Боб Шоу
Орбитсвил (4)

IV

Отлагаха решението три денонощия.

През това време „Бисендорф“ можеше да поеме само в една посока — към галактическия южен полюс в преследване на единствената струйка частици, изостанала зад отдалечаващата се основна вълна. Застигнаха я, макар и в последния момент, и огромните безплътни правотокови двигатели, сътворени от магнитните полета на кораба, започнаха да набират мощност, ускорявайки кораба до скоростта на светлината и отвъд нея.

Тъкмо прототипите на „Бисендорф“ преди около век едва не бяха пратили в забрава физиката на Айнщайн. По време на първите предпазливи полети донякъде се наблюдаваше предсказаният ефект на нарастване на масата, но не и забавеното течение на времето. Оказа се, че скоростта на светлината не е непреодолима преграда. Наложи се създаването на нови теории, които се опираха на трудовете на канадския математик Артър Артър. Те се съобразяваха с факта, че когато тяло с достатъчна маса и гравитационно поле се ускори до една пета от илюзорната граница, навлиза в нова система от причинно-следствени връзки. Корабът сътворяваше и си носеше собствена вселена, в която действаха съвсем други закономерности. Явно универсалната константа не беше скоростта на светлината, а самото време.

В предишните си мисии Гарамонд много се радваше, че Айнщайн не е бил прав във всичко и че времето не тече по-бавно за космическия пътешественик. Не би понесъл той да остарее само с една година, а жена му — с десет, нито пък при всяко завръщане да намира сина си все по-сбръчкан и побелял. Но в този последен полет като капитан от „Старфлайт“, повел със себе си Ейлин и Кристофър, често си мислеше как затрудненията им биха изчезнали от само себе си, ако можеха да завъртят едно голямо кръгче из галактиката и да се приберат в свят, където Елизабет Линдстрьом е отдавнашно минало. Уви, физиката на Артър им бе затворила този спасителен изход и сега трябваше да си отговори на въпроса — накъде да се понесат в тази открадната от смъртта година.

В ума му неумолимо изникваха две ограничения. Нямаше никакво желание да обрече на бавна и мъчителна гибел след година четиристотин и петдесетте души екипаж на „Бисендорф“ в незнаен кът на галактиката. Значи корабът трябваше да има възможност за благополучно завръщане на Земята. Можеше да се отдалечи на разстояние, което биха изминали за шест месеца. Но дори да се насочеше направо към предварително избрана точка в космоса, не би излязъл далеч извън сектора, вече изследван подробно от „Старфлайт“. Поначало шансовете да открие обитаема планета в последното отчаяно бягство бяха нищожни, а допустимото разстояние ги превръщаше в безсмислена фантазия.

Другият източник на съмненията му засягаше лично него. Гарамонд знаеше накъде иска да се отправи, но трудно би защитил избора си.

— Слушай, звезден куп 803 е най-голямата ти надежда — напомни Клифърд Нейпиър.

Изтягаше се в кресло от имитация на кожа в каютата на капитана и държеше чаша, пълна с коктейл преди всичко от уиски. Още не отпиваше, а я въртеше срещу светлината, за да се наслади на цвета й. Под тежките клепачи кафявите му очи не издаваха нищо.

— Ще се добереш дотам бързо. Плътността е страхотна, само половин светлинна година разстояние между звездите. Ще успееш да проучиш поне осем планетни системи, преди да изтече времето. И не забравяй, Ванс, че го смятат за много перспективен. Нали и шефовете на изследователския ни отряд препоръчаха първо натам да се насочим в следващия етап?

Гарамонд посръбваше от своята чаша и сякаш си припомняше топлината на отминало лято.

— Да, звучи добре, признавам.

Поседяха смълчани, заслушани в слабото жужене на охладителните помпи за свръхпроводящата мрежа.

— Звучи добре — повтори накрая Нейпиър, — но не искаш да идеш там, нали?

— Изборът е твърде очевиден. Защо и началниците ни да не предвидят, че ще отпрашим към 803? Ще пратят нататък стотина кораба. Или хиляда.

— Мислиш ли, че биха ни открили?

— Рискът не е малък. Отдавна е доказано, че четири крилолета, разположени точно пред пети и изравнили скоростта си с неговата, могат да го контролират по-добре от собствения му капитан.

Нейпиър вдигна рамене.

— Ясно, Ванс. Къде си криеш картата?

— Коя?

— Онази със звездата на Пенгели. Голяма съблазън, а?

Гарамонд се смути за миг. Другият бе прозрял прекалено точно най-потайните му помисли…

— Баща ми дори е говорил веднъж с Руфъс Пенгели — започна да обяснява, като че искаше да се оправдае. — Татко сподели с мен, че не е срещал друг човек, който да е по-малко склонен към лоши шеги. А моят старец поне умееше да преценява хората от пръв поглед…

Затвори уста, защото Нейпиър се засмя невесело.

— Ванс, не е нужно да ми пробутваш идеята си. И без това няма да открием трети обитаем свят, все едно е накъде ще летим, нали?

Капитанът въздъхна. Отиде при бюрото си, отключи едно чекмедже и извади четири големи разпечатки. На пръв поглед изобразяваха сивкави метални или каменни повърхности, по които бяха пръснати по-тъмни точки. Опитното око обаче разпознаваше веднага звездни карти. Само че не бяха особено ясни — компютърни възстановки на снимки, почти унищожени при пожар.

„Единствен по рода си пожар — поклати глава Гарамонд, — който ни лиши от компания в галактиката…“

Сагания бе открита още в първите години на изследователските полети. Само на стотина светлинни години от Слънцето — една четвърт от предполагаемото средно разстояние между развитите технологични цивилизации. Още по-изумително беше съвпадението във времето. В съществуването на Земята и Сагания периодът на поява и разцвет на разумния живот се равняваше на една секунда от човешкия живот. Напук на теорията на вероятностите хората и саганците бяха започнали едновременно да се взират в небето, без да подозират за съседите си по галактика. И двете цивилизации се бяха насочили към създаването на машини, за да стигнат накрая до използването на ядрената енергия. Тласкани от жаждата да опознаят света извън планетата си, и двете бяха замислили построяването на звездолети. Срещата би трябвало да е неизбежна.

Само че един ден на Сагания някой бе допуснал грешка — по времето, когато на Земята възниквали първите държави. Увлякъл се политик или безразсъден учен — нямаше значение. Разплатата била жестока. Вследствие на изтръгнала се от контрол ядрена реакция, която обиколила планетата като ослепително бяла приливна вълна, Сагания се простила и с атмосферата, и с живота на повърхността.

 

 

Седем хилядолетия по-късно археолозите от Земята не откриха нищо за последния етап от развитието на саганската култура? Ако се настроеше подходящо, човек би могъл да зърне и ирония във факта, че именно онези, които са въплъщавали върховете на цивилизацията, бяха заличили напълно спомена за себе си. Електронните сонди напипаха само по-древните белези на възход, затрупани и съхранени от следващите културни наслоявания. Сред намерените предмети бяха и полуунищожените звездни карти. Не събудиха особено вълнение у никого, макар неколцина учени да забелязаха, че на някои е отбелязана несъществуваща звезда.

— Най-ранното парче. — Гарамонд остави разпечатката на масата и посочи размито петънце. — Тази тук наричаме звездата на Пенгели. Да видим сега друга карта, датирана приблизително с пет столетия по-късно. Няма никаква звезда на Пенгели. Едно от възможните обяснения гласи, че през този период светилото е изчезнало.

— Или са го пропуснали от небрежност — подсказа Нейпиър, вече примирил се с желанието на капитана да предъвче отново познатите до болка доводи.

— Немислимо. На още по-късната карта на същия сектор звездата също липсва. И в момента да огледаме онази част от небето, няма да открием такова тяло.

— Ето ти доказателството, че светилото си е угаснало тихомълком.

— Да, това като че звучи най-убедително. Бърз скромен проблясък… и потъване в забрава. Само че четвъртата карта, намерена от доктор Пенгели, отново показва нашата звезда.

— Значи е по-стара от втората и третата.

— Пенгели заяви, че я е изровил в най-горния запазен слой. Сигурно е най-новата.

— И какво трябва да си помисля? Освен че е измамник ли! Ванс, случвало се е неведнъж. — Нейпиър чукна с квадратните краища на пръстите си по лъскавата разпечатка. — Като в скандалната история с Крит преди няколко века. Тези археолози честичко…

— … жадуват за незаслужена слава. Знам, знам. Пенгели обаче нямаше да спечели нищо с лъжи, че картата е намерена в най-горния слой. Лично аз съм убеден, че е съставена броени десетилетия преди Големия пожар, в разцвета на космическата ера на Сагания. — Гарамонд не говореше разпалено, а с хладнокръвието на човек, който не се съмнява нито за миг в твърденията си. — Забележи, че на четвъртата карта звездата е представена не просто с точица, а има и следи от кръгче около нея.

Нейпиър вдигна рамене и отпи от чашата.

— Картата е отбелязвала местоположението на изчезнали слънца.

— И това е вероятно. Но аз се обзалагам, че саганските технологии за проникване в космоса са били по-съвършени, отколкото подозираме. И звездата на Пенгели е имала особено значение за тях, но ние не го знаем. Може и да са открили обитаема планета в онази система.

— Която е негодна за живот, откакто светилото й е угаснало.

— Е, да, но там може да има още карти, подземни съоръжения, все нещо полезно.

Гарамонд изведнъж чу думите си сякаш отстрани, като от устата на непознат. Стъписа се колко крехка е логическата постройка, на която възлагаше надеждите на семейството си за бъдещето. Неволно се озърна към вратата на спалнята — там се възстановяваха Ейлин и Крис. Проницателен както винаги, Нейпиър предпочете да не се заяжда повече. Още дълго посръбваха в мълчание. Разноцветни светещи кубчета — холограми като триизмерните карти, но тези тук бяха само за украса — плаваха из въздуха по преплитащи се пътеки, сливаха се и се разделяха. С всеки проблясък придаваха съвсем нов, необичаен вид на златния охлюв, поставен върху бюрото на капитана.

— Тъй и не попаднахме на сагански кораби — поклати глава Нейпиър.

— Нима това е доказателство, че са ги нямали? Най-малко вероятно е да ги завариш близо до изгорения им роден дом.

Пак настъпи тишина, кубчетата се носеха неспирно из каютата, все едно бяха от безплътен желатин.

Нейпиър си допи чашата и стана да я напълни отново.

— Почти ме убеди, но я ми кажи друго — защо изследователският отряд изобщо не се хвана за тази следа? Само защото е безнадеждна на пръв поглед?

— Добре, да си говорим откровено. Откога не вярваш, че „Старфлайт“ наистина се стреми да открие нови светове?

— Ами аз…

— Имат си Теранова и я разпродават на парченца от по няколко десетки декара, сякаш е не по-голяма от Лонг Айлънд по времето на бурното му застрояване. И всички кораби са в ръцете им. Позволяват на човек да потърси съдбата си в космоса… ако е готов половината си живот да работи за цената на превоза, а другата половина — за да изплати земицата. Клиф, системата е изпипана до съвършенство. Още няколко недокоснати, евтини планети биха я съсипали. Затова и изследователският отряд разполага с най-малко крилолети.

— Но…

— Признавам, налагат волята си по-хитро и ненатрапчиво от някогашните железопътни и минни компании в Щатите с техните частни градчета. Похватите обаче си остават същите. Та какво искаше да кажеш?

— Само да се съглася с теб. — Нейпиър мушна с ръка едно кубче от жълто-зелено сияние, което невъзмутимо продължи по пътя си. — Май няма значение къде ще бродим през тази година. Да тръгнем на лов за звездата на Пенгели. Все пак имаш ли представа за посоката?

— Приблизителна. Ще ти покажа.

Застанаха пред универсалния компютър в ъгъла. На Гарамонд му олекна. Съгласието на Нейпиър придаваше на начинанието поне привиден смисъл. Нареди на машината да демонстрира предварително подготвената карта, която се появи веднага над пулта. Едно светило провлачваше след себе си извита следа от яркочервени чертички вместо плътните зелени линии за галактическата орбита на останалите.

— Нямах недвусмислени данни на какво разстояние е била звездата на Пенгели от Сагания. Но за да си струва изобщо да си губим времето за нея, трябва да е от спектралния клас на нашето Слънце. Така получаваме приблизителните стойности за нейната абсолютна звездна величина. На най-старата карта е почти равна на други познати ни звезди от първа величина. Успях да изчисля вероятната й отдалеченост от Сагания.

— Доста догадки и предположения станаха — неуверено промърмори Нейпиър.

— Не и колкото си мислиш. Звездите в целия сектор имат еднакви параметри на галактическата си орбита и макар да са навъртели немалко път за седем хилядолетия, можем да проследим движението на звездата на Пенгели с достатъчна степен на вероятност.

— Вероятност, казваш… И колко ще летим дотам? Около четири месеца, нали?

— По-малко, ако попаднем на подходящите течения.

— Ще попаднем — безизразно изрече Нейпиър. — Ще се носим с прокобния вятър…

Не след дълго той отиде да спи, а капитанът нареди на компютъра да превърне цяла стена от каютата в преден обзорен екран. Седя незнайно докога в дълбокото си кресло, без повече да докосне чашата, взираше се в звездите и размишляваше за последните думи, изтървани от Нейпиър.

Някои от невидимите галактически ветрове, от които „Бисендорф“ черпеше реактивна маса, наистина са били прокобни — за някого, някъде и някога. Тежките частици пронизваха колосалната въртележка на галактиката, тласкани от отдавнашни взривове на нови звезди. Те бяха най-богатата и търсена жътва. Всеки опитен капитан можеше да познае, че такива ветрове нахлуват в двигателите, само по нарастващата тежест, приковала го към палубата. Но слънце, превърнало се в нова звезда, поглъща своите планети заедно с всичко по тях и ги превръща в сияещ газ. При всеки едва забележим тласък в ускорението Гарамонд се питаше дали двигателите не се хранят в момента с призраци на прастари цивилизации, за да заличат веднъж завинаги техните копнежи, да дадат последния отговор на всичките им въпроси.

Задряма, седнал пред екрана, на ръба на мрачната бездна.

 

 

Ейлин Гарамонд боледува почти седмица.

Влошеното й здраве се дължеше отчасти на потреса и на последвалото униние след толкова внезапното й нахълтване в непозната, трудна за понасяне среда. Имаше и друга причина, която изненада Гарамонд — жена му беше твърде чувствителна към дребните промени в ускорението при пресичането на различни зони в пространството.

Обясни й, че „Бисендорф“ разчита най-много на междузвездния водород за реактивна маса. Корабът го йонизираше посредством неспирно излъчвани потоци електрони, после го събираше с електромагнитните си криле, които го насочваха към двигателите. Водородните атоми бяха с почти еднаква плътност навсякъде и хората в „Бисендорф“ биха могли да се радват на удобства при равномерно ускорение. Космосът обаче не беше статичният вакуум, описван от някогашните астрономи, извършвали наблюденията си само от Земята. Случайни облаци от заредени частици летяха през него от десетина посоки едновременно подобно на вълни и течения. Тежки и наситени с енергия, частиците се срещаха и отразяваха, като сътворяваха безмълвни бури там, където се сблъскваха челно.

— Само с водорода бихме постигнали ускорение едва наполовина от земното — продължи Гарамонд. — Затова толкова ценим районите с висока активност и се стараем да минаваме през тях. Неизбежно е да усещаш, че тежестта на тялото ти се променя.

Ейлин поумува и попита:

— А не можете ли да променяте мощността на двигателите, за да уравновесите промените?

— Ей, досетлива си! — доволен се засмя Ванс. — Така постъпват в пътническите кораби. Използват около девет десети от мощността, автоматиката я увеличава или намалява според плътността на частиците в пространството. И притеглянето в кораба е устойчиво. Но ние от изследователския отряд обикновено изстискваме всичко докрай от двигателите. А и в нашия случай…

— Не преглъщай думите. — Ейлин седна в леглото и завивката падна от загорялото й тяло. — Не можеш да позволиш глезотии, когато ни преследват. Това ли искаше да кажеш?

— Не е толкова страшно, че ни търсят. Но нямаме безкрайно много време и трябва да се движим колкото се може по-бързо.

Ейлин стана и пристъпи към него. Голотата й изглеждаше неуместна в спартанската строгост на каютата.

— Безсмислено е да отидем на Теранова, нали?

Той облегна буза на топлия й стегнат корем.

— Корабът може да поддържа живота на всички в него около година. А после…

— И няма да намерим нова планета. Такава, където бихме могли да оцелеем.

— Е, имаме все някакъв шанс.

— Какъв по-точно?

— Целият флот намери само една обитаема планета за около век. Пресметни сама каква е благоприятната за нас вероятност.

— Ясно… — Ейлин го погали разсеяно по косата. После се сепна и изрече настойчиво: — Обеща да ни разведеш из кораба. Мисля, че е време да го сториш.

— Достатъчно ли се възстанови?

— Ще издържа — обеща жената.

Гарамонд изведнъж се почувства по-щастлив, отколкото се надявате да бъде през краткия остатък от живота си. Кимна и отиде в съседната стая, където завари Крис по пижама да си дояжда закуската. Щом момчето се бе опомнило от злощастното си първо запознанство с космическите полети, то се бе приспособило бързо и лесно. Баща му се стараеше да го улесни — оставаше по-дълго с него, а Нейпиър и другите старши офицери се занимаваха с кораба.

Помогна на сина си да се облече. Скоро и Ейлин дойде при тях, малко притеснена от гълъбовосивия гащеризон на медицинска сестра, който й бе избрал Гарамонд.

— Изглеждаш чудесно — изпревари той прастария женски въпрос.

Тя се взря изпитателно в отражението си.

— И какво не е наред в собствените ми дрехи?

— Добри са в салона за почивка, но когато минаваш през другите сектори на кораба, нужно ти е подходящо облекло. Никой друг не е качил съпругата си в кораба, не искам да сипвам сол в раните на хората си.

— Нали една трета от екипажа са жени?

— Вярно е. Почти сто и петдесет с най-различна възраст и професии. При дълъг полет винаги се образуват и разпадат двойки, има и по някоя женитба след завръщането. Никоя жена обаче не се качва в „Бисендорф“ само като придружителка. Вършат си работата.

— Ванс, недей да говориш толкова надуто. — Ейлин се озърна за миг към сина си. — Ами Кристофър? Не се ли е разчуло вече защо попаднахме тук?

— Не. Още докато бяхме в совалката, постарах се в кораба да не приемат съобщения отвън. Само Клиф Нейпиър знае цялата истина. Другите сигурно се досещат, че съм закъсал, но не са особено загрижени за това. — Гарамонд се усмихна — спомни си една шега, повтаряна често в крилолетите. — Един от ефектите на относителността е, че с увеличаването на скоростта и разстоянието президентката се смалява все повече.

— А не са ли чули нещо по радиото оттогава?

Той уверено завъртя глава.

— Връзките с ускоряващ се крилолет са немислими. Никакъв сигнал не може да премине през полетата. Екипажът вероятно си представя, че съм врътнал гръб на Елизабет, както направи преди време един капитан на име Вич. Така дори ще им се издигна в очите.

Мина повече от час, докато обиколят различните равнища и отделения в „Бисендорф“. Започнаха с командната палуба и тръгнаха „надолу“ през административните, техническите и ремонтните сектори. Накрая стигнаха до генераторите на полетата и изолираните модули, побрали магнитните помпи и термоядрения реактор. По едно време Гарамонд се изуми на себе си — бе забравил поне за малко, че над него и семейството му тегнеше смъртна присъда.

Захранван от богатите на йони приливи в пространството, корабът поддържаше средно ускорение, 1,3 пъти по-голямо от земното притегляне. Колкото и мъчително да беше то за екипажа, който се бореше с нарасналата тежест на телата си, според физиката на Айнщайн дори това не би позволило на „Бисендорф“ да достигне скоростта на светлината по-рано от няколко месеца. Само след седем седмици обаче корабът надмина прага от петдесет хиляди километра в секунда — магическия предел, над който се намесваше физиката на Артър. И започнаха нови явления, необясними според закономерностите в системите с ниски скорости. За хората в „Бисендорф“ ускорението пак беше привидно устойчиво, но движението на кораба ставаше все по-устремно и след някакви си дванадесет дни бе надминал многократно скоростта на светлината. Втората половина от пътя повтори огледално първата. Четири месеца по-късно корабът попадна в района, където трябваше да се намира звездата на Пенгели…

— Съжалявам, Ванс. — Лицето на Клиф Нейпиър беше по-мрачно от обичайното. — Няма следа от нея. Ямото твърди, че дори да се е превърнала в черно слънце, неговите уреди не биха го пропуснали в радиус от десет светлинни години.

— Уверен ли е?

— Абсолютно. Всъщност спомена, че и фоновата активност тук е смущаващо ниска.

„Няма да позволя това да ни сполети!“ — заинати се Гарамонд.

— Да слезем в обсерваторията. Искам и аз да си поприказвам с Ямото.

— Да те свържа с него оттук…

— Не. Ще говорим очи в очи.

Капитанът се надигна иззад централния команден пулт и кимна на Гънтър, втория помощник, да поеме контрола над кораба.

От този миг се боеше, откакто преди час двигателите на „Бисендорф“ затихнаха, за да бъдат измерени равнищата на радиацията наоколо, без да пречат всепоглъщащите полета. Искаше да слезе лично в обсерваторията, за да се освободи от ужасното напрежение, което го налегна отново. И за малко да е далеч от твърде красноречивите погледи на другите офицери.

— Съжалявам, Ванс.

Нейпиър трудно свикваше с безтегловността, могъщото му тяло се поклащаше неловко всеки път, когато долепяше магнитните си обувки до пода на път към асансьора.

— Това вече го каза.

— Знам. Тъкмо започвах да се надявам, че ще постигнем нещо. Странно, но се чувствам виновен, че не успяхме.

— Нелепо е. От самото начало ни беше ясно, че се хващаме за сламка.

„Ах, ти, лъжецо! Дори и толкова не си вярваше. Внуши си, че ще откриеш някаква следа как да стигнеш до трети обитаем свят… Защото не искаше да се примириш, че си обрекъл на гибел жена си и сина си.“

В асансьора преживяваше за хиляден път онзи следобед на терасата. Трябваше само да държи под око Харалд Линдстрьом, да му забрани да тича, да се държи като всеки друг на негово място. Остави се момчето да го подмами, да го натика в ролята на коравия космически пътешественик. Позволи му да го изнудва, а после обърна гръб и се заплесна. През това време Харалд се катереше по статуята. Накрая Гарамонд се забави непростимо, а онази светла пролука се отваряше между пръстите на хлапето и метала… то падаше, падаше… падаше.

— Стигнахме.

Вратата се плъзна встрани и откри кръгъл коридор, в края на който беше астрономическата обсерватория на „Бисендорф“.

Гарамонд полагаше сериозно усилие да се отърси от чувството, че ставащото е само видение. Зърна като насън облечения в бяло Сами Ямото, който му махна приветливо. Мозъкът му се опитваше безчувствено да приеме парадокса, че миговете на откровение, на неизбежната истина винаги изглеждат илюзорни. А истината гласеше, че Ейлин и Крис ще умрат. Заради него.

— Сами ми се струва прекалено настръхнал за човек, който нищо не е открил — подхвърли Нейпиър.

Гарамонд се принуди да прогони от съзнанието си еднообразната сивота на угризенията. Пълните вишневи устни на Ямото потреперваха, когато ги посрещна пред люка.

— Натъкнахме се на нещо! След като говорих с господин Нейпиър, реших да проверя защо тук има по-малко материя в кубически сантиметър, отколкото е нормално за галактиката. Сякаш блуждаеща звезда е повлякла всичко със себе си, но наоколо не се забелязва никакво масивно тяло.

— И какво намерихте?

— Вече бях проверил целия електромагнитен спектър и знаех, че наблизо няма звезда. Но ми хрумна нещо налудничаво — захванах се с гравитационния спектър.

Петдесетгодишният Ямото се бе нагледал на космически чудеса, но лицето му издаваше колко е смаян. Гарамонд усети как у него се надигна ликуващо предчувствие.

— Продължете, моля — подкани Нейпиър.

— Открих гравитационен източник от звездна величина само на една десета от светлинната година, затова…

— Знаех си! — възкликна Нейпиър с изведнъж прегракнал глас. — Трябва да е звездата на Пенгели…

— Да чуем господин Ямото — прекъсна го Гарамонд.

— … затова измерих тахионните потоци, за да определя приблизително размерите и повърхностните особености на обекта. И… Няма да ми повярвате, господин Гарамонд!

— Дори не можете да предположите на какво съм готов да повярвам.

— Доколкото съм способен да преценя… — Ямото преглътна тежко. — Онова тяло… е космически кораб с диаметър над триста милиона километра!