Джини Харцмарк
Безумно разследване (17)

Глава шестнайсета

Събудих се по-рано, отколкото бе нужно на тялото ми, но по-късно от планираното. Елиът си бе тръгнал някъде в малките часове, след като разпределихме дългия списък от задачи. Заспах с увереността, че лека-полека след някой и друг ден ще успеем да открием уликите, които ще ни отведат до убиеца на Гретхен. Уви, времето бе най-дефицитната стока в нашата игра.

Наплисках си лицето и се насилих да обуя анцуга и маратонките. Казват, че в Чикаго има два вида климат — зима и август. Е, не беше август. Ледените капки полепваха по мен, разтопяваха се и се стичаха като смразяваща пот. Хубавото беше, че за първи път онези части от тялото ми, които влязоха в стълкновение с Вито, не напомняха за себе си с всяко движение.

Излязох на алеята за велосипедисти покрай езерото и поех към Маккормак Плейс на шест километра и половина. Тичах по навик, а и за да отпъдя ужасяващите версии за смъртта на Гретхен, които бистрихме с Елиът снощи. Имах чувството, че съм попаднала сред някакъв хаос. Елиът успя да ме убеди, че на този свят всичко може да се случи, че това е злокобно място, с още по-злокобни тайни, където нормалното държание и учтивостта са само умело прикритие за сребролюбието и злобата, които са истинската същност на нещата; място, в което властва фалшът.

Когато се върнах вкъщи, от прага ме посрещна аромат на свеж босилек и хрупкаво тесто. Заварих Клодия в кухнята, тъкмо отваряше кутията с огромна пица от „Едуардос“. Беше със спанак и салам — любимата ми.

— Закуска за шампиони! — възкликнах ентусиазирано.

— Една от санитарките работи като чистачка в „Едуардос“. Доколкото разбирам, ще делим, така ли?

Отворих шкафа и взех две чинии, които минаваха за мити. Клодия разряза парчетата и ги сервира, а аз бръкнах в дъното на хладилника за две диетични коли.

— Как е в болницата? — попитах.

— Нищо особено, ако не броим един застрелян с арбалет.

— М-м-м… Хитро.

— Честно казано, беше зоологическа градина. Имам чувството, че цялата болница се беше изсипала да позяпа сеира.

— И оправи ли се?

— Кой?

— Оня с арбалета — поясних аз и за пореден път си зададох въпроса дали наистина се иска чак толкова акъл, за да станеш доктор.

— А, той ли? — отговори Клодия с пълна уста. — Той умря.

— И щом е умрял, какво пък е имало за гледане?… Мислех, че вие се вълнувате, само когато нещастникът, попаднал в ръцете ви, вземе че оживее.

— Май не умря веднага. Но това е изключително рядко срещан случай. Нашето интензивно отделение е от най-добрите в страната. За един уикенд през нас минават повече ранени, отколкото за цяла седмица на бойното поле. И представи си за първи път пристига прострелян с арбалет. Мислят да го впишат в архивите на интензивното отделение.

— Ама че налудничав свят! — заключих аз и вдигнах във въздуха кутията с ко̀ла.

— Да пием за това! — рече Клодия и си чукнахме кутиите.

Телефонът иззвъня. Аз вдигнах. Беше Черил.

— Кейт, идвай веднага!

— Чакай да отгатна. Гутман ще ражда!

— Не, сериозно, Кейт! Помниш ли онзи факс?

— Естествено. Казвай!

— Разбрах на кого е.

— И на кого е?

— На Едгар Айкел.

 

 

Счупих всички рекорди за време по завоите на Лейк Шор Драйв. Лъкатушех на зигзаг между колите, облегната върху клаксона. Когато влетях в офиса, заварих Черил да ме чака пребледняла в кабинета ми.

— Кажи как точно разбра — произнесох с неестествено спокойния си глас — признак, че съм изпаднала в паника.

— Днес дойдох много рано да помогна на Боби с един материал за Джим Ханифин. Снощи имаше среща с ново гадже и й казах да си ходи, а пък на сутринта заедно ще го натракаме на компютъра; на Ханифин ще му е все едно, стига да е на бюрото му, като пристигне. Та вече бях въвела моята част и чаках Боби да свърши нейната, за да обединим файловете и да ги пуснем да се печатат. Тогава ми хрумна да пробвам отново с факса и се обадих на производителите на нашия апарат. Обясниха ми, че е възможно машината да се програмира така, че да не дава информация за фирмата. Затова реших, че щом няма да получа отговора по електронен път, ще трябва да го изтръгна от някой жив човек. Направих фалшива заглавна страница от бланка на „Азор“. Писах, че изпращам седем страници и за обратна връзка сложих твоя номер, но не през централата, а на директната линия. Измъкнах няколко стари документа от папката на „Азор“ и пуснах три страници. После седнах на твоето бюро и зачаках. След десет минути телефонът звънна. Беше някаква секретарка, представи ми се и каза, че от факса липсват четири страници. Аз започнах да й хленча каква шефка имам, как ме кара да й работя денонощно и по три пъти на ден да й нося ядене. Забаламосах я, а тя ми се оплака, че била нова, но нейният шеф също бил голямо говедо, та вече мислела да напуска. И тогава ми каза името: Едгар Айкел.

— Сигурна ли си.

— Няколко пъти ми го повтори.

Аз мълчах.

— Този факт май не те ощастливи — обади се след известно време Черил.

— Чудесно си се справила.

— Да ти донеса ли кафе? Или може би нещо по-силно. Струва ми се, че имаш нужда.

Погледнах си часовника.

— Само кафе. После искам да откриеш Гутман и да му предадеш, че трябва да го видя веднага. А сега вземи това. — Извадих от портфейла си картата от „Нойман Маркъс“ и й я подадох. — Като свършиш, бягай да пазаруваш.

— Кейт, значи не е било шега!

— Естествено, че не.

Черил взе картата и внимателно я сложи в дланта си, като че ли можеше да гръмне или още по-лошо, да се окаже заразна.

— Какво да си купя?

— Каквото желаеш. Всъщност, мисля си, че няма да е зле да им видиш сметката на кожите. Харесай си нещо и си го купи.

— Кейт, много ти благодаря… — заекна тя.

— Заслужи си го, Черил.

Тя изчезна, като се сдържаше да не затича.

Приятно е да си щедър. Приятно е да можеш да си го позволиш.

След минута тя се върна с кафето и ми съобщи, че Гутман е в „Азор“ на заседание със Стивън, Брайън Гулд и няколко от директорите.

Обадих се на Ричард Хумански и му казах, че до половин час ще съм там и имам нещо много спешно за Гутман и Стивън. След това изпратих един от куриерите да ми купи дрехи.

Трийсет минути по-късно седях в таксито, облечена в небесносин костюм — шит като за монахиня в офис, както се изразяваше майка ми за моите дрехи, макар че обичайната ми делова униформа изобщо не бе чак толкова скована. Днес обаче реших, че точно такъв мрачен, лишен от сексапил тоалет подхожда на лошата новина, която се канех да съобщя.

 

 

Реакцията на шефа бе светкавична и безмилостна. Помолих Ричард да го измъкне от кабинета на Стивън и ние се свихме до копирната машина в един ъгъл да поговорим. Подредих документите от пликовете на Гретхен върху още топлия капак, но Гутман разби на пух и прах набързо скалъпената ми версия с довода, че предположенията ми са погрешни, фактите — само някакви си догадки, а поведението — абсолютно непростимо.

С цялото спокойствие, на което съм способна, аз му изложих тезата си, все едно че се намирах пред най-враждебните съдебни заседатели. След като си направи удоволствието да обори всичките ми аргументи, да ги ръчка и чепка отвсякъде, Гутман стисна рамото ми и заяви:

— Хайде, отиваме да кажем на момчетата.

„Момчетата“ бяха Стивън, Брайън Гулд, още някакъв сухар от Първа Нюйоркска банка с риза по поръчка, Тъкър Суийт и Дик Портър — беловлас пионер в индустрията и най-новия член на управителния съвет. Те се бяха разположили небрежно из просторния кабинет, като отпред, до голяма бяла дъска стоеше Брайън Гулд с маркер в ръка.

— Съжалявам, че те прекъсвам, Брайън. Надявам се, че всички познавате моята сътрудничка, Катарин Милхоланд — обяви Гутман.

Стивън ни изгледа в почуда. От нощта след погребението не се бяхме срещали. Видът му бе ужасен.

— Кейт е открила някаква информация, която бих искал да споделим с вас. Излишно е да ви напомням, че нищо от това, което обсъждаме сега, не трябва да напуска тази стая.

Не се впуснах в подробности как точно съм стигнала до изводите си. Само представих твърдението, че някой е предавал поверителна информация от „Азор“ на Едгар Айкел и показах копията от документите, открити под матраците на Гретхен. Лицата насреща ми осезаемо посърнаха.

— Някакви предположения кой е бил изпращачът? — опита Дик Портър.

— Екипът ни от частни детективи работи по този въпрос — отговорих самонадеяно аз и си помислих за припряното съобщение, което оставих на Елиът. — Сигурна съм, че до утре по това време ще разполагаме с по-категорична информация — Увереността ми учуди и самата мен.

— Значи няма гаранция, че само това е стигнало до Айкел? — попита Гулд, като размаха тънката папка с копията.

— Не — рече Гутман, стана и пое нещата в свои ръце, — също така няма доказателство и че тези документи изобщо са изпратени. Би могло да има някакво съвсем безобидно обяснение. Съществува вероятност всичко да е било осуетено. Няма как да разберем, освен ако не питаме Айкел. От друга страна… — Гутман млъкна театрално. — Смятам, че ще бъде глупаво да си затворим очите пред факта, че в нашия лагер има предател.

 

 

В продължение на два часа те разнищваха проблема, изпратиха да им донесат обяд и напитки и продължиха да обсъждат абсолютно всеки вариант — от съд за Айкел до изпращане на подвеждаща информация по факса. Никой не ми каза да си тръгвам, така че аз си стоях и слушах. Досега не бях виждала Брайън Гулд в действие и се възползвах от шанса да се полюбувам на мълниеносната му мисъл и инстинкта на пантера. Сърцето ми обаче тръпнеше за Стивън. Той изглеждаше сякаш някой е изтръгнал земята под краката му. Хрумна ми дали не си мисли, че този някой съм аз.

След като съвещанието свърши, аз поизостанах, докато всички се разотидат. Първите думи на Стивън бяха къде съм открила документите.

— У Гретхен — произнесох шепнешком в желанието си да смекча лошата новина.

— За какво са й били?

— Като разбера, ще ти кажа.

Той взе ръцете ми в своите и се взря в очите ми.

— Моля те побързай, Кейт! Не знам още колко мога да издържа.

Отбих се в стаята на Ричард Хумански, за да се обадя по телефона. Набрах номера на родителите ми и се наежих за разговор с майка ми, но чух гласа на госпожа Мейсън.

— От няколко дни са извън града — рече тя. — Госпожа Милхоланд каза, че сестра ти трябва да се махне за малко оттук, затова решиха да посетят госпожа Прескот.

— Баба ми! В Палм Бийч?… — Погледнах към Ричард. Чудно какво ли си мислеше.

— Да, госпожице Кейт. Един приятел на баща ти ги закара със самолет. Довечера се връщат.

— В колко часа?

— Майка ти се обади сутринта и заръча вечерята да е готова за седем.

— Седем? Я сложи един прибор и за мен.

— Ама ти сигурна ли си? — усъмни се готвачката. — Знаеш как майка ти мрази изненадите.

Уверих я, че съм сигурна, затворих и станах да си вървя. За моя изненада на прага стоеше Тъкър Суийт; мислех, че си е тръгнал. Престори се, че замахва да ме удари с юмрук в корема, а леко ме щипна по брадичката. Правеше този номер, откак го помня.

— Да ти кажа, Кейт, понякога ми е трудно да си представя, че ти си онова ревящо същество, което не ни остави да чуем и една дума от кръщенето.

— Оттогава не съм си затворила устата.

— Такава ти е работата. Ужасна работа.

Кимнах. Нямах какво да отговоря.

— Чух те, че довечера ще ходиш при родителите си. Мога ли да те закарам?

— Ще ми се да съм с моята кола.

— В такъв случай предай им много поздрави. И не се тревожи толкова. Всичко ще се оправи.

 

 

Докато се движех на север към Лейк Форест, бях изпълнена с някакво необяснимо смътно предчувствие. Имах усещането, че стоя в тъмното и чакам някой да светне лампата, но това, което ще се разкрие пред очите ми, ще бъде отвратително.

Задният вход бе задръстен от куфари и Рокет изтопурка на слалом за своя ревматичен, но повече от любвеобилен поздрав. Госпожа Мейсън се суетеше в последни приготовления на вечерята, а Гладис и Джуъл — две от камериерките, чакаха да дойде време за сервиране и внимаваха да не й се пречкат в краката.

— Добър вечер, госпожице Кейт — произнесоха и двете в хор.

— Ох, как хубаво мирише! Какво ще ядем?

Втурнах се към огромната печка с осем котлона, за да надникна, а госпожа Мейсън се направи, че ме удря през пръстите с дървената лъжица.

— Да не си ми пипнала гозбата! — смъмри ме тя.

— Твоята гозба? Това е моята вечеря — подразних я на шега.

— Докато е в мойта кухня, си е мойта гозба — отсече с вечната си желязна логика. — Но само за да ме оставиш спокойно да си изкарвам хляба, ще ти кажа, че е телешки котлети с гъбен сос, диворасъл ориз и аспержи от градината на госпожа Прескот, специално донесени чак от Флорида.

— Майка ми изпадна ли в ярост като й каза, че идвам за вечеря?

— Ще изпадне и още как, ако Раул не дойде незабавно да качи тия куфари в стаята й. Гладис, намери го и му кажи на секундата да си домъква мързеливия кафяв задник.

Напуснах вдъхващата спокойствие атмосфера на добродушни закачки и тръгнах по дългия тесен коридор със стъклени шкафчета и долапи за провизии, водещ към трапезарията. Масата беше ослепителна с колосаната бяла покривка и изобилието от костен порцелан. В средата имаше украса от орхидеи. Чух отривистите стъпки на майка ми по мрамора в централното фоайе.

— Майко?

— Къде си, Кейт?

— Ето ме.

Застанах до нея под витата стълба, близо до мястото, където Стивън удари Едгар Айкел. Майка ми критично изучаваше отражението си в позлатеното огледало. Видях и себе си зад нея и веднага долових разочарованието й от сравнението. Приликата беше безспорна, но аз нямах бижута, грим, все още бях с монашеския син костюм, който Лайън ми бе избрал от „Братя Брукс“, а косата си не бях пипала, откак я защипах с фибите сутринта в таксито на път за „Азор“. В замяна на това майка ми току-що бе приключила със своята фризура и в момента отново я доизкусуряваше.

— Знаеш, че имаме официален вход за посетители — отбеляза сухо тя. — Изпратих Раул да запали външното осветление, а той ми каза, че вече си влязла през задната врата. — Тя млъкна, за да си сложи още червило.

През целия си живот не бях видяла майка ми да изглежда по друг начин, освен безупречно. Дори и в нощта, когато завариха брат ми обесен в гаража, косата й не се разроши.

Красотата, учеше ме тя в задушевните моменти на ранното ми детство, е точно толкова въпрос на добри навици и усърдни грижи, колкото и на природна даденост.

Така и не намерих основание да не й повярвам. Просто никога не се почувствах достатъчно мотивирана, за да последвам съвета й.

— Здрасти, тиквичке! — обади се баща ми от стълбите. Червендалестото му лице вече бе грейнало от джина в ръката му. — Много приятна изненада…

— Чакаме дъщеря ти, както обикновено — отсече майка ми и погледна нервно към горния етаж. — Едуард, моля ти се, иди в библиотеката и й се обади. Кажи й, че всички стоим и я чакаме, за да отидем на вечеря.

— И аз ще дойда, татко — обадих се аз и тръгнах след него, тъй като не желаех да оставам насаме с майка ми.

Налях си скоч с лед от количката с напитки, а баща ми се обади в детската стая.

— Слиза — рече той след като затвори слушалката. — Да знаеш, тиквичке, сестра ти никак не е добре покрай всичко това с Гретхен. И пътуването до Палм Бийч не помогна. Добре че се сети да дойдеш. Бет има нужда да е със семейството си.

Вечерята бе мъчително изпитание. Татко се бе подредил още преди първата чаша вино. Майка ми — великолепната домакиня, която се слави с умението си да развлича гостите с всевъзможни весели историйки, явно смяташе, че собствените й дъщери не заслужават подобно усилие. По време на трите блюда тя изнесе бодра, но излишно многословна реч за онези от съученичките ми, които наскоро бяха родили, бяха се развели или бяха подложили телата си на липосукция. Бет унищожи всичко пред себе си без да обели дума, като намусено наблюдаваше сцената през кичур сплъстена коса.

— Казах на госпожа Мейсън, че тази вечер няма да има нужда от десерт — обяви майка ми и я стрелна с недвусмислен поглед.

— Качвам се горе — съобщи Бет, пусна салфетката си на масата и буквално излетя навън.

— С баща ти ще пийнем бренди в библиотеката — продължи майка ми към мен. — Надявам се Раул най-после да се е справил с камината. Вече и най-елементарните неща не му се удават. Дори и пещерняците са успявали да си накладат огън… Можеш да се присъединиш към нас, ако желаеш, но предполагам, че нямаш търпение да се върнеш в офиса.

— Мислех да постоя малко при Бет.

— Много добре, но няма да споменаваш нито дума за Гретхен Азорини. Доктор Уейнгарт ще провежда терапия. В никакъв случай не трябва да се разстройва. Ясна ли съм?

— По-ясна не би могла да бъдеш — заявих най-откровено.

 

 

Почуках леко на вратата на Бет.

— Кой е? — чу се отвътре напрегнат глас.

— Аз съм. Кейт.

Сестра ми ме пусна да вляза и веднага затвори след мен. В кристален пепелник до леглото й димеше цигара с хашиш.

— Бет, ти си луда! Как можеш да пушиш такива неща тук! — възкликнах аз.

— Постоянно го правя. Страхотно е. Братът на Раул ги носи от Гватемала. Искаш ли да си дръпнеш?

— Не, благодаря ти. Трябва да се връщам в града. Как беше Палм Бийч?

— Адски вълнуващо. Като да гледаш риби да се чукат.

Запитах се дали речникът й постига желания ефект върху доктор Уейнгарт, или може би за него има друга, по-войнствена тактика.

— Какво правихте?

— Родителите играха голф, а аз стоях вкъщи и съзерцавах как баба Прескот реди пасианси и се налива, докато изпадне в несвяст. Вечер те ходеха на гости на семейство Ван Хутен, а аз се шибах с шофьора.

— И биваше ли го? — обърнах го на шега аз.

— Нали знаеш — подхвърли безизразно тя, — направиш ли го с черен, няма връщане назад.

Настъпи мълчание. Не знаех какво да кажа. Накрая реших да пробвам с директния подход.

— Бет, имам нужда от помощта ти.

— За какво? — попита тя с тих, сподавен глас.

— Мисля, че има голяма вероятност Гретхен да е била убита от човек, когото е познавала.

Очите на сестра ми се разшириха.

— Никой неин познат няма да я изнасили и удуши — рече тя.

— Срещнах се с доктора, който е извършил аутопсията. Според него се е случило нещо друго. Гретхен взимала ли е кокаин?

— Гретхен? Никога! Тя не се докосваше до наркотици. Казваше, че инсулинът й стига.

— Докторът обясни, че в известен смисъл именно инсулинът я е убил.

— По никакъв начин не би могла да сгреши с дозата. Винаги ужасно внимаваше.

— Да, разбрах. Но той смята, че Гретхен си е сложила обичайната доза, обаче не е успяла да намери нищо за ядене. Починала е от хипогликемия.

— Нищо не разбирам.

— Тя е отишла във вилата на баща си в Уисконсин, за да се срещне с някакъв мъж. Той я е изиграл. Гретхен е влязла да се къпе и си е била инсулина. Само че като излязла, него вече го е нямало. Също и храната. И колата. Оставил я е да умре.

— О, не! — Отново сподавеният шепот.

— Бет, ти трябва да ми помогнеш да открия кой е той. Не можем да позволим да му се размине безнаказано.

— Не, не го вярвам! — Гласът й се извиси като пара в кипящ чайник. — Не, не! Не вярвам! Не е възможно!

— Бет, трябва да ми кажеш всичко каквото знаеш!

— Майко! Майко! — разкрещя се истерично тя.

Майка ми нахлу в стаята с маршова стъпка и ме изгледа смразяващо.

— На секундата напусни къщата! — процеди през зъби. — Забранявам ти да идваш тук и да разстройваш сестра си.

— Майко, ти само влошаваш нещата. Ако не съм аз, ще бъде полицията.

— Как смееш да ме плашиш, че ще докараш полиция в тази къща! Махай се!

Махнах се. Реших, че ще пробвам отново малко по-късно. Родителското чувство на майка ми не е по-дълго от това на комарите. През нощта има достатъчно време за още един опит.

— Оставям ви двечките — казах аз и се измъкнах през най-близката врата.

Озовах се в банята на Бет. На умивалника видях шише валиум, предписано от доктор Уейнгарт и го пуснах в джоба си. Бързо пресякох тъмната стая за гости и поех към задното стълбище. Хрумна ми да изведа Рокет на разходка, докато майка ми се оттегли в спалнята си. Приспивателните бяха в джоба ми, така че бе все едно колко дълго ще се наложи да чакам. После ще се промъкна отново при Бет и ще опитам по друг начин.

Почти бях слязла до долу, когато ме осени нова идея. Спрях и се озърнах, след това бавно се върнах обратно в празната стая за гости — стаята точно до тази на Бет, стаята, в която спеше Гретхен при честите си посещения тук и където е прекарала нощта преди да замине за срещата с убиеца си.

През банята се чуваше хлипането на Бет и равният глас на майка ми, която я успокояваше неумело и неособено убедително. Предпазливо затворих вратата след себе си, но не посмях да светна лампата, за да не ме усети, че все още не съм си тръгнала.

Осветлението в гардероба хвърляше меки отблясъци из стаята и напълно ми стигаше. Клекнах и пъхнах ръка под матрака. Обходих го целия, докато в един момент пръстите ми усетиха нещо твърдо. Издърпах го бавно. Поредният голям бежов плик.

Занесох го в гардероба и там, сред висящите в найлони летни рокли на майка ми, го отворих. Първото, което изпадна, бе декемврийският брой на списание „Булка“ — дебел колкото телефонен указател на малък град. Имаше още един плик — документи на „Азор“. Сред тях бяха текущите балансови отчети и банкови извлечения, предвиждания за паричния поток, извадка от материала, който лично бях подготвила за Стивън с процедури срещу изкупуването, последната справка с подробни финансови разбивки за изследователския проект по създаването на изкуствена кръв. Всичките бяха фотокопия, но имаше и една тънка папка, от която дъхът ми секна и тялото ми се разтърси като от електрически ток. Диагонално върху заглавната страница, с почерк, който познавах, но в момента не можех да се сетя откъде точно, бе написано:

Едгар,

Надявам се това да ти помогне да определиш реалистичен таван за окончателната цена в офертата. Дик Портър ще бъде в чужбина до втори декември, което идеално се връзва с намерението ти на трийсети да обявиш изкупуването.

Нямаше подпис.

Натъпках всичко обратно в плика, притиснах го към гърдите си и хукнах отново по задните стълби. Пресякох коридора с шкафовете за провизии, после кухнята и нахълтах при Рокет. Грабнах някакво палто от закачалката зад вратата, навлякох го, сгънах плика на две и го пъхнах в големия външен джоб. Рокет пристигна и задуши въздуха около мен, предвкусвайки разходката.

— Хайде, старче — подканих го аз и му отворих.

Гмурнах се в мрака, а мислите ми запрепускаха като бесни. В джоба имах неопровержимото доказателство, че някой е предавал на Едгар Айкел поверителна и изключително важна информация за „Азор“ и че Гретхен е била в течение. Според „ченге сто и едно“ този факт означаваше мотив. Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите. Трябваше да се свържа с Гутман. Трябва да го обсъдя с Елиът. Но първо трябваше да опитам още веднъж с Бет. Вече бях съвсем уверена, че знае повече, отколкото казва.

Рокет пое към гърба на къщата и закуцука пред мен по дървените стъпала към плажа. Имаше пълнолуние и светлината стигаше точно колкото да виждаме къде вървим. Грохотът на вълните ми подейства успокоително. В мразовития въздух се рееха чайки. Градът проблясваше в далечината като диамантена огърлица.

Така и не чух приближаващите се стъпки.

Първият удар бе насочен към главата ми, но ме улучи в ключицата. Беше нещо тежко, завъртяно със замах. Усетих как костта изхрущя и се свлякох на колене. Видях черната сянка да се надига за втори удар. Помъчих се да се изправя, за да хукна, но мъжът ме сграбчи за косата. Ритнах го с все сила в коленете и се опитах да докопам лицето му, но ноктите ми потънаха във вълнена маска за ски. Вкопчих се в нея, промуших пръсти в дупките за очите и започнах да дера. Той ме стисна за гърлото. Понечих да извикам, но излезе само жалко, задавено гъргорене.

Опитах се да махна ръцете му, но не успях. Захапах го яростно, но щом почувствах вкуса на кръвта, се изненадах от собственото си ожесточение. Болката обаче го разсея само за миг. Нападателят ми бе висок горе-долу колкото мен, но по-силен и по-тежък. Спомних си думите на доктор Ярброу, че изнасилвачите обикновено удушават жертвите си. В моето обезумяло от ужас съзнание се прокрадна въпросът дали ще ме изнасили, или това става след умъртвяването.

— Не! — възпротиви се един глас в мен. — Не! Не!

Пред очите ми затанцуваха цветни петна, но съумях да ударя мъжа с глава под брадата. Зъбите му изтракаха едни в други, той изпъшка. Протегнах ръце към слабините му, но якето му беше прекалено дебело. Пусна ми шията, за да се отскубне от мен, а аз отново впих зъбите си в ръката му.

Той пак изохка и аз се извъртях, за да се откопча и да побягна, но мъжът отново сключи пръсти около врата ми и стисна. Усетих как силите напускат тялото ми. Заповядах на краката си да ритат, но те само се размахаха немощно. В далечината дочух нещо подобно на кучешки лай, сякаш идеше от нечий чужд сън. Мек плащ от тъмнина се спусна отгоре ми и плътно ме обви.