Боб Шоу
Орбитсвил (16)

XVI

„Ден 8. Изминат път — около 94 350 километра.

Реших да си водя нещо като дневник. Ще избягвам обаче разбираемите само за мен съкращения, които обикновено служат да скъсяват времето за неизбежната задача. Аз пък се стремя да удължа едно съвсем излишно занимание. (Може би е по-подходящо да го нарека «корабен дневник». Но такъв официален документ трябва да съдържа събитията по време на пътуването, а моите записки ще се занимават само с дреболиите на неизменното еднообразие.) (Ако цепя косъма на две, докато разнищвам смисъла на думите, май ще запъна още на първото изречение. Все пак не съм прав и за съкращенията. Ще пиша само голямо О вместо Орбитсвил. Така ще прилича и на нула — чудесен символ за отсъствието на събития в нашето всекидневие.)

Клиф Нейпиър позна, че се зарадвах на липсата на автопилоти. Като управляваме самолетите сами, имаме все някакво занимание и прогонваме скуката. Не че помага много. Петима сме и се редуваме, но двамата най-опитни — Браунек и аз — сме в пилотската кабина при смяната на деня и нощта. Само тогава става по-трудно, отколкото да караш обикновена кола. Денят и нощта настъпват заради въртенето на светлите и тъмните ивици, които се движат с орбитална скорост, затова тук липсва истинско утро или здрач. Освен това има твърде бурни атмосферни процеси.

«Сутрин» студеният въздух, който се е слягал непрекъснато часове наред, изведнъж се загрява отново и се издига, като причинява турбуленция или дори поройни дъждове. Нощем е обратното. Положението ни може да стане дори по-несигурно, защото охладените спускащи се слоеве се сблъскват с все още топлия въздух над земята.

Иначе казано, има два периода от по половин час, когато пилотската кабина наистина ни служи за нещо. Опасявам се, че това едва ли стига, за да заеме вниманието ни още три-четири години. А ние в първата машина дори сме малко по-облагодетелствани, тоест пада ни се повечко работа. Например да наблюдаваме за отклонения от курса по инерционния ни ориентир — простичка наглед черна кутия, създадена от О’Хейгън и неговите хора. Вътре всъщност е поставено електронно устройство с една-единствена функция — да съхранява определената посока. Щом се отплеснем най-обикновен брояч ни показва докога да завиваме наляво или надясно. Другите от ескадрилата само повтарят маневрите ни.

С кутията е свързан еднометров делтонен детектор, който след година или две, щом преполовим разстоянието до Преден пост, ще започне да засича повече делта-частици и ще ни ориентира още по-точно. Понякога го проверявам, макар и да е безсмислено, но пък така убивам времето си. Детекторът ще подаде автоматично новите данни в нашия «компас». И ще прозвучи звуков сигнал за всеки случай. Аз обаче го наблюдавам, докато си мечтая как ще докопам Елизабет Линдстрьом.“

„Ден 23. Измиват път — около 278 050 километра.

Може и да сме прелетели една четиридесета част от разстоянието, а може и да не сме. Поне е ясно, че пътят е равен на обиколката на Земята, умножена седем пъти. И то без да спираме. Има обаче друг начин да измерим постижението си — светлинен лъч би се стрелнал през тези километри за по-малко от секунда. Твърде потискаща мисъл за всеки, свикнал да използва физиката на Артър, за да скита между звездите многократно по-бързо от светлината.

Незнайно защо си представях този свят само като еднообразни прерии, обаче сгреших. Вероятно сферата е била такава в началото, ала оттогава ветровете са успели да натрупат и планините, които виждахме неведнъж. Няма връх, по-висок от две хиляди метра, но когато ти предстои да изследваш територия, пет милиарда пъти по-обширна от Земята, непосилно е да предвидиш с какво ще се сблъскаш. Е, поне в съществуването на планини се убедихме с очите си, по някои дори е навалял сняг, защото сега тук е зима. Понякога зърваме реки или малки морета. Минаваме над тях в неотклонния си полет напред. Случва се да наблюдаваме през телескопите и пасящи стада. Май първите заселници няма да разчитат само на растителни белтъчини.

Отначало се зарадвахме, че разнообразният пейзаж ще направи пътешествието по-поносимо. Но като мине повечко време, всички морета са еднакви, всички хълмове си приличат…

Когато написах, че ние в първия самолет сме късметлии, защото имаме повече работа, забравих за учените. Сами Ямото в номер 4 се е захласнал в измервания на светлите и тъмните ивици. Той твърди, че и с не особено съвършеното си оборудване вече би могъл да определи посоката към Преден пост с точност до един градус. Подозирам, че пропуска смените си в пилотската кабина, за да не се разсейва. Дано не е така, защото е един от най-неопитните ни пилоти и е нужно да се упражнява. На пръв поглед екипаж от петима е предостатъчен, но може и да намалеем заради болести, а аз не съм включил в плановете си спирания с незнайна продължителност. Ако се наложи някой самолет да се задържи долу седмици наред, всички преносими части ще бъдат взети от него, а машината и екипажът ще останат на земята.

Клиф Нейпиър в номер 2 си запълва времето, като помага на Дениз Сера да измерва отклоненията в гравитационното и радиационното равнище.

Понякога — дори прекалено често — ме спохожда желанието Дениз да беше в моя самолет. Разбира се, можех да уредя това, преди да потеглим, но исках да играя честно. Онази вечер в лагера я отблъснах, няма защо да й се пречкам. Но сега… В сънищата ми Ейлин и Крис са мъртви. Значи започвам да се примирявам, а моето практично настроено невярно тяло — да търси заместничка на Ейлин. Срамувам се, обаче влечението може и да не е само телесно. Делия Лигет, която се занимаваше със складовете в «Бисендорф», е в моя екипаж и двама от другите мъже си уредиха съвсем по приятелски плътските отношения с нея… Да, ама изобщо не ме интересува натискането с нея на смени по койките в кабината за отдих. Убеден съм, че причината не е в някакъв извратен остатък от отношенията «капитан-екипаж» — не бих искал да я имам единствено за себе си само защото съм носил повечко сребърни ширити на униформата си.

Щом веднъж се спогодихме за целта, към която се стремим, зарязах всякакви опити да запазя предишната структура на власт и подчинение, може би и заради неумолимото влияние на голямото О. Все пак не съм забравил учудването си от състава на пожелалите да тръгнат с мен. Очаквах да са само старши офицери, привързани към кариерата си мъже и жени, които са решени злополуката с «Бисендорф» да не промени коренно живота им. А поне половината бяха от редовите членове на екипажа. Няма значение. Сега всички сме равни.

Никакви заслуги не можем да изтъкваме пред лицето на О.

В сравнение с него всички сме сведени до най-малкия общ знаменател — човешки електрончета, твърде нищожни, за да проличат някакви характерни особености.“

„Ден 54. Изминат път — около 620 000 километра.

Свърши първото ни спиране по график и отново летим. След петдесет дни във въздуха предвкусвахме отрано трите дни на земята. Кацнахме на съвсем равно поле, осемте ни най-добри пилоти бяха в кабините. Всъщност прекарахме времето в косене на трева и натъпкването й в «железните крави». И се убедихме сами що за зима има в О. Естествено слънцето пак си е над главите ни. Но дните са по-къси и не става горещо, пък и температурата спада по-дълго нощем. По светло си е хладничко, по тъмно — направо студено. Пак започнах да се чудя защо създателите на сферата са се сетили за сезоните. Ако в теорийката ми за «галактическия приют» има поне зрънце истина, вероятно строителите са проучили предварително какви разумни раси има в техния район от космоса, за да приспособят средата тук към потребностите им. Значи повечето обитаеми планети много приличат на Земята, дори и по наклона на оста си, заради който има годишни времена. Дали по неразгадаема за мен причина това е повсеместно необходимо условие за появата на разум? Ама че щуротия! Нали човечеството е възникнало доста близо до екватора, където е трудно да се забележи смяната на сезоните.

Климатът като че няма да ни затруднява особено, но физическото ни състояние е тревожно. Простичката работа по събирането на тревата изцеди докрай силите на мнозина от нас. Затова измислихме упражнения, които всеки може да прави в самолета.“

„Ден 86. Изминат път — около 1 038 000 километра.

Щом първият милион остана зад нас, взе да ни се струва, че пътешествието ще свърши по-бързо, отколкото се надявахме. Но в лагера на десния пропелер на номер 7 забелязахме признаци на износване. При максималната определена от нас скорост започват вибрации, така че бяхме принудени да я намалим с дванадесет километра в час. По-тревожното обаче е, че уж всички лагери за осите на пропелерите трябваше да са излети от сплав «Магнелуб Е». Никой не разбира как такава сплав се е износила само след 83 денонощия работа. Подозирам, че Литмън е използвал тип Д или дори Г Не мога да повярвам, че би го сторил от злоба. Вероятно не са му стигнали запасите от най-качествената сплав. Ако бях открил подмяната навреме, щях да поискам нова конструкция на двигателите или дори бих взел по-подходящи лагери от машините на «Бисендорф». Все едно, щях да създам допълнителни главоболия на Литмън, а той едва ли щеше да го преглътне лесно, като се има предвид как се промени след последния полет на кораба.

Вече трябва да проверяваме постоянно всички лагери, защото не носим никакви запаси «Магнелуб», а и как бихме си направили нови лагери с оскъдните си инструменти? Досущ като археолози, спускащи се при разкопки слой след слой в миналото, ние също се връщаме назад в техническите си възможности.

Но засега полетът продължава без произшествия. Над прерии, езера, планини, морета, гори… после пак същото. Един милион километра е почти незабележима част от обиколката на О, но прелетиш ли такова разстояние в самолет, умът ти не успява да го възприеме. В училище ни казваха, че човешкото съзнание не е способно да си създаде правилна представа какво всъщност се измерва с една светлинна година. Вече знам, че и една светлинна секунда е прекалено много за нас. Все едно сме обиколили Земята двадесет и пет пъти. Но душата и разсъдъкът ми се заплетоха като птици в мрежа някъде над третата или четвъртата планинска верига. Натъкнаха се на непреодолима за възприятията ми преграда, а тялото продължи напред, без да го е грижа какви беди може да си навлече.“

„Ден 93. Изминат път — около 1 080 000 километра.

И аз като Литмън и останалите се превръщам в съвсем друг човек.

Има дни, в които не мисля за Елизабет Линдстрьом. А за Ейлин и Крис се сещам без нетърпима болка, сякаш са в някаква кутийка за скъпоценности. Вадя ги оттам, разглеждам ги с радост, после ги прибирам и затварям капака. Дали животът на любим човек не се изразява и алгебрически — положителният сбор от щастието и спокойствието срещу отрицателните величини на мъката и смъртта? Решението на това уравнение, дори при краткостта на човешкия живот, може да е и положителна величина. Иска ми се да обсъдя хрумването си с някого, който би ме разбрал, но Дениз е в друг самолет.“

„Ден 109. Изминат път — около 1 207 000 километра.

Загубихме номер 6, самолета на Теймън. Случи се при второто кацане по график. Пак се насочихме в разгърнат строй към уж идеално равно поле. Скрит в тревата камък повреди един от плъзгачите на машината, тя се наклони и крилото от тази страна се пречупи. Никой не пострада, но с номер 6 е свършено. В бъдеще всички ще кацат по следите на водещия самолет, за да намалим риска. Теймън и екипажът му, в който има две жени, приеха злополуката стоически. Останахме един ден повече на земята, помогнахме им да се настанят задълго на онова място. Взехме много части от номер 6 и веднага сменихме износения лагер в десния двигател на номер 7.

Отново се движим с максималната скорост. Трудно ми е обаче да се примиря, че Джек Теймън с присъщия си непоклатим оптимизъм не е с нас. Странно, но неговият самолет ми липсва най-много нощем. Нямаме радари или подобни устройства, защото в О не работят. А заради особеностите на климата барометричното определяне на височината е ненадеждно. Затова използваме древен похват. Предният лазер на всеки самолет свети под наклон в червено, задният — в бяло. Ъгълът е пресметнат така, че двата лъча да се пресичат на петстотин метра и ако поддържаме избраната височина, по земята под нас се плъзга розово петно. И нощем виждаме клин от розови точки да ни следва час подир час като ескадрила от призрачни луни. Липсата на едната веднага се набива на очи.“

„Ден 140. Изминат път — около 1 597 000 километра.

Само за десет дни в шест самолета се появиха проблеми с лагерите по осите на пропелерите. Намалихме скоростта с петдесет километра в час. Ясно ни е, че похабяването ще продължи, а скоростта ще падне още. Всички се стараят да покажат колко са обезсърчени, но май долавям и прикрито облекчение заради вероятността толкова машини да останат на земята наведнъж. Новата общност от заселници по принуда ще бъде по-силна и жизнена. Опитах се да обсъдя положението с Клиф Нейпиър по светлинната ни съобщителна система, но като че дори той губи желание да продължи.

Единствената «радостна» новина е, че закъсват самолетите от номер 3 до номер 8 според поредността на построяването им. В първия и втория — моя и на Нейпиър — всичко е наред. Може би Литмън е имал достатъчно сплав тип Е за техните лагери. Написах кавички на «радостна», защото да останем с две въздушни машини толкова рано е равносилно на катастрофа. Но не можем да възстановим или да преправим останалите.

Пиша през нощта, защото сън не ме лови. Трудно ми е да пропъдя ума си мисълта за поражението. Голямото О е прекалено…“

Гарамонд остави на масичката електронния бележник — Джо Браунек, който дежуреше като резервен пилот в кабината, бе застанал в тесния проход до койката му. Лицето му тънеше в сянка под единствената светеща тръба, но бялото на очите му просветваше необичайно.

— Джо, пак ли става нещо?

— Ами, сър…

— Ванс.

— Извинявай, все забравям… Ванс, искаш ли да дойдеш отпред за минутка? Появиха се необясними светлини.

— В кой сектор от пулта?

Браунек врътна глава.

— Не говоря за сигнални светлини. Извън самолета, още са далеч. Май пред нас има град или кой знае какво…