Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орбитсвил (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Orbitsville, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2021 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Боб Шоу

Заглавие: Орбитсвил

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 1999 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ОФИР“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Весела Петрова

Коректор: Мария Стоянова

ISBN: 954-8811-17-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18095

История

  1. — Добавяне

VII

Гарамонд почти загуби представа къде е попаднал.

В съзнанието му се мяркаха откъслечни впечатления за тревисти равнини и ниски хълмове, обкръжили го отвсякъде. И макар че умът му се вцепени, незнайно как веднага възприе гледката, сякаш през целия си живот се бе подготвял да я съзре. Струваше му се, че се е преродил. В първите секунди, когато невъзможният пейзаж нахлуваше на вълни в очите му, успя да се огледа и към кръглото езеро от тъма, от което бе изплувал. Видя го по съвсем друг начин. Тревата — висока, полюшваща се чак до самия ръб! — преливаше в оттенъци на богата зеленина. Трудно му беше да се примири, че в отвора на сферата блещукат и звезди. Как да си представи, че стига да легне отново на ръба и да надникне, ще види погубените кораби в черния кристал на космоса?…

Още един странен силует се подаваше от езерото. Беше бял, шареше и опипваше слепешком.

Изведнъж капитанът се опомни и позна скафандъра на лейтенант Кремер, който се опитваше да стъпи на краката си. Отиде да му помогне и внезапно осъзна и друго „невъзможно“ нещо — усети, че притеглянето е съвсем нормално, почти равно на земното. Двамата с Кремер се крепяха взаимно като пияници, безпомощни под открилото се синьо небе там, където трябваше да заварят само враждебен мрак, пред ненадейно прострялата се наоколо тайна градина. Люлеещите се стръкове наложиха насила на възприятията на Гарамонд поредното чудо, може би най-стъписващото — тук имаше атмосфера. Обзе го налудничаво и неустоимо желание да махне шлема на скафандъра си и тъкмо се пребори с него, когато насълзените му очи се вторачиха в… ами да, бяха сгради.

Стърчаха на няколко места около отвора — стари и порутени. Не ги бе забелязал веднага, защото времето ги бе лишило от вида им на нечии творения, покривайки разтрошените стени с мъх и увивни лози. Щом започна да гледа по-трезво и се помъчи да осмисли новите загадки, различи сред развалините и остатъци от грамадни машини.

— Погледни натам. Какво ще кажеш?

Кремер не отговори и Гарамонд се обърна към него. Устните на лейтенанта се движеха зад прозрачната преграда на шлема. Капитанът си спомни, че още са на основната радиочестота. Превключиха на спомагателните аудиоканали — микрофони и малки говорителчета под шиите.

— Май се лишихме от услугите на радиото — подхвърли уж сдържано лейтенантът, но професионалната му невъзмутимост се пропука тутакси. — Сън ли е това, а? Сън ли е?

— Можем ли да сънуваме едно и също? Е, какво ще кажеш за онези руини?

Кремер затъмни малко шлема си и за пръв път зърна останките от сгради.

— Приличат на някакви укрепления.

— Съгласен съм. — Интуицията на Гарамонд се вкопчи в поредната догадка. — Невинаги е било възможно да се влезе толкова лесно тук.

— За онези мъртви кораби ли се сети?

— Предполагам, че по някое време голяма сган се е опитала да нахлуе, други пък са се помъчили да им попречат.

— Но защо да ги спират? Тоест… Ако цялата вътрешност на сферата е такава… — Лейтенантът обхвана с плавен жест океана от трева. — Господи! Та тук има годна за заселване територия колкото на милион планети като Земята.

— Дори повече — увери го капитанът. — Вече пресметнах. Вътрешната повърхност на сферата е 625 милиона пъти по-голяма от земната. Да не забравяме, че само около една четвърт от нашата планета е суша, пък и тя половината е необитаема. Значи разликата набъбва до пет милиарда пъти.

— Почти по една Земя за всеки мъж, жена или дете.

— При едно условие.

— Какво?

— Ако можем да дишаме този въздух.

— Скоро ще проверим.

Главата на Гарамонд пак се замая за миг. Играта на сравнение между Земята и сферата беше за него абстрактно математическо упражнение, не търсеше скрит смисъл в числата. Кремер обаче го бе изпреварил — беше си въобразил, че хората се заселват тук, пренесени с огромен флот от своята претъпкана и похабена планета, за да се разпръснат из безпределната прерия. И щом се опита да съвмести някак тази негова визия с въпросите си за произхода и предназначението на конструкцията, капитанът отново се обърка. А над всичко полека се налагаше ново прозрение за личната му участ. Ако Ванс Гарамонд даде на човечеството земи колкото пет милиарда планети… той, а не Елизабет Линдстрьом ще е най-важната личност в тази епоха. Значи семейството му ще намери безопасност.

— В катера има комплект за анализи — обади се лейтенантът. — Да го донеса ли?

— Разбира се…

Гарамонд се учуди на въпроса, но интуицията му подсказа причината. Само няколко минути сред безбрежното жизнено пространство стигнаха да променят из основи отношения, които досега бяха част от затвореното общество на Двата свята. Кремер нямаше никакво желание да се отдели дори за малко от тайната градина, за да се гмурне отново в черното езеро. И като вероятен бъдещ собственик на цял свръхконтинент не виждаше защо капитанът да не отиде за комплекта, вместо той да се разкарва. „Толкова бързо! Всички ще се променим, без дори да усетим.“

На глас изрече:

— Докато вземаш комплекта, можеш да съобщиш новината на останалите. И те ще поискат да се уверят с очите си.

— Ами да…

Лейтенантът май се зарадва, че първо от неговата уста ще се разнесе най-сензационната вест в историята. Легна по корем на ръба и положи доста усилия, за да промуши шлема на скафандъра си през полето. Изви се настрани, за да се хване за опората на катера, и изчезна в тъмата.

А Гарамонд пак губеше възприятията си за време и пространство. Тук тежеше колкото бе свикнал, привидно естествената гравитация го придърпваше към затревената земя и му се струваше, че е стъпил на планета. Инстинктите му се бунтуваха срещу истината, че всъщност стои върху тънка черупка от незнаен метал, зад нея е жестокият вакуум на космоса, а катерът е преобърнат под стъпалата му и се задържа на повърхността с натиска на двигателите си.

Отдалечи се малко от пролуката. Дразнеше го нелепостта на тежкия скафандър, който го делеше от несъмнено благоприятната среда наоколо. Приклекна да разгледа тревата отблизо. Растеше нагъсто, имаше различни видове, които за неопитното му око притежаваха нормални стръкове и съцветия. Зарови ръка и събра шепа кафява пръст. Малки бучки залепнаха влажно към ръкавицата му.

Вдигна поглед към рехавата дантела на облаците. Малкото светило висеше точно над главата му и за Гарамонд не беше лесно да се взира в небето, но като че отвъд облаците се открояваха ивици в по-светло синьо. Реши да посочи явлението на О’Хейгън, за да бъде изследвано. Пак се загледа в почвата. Помъчи се да изкопае дупка и скоро стигна до вездесъщата сивота на черупката, по която пръстта изобщо не бе оставила следи. Притисна ръкавицата си към метала и се опита да си представи изграждането на сферата, сътворяването на цяло кълбо от метал с обиколка към един милиард километра.

Сещаше се само за един възможен източник на такова изумително количество материал. Самото светило. Веществото е енергия, а енергията — вещество. Всяка активна звезда изхвърля за денонощие съответствието на милиони тонове от собствената си субстанция във формата на светлина и друга радиация. Но около звездата на Пенгели някой бе прокарал граница, бе преобразил тази енергия, бе я претворявал според желанията си, за да стане отново вещество. С почти безмерна власт над най-основните сили във Вселената незнайните строители бяха съградили непроницаема обвивка, каквато им е била нужна — по-твърда от диамант, неизменна, едва ли не вечна. А щом завършили черупката, отново потопили ръце в неизчерпаемия извор на енергия, за да извлекат от нея нови чудеса. Покрили вътрешната повърхност със земя и вода, дали на света въздух. Сигурно по същия начин бяха създали органични съединения, клетки и семена. Овладееш ли основите на мирозданието, няма разлика между стръкче трева и парче стомана…

— Въздухът е напълно годен за дишане — обади се Кремер иззад гърба му.

Гарамонд стана и видя, че лейтенантът вече е отворил шлема на скафандъра си.

— Какви са точните данни?

— Мъничко по-ниско съдържание на кислород, но иначе всичко е наред. — Кремер се хилеше като палав ученик. — Ами увери се сам!

Капитанът освободи херметичните съединения и вдигна шлема. После вдиша с пълни гърди. Мек, плътен, чист въздух. В този миг откри, че дори не е подозирал каква свежест може да има във въздуха. Откъм пролуката се разнасяха приглушени възклицания, появиха се още фигури в скафандри.

— Казах и на останалите да дойдат — обясни лейтенантът. — Освен Браунек, той задържа катера на място. Не сбърках, нали?

— Добре си направил. Ще се погрижа всеки от кораба да надзърне тук, преди да се върнем.

Пак усети новите нотки в гласа на Кремер. Преди да е видял какво ги очаква в сферата, не би си позволил да действа толкова самостоятелно.

— Да се върнем ли? Но нали щом на Земята получат съобщението ни, всички кораби ще се насочат насам. Защо да се връщаме?

— Може би наистина е безсмислено…

Мислеше си за Ейлин и неохотата, с която тя се отдалечаваше от техния дом дори на няколко километра. Искаше му се да я върне в привичния й свят колкото се може по-скоро, но защо да го прави в края на краищата? Застанал в сферата, би могъл да се почувства като върху въображаемата безпределна повърхност на древните геометри, а изобщо не го мъчеше непоносимост към откритите пространства. Макар че тук повърхността се извиваше нагоре и нямаше хоризонт като на планета, равномерната плътност на въздуха не позволяваше на погледа да проникне много надалеч. Не се боеше, че надниква в безкрая.

Кремер порови с крак в малката дупка и тупна по оголения метал.

— Откри ли нещо?

— Какво например?

— Ами някакви схеми или мрежи за това изкуствено притегляне.

— Не. И не вярвам да намерим нещо подобно на нашите технологии.

— Тогава как са го постигнали?

— Пренаредили са самите атоми или са ги създали специално за тази цел. Ето ти теб идеални машини.

— Звучи невероятно…

— Защо? Ние също направихме първата крачка в тази посока с нашите магнитно-резонанени двигатели. А и какво може да е по-невероятно от самата сфера?

Неясно чувство подтикна Гарамонд да върне пръстта в дупката и да я утъпче с пета. Около отвора почвеният слой беше тънък, но по-нататък имаше и възвишения, може би натрупани от ветровете.

— Щом хората ти се опомнят от първия шок — нареди на Кремер, — накарай ги да вземат проби от почвата и растенията.

— Погрижих се — нехайно отвърна лейтенантът. — Между другото, ничие радио не работи, макар че моето се оправи веднага щом се подадох навън.

— Значи има някакъв заглушаващ фактор. Още главоблъсканици за О’Хейгън. Я да огледаме онези развалини.

Закрачиха към най-близките останки, скрити под плътната завеса на растенията. Стърчаха порутени стени колкото да се познае, че зданието е било грамадно, разделено на прости квадратни помещения. Тук-там около черното звездно езеро се забелязваха разкривени метални отломки, явно някогашни машини. Имаха полуразголен вид, като че ги бе унищожило ужасно нагорещяване.

Кремер подсвирна тихичко.

— Кой е победил според теб? Онези, които са напирали да влязат, или другите, опитали се да ги прогонят?

— Май бих заложил на нашествениците. Откакто намерихме онези мъртви кораби, все за тях си мисля. Не са на бойни позиции, защото дори да са били подредени така при нападението, насрещните удари откъм сферата са щели да ги разпръснат. По-вероятно ми се струва да са били събрани грижливо над входа.

— Но защо?

— Може би като вторични суровини. Представи си, че в сферата няма находища на метали.

— Хм, прековали са мечовете в плугове, а? Е, да, тези поля наоколо са сбъднатата мечта на стопанина, но къде са земеделците?

— Че какво им пречи да са скиталци? Откъде да знаем дали изобщо им се налага да орат. Местят се с благоприятния сезон и просто събират храната наготово.

Кремер се разсмя.

— Какви сезони?! Тук сигурно е вечно лято… а и вечно пладне. Слънцето е винаги над главата ти, никога няма да се стъмни.

— Лейтенант, точно в момента притъмнява — невъзмутимо възрази Гарамонд, който е изтощил запасите си от изумление. — Обърни се.

Сочеше хоризонта отвъд черния кръг. Там трепкащата синьо-зелена мараня на далечината се сгъстяваше, нямаше никакво съмнение.

— Но това е невъзможно! — незнайно на кого се оплака Кремер. — О, не!

Капитанът рязко отметна глава назад. Слънцето вече не беше кръгло. Приличаше на златна монета, от която някой е отсякъл немалко парче. Съдейки по виковете на другите, и те бяха забелязали промяната. Зяпаха напрегнато, а светлата част от звездата на Пенгели намаляваше непрекъснато, сякаш някой дърпаше завеса пред нея. Със същото темпо настъпваше и тъмнината.

Сетивата им бяха принудени да възприемат още едно явление. Редуващите се ивици светла и тъмна синева се откроиха съвсем ясно. Само след минута, когато светилото беше на път да изчезне напълно, те изпъкваха отчетливо като слоевете в полирано парче ахат. Близо до хоризонта, където чезнеха в трепкащия плътен въздух, те се сливаха и пречупваха светлината във всички цветове на дъгата. И последното късче от звездата се скри, към Гарамонд сега налиташе стена от сянка със скоростта на въртенето на сферата. После падна нощ под покривало от светъл и тъмен сапфир.

Капитанът остана още час до звездното езеро, след това се върна в кораба си и изпрати с тахионен сигнал съобщение до Старфлайт Хауз.