Джини Харцмарк
Безумно разследване (14)

Глава тринайсета

Денят на погребението започна с немощно слънце, едва пробило декемврийския мраз. Почти през цялата нощ лежах и се мъчех да подредя откъслечните факти, до които се бях добрала. Кой е бил тайнственият приятел на Гретхен? За какво й е притрябвала секретната документация на „Азор“? Защо я е крила? Какво крие Джоуи?

Докато мозъкът ми се блъскаше с такива въпроси, Стивън се мяташе неспокойно до мен и чак призори заспа дълбоко, а аз се измъкнах от леглото и забързах към къщи. Срещата с Бил Фолър бе определена за седем часа, а погребалната церемония започваше в девет и половина и то в някаква църква из западните предградия, за която изобщо не бях чувала.

Улиците на Хайд Парк бяха невзрачни и пусти — като в изоставен град. С отдръпването на мрака проститутките и пияндетата се бяха промъкнали обратно в бърлогите, където прекарваха деня, оставяйки боклуците си на прищевките на вятъра. Другият Хайд Парк — професорите и студентите, докторите и чиновниците, тъкмо се разбуждаше.

Портиерът в блока на Стивън бе или твърде печен, или прекалено уморен, за да прояви някакво учудване, като ме видя как се отдалечавам в утринната дрезгавина само по памучен пуловер, долнище на мъжки анцуг с навити крачоли и елегантни обувки с висок ток. По улицата вероятно приличах на обикновена отрудена проститутка, която се влачи към къщи след тежка нощ.

 

 

Погребението на Гретхен Азорини бе грандиозно събитие. Църквата бе огромна — сводесто разточителство от сив мрамор, тук-там с игриви многоцветни стъклописи. Всички места на пейките бяха заети и опечалените изпълваха цялото пространство в дъното, дори и пътеките. Повечето вероятно никога не бяха виждали виновницата за това събиране, но бяха дошли, защото тя е внучката на Антъни Азорини. Целият клас от „Челси Хол“ също бе тук, включително и момичетата, които се смятаха за твърде готини, че да разговарят с нея. Бяха заели цели два реда, а униформите и чистите им коси блестяха.

Статуите гледаха отвисоко с тъжни очи и ми напомниха мечетата в стаята на Гретхен снощи. Въздухът бе натежал от тамян. Олтарът бе потънал в червени рози. Кървави, отблъскващо сладникави рози бяха обвили също и белия ковчег с онова, което допреди няколко дни бе Гретхен Азорини. Отгоре бе надвиснало грамадно разпятие. От раните на огромния Христос се стичаше кръв, а тръненият венец се забиваше в челото му, безмилостно и вовеки веков.

Службата ми се стори безкрайна. Свещеникът в черно расо под белите одежди, момчетата с тамянниците, музиката на Бах иззад резбования параван и накрая мъката и изтощението ме разтрепериха. До мен Стивън стоеше абсолютно неподвижен, лицето му бе застинало в маска от стаена скръб. Отзад отекваше тихият плач на момичетата от „Челси Хол“.

Когато службата свърши, мъжете понесоха ковчега навън. Лицето на Джоуи бе изкривено от болка и обляно в сълзи. Плачат ли убийците по погребенията на жертвите си? Елиът Ейбълман ще каже, че на този свят всичко е възможно.

Поставиха ковчега в катафалката и аз се озърнах за сестра ми, но видях детектив Канкаши, полускрит зад една колона. Облечен беше с намачкан шлифер, а от разтегната му в гадна усмивка уста стърчеше клечка за зъби. Запитах се дали е тук по задължение, или просто се забавлява през свободното време.

Джоуи се качи в колата на баща си, аз последвах Стивън към другата лимузина. За моя изненада Гутман се намърда до нас, заедно с Брайън Гулд, инвестиционният банкер от Първа Нюйоркска банка.

— Айкел току-що вдигна цената — обяви моят шеф. — Петдесет и два долара на акция.

 

 

Всички инвестиционни банкери, действащи като гаранти в сделките по сливане и изкупуване са стопроцентови жертви на адреналина. Брайън Гулд не правеше изключение. В техния свят изкупуванията са „игри“, те самите — „играчи“. Четирийсет и три годишният Гулд бе наемник от висшата лига, който вирееше в пъклото на най-тлъстите сделки. Той беше боец и снаряжението му се състоеше от костюм на Алън Фасър, риза по поръчка на Търнбул и Асер и копринена вратовръзка „Хермес“, несъмнено купена с отстъпка от безмитния магазин на летище Орли.

За моите родители такива като него са най-долен символ на новия обществен ред — със зашеметяваща заплата и мания да я демонстрират винаги, когато им се удаде случай. Брайън Гулд и себеподобните му се лигавеха по страниците на вестниците какви пари са платили за къщите си и колко са похарчили по младите женички, с които са се сдобили покрай натрупаното си богатство.

— Не само че Айкел е вдигнал цената — продължи яростно Гутман, — ами и съдията в Делауеър постановил пакетът от фонда с акциите на служителите да бъде обявен за продажба. Става въпрос за още шестстотин и шейсет хиляди акции.

— При тази нова цена ще загубим и доста от научните кадри. Ще клекнат, няма как — обади се Гулд. — Стивън, ако все още отказваш да разгледаш идеята за обратно изкупуване…

— Няма да поема такова бреме — заяви сигурно за стотен път Стивън. — Няма да взема заем, за да прибера обратно всички акции и после да не мога да изплатя дълга. По-добре Айкел да спечели, отколкото аз сам да срина компанията.

— В такъв случай мисля, че е време да премислим сериозно кои са потенциалните „бели рицари“. Разговарях вече с няколко фирми.

— Брайън ни е уредил бизнес обяд с Хари Ръмстед от „Юнайтид Хоспитал Продъктс“ — каза Гутман. — Освен това сутринта се обади и Фил Драйдън от „Обединени медицински технологии“. Иска да се срещнем в техния офис след час. Готов е да обсъдим евентуална сделка.

— Но това са основните ни конкуренти на пазара за обслужване на болници! — възкликна Стивън. — Естествено, че ще им се иска да обсъждат сделката. Ще се поровят из документацията ни и ще научат всичко, което подготвяме.

Стивън беше прав. Всякакви преговори с потенциални „бели рицари“ са много опасни, тъй като обикновено това са конкурентни компании и за да вземат решение, те имат право на подробна информация и то по най-бързия начин. Работата е там, че ако сделката не се осъществи, те вече знаят всичките ти тайни.

— Трябва да поемеш този риск, Стивън — рече Гулд. — Другият изход е заемът за обратно изкупуване.

Колата бавно лъкатушеше из гробището. Стивън се загледа през прозореца. Лицето му разкриваше противоречивите емоции, разкъсващи го отвътре, ала прозрачно сините му очи горяха със същата хладна и безмилостна ярост, както в нощта на стълкновението с Джоуи.

— Дайте ми финансовите предвиждания за обратното изкупуване — изсъска ядно накрая. — И ми отпуснете малко време, замотайте рицарите няколко дни.

Спряхме пред изкопания гроб и слязохме. Гулд остана в колата при мобифона и портативния факс.

През пролетта мястото сигурно ще е красиво, затулено от плачещата върба. Налудничавото декемврийско време обаче бе размекнало земята само колкото токовете ми да потъват в нея и с всяка стъпка да хвърлят кални пръски по краката ми. Докато вървяхме към зейналата дупка, към нас се присъединиха и други мълчаливи групички.

Момичетата от „Челси Хол“ пристигаха със собствените си коли, явно на мода бяха дошли джиповете и ланд крузърите, но се виждаха и по-скъпи спортни модели. Учителките караха очукани фордове. Забелязах ги скупчени около госпожа Бигам. Цялото войнство от „Челси Хол“ пристигна вкупом пред гроба и остана така в пакет. После дойде Тъкър, поздрави госпожа Бигам и зае място до нея. Здрависа се и с някои учителки, и с едно-две от момичетата. Явно бе преценил, че присъства на погребението в качеството си на училищен настоятел, вместо като директор в „Азор“.

Край гроба отново започнаха молитви. Повечето момичета плачеха прегърнати. Гледката ми напомни колко изострена е чувствителността в пубертета и колко малко е нужно, за да избликнат емоциите на повърхността.

Най-накрая свещеникът произнесе благословията, увенчаваща службата и ковчегът бе спуснат в гроба. Хлипанията на съученичките избухнаха с нова сила — смразяващ звуков съпровод на последния метър от земния път на Гретхен Азорини. Свещеникът поръси със светена вода. Антъни Азорини взе сребърната лопатка, гребна малко пръст, хвърли я върху ковчега и отстъпи мястото си на Джоуи. Стивън изостана. Предположих, че иска да изчака да минат всички и се отдалечих от него, за да бъде насаме. Наблюдавах как момичетата приближават едно по едно ръба на гроба и хвърлят своята шепа пръст върху Гретхен Азорини.

Две съученички на Бет, които виждах за първи път, я придържаха от двете страни, сякаш бе немощна или много болна. Дойде ред на госпожа Бигам, след това тя предаде щафетата на Тъкър Суийт, зад него беше сестра ми. Хрумна ми как са успели да се подредят по старшинство — първо директорката, училищният настоятел и най-добрата приятелка.

Когато Тъкър подаде лопатката на Бет, тя изведнъж се закова с протегната напред ръка и краката й се подгънаха. Момичетата се олюляха под внезапната тежест и за секунда си помислих, че и трите ще се строполят в разтворената паст на гроба. Удържа ги Ричард Хумански, който чакаше реда си заедно с колегите от „Азор“.

Стивън се втурна към Бет и с авторитета на доктор разпъди всички останали, положи я на земята и веднага провери пулса й.

— Припаднала е. След минута ще дойде в съзнание — успокои ме той.

Служебното лице от гробищата на секундата извади малка ампула и я подаде на Стивън. Сигурно това се случваше постоянно. Той я разчупи и я поднесе към пепелявото лице на сестра ми. Главата й се заклатушка наляво-надясно, тялото й потръпна, тя изпъшка и се свести.

Двамата със Стивън й помогнахме да седне, а служебното лице деликатно поведе хората към колите им. Съученичките на Бет не се подчиниха и ни наобиколиха разтревожени.

— Бет, чуваш ли ме? — обади се Стивън.

Тя кимна.

Той й показа три пръста на ръката си.

— Колко са тук?

— Три — промърмори тя.

— Гледай тук. — Той придвижи показалеца си пред лицето й и я наблюдаваше как го проследява с очи. — Удари ли се? Нещо боли ли те?

Бет поклати глава и ужасено огледа скупчената тълпа. Направи отчаян опит да стане, но отново залитна. Помислих си, че сигурно е смутена и засрамена да се окаже в центъра на вниманието и все пак нещо в изражението й, в настойчивостта, с която се втренчи в лицата наоколо, ми се стори особено странно.

Джон Гутман се наведе до Стивън и му зашепна нещо.

— Кейт, аз трябва да тръгвам — обади се Стивън. — Ще можеш ли да останеш с Бет? Няколко минути не трябва да мърда. Ако отново й прилошее, да си сложи главата между коленете. Ричард после ще те закара.

— Няма проблеми — отговорих аз и стиснах ръката на сестра си. — Ще се погрижа за Бет.

 

 

Накрая Ричард ни качи в морскозелената си хонда и поехме към къщата в Лейк Форест — може би най-странното попадение след гробището. Нямах сили обаче да върна Бет на училище и просто да я зарежа в общежитието. През целия път тя лежа на задната седалка, свита като скарида. Неволно си зададох въпроса какво точно представлява емоционалният шок и как се измъква човек от него.

— Тук намали — казах на Ричард, когато наближихме отклонението. — След малко ще трябва да завием вляво, веднага след онзи знак.

Свихме по частния път и когато дърветата се разредиха, Ричард подсвирна.

— Не казвай нищо! — възпрях го аз. — И без това ме е срам, че съм израснала в имение с размерите на Версайския дворец.

— Сигурно в един момент престава да ти прави впечатление — заяви той, без завист.

— Хайде, Бет — обадих се, щом спряхме пред страничния вход. — Вече сме у дома.

— Не искам! — промълви тя.

— Хайде, миличко. Ще те сложа да си легнеш на дивана с чаша какао и с някой хубав филм. Ще ти стане по-добре.

Тя не отговори, но слезе от колата и тръгна с неуверени крачки на сомнамбул.

Като влязохме в централното фоайе, Ричард премига, все едно че изведнъж се бе озовал под ярка светлина. Оставих го да се диви на спокойствие и поведох сестра си към стаята й, а госпожа Мейсън се повлече подире ни с цъкане и мърморене.

Бет се преоблече и аз я настаних във всекидневната на втория етаж, където се намираха телевизорът и стереоуредбата за децата. Госпожа Мейсън хукна да вари какао.

— Добре ли си? — попитах аз.

Тя само кимна.

— От какво ти прилоша? От ковчега?

— Престани с твоите въпроси! По-гадна си от Гестапо.

— Само искам да съм сигурна, че си добре.

— Супер съм.

Готвачката се появи с таблата в ръце и аз излязох. Открих Ричард на масата за прислугата в кухнята, с чаша кафе пред себе си и чиния току-що опечени сладки — доказателство, че бе успял да влезе под кожата на госпожа Мейсън.

— Как е сестра ти?

— Май ще се чувства по-добре, ако ме няма.

Налях си кафе от голямата кафеварка за прислугата и докато Ричард пиеше своето, седнах на малкото бюро до прозореца да напиша една бележка на майка ми.

— Значи тук си израснала — обади се Ричард, когато потеглихме обратно към града.

— Аха.

— Бива си я къщурката. Пази от дъжд.

— Може да се каже… Но знаеш ли, Ричард, не ми се ще да зачеквам темата за „бедното богато момиченце“, обаче ще ти призная, че според мен тези неща нямат значение за децата. По-важно е семейството ти да има голямо сърце, отколкото голяма къща.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Така е. Вярно е, че майка ми и баща ми не са добри родители, но по света е пълно с ужасни родители, които освен това са и бедни, и необразовани. Чувал ли си обаче, че се организира групова терапия за хора с наследствено богатство, точно както и за децата на алкохолици или на тези, които са били малтретирани у дома?

— Баща ми беше алкохолик — каза Ричард, без да откъсва очи от пътя.

— Извинявай.

— Сигурен съм, че ако имах възможност да избирам, щях да предпочета мъките на наследственото богатство.

В гласа му нямаше злоба, само едва доловима горчивина и аз се сетих, че вероятно си мисли за просторната изрядна кухня на госпожа Мейсън.

— Това е една от причините да чувствам Гретхен така близка — подхвърли след малко той.

— Джоуи алкохолик ли е?

— Не знам. Може би на ръба, но взима и наркотици. Въпросът не е толкова към какво си пристрастен, а дали семейството ти тръгва към разруха. Средата, в която израснах, беше пълен ужас, но по никакъв начин не може да се сравнява с тази на Гретхен.

— Говорили ли сте за това?

Той кимна, като продължаваше да гледа право напред.

— Стивън щеше да побеснее, ако беше научил. Ние с него много се разбираме и той ми има доверие, но Стивън е от хората, които държат да не смесват отношенията с различните хора в живота си. Знаеше, че с Гретхен често говорим по телефона. Много пъти тя идваше да вечеря с него, но той се оказваше зает и я водех аз. Не може да не е бил наясно, че бяхме приятели, но едва ли е предполагал колко много споделяше тя с мен.

В леглото? — хрумна ми без да искам. Стивън е знаел, че са приятели, но не си е давал сметка, че биха могли да бъдат и интимни приятели. Думите на Бет зазвучаха в ушите ми. Гретхен е криела името на приятеля си от страх, че Стивън ще го убие. С Ричард са били приятели, но доколко?

— Значи излизали сте от време на време. Нещо повече от това?

— Не — отговори веднага той и ме стрелна със странен поглед.

— Извинявай, Ричард. И без това си разстроен. Колкото и да е невероятно, аз почти не я познавах. Опитвам се да проумея какво е представлявала. Това е.

— Според мен, няма нищо кой знае колко сложно — каза Ричард със снизходително любезния глас на човек, постъпил в колеж на шестнайсет. — Гретхен беше момиче, преживяло ужасни неща. Баща — пласьор на наркотици, майка — наркоманка, умряла в съмнителна злополука, самата тя — болна… И изведнъж успява да се измъкне от този ад, спасена е. Не е кой знае колко розово, но нещата тръгват на добре. Има дом, щастлива е, мечтае за колеж, като завърши ще постъпи в компанията на чичо си. После раз — и умира. Край.

— Мислиш ли, че в Уисконсин може да е имала среща с баща си?

— С Джоуи?

— Стивън подозира, че в последно време Гретхен е поддържала връзка с баща си, говорели си по телефона… Ти имаш ли представа дали е вярно?

— Абсурд! — възкликна той. — Тя не можеше да го понася.

— Защо?

— Стивън не ти ли е казал?

— Не, както сам отбеляза преди малко, той не обича да смесва различните неща от живота си.

— Обещай, че на никого няма да казваш.

— Обещавам.

— Не съм съвсем сигурен, но предполагам, че баща й се е опитвал да я изнасили.

— О, значи затова се е преместила при Стивън?…

— Е, то не се коментира, но истинската причина е тази.

— И ти не допускаш, че е възможно да е ходила в Уисконсин, за да се срещне с баща си?

— Само ако той е опрял пистолет в челото й.