Джини Харцмарк
Безумно разследване (19)

Глава осемнайсета

Не могат да ви заставят насила да лежите в болница. Ако не желаете да стоите повече там, ако сте пълнолетен и вменяем — не могат. Но правят всичко възможно да ви съсипят от бумащина. Докато се лутах из лабиринта на формулярите за доброволно напускане, пристигна Клодия. Отдавна бях престанала да чета какво подписвам. Усилието да надраскам името си с шина и на система ми стигаше. Всичките документи бяха все вариация на една и съща тема — ала-бала… болницата се освобождава от каквато и да било отговорност при евентуална смърт или инвалидизиране, вследствие от преждевременното ми и както ме увериха, безразсъдно отказване от техните грижи.

Мислех си, че докторите с нищо не можеш да ги стреснеш, но като ме видя, Клодия буквално се сащиса. Обаждането на Елиът Ейбълман сутринта и новината, че съм в болница и болезнено се нуждая от помощта й, е било първият признак, че нещо не е наред. Изобщо не се е изненадала, че през последните няколко дни не сме се виждали. Графиците ни обикновено се разминаваха.

Обясних й какво искам от нея, а тя стоеше в края на леглото ми и четеше картона. Щом свърших, Клодия го притисна до гърдите си по същия начин, както правеха и останалите лекари, които се бяха запознали със съдържанието му. Загрижено поклати глава.

— Не мисля, че е разумно да се местиш, Кейт.

— Аз пък не мисля, че е разумно да лежа така.

— Бихме могли да те прехвърлим в друго отделение, под чуждо име.

— Аз не искам да се крия от него. Искам да го възпра. Но от това легло няма начин да разбера кой е бил.

— Трябва да проумееш, че си получила наранявания, които застрашават живота ти. Опасността не иде само от трахеята, фрактурите или раните, макар че всички те поотделно са достатъчно сериозни. Засегнати са вътрешни органи, но до каква степен — мога само да гадая. Утре следобед ти е определен час за скенер и тогава ще имаме по-ясна представа за състоянието на тъканите под тия синини. Съществува обаче реална опасност от вътрешни кръвоизливи, особено ако се движиш или напрягаш. Добре си помисли дали някакво си споразумение заслужава подобна жертва.

— Клодия, тази история отдавна надхвърли границите на споразумението. Трябва да ми повярваш. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се.

Тя се зае да урежда транспорта и медицинската страна, а Елиът отиде да вземе Бет от „Челси Хол“. Бях изпълнена с лоши предчувствия за безопасността й, като се има предвид, че ме нападнаха, когато бях облечена с нейното палто. Нищо чудно убиецът да е чакал Бет. Не бях в настроение за рискове.

 

 

Представлявахме странна и зловеща процесия, когато слязохме от линейката пред къщата на Антъни Азорини. Стария не го заусуква, щом го помолих за надежден подслон, нито ми задава въпроси. Дотук му бях благодарна.

Той живееше в един от старите квартали, в югозападния край на града — тихо местенце, което със зъби и нокти отблъскваше нашествието на гетото. Тук възрастните жени се разхождаха по булевард „Сисеро“ в черни рокли и влизаха от магазин в магазин с мрежи или кошници в ръце. На всеки ъгъл имаше фурна за хляб, а пред всяка трета къща — миниатюрни параклиси в прослава на Дева Мария.

Антъни Азорини всячески се бе постарал да узакони бизнеса на „Бако Индъстриз“, но не бе напуснал стария дом. Този факт навеждаше на някои изводи за човека и за нещата, на които отдава значение.

Къщата му се намираше в дъното на безименна сляпа улица и бе облицована със същите жълти тухли, както и съседните, само че бе пет пъти по-голяма. Прозорците на фасадата бяха от оловно стъкло и образуваха цветни геометрични фигури. Заедно с просторната веранда, те са били викът на модата през двайсетте и трийсетте години, когато са се строели тези предградия. Страничното разположение на къщата спрямо улицата принуждаваше посетителите да стигнат до входа пеш, а от балкона на втория етаж ги следеше зоркият поглед на въоръжения пазач. Антъни Азорини дойде при линейката, за да ни въведе лично вкъщи. Червената риза за голф и зелената плетена жилетка му придаваха абсурдно коледен вид. Не ми се стори изненадан от състоянието ми и не направи никакъв коментар. Може би също като генералите бе развил имунитет срещу жертвите от собствената му война.

Когато обаче Клодия се представи, той искрено се учуди, че такава дребна млада жена може да бъде доктор. Винаги съм изпитвала недоумение пред дълбоко вкоренените предразсъдъци на мъжете над една определена възраст. Но едновременно с това ги и съжалявах… Израснали са в свят на ограничения, където жените са майки, най-много учителки или медицински сестри, а мъжете си живеят безметежно с мисълта, че те командват парада. Колко мъчително трябва да е с настъпването на старостта да виждаш как спокойствието на старите порядки рухва и един ден момиченцето с оръфано яке и маратонки пред прага на дома ти се оказва всъщност доктор Стайн.

Антъни Азорини ни поведе към къщата. Двама санитари ме носеха на носилка, а Клодия подтичваше угрижена зад нас с металната пръчка, на която бе прикрепена пластмасовата торба с разтвора за системата ми. Когато се заизкачвахме тромаво по витата махагонова стълба, започна неистово да ми се гади. Мокетът бе виненочервен, тапетите по стените изобразяваха макове в цвят на съсирена кръв. Над главите ни блестеше огромен старинен полилей от ковано желязо, намекващ за епохата на маврите в Испания. Моето замаяно от успокоителните съзнание се почувства като в картина на Гоя.

Това бе домът на стареца, омърсен с кръвта на твърде много хора, при когото се скрих от мъжа, омърсен с кръвта на внучката му.

Стаята ми бе със сводест таван и тънеше в мрак. Тежките завеси не пропускаха нито лъч от анемичната следобедна светлина. Мебелите бяха масивни, черни, с кръгли покривки от бяла дантела. Имаше строга тоалетка с потъмняло от времето огледало. Тапицерията на фотьойлите бе от тъмнозелено сукно. Ако е имало креват в същия стил, бяха го изнесли и на негово място бе сглобено ново-новеничко модерно болнично легло, толкова ново, че доставчиците все още се навъртаха с документите.

До него ме очакваше млада частна медицинска сестра с безупречна бяла престилка, руса коса и калифорнийска усмивка. Казваше се Пати и веднага се втурна да помага на санитарите да ме прехвърлят от носилката.

— Как си? — попита Клодия, докато сестрата се зае с кръвното ми.

— Отвратително — прошепнах най-откровено.

— Не забравяй чия беше идеята!

— Благодаря за съчувствието.

— Пак заповядай — отсече с безапелационен докторски тон Клодия. — Сега кажи ми как точно се чувстваш — ако по десетобалната система едно означава леко главоболие, а десет е най-смазващата болка, която можеш да си представиш.

— Седем. Седем и половина.

Клодия се намръщи.

— Ще увелича дозата на болкоуспокоителните. Пак ще се унесеш.

— Не! Не искам да заспивам. Трябва да се обадя на Черил да ми прати папките.

— Дръж се сериозно, Кейт! — избухна тя. — Самият факт, че те изнесохме от болницата надхвърля всички граници…

— Моля те, Клодия, какъв беше смисълът да напускам болницата, щом няма да мога да свърша нещо полезно?…

— Значи слушай, ще направим следния пазарлък. Ти ще ми обясниш какво искаш от Черил, аз ще й се обадя и ще й кажа да изпрати куриера. През това време ще ти сложа успокоително с кратко действие. Докато пратката пристигне, ти отново ще си будна.

Съгласих се неохотно.

Клодия послушно записа инструкциите ми за Черил върху кочана с рецептите и смени банката за системата.

— Само недей да ми мърмориш! — скастри ме тя, преди да продължи с инструкциите към сестрата. — Че като нищо ще ме пратят да популяризирам медицината от някое мазе в Аляска. А знаеш колко мразя студа…

 

 

Когато отворих очи, вече се свечеряваше. Някой бе дръпнал плътните завеси, скриващи прозорците и през дантелените пердета надничаха кокалестите декемврийски пръсти на голите дървета. Къщата бе притихнала и безмълвна. Със събуждането ми се върна и болката — познат и нежелан спътник през последните дни.

Пати влезе забързано в стаята и светна лампата.

— Доктор Стайн каза да ви оставя да поспите, но после да ви създам малко уют. Желаете ли да ви помогна да се измиете?

Успях само да кимна признателно.

Тя изми лицето ми с топла влажна кърпа, среса ми косата и я сплете на плитка. Отнякъде изнамери черен памучен панталон и голяма бяла тениска, която сцепи отстрани, за да мине през превързаната ми ръка. Освежена и облечена се почувствах значително по-добре.

— Докато си почивахте, се отби някакъв господин Ейбълман — докладва Пати. — Помоли да ви предам, че е уредил да остане при сестра ви в къщата на родителите ви и че всичко е наред. — Тя ми подаде един бял плик. — Остави и това писмо за вас.

Напънах се да си представя как Елиът е успял да убеди майка ми да го пусне при Бет. И с какво ли се занимаваше в момента? Омайва госпожа Мейсън? Обсъжда с Бет шофьора на баба Прескот? Играе карти и пие джин с баща ми? Умът ми не го побираше.

— Също така един куриер донесе пратка от офиса ви — продължи сестрата, — но честно казано, не мисля, че сте в състояние да работите каквото и да било.

— Ще ми отворите ли писмото от господин Ейбълман?

Тя сряза края с ножица и разгъна листа пред мен.

Елиът пишеше:

Един мой приятел провери телефонните обаждания в къщата на родителите ти през последната нощ, когато Гретхен е била там. Само едно съвпада по време с разговора с онзи мъж, представил се за баща й. Номерът, от който е позвънил, е 465–0900.

Елиът се е сетил, че няма нужда да ми казва чий е този номер. Набирах го буквално всеки ден. Това бе централата в главния офис на „Азор“.

Все още стисках бележката от Елиът и се опитвах да разнищя новата информация, когато на прага застана Стивън.

— О, Кейт! — възкликна ужасен и с две крачки прекоси стаята. — Нямах представа, че си толкова зле! Гутман каза, че си се натъкнала на някакъв крадец в Лейк Форест… Не очаквах, че си пострадала така.

Той приближи един от фотьойлите до леглото. Погали ме по здравата буза с опакото на ръката, после с върха на пръстите си докосна устните ми. Отдавна се познавахме, но проявата на истинска нежност бе рядкост помежду ни.

Стивън се вгледа в очите ми и аз наистина се разчувствах. Листът в ръката ми обаче опорочи мига, тъй като се наложи да го скрия непохватно под одеялото, за да не го види.

На свой ред се взрях в лицето му. Изглеждаше болен. Очите му бяха хлътнали и около тях се бяха появили нови бръчки. Дори косата му, която по-рано падаше зад ушите гъста и черна, сега изглеждаше отъняла и примесена с бели нишки.

Имах се за еманципирана жена, но всъщност в живота си се бях обвързвала само с двама мъже. Единия обичах от цялата си душа и той ми бе отвърнал със същото. Другия… Другият бе привлекателен вълк единак, с когото бяхме един от друг по-резервирани.

— Какво има? — попитах, втренчена в угриженото му лице.

— Знаеш ли — рече замислен и се облегна на фотьойла, — като те гледам сега, установявам колко много ми липсва лекарската професия. Грижата за хората. Усещането, че си необходим…

— Какво се е случило? — попитах отново, разтревожена от поражението в гласа му.

— Управителният съвет е насрочил извънредно съвещание за девет часа довечера. Не са се допитвали до мен. Уведомиха ме в четири и половина с писмо. — Произнасяше думите бавно, сякаш всяка от тях бе тежък товар, който е трябвало да носи на огромно разстояние. — Опитах да се свържа с приятелите и да разбера какво става. Не открих никого, навсякъде оставих съобщения, но никой не се обади. Успях да хвана само Питър Чоу, явно не беше информирал жена си, че вече съм персона нон грата. — Гласът му преливаше от горчивина. — Каза ми, че управителният съвет възнамерявал да гласува да се продадем на Айкел. Поканили са и големите акционери. Щели да аргументират решението си и да го подложат на гласуване. Айкел също щял да присъства, заедно с екипа си. След гласуването искат да седна с него, очи в очи и да изготвим споразумение за доброволно сливане.

— О, Стивън!…

Това бе всичко, което успях да изрека. Прозвуча като нещо средно между стон и вой. Имах чувството, че земното ускорение внезапно се е увеличило, изсмукало е въздуха от гърдите ми, и е запокитило спитеното ми тяло с все сила в земята.

— Явно са го планирали от няколко дни — продължи Стивън, — запазили са две зали за конференции в Университетския клуб. „Азор“ ще проведе срещата в едната, в другата ще чака Айкел с акулите си.

— Не могат да се предадат така! — възбунтувах се аз. — Крайният срок на офертата изтича след четирийсет и осем часа. Все още няма как да знаят какъв процент от акциите са обявени за продажба.

— Това няма значение. Очевидно разполагат с достатъчно гласове в управителния съвет. Боже мой, бесен съм! — избухна той и закрачи из стаята. — Ще ми се с голи ръце да го удуша тоя мръсник. Но, не, Айкел го разбирам, шибаният управителен съвет ме предаде. Те какво си въобразяват? Знаеш ли какво ми заяви Питър Чоу? Този помияр Питър Чоу, който ако не бях аз, щеше все още да си гние в мизерната химическа лаборатория в мазето и да бъде едно мижаво асистентче без пукната пара в джоба. Този нещастник има наглостта да ми каже, че продажбата в момент била в интерес на компанията, докато не се е стигнало до други фалове като онзи с Комитета по храните и медикаментите. Те в управителния съвет смятали за свой дълг спрямо компанията да се споразумеят за доброволно сливане. Нищожество! Интересът на компанията… Глупости! Алчни копелдаци! Ще им се хем да отърват кожата, хем да натъпчат джобовете. Изобщо не им пука за дребните акционери или за репутацията ни. Питър иска да си купи къща в Аспен, а двете му дъщери са в колеж и сметките за обучение стават все по-дебели. Иска да си прибере парите и да остави моята компания в ръцете на човек, който няма да проумее действието и на половината от продуктите на „Азор“, дори и да му ги обясняват по картинки.

Стивън сновеше напред-назад и се самонавиваше.

Не страдах от прекомерна чувствителност на тема ярост и псувни. Фирмените изкупувания въртят на шиш играчите, които иначе се гордеят със способността да владеят емоциите си. Но във всяка сделка, всяко от главните действащи лица се изпуска поне веднъж и обикновено това става в присъствието на адвоката му.

Човек трудно би могъл да обвинява Стивън. Начинът, по който Айкел възнамеряваше да му отнеме „Азор“ бе грозно оскърбление. Издевателство. Стивън бе създал „Азор“, стъпка по стъпка, решение след решение, риск подир риск, докато накрая благодарение на късмета, находчивостта и единия кураж, дребната фармацевтична компания на някакви ексцентрични изобретатели се превърна в мощна сила на международната бизнес арена.

И сега това изтупано пигмейче, самопровъзгласило се за финансов магнат, което не разбираше нито от наука, нито от изследователска работа, ще си възкачи краката на бюрото на Стивън. Ще си подпира голата глава и ще пафка дебелата пура, а жена му — бившата стюардеса Надин и нейният дизайнер ще замислят как да обновят интериора.

Такова беше моето ежедневие, но този път през месомелачката минаваше не мой клиент, а мой приятел и аз го наблюдавах как се бори с мисълта, че само след месец или два, или шест, в зависимост от хода на преговорите, които започваха тази вечер, в „Азор“ ще командва неговият враг. Той ще решава кои от най-внимателно подбираните сътрудници ще му се явяват при едно щракване с пръсти и кои ще обикалят офисите из центъра с автобиографията си под мишница.

А Стивън, който бе вложил цялото си сърце в „Азор“, ще се събуди и… И какво? Ще разгърне „Уолстрийт Джърнъл“, докато си пие сутрин кафето, за да провери как се движат акциите на „Азор“? Ще се пристрасти към голфа? Ще се разхожда из пустия апартамент и ще се пита какво, по дяволите, се е случило с живота му?…

Мисълта, че Стивън ще седне на една маса с този жалък дребосък, бе непоносима. Нещо по-лошо — това беше нечестно, несправедливо. Такова нещо не може да се случи в свят, в който все още важат законите на естествения подбор. Не, това нямаше да се случи. Аз нямаше да го позволя.

— Ще се борим с всички сили, Стивън! — обявих решително.

— И аз в първия момент реагирах по същия начин — отвърна спокойно Стивън, — но после осъзнах, че ако Айкел има нужните гласове в управителния съвет, не бих могъл да направя абсолютно нищо. Особено както отказват да разговарят с мен. И какъв нов довод мога да им изтъкна? Че Айкел е неспособен да ръководи компанията, че ще я плячкоса, ще я изсмуче и ще я захвърли, както направи с останалите фирми, които си купи… Толкова пъти съм го повтарял. Ако тогава не са ме послушали, защо ще ме послушат сега?

— Защото имам доказателство, че на Айкел не му е чиста работата.

— Аз им казах за факса. Не им се стори достатъчно убедително. При всяко изкупуване имало такова нещо — недоволните служители изпращали на акулата вътрешна информация…

— Но това не е всичко! — прекъснах го аз. — Гретхен е открила предателя и смятам, че е била убита, за да не го издаде. Мен не ме нападна крадец, това беше убиецът на Гретхен.

Стивън се втренчи ужасен в мен и кръвта се отдръпна от лицето му.

— Знаеш ли кой е? Можеш ли да го докажеш?

— След четирийсет и осем часа вероятно ще мога. Все по-близо сме. Трябва ми съвсем мъничко време.

— Само че нямаме време, Кейт. Управителният съвет точно на това най-много се скъпи. Страх ги е, че Айкел ще им погоди още някой номер като този с Комитета по храните и медикаментите, стойността на „Азор“ ще падне и той ще спечели още повече.

— Трябва да те послушат! Става дума само за незначителна отсрочка.

— Ще си помислят, че им се правя на интересен, за да задоволя самолюбието си. Разбираш ли, аз нямах и понятие, че довечера ще има заседание. Контролът вече не е в мои ръце.

— В такъв случай аз ще се срещна с тях.

— Какви ги говориш?! Ти и до клозета не можеш да отидеш! По-добре да направим следното: ще ми дадеш копия от доказателствата, които си събрала, а ние с Гутман ще изготвим пледоарията. Може пък да им изкрънкаме някакви си четирийсет и осем часа…

— Не. Аз ще го направя! — отсякох твърдо. Решението ми бе непоклатимо. — Ти виждал ли си по-красноречив аргумент от лицето ми в момента? Ако им се домъкна в това състояние, не може да ми откажат поне да ме изслушат. Боже мой, за втори път отнасям боя заради „Азор“… Не ми отнемай възможността да извлека поне този незначителен дивидент!

 

 

Намирах се в задънена улица. През дванайсетдневната ми кариера като детектив стигнах до извода по какъв начин е била убита Гретхен и защо. Ала не се бях придвижила и на сантиметър по отношение самоличността на убиеца. Според Елиът, когато детективът е в задънена улица, връща се на изходна позиция — начин, мотив, възможност. Когато адвокатът е в задънена улица, той разравя папките. Черил ми беше изпратила цялата папка по случая „Азор“, както и документите, които намерих у Гретхен.

Гретхен бе крила пликове навсякъде. Сам по себе си този факт им придаваше огромно значение. Постарала се бе да ги скъта на тайно място. От кого се е пазела? Защо всички не са били под един и същ матрак? Дали е искала да бъде сигурна, че дори някой от тайниците й да бъде разкрит, пак ще разполага с доказателства?… Защо след като е решила да се жени, не ги е махнала оттам? Дали те не са били застраховка, в случай че планът се провали? Или е сметнала, че дори и някой да ги види, те не представляват достатъчно сериозна улика?

Подредих в скута си цялото съдържание на пликовете. Като се изключеше списанието „Булка“ и снимката в рамка, всичко друго бе фирмени документи на „Азор“.

Започнах със списанието. Беше последния брой, което потвърждаваше версията, че решението да пристане на приятеля си е било взето скоро. Разлистих го бавно и внимателно да не би между страниците да има нещо. Оглеждах за бележки в полетата. Неколкократно прочетох обявата за порцеланови сервизи, тъй като страницата бе прегъната.

Нищо.

После взех снимката, която намерих в стаята й при Стивън. Беше изрязана от книжката с годишния отчет на „Азор“. Рамката беше от месинг и се разтваряше като книга. Сред вещите й в общежитието имаше същата снимка в сребърна рамка. Защо в общежитието ще я излага на показ, а вкъщи я е държала под матрака? Защо, за бога, ще му е на едно шестнайсетгодишно момиче да си пази за спомен директорите на някаква фармацевтична компания, да не говорим пък защо ще има две абсолютно еднакви снимки и то изрязани от книжката на годишния отчет.

Разглобих рамката с надеждата изпод нея да изпадне нещо. Единственото, което видях, бе парче бял картон.

Обезсърчена, се хванах отново за поверителните документи и ги разучих един по един. Всичките бяха конфиденциални и предвидени само за ограничен кръг служители. Всичките бяха от стратегическо значение за човек в положението на Айкел, който се опитва да лепне етикетче с цена на такава сложна и необозрима стока като фармацевтичната компания „Азор“.

Но ако имаше някаква връзка между тях, то тя ми убягваше. Не забелязвах логическа зависимост между финансовите отчети и предвиждания, меморандумите за корпоративната структура, мерките срещу изкупуването и докладите за хода на проектите по развитие и внедряване.

В този момент ми хрумна, че може би именно тяхната разнородност е важна. В компания от мащабите на „Азор“ само шепа хора имат достъп до информация извън рамките на техния конкретен отдел или проект. Само шепа хора могат да разполагат едновременно с финансови, правни и научноизследователски материали. Само шепа хора на върха.

Поразмишлявах известно време над това и после неохотно взех стенограмата от заседанието на управителния съвет. Видяното не ми хареса. Дотук предположенията ми се основаваха на тезата, че Гретхен е открила кой изпраща секретната информация на Айкел. Ами ако я е изпращала самата тя? Не е чак толкова немислимо, ако е искала да направи мръсно на Стивън, или ако приятелят й е бил замесен по някакъв начин с Айкел. Знам какво ще каже Елиът. Предателство от такъв род е чудесен мотив за убийство.

Мъжът, който се е обадил на Гретхен и се е представил за баща й, се е намирал в офиса на „Азор“. Онази неделя следобед в пет и шестнайсет управителният съвет се срещаше за първи път във връзка с офертата на Айкел. Както при всяко друго събрание на директорите, присъствал е съдебен стенограф.

Както обикновено, стенограмата е пристигнала на бюрото на Черил няколко дни по-късно. По принцип Черил оставяше стенограмите да си лежат кротко в дъното на чекмеджето, под всички останали папки на „Азор“. Непосредствено преди следващото събрание се сещаше за тях и се впускаше да ги резюмира в протокол от една-две страници, който после се представяше на управителния съвет, одобряваше и прилагаше към архива от заседанията. За щастие сетила се беше да ми прати сега и нея.

Фактът, че мъжът се е обадил в къщата на родителите ми от офиса на „Азор“, много ме глождеше, но от него не можеше да се извади никакво заключение. Повече от ясно бе, че именно в тази неделя офисът е бил пълен с народ — машинописки, секретарки, сътрудници, цяла армия служители е стояла отвън в пълна бойна готовност, в случай че Стивън, някой от директорите или банкерите се нуждаят от помощта им. Сигурно и Гутман се е примъкнал да подържи за няколко секунди ръката на Стивън. Всички те са можели по всяко време да се измъкнат от офиса и да отскочат да се обадят от автомат. Стивън е бил един от малкото, които е трябвало да обяснят излизането си от заседателната зала и да звъннат от офиса.

В стенограмата обаче часовете на изказванията не бяха отбелязани. Според началото и края се опитах да изчисля коя част от нея описваше времето около пет следобед. Уви, според преценките ми това представляваха осем-девет страници от стенограмата. През този период от стаята бяха излизали не по-малко от четири души и то само за минута: Стивън отишъл да провери дали Ричард Хумански е получил от счетоводния отдел предвижданията за продажбите, Питър Чоу отскочил до тоалетната, Тъкър Суийт се сетил, че си е забравил очилата в джоба на палтото, а доктор Карл Суенсен трябвало да звънне в болницата, защото го повикали по пейджъра.

Оставих стенограмата и пак взех снимката на директорите. Не ми даваше мира. Поставяше толкова много въпросителни, а бях сигурна, че всъщност именно тя бе разковничето.

Отворих я и се втренчих в нея.

Седях си така в болничното легло в къщата на Антъни Азорини и изучавах лицето на моя стар приятел и клиент Стивън. Останах загледана в него, докато стана време да тръгвам за срещата с неговите противници.