснах всички копчета. Телевизорът в ъгъла присветна, горната част на леглото се надигна и само десет секунди след това пристигна сестрата.

— Госпожице Милхоланд, добре дошла в съзнание — изчурулика тя, докосна още едно копче над главата ми и каза на отсрещната страна: — Извикайте доктор Полард и му предайте, че госпожица Милхоланд дойде в съзнание. — После се наведе над мен. — Искате ли вода?

Кимнах. Тя вдигна зелената кана до леглото ми и отля от нея в някаква чаша с капаче, от което стърчеше сламка. Студената течност буквално разкъса гърлото ми. Задавих се и от устата ми се разхвърчаха пръски. По брадата ми потече струйка. Понечих да я избърша със свободната ръка, но системата ми попречи.

— Само лежете неподвижно — заръча грижовно сестрата. Беше на средна възраст с облак ситно накъдрена, странна на цвят коса и приятно лице.

— Какво се е случило? — изграчих аз. — Защо съм тук?

— Пострадали сте.

— Как? — Гласът ми бе едва доловим шепот. Всяка дума сякаш ме изгаряше.

— Най-добре ще е първо да се посъвземете. Дълго време прекарахте в безсъзнание. След малко ще дойде доктор Полард и ще отговори на въпросите ви.

— Кога? — простърга гласът ми.

— О, всеки момент.

— Кога съм изпаднала в безсъзнание? — Неизвестно защо, говорът ми се удаваше все по-трудно.

— Секунда да помисля… Приехме ви в сряда вечер. Днес е неделя, значи това прави…

— Неделя! — извиках с дрезгав шепот и понечих да се изправя, обзета от някакъв неясен ужас. — Не може да е неделя!

— Все още сте твърде слаба, за да сядате — строго заяви сестрата с приятното лице, хвана здравото ми рамо и с учудваща сръчност ме притисна отново към леглото.

Опитах се да възразя, но тя ме държеше прекалено силно.

— Ако продължавате да се вълнувате, ще се наложи да ви дадем успокоително.

Исках да й кажа да не ме упояват, да обещая, че ще бъда послушна и няма да се опитвам да сядам, от устните ми обаче излезе само жалостив стон:

— Моля ви!…

Малко по-късно се появи мъж с бяла коса, очила без рамки и с писалка „Мон Блан“ в джобчето на колосаната престилка. Това бе, както по-късно научих, лекарят на майка ми, не друг, а самият Лорънс Полард Трети.

— Радвам се да ви видя отново в съзнание — каза той и вместо в мен, погледна в картона ми. — Трябва да призная, че бяхме почнали да се притесняваме за вас.

— Какво се е случило?

— А вие какво мислите, че се е случило?

— Не знам.

— Не си ли спомняте?

Напънах се. Вместо непреодолимото усещане за настъпваща агония, вече постепенно различавах отделни огнища на болката — рамото, ръката, ребрата, гърлото, преди всичко гърлото.

— Вечерях с родителите си.

— Кога беше това?

— Мога да се закълна, че бе снощи.

— А какъв ден беше?

— Сряда.

— Вече знаете, че днес е неделя. Сигурна ли сте, че последното, което помните, е вечерята при родителите ви?

Напрегнах мозъка си. Зави ми се свят.

— Няма нищо. — Той ме потупа успокоително по ръката. — Загубата на паметта не е нещо необичайно при подобни травматични наранявания.

— Какво се е случило? — попитах с нарастващо раздразнение. Говоренето ми причиняваше болка, а започвах да се изнервям от тия идиотски лаконизми.

— Получили сте няколко тежки контузии, но все още не е ясно как. Очаквахме вие да ни кажете. Имате фрактура на ключицата, на китката, четири счупени ребра, изкълчване на глезена, трахеята ви беше сериозно засегната. В интензивното ви бе направена трахеотомия, за да се възстанови дишането. По-късно ви бе поставена полиуретанова тръба, докато зарасне трахеята. Затова ви е толкова трудно да говорите. Получили сте мозъчно сътресение, също и няколко натъртвания и охлузвания. Имате и много дълга разкъсна рана от лявата страна на лицето, за която бяха нужни двайсет и девет шева. Като ви докараха, бяхте страховита гледка. Но вие сте голяма късметлийка.

Чудна работа, изобщо не се чувствах късметлийка.

 

 

Следобедът ми бе много натоварен, особено за човек в моето трагично състояние. Първо ме прегледа ортопедът, след това интернистът. Неврологът отсъди, че краткотрайната ми амнезия е нещо нормално.

— Не се напрягайте да си спомните. То ще дойде от само себе си — успокои ме той.

Полазиха ме тръпки. Не бях чак толкова сигурна, че искам да си спомням.

Специалистът по гръдна хирургия, който бе поставил тръбата в трахеята ми, дойде да се полюбува на майсторлъка си. Като я извади, говоренето и пиенето станаха още по-мъчителни. За храна и дума не можеше да става. Постепенно започнах да отпъждам с ругатни сестрите, които се надпреварваха да ми предлагат близалки.

Посетиха ме и от полицията.

Този детектив нямаше нищо общо с любезния си колега, който ме покани на разговор в деня след като Стивън удари Едгар Айкел. Беше с навъсено лице, костюм от полиестер и войнишка прическа. Името му бе Джеймс Улф и макар да не го каза направо, от първия миг стана ясно, че изобщо не му пука кои са родителите ми и колко пари имат.

Съсредоточих се и се постарах да отговоря на всичките му въпроси. Работата бе там, че в края на едночасовия ни разговор, когато сестрата дойде да ни прекъсне, аз бях научила много повече, отколкото той.

Освен информацията, получих и изумително главоболие.

Според детектив Улф, малко след вечерята съм слязла да се поразходя по брега на езерото с кучето ни Рокет. Там ми се е нахвърлил все още неидентифициран нападател. Към девет и двайсет персоналът в кухнята дочул кучешки лай. Изненадали се, че Рокет е сам и се разтревожили от настойчивостта му. Най-накрая градинарят бил изпратен да прегледа района с фенерче. Рокет го завел до мястото, където съм лежала в безсъзнание сред локва кръв.

Доживяхме и Раул да си заслужи парите, казах си наум.

Обясних на полицая, че е малко вероятно да съм носела чанта или портмоне. Заявих, че нямам никакви предположения кой би могъл да ме нападне и по каква причина. Не са ме преследвали непознати. Нямам извратени любовници. Не се сещам някой да ми има зъб. Досега никой не ме е нападал, изнудвал или заплашвал. Аз съм трудолюбив и много зает адвокат по фирмено право. Уверих го, че инцидентът не би могъл да има нищо общо с работата ми.

После детектив Улф ме попита дали съм съгласна през следващите двайсет и четири часа пред вратата на стаята ми да пази полицай. Отговорих, че приемам.

По-късно попитах сестрата имам ли право на посещения и телефонни разговори.

— Само от семейството — отговори тя.

Никой от семейството не бе идвал, нито се бе обаждал.

Състоянието ми все още беше критично.

 

 

На сутринта се събудих и заварих Елиът Ейбълман да спи дълбоко на стола до леглото ми. Действието на болкоуспокоителното ми бе секнало изведнъж и се чувствах като пихтия от живи рани. Размърдах се с надеждата да си намеря по-удобно място и Елиът отвори очи.

— Добро утро, красавице — възкликна той и се усмихна бодро, мигновено пропъдил съня.

— Добро утро — отвърнах с дрезгавия грак, в който се бе превърнал гласът ми.

— Звучиш ми ужасно.

Аз кимнах, после прошепнах:

— Как мина през полицая?

— Казах му, че съм ти брат. Едно не ми е ясно, Кейт, ти уж си свястно момиче, пък доста често ядеш бой…

Отново кимнах.

— Изкара ми акъла.

— Съжалявам.

— Представи си, един от моите сътрудници открил къде е прекарал Джоуи нощта преди убийството на дъщеря си.

— Къде?

— Оказа се, че Джоуи си имал приятелка.

— И защо не ни се похвали?

— Защото тя е на тринайсет години.

— Уф!…

— Казва се Шона. Твърди, че били заедно от единайсет вечерта до пет и половина сутринта в неделята срещу понеделника. Според майка й, тя си е била в леглото цялата нощ. Шона обаче обяснила, че изчаква майка си да заспи и се измъква през прозореца. Джоуи стои на ъгъла с колата. Искаш ли да чуеш как са се запознали? Това е най-веселото.

Кимнах утвърдително.

— Точно преди тринайсет години Джоуи ходел с майката на Шона.

Поседяхме няколко секунди в размисъл за Джоуи Азорини — краля на разврата.

— Уви, не ни върши работа.

— Така си е — съгласи се Елиът. — Стивън не ми прилича на човек, който ще повярва на някаква хлапачка, която спи с Джоуи. Снощи говорих с детектив Улф. Той смята, че си налетяла на крадец, който действал в района. Щял да ти донесе снимки за разпознаване.

— Все още нищо не мога да си спомня. Ужасно е! Постоянно имам чувството, че нещо ми се изплъзва. Сякаш съм държала в ръцете си нещо много важно, но съм го изгубила.

— Не се насилвай. Всичко само ще си дойде на мястото.

 

 

Веднага щом Елиът излезе, пристигна Гутман. В първия миг се почувствах поласкана, задето си е направил този труд, но се сетих, че живее на няколко преки от болницата. Сигурно е изскочил от колата на път за офиса. Той моментално се насади на стола до леглото.

— Реших, че най-добре ще е аз да ти съобщя, Кейт — изрече с гробовен глас като на прясно опечален.

— Какво има?

— Сутринта получих факс от Комитета по храните и медикаментите. Знаеш, че „Азор“ чакаше одобрението за новия препарат за шизофрения.

— Стивън каза, че било в кърпа вързано.

— Е, да, ама се е развързало. Един от членовете на комисията направил завой на сто и осемдесет градуса. Слухът е, че Айкел дърпа конците. Проектът е абсолютно блокиран. Поискали са още две години клинични изпитания.

— По дяволите! — изсумтях аз и усетих как побеснявам.

Когато купуваш нещо, съществуват две възможности — да предложиш да платиш повече или да намалиш стойността на онова, за което наддаваш. Айкел бе направил второто и щом „Азор“ стане негова собственост, членът на комисията ще се изметне още веднъж и всичко ще се нареди. Как да не му се възхитиш на мръсника!

 

 

Елиът се появи отново, заедно с обяда.

— Махнете това — заповяда той на обърканата сестра и посочи таблата в ръцете й. — Тази пациентка е на специална диета.

Той затвори вратата с крак и сложи на масата до мен книжна кесия.

— Не знаеш ли, че болничната храна е вредна за здравето? Донесъл съм ти пилешки бульон от деликатесния магазин на Роджърс Парк. Ще го оставим да изстине и ще го изпиеш със сламка.

— Благодаря ти — изчегърта гърлото ми.

— Нещо да си се сетила?

— Не. — Вече можеше да се каже, че говоря по-лесно. — Обаче имам отвратителното усещане, че ми е на върха на езика. Мислиш ли, че ще успееш да откриеш дрехите, с които съм била облечена, когато са ме докарали? Все ми се струва, че има някакво значение.

— Ще ги намеря — увери ме с чаровната си усмивка. — Затова сме ние детективите! Ще се върна преди да ти е изстинал бульонът.

Една от сестрите се появи с две хапчета в картонена чашка. Изсипах ги в шепата си и се направих, че ги изпивам. Държах главата ми да е свежа за Елиът.

Той се появи след двайсет минути с две големи найлонови торби с надпис „лични вещи“.

— Приготвили ги бяха за полицаите, но те още не са опрели до тях, та реших да ги вземем за малко назаем.

Започна да изважда съдържанието им.

— Някои от нещата са в доста окаян вид — подхвърли деликатно, — май се е наложило да ги разрежат с ножица.

Черните ми обувки бяха спечени от кал, единият ток липсваше. Ослепително бялата ми блуза бе станала на кора от засъхналата кръв. Полата от синия костюм ма „Братя Брукс“ бе сякаш умишлено накълцана на ивици. Елиът размаха във въздуха копринения ми сутиен. Едната чашка бе ръждивочервена, другата — снежнобяла.

Веществените доказателства за онова, което ме бе сполетяло, зловещите следи от разигралия се екшън, чийто главен герой не помни нищо, бяха потресаващи. Последното, което Елиът измъкна от торбата, бе небесносиньото старо палто на сестра ми. Като го видях, паметта ми се размърда.

— Провери джобовете! — почти извиках от вълнение.

Елиът извади голям бежов плик, сгънат на две.

— Документите на „Азор“! — възкликнах, щастлива, че мозъкът ми най-после проявяваше признаци на живот. — Скрити бяха в стаята за гости, където е спяла Гретхен. Намерих ги точно преди да изляза да се разходя.

Елиът ги разлисти и по едно време се зачете по-внимателно.

— На единия има някаква бележка — обади се той.

— Покажи ми я — произнесох със затаен дъх. Помнех, че съм я чела и че беше нещо страшно важно, но нямах и понятие какво.

Той ми подаде заглавната страница на папката и за втори път пред очите ми бе неоспоримото доказателство, че някой е изпращал на Едгар Айкел конфиденциалните материали на „Азор“ и че Гретхен Азорини е знаела за това.