Боб Шоу
Орбитсвил (2)

II

Провървеше ли му, разполагаше със стотина минути.

Надяваше се, че президентката е пресметнала заетостта си точно, като е наредила да я чака още два часа. И на още нещо — че наистина е имала намерение да остави сина си с него през цялото време. Успееше ли да се възползва докрай от тези последни минути, шансовете му не бяха за пренебрегване. Достатъчно беше обаче един от поне десетината лични слуги на Харалд да го потърси или пък някой измежду хилядата посетители в Старфлайт Хауз да зърне кърваво петънце на терасата…

Числата в тази игра със смъртта се премятаха във въображението му, когато се добра до главната приемна и слезе от плъзгащата се пътека. Служебното му возило го чакаше тук, за да го откара право към терминала на совалките на Северния космодрум. Въпреки риска, дължащ се на радиовръзката на водача със Старфлайт Хауз, не измисли по-бърз начин да достигне кораба си. В голямата леденозелена зала се тълпяха мъже и жени, излизащи след смяната си в околните административни сгради. Изглеждаха спокойни и доволни, дори смаяни от щедро сипещите се слънчеви лъчи. А Гарамонд псуваше наум и си пробиваше път сред обърканите потоци и водовъртежи от човешки тела, стараеше се да печели време, без да привлече нечие внимание със своята припряност.

„Вече съм мъртвец — чудеше се някак отчуждено. — Каквото и да сторя, колкото и благосклонен да е късметът ми още час-два, свършено е с мен. И с жена ми. И със сина ми. Ако ще и йонният вятър да се задържи и да напълни крилете на кораба ми, всички сме мъртви, защото няма къде да се скрием. Само още един обитаем свят, където също ще ни причакват корабите на Елизабет…“

Едно лице се обърна любопитно към него в гъмжилото и Гарамонд се усети, че бе започнал да си мърмори на глас. Усмихна се, помъчи се да влезе в собствения си доскорошен образ — перспективен капитан на крилолет, облечен в черно и сребристо, символите на звездните океани. И натрапникът се отдалечи в тълпата, явно решил, че е сбъркал за източника на отчаяния шепот. А Гарамонд хапеше долната си устна, скъсявайки разстоянието до возилото. Бе сгушено в един от многоетажните докове до приемната. Водачът, мъж на средна възраст с пронизващ поглед, го зърна отдалеч и веднага се спусна на площада.

— Благодаря — учтиво отвърна капитанът на почтителния жест.

Вмъкна се пъргаво в тапицираната черупка.

— Знаех си, че ще бързате, господине.

Очите на водача се вторачиха многозначително в него от огледалото.

— Тъй ли?

Гарамонд потисна безсмисления пристъп на страх. Не така щяха да го арестуват. Зяпаше тила на мъжа отпред — червендалест, нагънат и осеян с множество черни точки.

— Ами да. Всички капитани на „Старфлайт“ гледат час по-скоро да се изнесат към космодрумите. Прогнозите не били добри.

Гарамонд кимна и си наложи да изглежда безгрижен. Машината се стрелна напред и от магнитните й двигатели се разнесе едва доловим вой.

— Плановете се променят малко — ще минем да вземем жена ми и хлапето. Помниш ли адреса?

— Да, господине.

— Чудесно. Опитай се да стигнеш дотам по-скоро.

Гарамонд привидно нехайно затвори преградата между двете кабини на возилото и взе първия попаднал му под ръка комуникатор. Набра домашния си код и зачака екранът да светне, щом обаждането бъде прието. Дали Ейлин и Крис не са излезли някъде? Момчето се бе разстроило много. Баща му отново си спомни как размаха юмруче към него, вместо да му махне за сбогом. Леката промяна на жеста събираше ведно всички чувства, бушуващи в невръстното човече… И майка му може би е решила да го разходи някъде този следобед, за да го разсее и утеши. Ако е така…

— Ванс! — Лицето й се появи на екрана. — Мислех, че вече си излетял. Къде си в момента?

— На път за вкъщи, ще дойда след десетина минути.

— Връщаш ли се? Но…

— Ейлин, случи се нещо. Ще заведа двама ви с Крис на космодрума. Той у дома ли е?

— На балкона е. Ванс, ти никога не си ни позволявал да те изпратим на космодрума!

— Ами аз… — Гарамонд се поколеба и реши, че ще е по-добре, ако жена му остане засега в неведение. — Промених решението си. Моля те, искам Крис да е готов за излизане, когато пристигна.

Тя вдигна рамене нерешително.

— Убеден ли си, че това ще му се отрази добре? Няма те вкъщи от три часа, тъкмо започна да забравя колко се бе натъжил… А ти ще му причиниш отново същото.

— Казах ти вече — случи се нещо. — „Колко ли домашни кученца зърнах из Старфлайт Хауз днес? Пет? Или шест?“ — После ще ти обясня. — „От колко далеч може едно куче да надуши труп? Тази пасмина май е най-голямата заплаха…“ — Пак те моля — приготви Крис за излизане.

Ейлин поклати глава.

— Не съм съгласна. Съжалявам, но няма да…

— Ейлин! — Той съзнателно позволи паниката да се промъкне в гласа му, за да пробие до недостижимата вселена на нормалния живот, която жена му още обитаваше. — Не мога нищо да ти обясня в момента, но настоявам двамата с Крис да сте готови за тръгване след няколко минути. Недей да спориш с мен, а направи каквото ти казвам!

Прекъсна връзката и се насили да облегне гръб на седалката. Питаше се дали не изтърва нещо излишно. Копоите понякога прослушваха и обществените честоти.

Возилото се носеше на запад по главния маршрут на Акранес, ускоряваше и забавяше на тласъци, когато водачът се бореше да заеме отворила се в трафика пролука. На Гарамонд му хрумна, че мъжът отпред не си върши работата с майсторството, което показваше по пътя към Старфлайт Хауз. Сигурно нещо отвличаше вниманието му. Поддаде се на предчувствието си и спусна преградата.

— … през дома му. Предполагам, че ще бъдем на Северния космодрум след около двадесет минути.

Капитанът се прокашля.

— Какви са тези приказки?

— Докладвам, господине.

— Защо?

— Такива са нарежданията. Всички водачи уведомяват информационния център на „Старфлайт“ за маршрутите си.

— И какво съобщи?

— Господине, не разбирам…

— Какво докладва?

— Че решихте да вземете и семейството си на път към Северния космодрум. Само толкова.

Мъжът размърда неловко рамене и по металните пламтящи слънца — емблемите на „Старфлайт“ — заиграха червени отблясъци.

— Повече не се обаждай.

— Защо, господине?

— Капитан съм от изследователския отряд на „Старфлайт“ и все ще налучкам пътя из тази част на Исландия, без някоя бавачка да ме води за ръчичка.

— Съжалявам, обаче аз трябва…

— Просто карай. — Гарамонд се пребори с несправедливия си гняв. — И побързай!

— Добре, господине.

Гънките по обруления врат на водача почервеняха още повече, когато приведе рамене към волана.

Гарамонд се застави да затвори очи и да не мърда. Само потриваше длани в коленете си, но не успяваше да ги изсуши от обилно избиващата пот. Мъчително му се искаше да надзърне какво ли става там, на хълма. Дали „кралският двор“ на Елизабет се занимаваше със себе си и делата си както всеки ден? Заседаваха ли всички онези съвети, комитети и трибунали, президентката минаваше ли от една колонна зала в друга, за да плете и подръпва кротко паяжините на империята със самото си присъствие? Някой забелязал ли е вече отсъствието на Харалд? Или на капитан Гарамонд?

Отвори очи и се загледа навъсен в неспирно отминаващата околност. Широкият пояс от служебни сгради, прострял се няколко километра около Старфлайт Хауз, оставаше назад, наближаваха първите жилищни райони на корпорацията. Като капитан от изследователския отряд Гарамонд имаше привилегията да е настанен в един от „най-добрите“ квартали. На жаргона на „Старфлайт“ това означаваше, че е близо до хълма на Елизабет. В по-спокойните мигове, когато дежуреше на мостика в своя кораб, Гарамонд често размишляваше защо огромната мощ на властта, съсредоточена в Лиз, изкривява и езика на приближените й, досущ както огромна звезда изкривява пространството край себе си. И пленените от светилото светове се движат по измамно права линия, а всъщност само се въртят в орбита около него. Точно сега обаче се радваше на социалното притегляне, излъчвано от Елизабет, защото домът му беше по средата между Старфлайт Хауз и Северния космодрум. Почти нямаше да загуби време.

Преди возилото да е спряло напълно пред пирамидалното струпване на апартаменти, Гарамонд отвори вратата и закрачи припряно към асансьора. Изскочи на третия етаж, втурна се към своето жилище и нахълта. Познатата обстановка сякаш рухна върху него, още веднъж го потресе неумолимият факт, че привичният живот е свършил. За миг се почувства като призрак, витаещ там, където отдавна не му е мястото.

— Ванс, какво има?

Ейлин се появи от едната спалня, облечена както винаги в опъната по тялото й пъстра коприна. Мургавото лице и тъмните й очи издаваха силно безпокойство.

— После ще ти обяснявам. — Прегърна я и застина така за секунда-две. — Къде е Крис?

— Тук съм, татко! — Момчето се метна със скок към него и се вкопчи с ръце и крака. — Ти се върна!

— Хайде, синко, отиваме на космодрума.

Гарамонд вдигна момчето над главата си и го разтърси внимателно. Беше тайният им знак, че започва задружна ваканция. За втори път през последния час усещаше колко леко е едно дете…

— Возилото ни чака. Ейлин, заведи Крис долу, аз ще дойда след мъничко.

— Още не си ми казал защо изведнъж си промени плановете.

— По-късно!

Гарамонд се надяваше, че ако някой успее да ги възпре, преди совалката да излети, за Ейлин и Крис ще има слабичка надежда да оцелеят… Стига той да се закълне съвсем искрено, че жена му е нямала представа какво е станало.

Побутна я към коридора и се върна в килера, прикрит от сияеща многоцветна холограма. Отне му само няколко секунди да отвори кутията, където бе прибрал стария си спортен пистолет, и да зареди пълнителя. Дългоцевното оръжие с удобна ръкохватка скъса подплатата на униформата му, докато го пъхаше във вътрешния си джоб. Остро усещаше как куртката се издува тежко под лявото му рамо. Устреми се на бегом към изхода. Внезапна прищявка го подтикна да сграбчи едно украшение — охлюв от масивно злато с рубинени очи. Ейлин задържаше с едната си ръка вратата на асансьора, с другата укротяваше Крис.

— Потегляме — подхвърли весело Гарамонд, макар да му се струваше, че в главата му трака и скрибуца старинен часовник.

Затвори вратата и натисна бутона за слизане.

Крис пробяга дългото преддверие и се шмугна пръв в кабината за пътници. За щастие имаше малко минувачи, и то не от съседите на семейството. Въпреки че се мръщеше, водачът поздрави любезно Ейлин и й отвори другата врата. Тя се настани до мъжа си. Когато возилото тръгна, той се обърна към нея с пресилена усмивка.

Ейлин завъртя глава нетърпеливо.

— Няма ли вече да ми кажеш що за щуротия е това?

— Нищо особено, просто идвате да ме изпратите на космодрума. — Гарамонд се озърна към сина си, залепил нос в задното стъкло, явно очарован от бързото движение. — На Крис сигурно ще му хареса там.

— Нали било важно!

— Да, за мен е важно още малко да съм с теб и детето.

Ейлин се вторачи озадачено в него.

— Какво взе от апартамента?

— А, нищо…

— Виждам го това „нищо“!

Наведе се, хвана пръстите му и ги отвори насила. Показа се златният охлюв. Гарамонд й го бе подарил през медения им месец. Чак сега проумя, че е прибрал дребното украшение, защото беше символичният крайъгълен камък на техния дом. Очите на жена му се разшириха и тя се извърна. А той се чудеше какво ли й подсказва интуицията, питаше се и колко им остава…

 

 

В същата минута един незначителен прислужник в Старфлайт Хауз вървеше колебливо през нескопосаното подобие на италианска градина от Ренесанса. Казваше се Карлос Пенарио и държеше поводите на два от любимите кокершпаньоли на президентката.

Беше обзет от съмнения заради особеното държание на кучетата, а и заради някои обстоятелства, свързани с работата му. Дългите уши на животинчетата направо плющяха, кучетата задружно опъваха поводите и се опитваха да го изтеглят към сенчестата страна на терасата, обикаляща хълма там, където започваше недостъпната територия на президентката и висшите началници. Пенарио, който по природа се отличаваше с любопитство, никога не бе виждал кокершпаньолите обхванати от такава трескава възбуда. Изкушаваше се да ги пусне… но като служител само с четвърти ранг нямаше право да се качва по-нагоре в Старфлайт Хауз. По-рано не би умувал толкова, но само преди два дни събуди гнева на прекия си шеф — приличащия на джудже кисел шотландец на име Артър Кемп, който му обеща понижение още при следващата грешка.

Пенарио задържаше без усилия стръвно душещите кучета и не откъсваше поглед от близките статуи, греещи като червено злато в гаснещите лъчи на слънцето. Малко по-рано до тях на парапета се облягаше висок, корав наглед мъж в черната униформа на капитан от флота на крилолетите. Намусеният капитан май си бе тръгнал, никой друг не се мяркаше по терасата. А кокершпаньолите вече подлудяваха от желание да отидат там. Е, не беше кой знае каква загадка, но Пенарио с охота щеше да прогони ужасната скука на всекидневните си задължения.

Пак се подвоуми, огледа какво ставаше по-нагоре по хълма и се остави кучетата да го завлекат към широките ниски стъпала. Щом се озоваха на терасата, те се устремиха право към основата на бронзовите статуи, после пък заскимтяха тихичко и се завряха в храсталака отзад.

Пенарио се надвеси над тях, бутна настрани клоните със свободната си ръка и надникна в сумрака.

 

 

Гарамонд пресметна, че имат нужда от още трийсетина минути. Ако дотогава никой не намери трупа на Харалд, той и семейството му вече ще са извън земната атмосфера, понесени от някоя совалка, преди тревогата да бъде предадена по всички честоти. И това не би ги отървало напълно от опасността, но в „Бисендорф“, подчинения му кораб, който обикаляше в полярна орбита, най-много тежеше думата на капитана и в този затворен малък свят законите на Елизабет не действаха толкова безпрекословно. Разбира се, и в космоса тя най-накрая можеше да го довърши. Тъкмо това очакваше да го сполети след време. Щеше обаче да й бъде по-трудничко, отколкото на Земята, където с едно изречение би насъскала хиляди от своите лакеи срещу него.

— Искам да се отбия до тоалетната — срамежливо съобщи Крис и се откъсна от задното стъкло, усмихвайки се гузно.

Тупна се с юмруче по корема, сякаш за да го накаже, че му пречи.

— Ще потърпиш до космодрума.

Ейлин го придърпа върху коленете си и го обгърна с гладките си кафяви ръце.

Гарамонд се взираше в жена си и детето, не можеше да повярва, че всичко това им се случва. И двамата носеха леки дрехи, естествено нямаха и никакви вещи. Немислимо! Да ги откъсне неподготвени от естествената им среда — слънчевата топлина, океанския бриз, защитаващите ги здрави стени и тихите паркове… за да ги поведе в смъртно опасното пространство между звездите. И въздухът в кабината като че се разреди мигновено, принуди Гарамонд да вдишва прекалено дълбоко. Зазяпа се в кръговата панорама от здания и гъст листак извън возилото. Пак се мъчеше да подреди всяко предстоящо свое действие през следващия критичен половин час, но умът му го подвеждаше. Мислите му се въртяха в непрестанно повторение на разпокъсани картини.

За стотен път виждаше онзи гибелен светъл милиметър да се открехва между силуета на Харалд и бездушния метал на скулптурата. И телцето му беше толкова леко… Как е възможно да побира всички кости, кръв, мускули и органи, които поддържат живота, а изобщо да не тежи? Толкова крехко, че падане само от три-четири метра…

— Татко, виж! — Крис зашава развълнуван в прегръдката на майка си. — Ето го космодрума! Може ли да влезем в твоята совалка, а?

— Ще се опитам да уредя нещо.

Гарамонд се загледа над трепкащото силово поле около Северния космодрум, опитвайки се да долови някакви признаци на необичайна суматоха.

 

 

Карлос Пенарио пусна гъвкавите клони и те отново се събраха. За пръв път от юношеските си години насам той се прекръсти.

Заотстъпва по-надалеч от страшната находка, като упорито влачеше обезумелите кокершпаньоли. Озърташе се трескаво за помощ. Наблизо пак нямаше никой. Вече отваряше уста, за да закрещи с все сила, да отприщи ужаса си в звук, разтърсващ въздуха, но му хрумнаха едновременно няколко стъписващи мисли. Беше зървал Елизабет Линдстрьом два-три пъти, и то отдалеч, но пък се бе наслушал на всякакви истории в спалнята на прислугата. Предпочиташе да го лишат от заплатата му за цяла година, отколкото да го изтикат пред нея, за да й съобщи дори неприятната вест, че някой от нейните домашни любимци се е задавил с пилешка кост. А едва не се насади да дава обяснения как е открил трупа на сина й…

Лесно си представи какво ще стори президентката на оногова, който й стовари вестта на главата, преди да си е възвърнала самообладанието, ако изобщо можеше да се каже, че то й е присъщо.

Не биваше да забравя и за шефа си Артър Кемп. Пенарио поначало нямаше право да стъпва на тази тераса. А на човек като Кемп това единствено нарушение би подсказало… не, би доказало, че прислужникът е извършил и други. Например, че някак си е отговорен и за смъртта на момчето. Познаваше добре утъпканите пътища, по които се плъзгаше разсъдъкът на шефа. Дори Пенарио да доживееше разследването, Кемп би се заклел в какво ли не, за да отпадне всякакво съмнение, че той също е замесен.

Щом осъзна, че само след миг щеше сам да си изпроси гибелта, Пенарио си възвърна решимостта. Коленичи, награби кучетата и затича припряно надолу по стъпалата. Макар да беше потресен и уплашен, умът му не губеше качествата си, позволили му да се спаси от глада в Мексико и да попадне в една от малкото земи, където въздухът още е годен за дишане. Паметта му съхраняваше подробен график за привичните обиколки на Кемп из Старфлайт Хауз и околностите му. Заядливият дребосък скоро щеше да огледа за последен път през следобеда горните градини и тераси. И щеше да мине близо до храстите, където бе скрит трупът на Харалд. По-добре е отговорникът по домакинството Артър Кемп да го открие, нали?

Пенарио се премести още малко косо надолу по склона, откъдето можеше да забележи навреме появата на шефа си. Застана в сянката на обвита с бръшлян беседка, остави кучетата на земята и се престори, че им оправя сребърните нашийници. Превъзбудените животинчета се мъчеха да се отскубнат от ръцете му, но той ги държеше здраво.

Беше намислил те да се втурнат обратно към терасата, щом Кемп отиде точно на мястото, където щеше да се забърка по неволя в намирането на трупа. Пенарио погледна часовника си.

— Още малко, приятелчета — прошепна той на кокершпаньолите.

 

 

Опасенията на Гарамонд не се сбъднаха — космодрумът дори бе притихнал повече от обичайното, а меката светлина на залеза придаваше на бетонните площадки златистия оттенък на пясъчен плаж. Ниско над западния хоризонт се стелеше бъркотия от облачета — същинска приказна армия с пламтящи шлемове. Няколко рехави знамена се развяваха към зенита, оцветени във все по-гъсто розово.

Возилото спря и капитанът заслони очите си с длан. На определената площадка видя тумбестите очертания на совалката. Люкът беше отворен, подвижната стълбичка — на мястото си. Гледката го изпълни с отчаяното желание да се втурне натам, да качи Ейлин и Крис в орбиталния кораб и да се махнат по-скоро. Само че преди това се налагаше да се занимае с някои задължителни процедури. Пропуснеше ли ги, щеше да бъде изпреварен от крайно нежелателно съобщение по радиото до „Бисендорф“. Махна един гъст кичур от челото си и се усмихна немощно на Ейлин и водача.

— Трябва да подпиша някои документи. После ще ме изпратите до совалката — подхвърли нехайно на излизане.

— Мислех, че с Крис ще отидем в панорамната зала — смънка жена му, без да се надигне от седалката.

— Но да гледаш оттам не е много интересно. Нали, Крис? — Подхвана момчето и го остави на стъпалата пред администрацията на изследователския отряд. — Каква е ползата твоят татко да е капитан на крилолет, ако не изкопчи малко развлечения за сина си? Искаш да разгледаш совалката отвътре, нали?

Детето кимна, но твърде сдържано за годините си, сякаш тревогата на майка му се предаваше и на него.

— Разбира се, че искаш.

Гарамонд хвана Ейлин за ръката и я издърпа от кабината. Наведе се към водача.

— Това е всичко за днес. Оттук нататък сами ще се оправим.

Мъжът го изгледа безмълвно и подкара возилото към обширните гаражи.

Ейлин стисна ръката му.

— Ванс, вече няма чужди уши наблизо. Какво е?…

— Не мърдайте никъде оттук, докато не се върна. Няма да се бавя.

Той профуча по стъпалата, кимна на часовите, които му отдадоха чест, и нахълта в центъра за предполетна подготовка. Голямата квадратна зала му се стори някак чужда, сякаш я виждаше през очите на съвсем младия Ванс Гарамонд, който влезе тук стъписан преди първия си полет като капитан. Мигом се озова пред нужното му дълго бюро и плесна на него документите на кораба.

— Капитане, закъсняваш — поклати глава якият Хершел, бивш квартирмайстер на кораб.

Обичаше да хапе безобидно капитаните на действителна служба, може би за да им напомни предизвикателно, че невинаги бе седял зад бюро на Земята.

— Знам… — вдигна рамене Гарамонд. — Не можах да се отърва по-рано от Лиз.

Хвана първото попаднало му писало и започна да драска името си върху множеството листове, които му подаваше Хершел.

— Тъй ли стана? Не искаше да те пусне, а?

— Тъй стана.

— Жалко. Като гледам, изтърва вълната.

Розовото лице насреща се сви в гримаса на съчувствие.

— Сериозно?

— Ами картата е зад гърба ти, убеди се сам.

Хершел посочи холограмата под сводестия таван на залата — обхващаше цялата Слънчева система и околното пространство. Жълтото сияние беше силно както винаги и Гарамонд веднага видя извитата като лък ударна вълна, където радиацията се сблъскваше с магнитното поле на Земята. Данните за вътрешните спирали на слънчевия вятър обаче интересуваха само онези, които пътуваха между планетите. За него беше важна плътността на йоните в края на системата и отвъд. Затърси с поглед огромната дъга близо до орбитата на Уран. Там слънчевият вятър, поразреден значително заради разстоянието от светилото, се натрупваше за среща с магнитното поле на галактиката. В първия миг не зърна нищо, после забеляза рехавичко кехлибарено ореолче. Цветът показваше, че едва ли има и един йон на десет кубически сантиметра. Рядко бе виждал толкова слаба вълна. Слънцето сякаш се настройваше скъпернически и не искаше да подпомогне кораба му в ускорението към междузвездните простори.

Насочи вниманието си към широките разпръснати ленти в зелено, синьо и червено, отбелязващи галактическите потоци от бързи частици, които се проточваха по цялата карта. Тези блуждаещи енергийни течения означаваха за него не по-малко, отколкото вятърът и вълнението за капитан на презокеански платноход в далечното минало. Всички космически апарати, построени от „Старфлайт“, тоест всички звездолети на Земята, използваха силни магнитни полета, за да събират междузвездния атомен боклук и да го превръщат в реактивна маса. Така ставаха възможни далечни пътешествия из галактиката на кораби с десетина хиляден тонаж вместо милионите, необходими за тромави конструкции, понесли в себе си своята реактивна маса.

Крилолетите имаха и един недостатък — зависеха от капризите на космическия „климат“. Ако условията бяха идеални, корабът се ускоряваше равномерно в първата половина на маршрута, после също толкова плавно намаляваше скоростта си. Но там, където жътвата от частици беше оскъдна, ускорението се превръщаше в главоболие. Случеше ли се в началото, крилолетът щеше да се влачи дълго до целта, другата възможност означаваше да профучат край набелязаната звездна система и да забавят достатъчно устремното си движение чак няколко светлинни дни зад нея. За да сведе случайностите до търпимия минимум, „Старфлайт“ разполагаше с вериги от автоматични станции, които непрекъснато предаваха данни с нискоенергийни тахионни лъчи и обновяваха картите.

Гарамонд веднага проумя, че желанието му да ускори по-бързо кораба си се сблъсква с дяволски злощастно затруднение.

Май поне в половината пространство, обхванато от картата, изобщо липсваха потоци от частици, а и където се виждаха, вече се отдалечаваха към галактическия южен полюс. Само една струйка с донякъде поносима плътност, може би оплела се в аномалия на междупланетните магнитни полета, още беше близо до орбитата на Марс, но и тя отминаваше.

— Трябва веднага да се измъквам — натърти Гарамонд.

Хершел тутакси му подаде традиционната кожена папка с разрешението за полета.

— Плюй си на петите, капитане. „Бисендорф“ е напълно готов за полет, а нищо не ми пречи да подпиша останалите глупотевини от твое име.

— Благодаря ти!

Гарамонд грабна папката и затича към изхода.

— Ей, не оставяй оня прахоляк да ти се изплъзне! Обери го целия!

Той пробяга лудешки през преддверието. Олекна му, че най-сетне можеше да отприщи ужасното напрежение. В контролния център често виждаха капитани на крилолети, понесли се като спринтьори към корабите си, когато „времето“ започваше да се разваля. Завари Ейлин и Крис на стъпалата, където ги бе оставил. Жена му изглеждаше уморена и потисната, не пускаше ръката на детето.

— Всичко е наред — каза им бодро.

Прихвана Ейлин през раменете и я поведе към тунела на плъзгащата се пътека. Тя охотно закрачи до него, но Гарамонд усещаше как уплахата й се засилва с всяка секунда.

— Да вървим!

— Накъде, Ванс?

Изрече въпроса си спокойно, но той долови, че всъщност го пита за истината, и то разчита на скъпоценното взаимно доверие, което никой от двамата не би и помислил да погази. Гарамонд се взря в сина си. Пътеката вече ги носеше по тунела и момчето като че беше очаровано от новото преживяване.

— Когато чаках за среща с президентката, заръчаха ми да се грижа час-два за малкия наследник — Харалд Линдстрьом…

Беше непоносимо да разказва и думите му приседнаха.

— Ванс, какво се случи?!

— Ами… не го опазих. Падна отвисоко и се преби до смърт.

— Ох! — Лицето й изведнъж загуби цвета си. — Но как успя да се измъкнеш от?…

— Никой друг не го видя как падна. Скрих тялото в храстите наблизо.

— И сега трябва да избягаме, тъй ли?

— Дано успеем.

Ейлин отпусна длан на рамото на Крис.

— Нима се боиш, че Елизабет ще ни?…

— Да. Ще го стори непременно. По инстинкт. Невъзможно е да постъпи иначе.

Брадичката й потрепна, докато се мъчеше да овладее мускулите около устните си.

— О, Ванс, ужасно е!… Нали аз и Крис не можем да дойдем с теб?

— Можете и ще дойдете. — Гарамонд усети обезсърчен как тялото й се отпусна изведнъж с цялата си тежест върху ръката му. Наведе се към ухото й. — Няма да се справя сам. Имам нужда от помощта ти, за да спасим Крис. Иначе ще си излее злобата върху него…

Жена му изпъна рамене, макар и сякаш с огромно усилие.

— Ще издържа. А и много други жени отиват да живеят на Теранова, нали?

— Така те искам. — Гарамонд я прегърна за миг, но недоумяваше — тя наистина ли вярваше, че могат да се преселят на единствения друг обитаем свят, където също властваше „Старфлайт“? — Ейлин, стигнахме почти до края на тунела. Когато се изкачим по рампата, влез с Крис направо в салона на совалката, все едно е училищен автобус. Аз ще вървя на крачка зад вас, за да не ви видят случайно от контролната кула.

— Но няма ли да възразят другите пътници?

— В совалката ще бъдем само ние и пилотите, а аз ще си поприказвам с тях.

— Те сигурно ще поискат веднага да се махнем.

— Дори няма да гъкнат — обеща Гарамонд и посегна към вътрешния джоб на куртката си.

 

 

А пред Старфлайт Хауз, високо на хълма, падна първата жертва.

Отговорникът по домакинството Артър Кемп тъкмо предвкусваше вечерята, когато два кокершпаньола стремглаво профучаха край него към храстите в края на терасата. Спря, изгледа ги с любопитство и с две ръце отвори пролука в гъстите клони. Произхождаше от северните райони на Шотландия — доста чисти и непокътнати, сравнително рядко населени, затова му липсваше инстинктът, избавил Карлос Пенарио от преждевременна насилствена смърт. Извлече трупа на Харалд на светло, зяпна невярващо черните ивички засъхваща кръв под ноздрите и ушите, после се разкрещя в комуникатора на ръката си.

Елизабет Линдстрьом се появи на терасата само след две минути.

Не позволяваше никому да докосне останките на чедото й. Служителите нямаше как да се разпръснат, затова около нея се образува гъст обръч от хора. По средата Елизабет започна собственото си разследване. Застанала над малкото тяло, изпъчила сияещото в сатен шкембенце като огромен бисер, отначало тя прояви хладнокръвие. Само хората от съвета на директорите знаеха какво предвещават все по-твърдите ударения в говора й, както и разсеяното опипване на един специален пръстен с рубин. Рангът ги принуждаваше да стоят до президентката, те обаче се опитваха да пристъпват нехайно, за да се скрият зад нечий гръб. Но и другите започваха да предусещат опасността, затова кръгът около Елизабет се разширяваше полека, а напрежението в него нарастваше.

Довлякоха отговорника по домакинството Артър Кемп в това гнездо на страха, за да даде показания. Отговори на първите въпроси почти спокойно, но гласът му секна, когато президентката започна бавно и усърдно да си скубе косата. Цяла безкрайна минута на терасата се чуваше само тихото пращене на изтръгнати кичури.

Кемп понесе зрелището до предела на нормалното човешко търпение, накрая се обърна и понечи да побегне. Елизабет го пръсна в движение с мощен лазерен импулс от пръстена си. И се завъртя сляпо, за да порази и други с остатъка от енергията, но нейният старши личен лекар скочи към нея и с риск за живота си впръска приспивателно в издутите вени на шията й. Президентката падна в несвяст след броени секунди, обаче успя да произнесе следните три думи:

— Доведете ми Гарамонд.