Джини Харцмарк
Безумно разследване (11)

Глава десета

Ресторант „Талиетери“ се намираше на няколко преки от общежитията на университета на Илинойс. Макар да беше в процес на възстановяване, кварталът представляваше странен миш-маш от стари къщи с дълбоки веранди, магазинчета за преоценени стоки, порутени кооперации и детелини за магистралата. Много от постройките изглеждаха прясно боядисани и през деня промяната може и да си личи, но сега бе тъмно и аз дадох пет долара на таксиметровия шофьор, за да ме изчака, докато вляза вътре.

Ресторантът заемаше приземния етаж на разнебитена къща от кафяв камък, притисната между обществена пералня и денонощна корейска бакалница. Вътре беше тясно, имаше десетина маси, съдържателката беше с гарвановочерна коса и осанка, наподобяваща хладилник. Едната стена изобразяваше италианска улица, дело явно на аматьорска ръка. Автоматът за кола я къпеше в светлина.

Щом влязох, детектив Канкаши се изправи от една маса за двама в дъното и ми махна с ръка. Беше нисък, но як, с врат на бик и бирено шкембе. Гъстата прошарена коса му стоеше като калпак и ако се съди по вида й, подстригваше си я сам, след десетина бирички.

— Добра работа е свършил Вито — отбеляза той, след като се представихме един на друг.

— Не се съмнявам, ще се радва да го чуе именно от вас. Сигурна съм, че се гордее със занаята.

— Гладна ли сте?

— Винаги — отвърнах, без да преувеличавам.

— Не ви личи.

— Искате да кажете, изглеждам твърде сита и охранена?

— Напротив. Изглеждате слаба и тренирана. Нямате вид на човек, който постоянно яде.

— Не ям постоянно. Затова и съм все гладна.

Канкаши се ухили.

— Е, храната тук е превъзходна. И така трябва да бъде, иначе кой ще ти стъпи в това долно място. — Той махна на келнера.

Аз поисках юфка със сос горгонзола. Канкаши направи поръчката на италиански. Келнерът се върна веднага с топли хрупкави питки и бутилка сухо червено вино „Валполицела“.

— Значи искате да ви разкажа за семейство Азорини — започна Канкаши, като разчупи на две питката си.

— Разбрах, че вие сте експертът.

Той кимна утвърдително.

— Нали знаете, за някои е въпрос на чест да са в крак с клюките около принц Чарлз и лейди Ди. Ченгетата пък се стараят да са в течение със семейните истории из престъпния свят.

— Горе-долу като „Далас“ с истински патрони…

Канкаши избухна в смях — нещо средно между клокочене и пръхтене.

— Фамилията Азорини е моето хоби — заяви той и повторно напълни чашите. Виното беше малко долнопробно, но втората доза влезе по-лесно от първата. — Обаче се учудих, че тъкмо вие сте тръгнали да ги проучвате. Нали със Стивън сте гаджета кажи-речи от деца. Или сте решили вече да затягате примката и искате да сте наясно с какво се захващате…

— Със Стивън не сме гаджета — прекъснах го аз. — Това понятие предполага непосредственост, откритост и интимност, които никога не са присъствали в нашите отношения.

— Какви сте тогава? През месец-два фотографиите ви лъсват по вестниците, все сте такива едни усмихнати…

Какви сме, наистина? Хубав въпрос. Стари приятели? Адвокатка, която спи с най-големия клиент? Свръхзаети юпита, които правят секс за разтоварване?

— Познаваме се от много отдавна. Вярно, че за първи път се видяхме на една танцова забава и известно време излизахме заедно. Но после в университета се омъжих за друг.

— Не знаех, че сте разведена.

— Вдовица съм. Мъжът ми почина от рак. Стивън много ми помогна, докато съпругът ми беше болен. Понастоящем съм един от юристите, които представляват фармацевтичната компания „Азор“.

— Дето Едгар Айкел ще я присвоява? Много добре го знам аз този гнусен шмекер.

— Едгар Айкел?

— Брат ми беше майстор в завода за ауспухови гърнета. Айкел го продаде, когато реши да се прави на истински баровец. Но брат ми такива неща разправяше за него… Ами че той е най-долния тип, който можете да си представите. Завъртял голяма далавера с дефектни части, изкупил всичкия брак на доставчиците. Хващал работниците да ги сглобяват в извънработно време и ги продавал в Латинска Америка на двойно по-висока цена оттук. Брат ми все повтаря, че за пари Айкел е готов на всичко, на абсолютно всичко.

— И на какво точно?

— Когато поискаха да присъединят завода към профсъюзите, играта съвсем загрубя. Нали знаете, ония момчета от профсъюза не му мислят много, но и приятелчетата на Айкел пипат яко. Булевард „Сисеро“, където беше заводът, се беше превърнал в бойно поле.

— Профсъюзите успяха ли?

— Не.

— Стивън ще бъде очарован да чуе това.

— Той, вашият Стивън е закърмен с такива истории. Стария и неговата дружина са писали учебниците, от които са се учили тия като Айкел.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че Антъни Азорини сега може и да е посребрял индустриалец, ама преди десет, преди двайсет години беше от ония, на които не дай боже да им пресечеш пътя. Бива си го него. Хитър. Твърд. Абсолютно безпощаден. Почнал като най-обикновен бияч. Сега ходи на вечеря в Белия дом. Никсън пръв го покани. Всички политици на Илинойс го ухажват. Вашият стар приятел не ви ли е разказвал откъде е тръгнал баща му?

— Не е ставало дума.

— Още като съвсем млад Антъни Азорини се хванал на работа при един уличен лихвар. Яко копеле бил, както много други яки копелета, само че бил по-хитър от останалите и със сигурност по-свиреп. Имало някакъв Тони Бако, собственик на малка фирма за хазартни игри, нали се сещате — машини за флипер и онези кантари, които ти казват не само килограмите, ами и бъдещето. Тъй или иначе фирмата закъсала, не знам какъв бил проблемът. Може би Бако е пиел или е играел комар, или просто е бил кофти бизнесмен. Грешката в живота му обаче била, че взел заем от шефа на Антъни Азорини. Здравата затънал. Не се знае точно как е станало, но един прекрасен ден Антъни Азорини казал на шефа, че ще изплати дълга на Бако, ако той му позволи да получи фирмата. Сега вече никой не се учудва, че тогава за шест месеца Азорини успял да я изкара на печалба. В момента „Бако Индъстриз“ произвежда покер автомати, видеоигри, дори и спортни гладиатори. Голяма компания. Голяма печалба. Е, нещастният мошеник, който държи бара на ъгъла, се събужда със счупени крака, ако откаже машините за флипер „Бако“, но общо взето бизнесът е законен. От това Стария не е станал по-малък мръсник. Само дето е мръсник в лимузина.

— Какво се е случило с онзи човек?

— Кой?

— Онзи със заема. Бако.

— Мъртъв — отсече Канкаши с пълна уста. — Мъртъв не, ами съвсем мъртъв.

— Мислите, че Антъни Азорини го е убил?

— Да, по дяволите! Едно ще ви кажа, миличка, за бъдещите ви роднини — много ги бива да трепят.

— Не съм предполагала, че бащата на Стивън е бил чак толкова навътре в тия неща.

— Най-големите мафиоти са най-малко известни. Никой не знае колко е натрупал Стария. Нищо чудно да е ударил милиарда. Именно затова е заложил толкова на Стивън — да узакони парите. Мечтата му е Азорини да е следващият Рокфелер, следващият Милхоланд може би.

— А Джоуи?

— Джоуи ли? Белият херцог е взел от Стария всичко освен акъла.

— Как го нарекохте?

— Белият херцог. Това му е уличното прозвище.

— Откъде идва?

— Казват, че бил Джон Уейн на кокаина. Ако питате мен обаче, Джоуи сам си го е измислил.

— Той от колко време се занимава с наркотици?

— Не знам, десет години, може и повече. Улучи момента. Хвана се с кокаина, точно когато пазарът удари в тавана.

— Баща му би трябвало да се гордее с него.

— Не. Стария вече гледа с лошо око на тоя бизнес. Натрупа си паричките и сега ламти за онова другото, ама то не се купува с пари. Решил е да се изкара почтен. През последните десетина години се втурна с всички сили да създава легална бизнес империя и постепенно се отърва от незаконните дейности.

— Да не би да ги прехвърля на Джоуи?

— Не вярвам. Мисля, че Антъни Азорини си умира да привлече Стивън, а колкото до Джоуи, ще му се той да пропадне вдън земя.

— Какво представлява Джоуи?

— Физиономията ви вече е запозната. Може би трябва да питате нея. Джоуи е маниакален изверг. Пълен неудачник. Психопат. Най-долна измет. Ако бащата не му спасяваше задника, отдавна да се въргаля по затворите или в някоя тъмна улица, изкормен като риба.

— Какво точно е направил?

— Какво ли… Убил е например някакъв си Мани Епстин като му натикал няколко шепи кокаин в устата. Гръмнал Ед Госет в топките и се изпикал върху лицето му, защото го сварил с гаджето си, поне така твърди Госет, а не виждам защо ще лъже. Видял е сметката и на жена си. Джоуи мисли с оная си работа, ей това му е проблемът.

— Убил е жена си? — подтикнах го отново аз.

— Такъв слух се носи. Двамата се карали постоянно.

— За какво?

— За всичко. Жена му била наркоманка, курва. Джоуи й изневерявал, говори се дори, че посягал на дъщерята. Поводи за скандали да искаш… Та един ден се сдърпали, той й се нахвърлил както си знае, само че се поолял. Тя паднала по стълбите и си ударила главата. Следователят го минал като нещастен случай и онова лято доста колеги в девети район си купили моторници.

Келнерът ни донесе вечерята. В чинията на Канкаши имаше телешко, полято с някакъв червен сос. Той отчупи комат хляб, натопи го в соса и го напъха в устата си. Аз нямах сили да започна. Първо трябваше да смеля информацията.

— Значи според слуховете, Джоуи е убил жена си?

Той кимна, без да спре да дъвче.

— И е имал сексуален контакт с дъщеря си?

— Така се говори. Майката надушила, че го прави с малката, избесняла, а той я халосал. Стивън какво ви каза, когато внезапно стана настойник на тринайсетгодишната си племенница и тя дойде да живее при него?

— Обясни ми, че брат му често пътува, а майката на Гретхен е починала, така че при него тя ще има истински дом, а и той ще се грижи за диабета й.

— Няма ли да си ядете вечерята? Нали бяхте все гладна?

— Май нещо загубих апетит.

 

 

Пияна бях и валеше. След няколко предложения с половин уста за откарване до вкъщи и други услуги, детектив Канкаши ми поръча еспресо и после такси. По пътя явно съм задрямала, спомням си чак как подадох на шофьора банкнота от двайсет долара и след това нагазих в разквасените боклуци пред входа, а по лицето ми потекоха ледени дъждовни капки.

Изкушението просто да си легна и да престана да мисля за Джоуи, за „Азор“ и за цялата фамилия, бе огромно, но щом влязох вкъщи, първата ми работа беше да включа кафеварката. Съблякох се и без да ми пука, метнах мокрия панталон и пуловера на майка ми върху вечно растящата купчина мръсни дрехи в ъгъла на банята. Взех си дълъг горещ душ, после намъкнах дънките и една стара риза на Ръсел.

Звъннах в офиса на Стивън, но ми се обади Ричард Хумански. Посъветва ме да пробвам в апартамента. Там обаче се обади телефонният секретар. Оставих съобщение и набрах номера на Джоуи, който ми даде Винс Де Дженова. Там нямаше дори и секретар, само свободен сигнал.

Светнах всички лампи в къщата, за да разпъждат съня ми, сипах си пълна чаша черно кафе, пъхнах касетата на Уорън Зевън, надух звука и отворих куфарчето върху кухненската маса. След това се хванах за работа.

Започнах от дебелия плик, който Черил ми сложи на бюрото преди да тръгна. В него бе информацията за Джоуи, но тя трудно се дешифрираше. Копието беше ужасно размазано, а списъкът с арестите бе пълен с някакви неразгадаеми съкращения. Независимо от това броят им бе впечатляващ — нестихващ поток от дребни закононарушения и опити за саморазправа още преди пълнолетие, няколко углавни престъпления и обвинение в непредумишлено убийство на седемнайсетгодишна възраст. Във всеки един от случаите обвиненията са били оттегляни.

Върволицата от арести се разреждаше по времето, съвпадащо с годините, през които Джоуи е живял в Ню Джърси, но после всичко започваше с нова сила като назъбената крива на монитор за ЕКГ, само че сега върховете се издигаха по-стръмно, защото досието бе вече гарнирано с обвинения за продажба на наркотици и незаконно притежавано оръжие. Джоуи Азорини е бил арестуван повече от петнайсет пъти, ала нито веднъж не е осъмвал в ареста. Никога не е припарвал в съда. За смъртта на жена му изобщо не се споменаваше.

Отделих полицейските снимки и ги подредих хронологически по ръба на масата. Това беше албумът на Джоуи Азорини — от млада гадина до закоравял главорез.

Второто нещо, което извадих, бе набързо събраната вестникарска информация на тема семейство Азорини, която поисках от младия сътрудник. Папката бе по-тъничка, отколкото очаквах, но потвърждаваше думите на Канкаши, че преуспяващите мафиоти тънат в анонимност. Поне половината от изрезките бяха запечатали нас двамата със Стивън на поредното благотворително събитие, коментарът под снимките съобщаваше, че сме танцували до зори, за да подпомогнем еди-коя си кауза. Повечето не ги бях виждала, но на всички тях Стивън бе великолепен в смокинг, бяла риза и черна папийонка, с блеснал поглед и многозначителна усмивка, докато аз изглеждах все едно че току-що съм дотърчала от офиса. Дори и лошите майки са си винаги прави.

Малкото статии проследяваха законния бизнес на Антъни Азорини. Както и да е било поставено началото, в момента „Бако Индъстриз“ бе сред петстотинте най-преуспяващи компании на списание „Форчън“, с подразделения в шестнайсет щата и шест държави. Дойде ми наум за моите прадеди от родовете Прескот и Милхоланд, които продавали опиум, изправяли се на нож срещу профсъюзите и пренасяли нелегално ром.

Имаше доста материали и за „Азор“ — малки изрезки от „Уолстрийт Джърнъл“ по повод пускането на нов продукт и няколко по-дълги писания от времето, когато „Азор“ започна да продава акции. Най-отдолу беше интервюто в „Бизнес Уик“ от миналата година с лика на Стивън на корицата. Сложих я до последната полицейска снимка на Джоуи, обърнах касетата и си налях нова чаша кафе.

Входната врата щракна и Клодия се дотътри в хола, пребледняла от изтощение. Наближаваше полунощ. Намалих уредбата.

— Как върви? — попитах аз.

— След вечеря два спукани апендицита и прободни рани от шило за лед. Скапах се.

— Искаш ли кафе?

— Ще пия кола. На теб лицето ти вече е в цветно изображение. — Тя ме разгледа внимателно под лампата. — Обаче добре съм се справила.

— Благодаря ти. Радвам се.

— Стивън как е?

— Не знам. Нещата добиват все по-страховит обрат.

— По-страховит от това да ви заваря в хола сред изпотрошени мебели и локви кръв?

— Това бе само началото — отвърнах аз и й разказах за акциите на Джоуи и за разследването, което ми натресоха.

— Нещо не ми е ясно. Намерили са момичето край някаква гора на стотици километри оттук. От къде на къде ще му хрумне на Стивън, че това е работа на някой неин познат, още повече пък на баща й?

— В споразумението за попечителство на Гретхен е било вписано, че Джоуи има право да я вижда само четири пъти в годината в присъствието на друг член от семейството, а в последно време Стивън започнал да подозира, че двамата се срещат. Бил твърде зает да мисли много за това, а пък и тя не изглеждала притеснена. Има и друго — Джоуи е собственик на земята в Уисконсин, където са открили тялото й.

— И въпреки това продължавам да не разбирам защо Стивън е решил, че именно баща й я е изнасилил и убил.

— Не знам дали смята, че Джоуи го е направил или просто че носи отговорност задето я е подтикнал да избяга от училище и да отиде в оня затънтен край, за да се срещне с него. Аргументът е, че на отиване или на връщане от Уисконсин тя е била отвлечена и убита, а това не би могло да се случи, ако тя си е стояла кротко в час. Ерго — Джоуи е виновен.

— Не, не, не знам — замислено рече Клодия, — струва ми се, че нещо куца.

— Тази вечер научих един слух, според който Стивън станал настойник на Гретхен, защото Джоуи упражнявал сексуален тормоз върху нея.

— Е, това променя нещата.

— Още повече че трупът е открит в сряда, а според патолога смъртта е настъпила в понеделник сутринта. Попитах в училището защо не са съобщили за отсъствието й и познай какво ми казаха. В понеделника някакъв човек се обадил, представил се за Стивън Азорини и казал, че Гретхен е в болница. Нищо сериозно, но щяла да прекара там няколко дни.

— Не изглежда да е бил някой непознат, а? — заяви с отвращение Клодия и потръпна.

— Звучи толкова ужасно, че не е за вярване.

— Ти страдаш от последствията на живота под похлупак.

— О, стига, моля ти се! Не можеш да отречеш, че сексуалният тормоз над собствената дъщеря не се среща под път и над път.

— Може би, но не е и невъзможно. Ти нямаш понятие какво се случва по света. Като постъпих в спешното отделение, бях потресена. Помня една нощ всичко вървеше съвсем спокойно. Дежурни бяхме само аз и две сестри. Беше много късно и изведнъж се появиха някакъв мъж, жена и малко момиче. Жената беше бита, а момичето, едва навършило дванайсет години, беше бременно в деветия месец и с родилни болки. Трябваше ни малко време да схванем ситуацията, накрая момичето само заразказва. Мъжът бил баща й, ама също бил и бащата на детето й. Жената била негова съпруга и майка на момичето. Преди да тръгнат за болницата тя го заплашила, че ще го издаде в полицията и той я набил, ама как само я набил. Не беше сигурно дали ще оживее.

— Господи!…

— Откарахме жената в операционната, момичето в родилната зала, а мъжът остана в чакалнята. Извикахме го и започнахме да го подпитваме. Представи си, наглото говедо измисли някаква история как жена му и дъщеря му били мръсници и за всичко били виновни гаджетата им. Тогава ние трите се върнахме в стаята на сестрите и се разфучахме. Не можехме нищо да направим, освен ако жената или дъщерята не подадат жалба в полицията. А оня извратен тип си седеше в чакалнята, нагъваше бонбонки и се наливаше с кола, докато дванайсетгодишната му дъщеря раждаше и жена му се бореше за живота си… Не помня кой пръв подхвърли идеята, но в един момент започнахме да кроим планове да го убием. Едната от сестрите ще го извика отново, аз за нула време ще му инжектирам приспивателно. Можех да му дам голяма доза фенобарбитал и на смъртния акт да пиша, че е умрял от спукан апендикс. Никой нямаше да разбере, а светът щеше ни бъде благодарен.

— Направихте ли го? — попитах едва чуто.

— Още ме е яд, че не посмяхме. Обсъждахме го съвсем сериозно, но истината е, че и трите ни беше страх да поемем отговорността. Човек не би могъл да отнеме нечий живот и да продължи да живее своя нормално, независимо какви основания има за това.

— Днес един от семейните адвокати на Азорини каза, че всеки от нас е способен на убийство при определено стечение на обстоятелствата.

— О, съгласна съм! Казах ти, онази нощ бях на една крачка.

— Странно, че за първи път споменаваш за този случай.

— Стана докато ти беше в Канзас Сити. Като се върна, вече го бях превъзмогнала. Та… Какво смяташ да правиш с това разследване? — смени темата тя.

— Днес следобед наех частен детектив, а после вечерях с едно чикагско ченге.

— Детектив и ченге… — Въпросът й бе прекъснат от острия звън на домофона.

И двете се втренчихме в часовника. Минаваше дванайсет.

— Очакваш ли някого? — попитах аз.

— Не, а ти?

— И аз не.

Отидох в антрето.

— Кой е? — попитах с глас, който би трябвало да разубеди всякакви крадци и похитители.

— Полицията на Чикагския университет. Търся Кейт Милхоланд. Водя един човек, който твърди, че е ваш приятел. Казвал се Стивън.

— Стивън кой? — извиках в домофона.

— Не отговаря.

— Как изглежда?

— Висок, към един и деветдесет, черна коса.

Отворих им и ги посрещнах на площадката. Ченгето наистина беше от охраната на общежитията, а мъжът с него — Стивън. Облечен бе само с костюм, а вън бе около нулата, от него течеше вода.

— Стивън! Какво се е случило?

— Нищо — отвърна вяло. — Излязох малко на въздух. Да помисля… Не усетих, че вали.

— Вървеше по „Дрексъл“ — поясни полицаят, без да скрива учудването си. — Искам да кажа, голям мъж е, но аз не бих тръгнал из тоя квартал сам, а съм въоръжен. Първо помислих, че е пиян, ама не миришеше на алкохол. Нямаше документ за самоличност и реших да го отведа в управлението. Тогава той предложи да се отбием тук. Вие сте щели да гарантирате за него.

— Разбира се, че гарантирам — побързах да потвърдя аз. — Благодаря ви и съжалявам за безпокойството. Приятелят ми има смъртен случай в семейството и напрежението му е дошло прекалено много.

— Ще се погрижите ли да се прибере у дома? — попита полицаят.

— Да, да. Благодаря ви. Много сте любезен.

Издърпах Стивън в антрето и затворих вратата. Дрехите му сутринта са изглеждали скъпи и изискани. В момента ризата му беше толкова мокра, че чак бе станала прозрачна и беше залепнала по гърдите му. Косата му беше вир-вода и се беше накъдрила. Устните му бяха посинели от студа и целият трепереше. Превръзката на челото му се бе просмукала от дъжда и се ветрееше отлепена на една страна, разкривайки шевовете. Нищо чудно че полицаят го е спрял.

Клодия надникна разтревожено, но аз й махнах да се прибере. Стивън сигурно и без това се чувстваше достатъчно неловко.

— Добре ли си? — попитах го аз.

— Студено ми е — измърмори, като потръпна още по-силно. — Не знам как съм могъл да изляза вън без палто. Изобщо не помислих.

— Няма страшно. Трябва само да свалиш тия дрехи и да пийнеш нещо горещо.

Заведох го в банята и пуснах врялата вода. Плочките се запотиха от парата и аз отидох в кухнята да направя чай. Когато се върнах с чашата, заварих Стивън да стои така, както го оставих и вцепенено да разкопчава ризата си.

Съблякох го внимателно, като дете, и го набутах под душа. Седнах върху тоалетната чиния и погледнах през матовото стъкло как стои неподвижен под струята. Притесних се, че шевовете му ще се намокрят.

По едно време той се размърда и прекара пръсти през косата си. Разтри лице и спря водата. Застанах пред кабината и го загърнах с хавлията. Чувствах се неудобно. Колкото и да е странно, никога не бяхме изпитвали достатъчна близост, за да възприемаме голотата си като нещо естествено.

Неочаквано Стивън ме привлече към себе си.

Аз се сепнах от светкавичната му възбуда, от яростната страст и от бързината, с която аз й откликнах. Ръцете, устните му пълзяха по цялото ми тяло — под широката ми риза, по охлузената кожа на лицето ми. Разпусна косата ми и зарови пръсти в нея. Вдигна ме на ръце, занесе ме до стаята и нежно ме положи върху смачканите завивки на неоправеното ми легло.

Още от най-първия път сексът ни със Стивън бе наситен с необуздани емоции. Денем бяхме сърдечни и дружелюбни, големият бизнесмен с адвокатката си, богатата наследница и нейният привлекателен кавалер, двама стари приятели, не съвсем близки, но преживели заедно доста неща.

В леглото бе коренно различно. В леглото всичко бе пламенност, дива страст, нестихваща жажда.

Тази нощ бе изпълнена с някаква специфична тръпка. Любихме се дълго и разгорещено, на разсъмване започнах да се унасям, но Стивън отново протегна ръце към мен. Изтощението надделя едва с първите утринни лъчи, прокраднали се през ръба на пердетата, когато светлината падна на бледи струи върху разхвърляните ми дрехи по пода.