Джини Харцмарк
Безумно разследване (20)

Глава деветнайсета

По пътя дотам почти припаднах. Не бях позволила дори да се издума за успокоително, сега повече от всеки друг път имах нужда от хладен разсъдък, ала болката буквално ме остави без дъх. Когато се отпуснах на задната седалка в колата, цяла се тресях, а фланелката бе залепнала на гърба ми от студена пот.

Сребристото бентли на Антъни Азорини плавно потегли. Стъклата бяха матови и блиндирани, а шофьорът сигурно можеше да спре с врата си влак. На другата седалка от естествена кожа бащата на Стивън бе вперил мрачния си поглед право напред. Имах чувството, че орловият му профил е издялан от камък. Хубавичката русокоса сестра се настани до шофьора, което май доста му се хареса.

Булевард „Дан Райън“ ни отведе сред плетеницата от магистрали, опасващи града. Чикаго изникна пред очите ни внезапно, като гигантски нащърбен диамант, инкрустиран в черната нощ. Този град винаги успяваше да ме разчувства, особено когато бе окъпан в светлина.

Придвижвахме се гладко и безшумно покрай тъмните магазини в западната част на центъра Луп. Скитниците тършуваха из кофите за боклук или кротко се гушеха по входовете, почти невидими. Уличните лампи блестяха в коледна украса. Накрая минахме под издигнатите във въздуха жп релси и бавно спряхме до тъмнозеления навес на Университетския клуб.

Шофьорът отвори вратата на Антъни Азорини и зимата нахлу вътре яростна и пронизваща. Сигурно точно от такъв чикагски мраз е дошъл изразът, че студът хапе. Намирахме се в онази част на Луп, където се помещават офисите и съответно рядко се среща ресторант, който да сервира вечеря, а магазините затварят не по-късно от шест. Дългият една миля пищен нощен цирк, наречен Ръш стрийт бе едва на някакви си пет долара път с такси, но в делничен ден като днешния, когато симфоничният оркестър нямаше концерт и театър „Шуберт“ тънеше в мрак, човек като нищо можеше да си помисли, че се намира на обратната страна на луната.

Пати и шофьорът разгънаха взетата под наем инвалидна количка и под съкрушителния поглед на изпития портиер двамата внимателно ме положиха в нея. Въртящата се врата бе още едно препятствие и усетих, че дълбоките джобове на проядената от молци униформа с кадифена яка понатежаха и портиерът измъкна ключа за другата врата. Сетих се, че съм само на четири преки от офиса; струваше ми се цяла вечност откак не бях стъпвала там.

Фоайето с махагоновата ламперия и паркет от тъмен дъб си бе същото както винаги — тихо и сумрачно. От детството ми, когато баща ми ме водеше тук за обяд с дядо Коледа, нищо не се бе променило.

Аз членувах в няколко клуба, но в повечето изобщо не стъпвах. Посещавах само Университетския, защото независимо от арките на вратите и портретите на скръбни старци по стените, той не бе за богоизбрани. Всеки завършил колеж и готов да плаща скромната такса можеше да стане член. Това също бе и един от първите клубове в града, започнал да приема в редиците си и жени, без да гледа на тях с откровено отвращение. И макар да се акцентираше предимно върху факта, че е бизнес клуб за официални делови обеди и че в читалнята възрастните господа пиеха шери и обсъждаха пресата, игрищата за скуош бяха четиринайсет и човек винаги можеше да е сигурен, че ще има свободен коридор в басейна.

До асансьорите се издигаше гъста елха, която бе изпълнила градския въздух с боров дъх. На колоната между тях бе поставена витринка с напечатан график за събитията през декември, включващ обед с дядо Коледа и коледни песнопения. Имаше и съобщение, че господин Сайръс Рок е пропуснал да си плати вноските за два месеца и според правилника на Университетския клуб, членството му се прекратява. Весела Коледа, господин Рок.

Университетският клуб бе идеално място за тайна среща на високо равнище. Освен по обед, тук бе съвсем пусто и въпреки че имаше няколко стаи за преспиване, никой от малцината гости не е споменавал да е срещал жива душа след пет часа. Веднъж бях направила резервация на едни мои клиенти и те после ме обвиниха, че съм им уредила престой в моргата.

Антъни Азорини натисна копчето със стрелка нагоре и ние мълчаливо зачакахме асансьора. Когато звънецът оповести пристигането му, Пати завъртя количката и ме вкара на заден ход. Лъскавите алуминиеви врати се плъзнаха безшумно пред мен и аз чак сега имах възможност да се огледам.

Картината бе далеч по-ужасяваща, отколкото си представях. Лявата ми страна с двайсет и деветте шева бе жестоко подута. Приличах на кривунделест синьо-черен пъпеш с коса. Изпълних се с надежда, че поне имам шанс да произведа нужния ефект върху членовете на управителния съвет.

Асансьорът ни стовари на четиринайсетия етаж. Антъни Азорини задържа вратата, а Пати започна да се бори с количката, която се бе заклещила в прагчето. Точно в този момент другият асансьор звънна и от него се изсипа цяла тумба народ. Пати най-после успя да ме изтика навън и едва не ме блъсна в Едгар Айкел.

Аз подскочих, все едно видях мъртвец.

От обявяването на корпоративната война, Айкел бе фокусът на нашата омраза и яростен хъс за победа, но в същото време той се бе превърнал в някаква фикция. Почувствах се съвършено неподготвена за среща с него лице в лице — гърлото ми се сви конвулсивно и дланите ми се изпотиха.

Той килна глава на една страна и ме разгледа, като въртеше пурата в устата си с палеца и показалеца.

— Какво се е случило? — изтърси най-накрая. — Стивън Азорини и вас ли ви наби?

Преди да отвърна, той издаде някакъв звук, наподобяващ гърлен смях, завъртя се на пети и се отправи към заседателната зала в дъното на коридора. Антъни Азорини ни поведе в обратната посока.

Ричард Хумански и Джон Гутман ни чакаха прави пред двойната дъбова врата. Ричард сякаш се бе смалил, като че изсмукан от смъртоносна болест. Той отвори на Стария и отстъпи настрани, за да влезе. Чух гласа на Стивън — мощен и гневен, но Ричард хлопна вратата и ми препречи пътя.

— Ти трябва да изчакаш тук, Кейт — каза той.

— Какво става?

— Точно това щях да те питам — изръмжа Гутман. — Какво, по дяволите, си въобразяваш, че ще постигнеш с тия циркаджийски номера? И то без да се допиташ до мен!…

— Надявам се да накарам управителния съвет да отложи преговорите с Айкел — отвърнах с равен глас, все едно че въпросът не бе риторичен.

— В такъв случай ще ти кажа, че си играеш с огъня, но аз няма да ти служа за пожарогасител.

От асансьора в далечината слезе нова група от хората на Айкел. Явно се готвеше пленарно заседание.

— Те дори няма да те пуснат вътре — заяви с всезнаещия си тон Гутман. — Стивън и Брайън от половин час приказват. Работата не отива на добре.

Нито имах сили, нито желание да поддържам разговора, така че просто си стояхме и чакахме. Приглушеното осветление и тъмната ламперия в коридора ми действаха потискащо. От време на време в напрегнатата тишина се извисяваше глас, но тежката врата поглъщаше думите. На няколко пъти от заседателната зала в другия край се чу далечен смях. Отборът на Айкел предвкусваше победата.

Най-накрая Стивън излезе. Беше само по риза и под мишниците му се бяха образували два мокри полумесеца. Лицето му бе мрачно и непроницаемо.

— Не желаят да те изслушат — каза ми той. — Според тях, само си придаваме важност, за да спасим достойнството ми. Смятат, че си дошла тук от лични съображения. Не им пука кое е справедливо и кое не, какво се е случило или какво е щяло да се случи. Иска им се вече да приключат с тази история.

Изглеждаше отчаян и отвратен. Аз обаче не бях на себе си от ярост. Не се бях домъкнала от другия край на града, за да ме върнат на вратата. Готова бях да използвам абсолютно всички средства и нищо не можеше да ме спре.

— Извикай за малко Тъкър — казах на Стивън.

След минута кръстникът ми се появи. Лицето му бе изопнато, ръцете му бяха натикани дълбоко в джобовете. Играта бе загрубяла, а той бе само по елегантните финтове. Сякаш го бяха домъкнали насила.

— Кейт, моля ти се, не ме замесвай в това! — удари го на молба той. — Краят си е край. Няма смисъл. Би било… недостойно. Не позволявай чувствата ти към Стивън да замъглят разума.

— Искам едно да им кажеш на твойте приятелчета вътре, Тъкър — произнесох жлъчно. — Подготвила съм им адски интересна история. Биха могли да я чуят първи, а биха могли и да я прочетат в „Хералд Трибюн“ утре сутринта. Хич не ми дреме кое ще предпочетат. Тяхна си работа.

Три минути по-късно вратите зейнаха пред мен и Стивън махна на сестрата да ме вкара вътре.

 

 

Лъскавата заседателна маса бе заобиколена от навъсени лица. От едната страна седяха акционерите, повечето учени и съратници на Стивън, пред които той бе открил нови хоризонти и които бе възнаградил пребогато. Сега те седяха като провинили се калпазани и се озъртаха неспокойно под безжалостния поглед на своя възпитател. Умишлено или не, той бе пуснал в употреба цялото си излъчване, за да притисне до стената именно тези, на които най-безрезервно бе вярвал. Да се каже, че атмосферата бе напрегната, би било направо лъжа.

Антъни Азорини разбира се също седеше на масата, както и Джеф Басман от отдела за попечителски фондове на „Калахан Рос“, явно за да представлява собствеността на Гретхен Азорини. Естествено и Джоуи бе тук. Усетих, че Вито ми липсва.

Срещу тях се бяха разположили членовете на управителния съвет. Стивън седеше най-близо до мен, отдясно, после следваха Дик Портър, Карл Суенсен, Питър Чоу, физикът Ейдриън Каулинг, банкерът Юджин Уолдмън и най-накрая Тъкър Суийт.

Прав, начело на масата, стоеше Брайън Гулд и обясняваше нещо, но аз не му обърнах внимание. Интересуваха ме директорите. Внезапно ме осени мисълта, че са се подредили точно като на снимката от годишния отчет.

Снимката!

За миг всичко замръзна — дишането ми, гласът на Брайън Гулд, дори пулсиращата болка на тялото ми. Изведнъж проумях защо Гретхен така ревностно е пазела снимката с техните образи. Искала е да има за спомен само един от тях, единствено той е бил важен за нея. Останалите са служели за камуфлаж.

Приземих се отново в стаята и се върнах в действителността. Стивън ме докосваше по рамото, за да ми подскаже да започвам. Нямах представа как да действам. Стиснах го за ръката.

— Каквото и да стане, подкрепи ме! — прошепнах настойчиво и обходих с очи лицата около масата. Погледите на всички бяха устремени в мен. Косъмчетата на врата ми щръкнаха перпендикулярно.

Яростта е превъзходна упойка. Страхът също. Това е единственото обяснение, което мога да дам за силата, обладала ме в тази секунда.

— Уверена съм, Стивън ви е съобщил по каква причина напуснах болницата, въпреки строгата забрана на лекарите и дойдох тук, за да говоря пред вас. Не възнамерявам да ви агитирам срещу сделката с Едгар Айкел. Не възнамерявам да ви изнасям лекция по корпоративни финанси. Дойдох тук, за да ви помоля само за едно — малко време… Имам всички основания да твърдя, че Едгар Айкел е купувал поверителна информация за „Азор“ и я е използвал противозаконно за целите на изкупуването. Доближавах се твърде близо до човека, предоставящ тази информация и този човек се опита да ме убие.

— Всичко това е много интересно, госпожице Милхоланд. — Дик Портър смутено се покашля. — Не бих желал да сметнете въпроса ми за проява на недостатъчно съчувствие към вашето страдание, но господин Суийт ни уведоми, че сте била нападната от крадец. Какви са вашите аргументи да смятате противното, освен дълбокото ви желание вашият приятел да остане президент и изпълнителен директор на фармацевтичната компания „Азор“?

— Гретхен Азорини е открила кой изпраща информацията на Айкел. Тя беше убита, за да й бъде затворена устата. Щом аз обявих, че се доближавам до истината, предателят направи опит да затвори и моята.

— Чували сме истории за адвокати, готови на всевъзможни жертви в името на клиентите си, но този спектакъл надхвърля и най-болното въображение — заяви Портър с нещо средно между съжаление и погнуса. — Ние всички си даваме сметка за вашето здравословно състояние и оценяваме лоялността ви към доктор Азорини, но откровено казано, историята ви е трудна за вярване. Господин председател, предлагам управителният съвет да пристъпи към гласуване на доброволното сливане с Едгар Айкел и да обяви незабавно начало на преговорите.

Стивън ме погледна.

— Чакайте! — извиках умолително. — Доказателствата ми може и да не са достатъчни за господин Портър, но вестникарите ще наддават за тази моя история и всички ще затънете до ушите в кал.

— Не смятам, че управителният съвет трябва да търпи подобни заплахи — обади се възмутен Тъкър Суийт.

— Имам само една молба. Да гласувате отсрочка. Ако мнозинството е убедено, че нямате нужда от нея, на минутата ще извикаме Едгар Айкел и преговорите ще започнат. Но моля ви, поне го подложете на гласуване!

Стивън се изправи и предложи да се гласува отсрочка, после впи яростен поглед в Питър Чоу, докато накрая той послушно стана и го подкрепи.

— Няма нужда акционерите да напускат залата — продължих аз. — Ще го направим писмено. Ричард, раздай на всички директори по един бял лист. Господа, ще ви помоля да напишете дали сте съгласни с предложението на доктор Азорини преговорите с Едгар Айкел да бъдат отложени с четирийсет и осем часа. Отдолу сложете името си и сгънете листа на половина. Ние с Джон Гутман, като външни лица, ще преброим гласовете и ще обявим решението.

Ричард измъкна тесте листове и обиколи директорите. Гутман ме изпепеляваше мислено, бесен, че съм го изместила на заден план. За миг погледите ни с Антъни Азорини се срещнаха. Голямата ръка с разкривени пръсти подпираше главата му, а в пронизващите орлови очи играеше едва забележимо весело пламъче.

Директорите надраскаха набързо мнението си и сгънаха листовете. Тъкър Суийт плъзна своя към седящия до него, той го подаде нататък и така веригата донесе пред мен седем бюлетини. Въздухът пращеше от напрежение.

С Гутман се оттеглихме в ъгъла, разгънахме листовете и ги преброихме два пъти.

Резултатът бе пет на два срещу отлагането на преговорите. Дори Тъкър Суийт бе гласувал против. Стиснах неговия лист в ръка.

— Мълчи! — изсъсках на Гутман. — Не казвай нищо, само иди да викнеш Айкел.

— Кейт, според мен ти…

— Отивай! — изкомандвах аз.

Седяхме в пълно мълчание. Никой не ме поглеждаше. Айкел влезе триумфиращо. Забелязах как всички около масата трепнаха. Те може и да са искали Стивън да застане очи в очи с противника си, но никой не е възнамерявал да присъства на тази сцена. Айкел се беше надул, както правят ниските хора, когато са изпълнени със самодоволство. Стивън не се постара да скрие отвращението си. Гутман посочи на Айкел стола срещу Стивън.

— С пет на два гласа управителният съвет на „Азор“ отхвърли предложението за отлагане на преговорите — оповестих аз и Айкел се изпъчи още повече. — Но преди да пристъпим към преговорите, ще ви помоля само за още една минутка.

Гутман едва не ме уби с поглед. Обърнах му гръб.

— Господа, считам за необходимо да споделя с вас, че още от първия момент предложението на Едгар Айкел за закупуване на „Азор“ ме притесни. Имаше нещо съмнително. Първо, голяма част от акциите са в ръцете на хора, за които се очаква, че ще изпитват лоялност към Стивън Азорини и то на лична основа. — Огледах овчите физиономии около масата и продължих: — Второ, „Азор“ е високотехнологична, силно специализирана фармацевтична компания. Колкото и господин Айкел да повтаря, че няма да му е чак толкова трудно да наеме хора с квалификацията на доктор Азорини, през цялото време ми се струваше подозрително как от всички компании по света, господин Айкел е избрал именно тази, която далеч надхвърля неговия опит и познания.

Айкел не хареса думите ми, но не каза нищо.

Фиксирах с поглед един по един директорите. Най-после бях приковала вниманието им.

— Свърши твоята, приятел! — неочаквано избълвах с нескрита омраза по посока на Айкел. — Ще бъде истински късмет, ако ти позволят да продаваш дори и гърнета за ауспух… — Обърнах се отново към директорите: — Интересът на Едгар Айкел към „Азор“ би могъл да се обясни единствено с факта, че от самото начало всичко е било нагласено. Дори и идеята не е била негова. Пуснали са му въдица, която той не е имал сили да не налапа.

— Не смятам, че съм длъжен да слушам това! — избоботи той.

— Бих желала да ви покажа нещо — продължих, без да го слушам и махнах на Пати да ми донесе куфарчето. Извадих отвътре листа с безименното послание към Айкел в горния ляв ъгъл и го вдигнах във въздуха. — Това е формулярът на „Азор“ образец „Тринайсет-Де“, подготвен за Комисията по ценните книжа и борсите, той е един от множеството поверителни документи, изпратени на Едгар Айкел далеч преди обявяването на предложението за изкупуване. Внимателно разгледайте почерка и го сравнете с този тук.

Сложих на масата формуляра, а до него — импровизираната бюлетина на Тъкър Суийт. Нямаше съмнение, че ръката е била една и съща.

— Може и да го е написал, но не означава, че го е изпратил! — избухна Айкел. — Няма как да докажете никакви злоупотреби от моя страна!

— Вярно е. Дори и след като графологичната експертиза потвърди идентичността на почерците, доказателство, че документите са били изпратени, не съществува. Уверена съм обаче, че щом Комисията започне да търси връзка, бързо ще я намери. Невъобразимо трудно е да се прикрият финансови трансакции от мащабите, за които става дума тук. А обзалагам се, че и вие дори не сте се постарали да заличите следите. Нито за миг не сте предполагали, че някой може да тръгне да се рови. На кого ще му хрумне, че Тъкър Суийт ще продава компанията, която ръководи.

— Кейт, мила, ти не си добре със здравето — обади се с кротък глас Тъкър, — преживяла си душевна и физическа травма. Нямаш представа какво говориш. Спри, преди да си се изложила още повече.

— Вече не можеш да ме спреш, Тъкър! — срязах го свирепо. Настървението се надигаше в мен като атомна гъба. — Трябваше да ме спреш, когато бях в ръцете ти. Трябваше да ми видиш сметката, както направи с Гретхен. Сигурно ти е било мъчно, докато си я убивал. Все пак искрено си я харесвал. Открай време харесваш малки момиченца, нали, Тъкър? Повече те привличат само парите. Многото пари. Толкова да обичаш лукса! Сигурно само членството в клубовете ти струва цяло състояние. Уви, парите са на Юнис! Колко ли ти е унизително да трябва да ходиш при твоята кобила и да й напомняш за издръжката, после да отчиташ всеки цент. Колко ли си се мъчил, за да прикриваш похожденията си?… Затова се е наложило да се вдигаш чак до мизерната вила на Джоуи в Манеток, Уисконсин — толкова да е неуютно там, ама нали Юнис си завира големия нос във всяка сметка… Продажбата на „Азор“ е била твоят път към свободата. Сигурно добре си се спазарил с Айкел, за да оправдаеш риска, но пък и Айкел ще даде мило и драго да добави „Азор“ към своята империя. Ако си имаш фармацевтична компания, няма да шушукат зад гърба му, докато обядват с него в Йейлския или в Харвардския клуб, нали така? Той ще плати и майка си и баща си, за да сложи край на тия подигравки. Но когато Гретхен е научила, целият план е бил поставен на карта, нали? Изложила те е и на голяма опасност. Ако бъдеш разобличен, това ще е краят. Дори и да не се разбере, че сте любовници, веднъж името ти да бъде въвлечено в скандал с мошеник от рода на Айкел и вече няма да си добре дошъл в любимите ти клубчета. Не, богоизбраните не гледат с добро око на финансовите машинации, особено на незаконните. Нямал си избор, трябвало е да спреш Гретхен. И така, казваш й, че правиш всичко това заради нея. За да се отървеш от Юнис, са ти нужни пари. Положително не е било особено трудно да я убедиш. Ти умееш да убеждаваш. Вероятно всички прелъстители на деца го умеят. Останалото е било лесно. Диабетът й я е правел отчайващо уязвима. Не се е налагало да се стига до насилие и цапотии. Не се е налагало да се боричкате, както с мен по брега на езерото. Всеки ден животът й се е крепял на крехкото равновесие между инсулина и храната. От теб се е искало само да нарушиш баланса и тя буквално ще си умре сама. Но ти си искал да бъдеш сигурен, че тя ще се съгласи да дойде в Уисконсин. След като е научила за играта ти с Айкел, отношенията ви доста са се усложнили. Съвестта е почнала да я гризе. Раздвоявала се е между любовта към теб и отговорността пред семейството. Идеята за сватбата е била съвсем на място. Когато назрява моментът обаче се появяват разни пречки. Заседанието на управителния съвет закъснява заради лошото време на Ла Гуардия и ти си принуден да й се обадиш в последната секунда и да й кажеш да се качи на колата и да те чака направо там. Обаждането ти в къщата на родителите ми от офиса на „Азор“ е регистрирано в телефонната компания, а стенограмата на заседанието показва, че точно през това време ти си излязъл за малко. Двете коли също са проблем. Паркирате джипа на Гретхен пред супермаркета. На следващата сутрин ти си отишъл и си оставил ключовете на арматурното табло. Уви, никой не си го е харесал. Какъв малшанс! Ако го нямаше джипът, шерифът така и нямаше да свърже някакво изчезнало момиче от Чикаго с трупа, намерен край черния път около Манеток. Е, естествено, не си предполагал също, че на сцената ще се появя аз. Миналата седмица за малко не си получил инфаркт, когато пристигнах в офиса и заявих, че знам за изтичането на информацията и че всеки миг ще открия предателя. Изпаднал си в паника. Трябвало е да действаш. Знаеше, че вечерта ще ходя при родителите си. Чу телефонния ни разговор. Дори имаше наглостта да предложиш да ме закараш. Щеше да бъде толкова лесно… После, докато си ме чакал в тъмното, сигурно едва не си се побъркал от отчаяние. Но когато си ме видял на стълбите към плажа, не си знаел как да благодариш на късмета си. Лошото е, че не си свърши работата докрай, а? Какво, помисли, че вече съм умряла или кучето те изплаши?

— Нищо не можеш да докажеш! — възрази сподавено той. — Полицията твърди, че е бил крадец. Гутман каза, че имаш амнезия.

— Паметта ми се възвръща, представи си… Но ти имаш право. Не разполагам с доказателства за съда. Все още не. Но какво ще стане като сравнят твоето ДНК с това на спермата, открита в тялото на Гретхен Азорини, с космите в леглото и с кръвта по дрехите, с които бях облечена аз в нощта, когато пожела да ме убиеш.

— Нямам намерение да слушам това! — изсъска Тъкър и се изправи.

Антъни Азорини кимна към Джоуи, който на секундата се озова зад гърба му, хвана го за раменете и го натисна обратно върху стола.

— Покажи ми ръката си, Тъкър — казах аз.

— Нищо няма да ти показвам! — солна ми се той. — Утре сутринта ще говориш с адвокатите ми.

Джоуи го сграбчи за косата и удари главата му в масата. Чу се ужасяващ глух звън, от носа на Тъкър рукна кръв и върху огледалната политура се оформи гъста локвичка. Стивън изтича до тях. Джоуи ловко изви ръката на Тъкър назад, а той измъкна другата му ръка от джоба и бавно разви превръзката. После вдигна китката му във въздуха и я завъртя да я видят всички. Кожата бе червена, подута и разкъсана. Ясно се забелязваше полукръг, очертан от зъби. Моите зъби.

Изведнъж Тъкър скочи с всичка сила, отскубна се, блъсна Джоуи и Стивън на земята и хукна към вратата, а докато те се изправяха, за да го подгонят, ние седяхме и зяпахме като идиоти пред телевизора.

— Няма смисъл — каза тихо Антъни Азорини и се изправи. — Къде може да избяга?