Боб Шоу
Орбитсвил (17)

XVII

В първите мигове гледката го разочарова. Дори когато Браунек му показа точно накъде да се взира, наложи се да шари с очи в мрака, преди да различи тънка линия от мътна жълтеникава светлина.

Делия Лигет, седнала пред пулта, се озърна към него.

— Има ли някаква вероятност да е?…

— Не е Преден пост — прекъсна я Гарамонд.

— Питах се дали не сме сбъркали за разстоянието.

— Съжалявам, Делия, но макар да пресметнахме съвсем грубо колко прелетя „Бисендорф“, не може да сме се отклонили десетократно от истината. Започни да внимаваш за Преден пост след около две години.

— А що за чудо е това?

Капитанът се поддаде на някаква прищявка и не показа вълнението си.

— Кой знае? Може и да е природно явление.

— Не е — убедено изрече Браунек и му подаде бинокъла. — Погледни и ти.

— Аха, друга цивилизация — призна Гарамонд, щом се взря във все по-ярките светлинки на предполагаем град. — И то колко далеч от входа!

Разнесе се и гласът на Клиф Нейпиър от лазерфона:

— Говори номер 2, чувате ли ме?

— Казвай, Клиф.

— И вие ли виждате същото?

— И ти ли си задаваш същите въпроси като мен?

Нейпиър поумува.

— Тоест защо се натъкваме на селище далеч от пролуката ли? Предполагам, че са се настанили в Орбитсвил много по-рано от нас. Може би са минали векове, дори цели епохи, докато се разпълзят на милиони километри.

— Но защо са се напъвали? И ти видя достатъчно — навсякъде е едно и също.

— За нас. Ванс. Друг разум може би намира разлики.

— Знам ли…

Гарамонд се настани на едно от задните кресла в кабината и зачака стената от дневна светлина да го залее откъм изток. Час по-късно тя нахлу със стъписваща бързина и чуждият град стана още по-трудно забележим в гънките на местността. Вече бяха само на стотина километра от него, но и през бинокъла го виждаха само като шарени точици, които се губеха в зеленината. Някой подхвърли по лазерфона, че има надежда там да намерят нови лагери за пропелерите или да приспособят нещо, с което разполагат другите същества. И капитанът си бе позволил да се уповава на този призрачен шанс, само че той избледняваше в съзнанието му с всяка минута. С наближаването гледката пред носа на самолета му напомняше все повече за градче от Дивия запад през деветнадесети век.

— Дълбока провинция… — въздъхна и геологът Ралстън, у когото сега беше бинокълът.

Гарамонд кимна.

— Разбира се, в предположенията ни липсва и намек за логика. Не можем да мерим чуждата култура с миналото на своята. Все пак ме човърка подозрението, че ще се сблъскаме със селскостопанска общност с твърде ниско равнище на технологиите. Уверен съм, че всяка раса, решила да се пресели в Орбитсвил, накрая ще се занимава само със земеделие. Не е нужно да вършат нищо друго.

— Ванс, чакай малко… — Ралстън се задави за миг. — Може и да се сдобием с нови лагери. Май виждам самолет…

Изуменият капитан взе бинокъла. Скоро откри светлото петънце със сложна форма, което устремно се носеше ниско над земята. Нямаше никакво отклонение — или се сближаваше с тях, или се отдалечаваше. Май летеше право към самолета на Гарамонд. Видя как се издигнаха и други пъстри мушици, скупчиха се за малко, после сякаш застинаха, значи също се насочиха към ескадрилата им. Ралстън побърза да предупреди останалите.

— Ясно, готвят ни посрещане, а ние не носим никакви оръжия. Какво ще правим, ако ни нападнат?

— Принудени сме да допуснем, че те са дружелюбно настроени или поне нямат враждебни намерения. — Капитанът промени фокуса на лещите, защото хвъркатите устройства бяха много по-наблизо. — Съзнавам, че пак ги преценявам според нашите мерки, но изобщо не ми приличат на военни машини. Виж, няма дори два еднакво оцветени.

— Ами и древните рицари не са носили униформи, когато са излизали на бойното поле.

— Може и да си прав, но не ми се вярва. Дребосъци са, а и с различна конструкция…

Случайна догадка се мярна в ума на Гарамонд. Той отново се вторачи в града отпред и го зяпаше все по-озадачен, когато двата въздушни флота се срещнаха и се смесиха.

Зелено-жълт моноплан се настани до неговия самолет и разклати криле. Може би заради особеностите на въздушната динамика това беше универсалният поздрав между пилотите в цялата галактика? Над машината стърчеше като мехур прозрачна кабина, в която се виждаше човекоподобен силует. Седналият пред пулта Браунек се ухили весело и повтори жеста.

— Все пак е някаква форма на общуване! — подвикна той. — Ванс, тези не са като клоуните, май ще можем да си приказваме.

— Добре, опитай се тогава да поискаш разрешение за кацане — суховато се засмя Гарамонд.

— Ей сега — съгласи се младокът, без да се засегне.

С увлечение се зае да показва сложна поредица от знаци на новите им спътници, а капитанът се въртеше в креслото си, за да огледа колкото се може повече от чуждите самолети. Наистина бяха твърде разнообразни и като направа, и в оцветяването. Повечето имаха пропелери, но поне два използваха тягата на газови турбини, а един особено зализан приличаше на домашно изработен ракетоплан. Общо взето, и тук конструкторите се придържаха към типичната кръстата форма, макар да се мярна и самолетче с двоен фюзелаж.

— Ама че смесица — промълви Ралстън и добави разочарован: — Виждам изобилие от двигатели с вътрешно горене. Ако само до тях са стигнали, няма да ни помогнат с нищо.

— А откъде си набавят въглеводородно гориво?

— Може и да са се образували находища при толкова растения, зависи от възрастта на Орбитсвил. — Ралстън огледа недоволно прерията. — Знанията ми не струват и пукнат грош тук. Нали не е планета…

— Според мен нямат нищо против да кацнем — съобщи Браунек. — Нашият приятел отдясно два пъти наклони машината си надолу.

— Чудесно. Предай и на останалите.

Покрайнините на чуждото селище вече се плъзгаха под техния самолет. Браунек се поизправи в креслото си и започна да се озърта напрегнато.

— Не виждам летището им. Трябва първо да направим един кръг отгоре.

Гарамонд го потупа по рамото.

— Мисля, че те очаква интересно откритие — нямат едно-единствено централно летище.

Завиха, за да огледат. Градът под крилете им се простираше на поне двайсетина километра, но не се забелязваха широки пътища, производствени сгради или други големи постройки. Гарамонд сякаш виждаше хиляди ловни хижи, разпилени сред рядка гора. Тук-там бяха безпорядъчно пръснати разчистени площадки, не по обширни от футболно игрище. Пъстрите въздушни машини на другите същества се разделиха и се насочиха към тях. Така си препречваха пътя ниско над земята, че Браунек ахна слисан. Кацнаха по една на площадка и оставиха посетителите да кръжат.

— Ама че смахната история… — промърмори младият пилот. — Нямам никакво намерение да се спускам в нечий заден двор.

— Тогава намери подходяща голяма поляна извън града и ще кацнем един след друг, както се бяхме уговорили — посъветва го Гарамонд.

Облегна се удобно в креслото си и закопча предпазните ремъци. Самолетът се сниши, описа още две обиколки, накрая докосна тревата и след кратко подскачане върху плъзгачите си спря насред една широка ливада. Другите кацнаха по следите в тревата и се наредиха в неравна линия. Най-сетне перките на пропелерите замряха неподвижно, започнаха да се отварят люкове.

Въздух, наситен с аромат на зеленина, нахлу в кабината и Гарамонд се отпусна за миг, за да се порадва на отдиха. Този копнеж на тялото за покой му напомни как се чувстваше, когато се прибираше у дома след дълго безплодно пътешествие в космоса. Хората от изследователския отряд добре познаваха тази опияняваща жажда, както и опасностите й. Не си позволяваха да се отдадат напълно на възторга от мечтаната почивка, защото можеше да ги обземе непоносимо отвращение в началото на следващия полет. Но този път, вдишвайки упойващото хладно ухание, капитанът осъзна, че е отпуснал юздите на волята си…

„Нима бих могъл да понеса още две години във въздуха — ден след ден, нощ след нощ? Никой не би издържал…“

— Хайде, Ванс, излез да се разтъпчеш — подкани го Браунек и скочи в тревата.

Последваха го Делия Лигет, Ралстън и Пиер Тарк, младият лекар в техния самолет. Гарамонд им махна весело и се зае да разкопчава ремъците.

„Поне още две години, а какво се надявам да постигна?“

Отвън екипажите се срещнаха и смесиха със смях и оживено бърборене. Разнасяха се приятелско пляскане по гърбовете и присмехулни подсвирквания при всяка отдавна отлагана целувка.

„Дори ако успея да докопам президентката и да я убия — което не е особено вероятно — какво ще ми даде смъртта й? Твърде късно е да направя нещо смислено за Ейлин и Крис. Нима те биха желали накрая да бъда позорно екзекутиран?“.

Гарамонд слезе от самолета, залисан в гузното си смущение. Оттук къщите на другата раса приличаха на приказно селце сред парк. Той се озърна, за да попие с поглед зеления безкрай, и се взря за миг в Клиф Нейпиър и Дениз Сера, после тръгна към тях. Жената носеше работен черен панталон, но вместо обичайната туника бе облякла прилепнала оранжева блузка, която още повече открояваше красотата й. Почти веднага дойдоха О’Хейгън и Сами Ямото. И двамата му се сториха побелели и остарели. Бившият отговорник на научната група пропусна уводните любезности.

— Ванс, предстои ни да вземем важно решение. Всички самолети освен два имат некачествено изработени лагери на пропелерите и ако не можем да ги заменим с нещо по-добро, няма смисъл да продължаваме.

Той наклони глава настрани и лицето му застина в упорита гримаса, сякаш очакваше доводите на противника в спора.

— Принуден съм да се съглася — кимна разсеяно Гарамонд, който преоткриваше факта, че се успокоява само като гледа Дениз Сера.

Веждите на възрастния мъж подскочиха от изненада.

— Добре, радвам се. Значи първата ни задача при срещата с тази друга раса е да преценим инженерното й равнище.

— Нали и ти видя хвърчилата им — немислимо е да имат жиромагнитни двигатели и магнитни лагери.

— Прав си, обаче и аз имам идея. Ненадеждният магнитен лагер може да бъде предпазен, като го набием в друг, ако ще и да е първобитен ролков лагер. Трябва само да убедим тези същества да ни направят двайсетина големи обикновени лагери, в които да сложим нашите от „Магнелуб“.

— Нужни са ни лагери с точно определени размери.

О’Хейгън изсумтя.

— Това се подразбира.

— Само че ще се убедиш в…

Гарамонд млъкна, защото всички наоколо притихнаха. Обърна се и видя фантастичното шествие, доближаващо ги откъм града. Съществата от другата раса наистина много приличаха на хората и споделяха привичката им да покриват телата си с дрехи. Преобладаваха жълти и кафяви оттенъци, които се сливаха с пясъчния цвят на кожата им. Трудно се различаваха анатомични подробности под тези одеяния. Някои вървяха пеша, други натискаха педалите на велосипеди или триколки, трети караха мотоциклети, открити или закрити коли, дори имаше едно двуколесно возило с жиростабилизатор. Неколцина се бяха скупчили върху не особено устойчиво устройство на въздушна възглавница. Спряха на двайсетина метра от самолетите. Когато разнородните мотори замлъкнаха с последно пърпорене и дрънчене, Гарамонд долови тихите мелодични звуци, издавани неуморно от съществата. Беше съчетание от всякакви тонове и той предположи неуверено, че това е чуждата реч.

Погледнати отблизо, съществата като че нямаха никакви косми по тяло го си, затова пък се виждаха несъмнени съответствия на очи, уши и усти, разположени съвсем приемливо по главите им. Гарамонд не забеляза веднага белези на полови различия. Изпитваше странно равнодушие към случката, макар да изглеждаше несравнимо по-обещаваща от нямото безсилие на срещата му с клоуните. Приключенията във Вселената извън него все по-често губеха смисъл пред прозренията му за самия себе си.

— Е, ще се опиташ ли да поговориш с тях? — напомни О’Хейгън.

Гарамонд тръсна глава.

— Дан, твой ред е да влезеш в учебниците по история. Опитай си късмета.

О’Хейгън май се зарадва.

— Ами да, по-добре е да подходим научно към този контакт.

Отиде при най-близкия от пришълците, който наглед го зяпаше с любопитство. Движенията на раменете му издаваха, че усилено се опитва да общува с жестове.

— Никому не е нужно… — прошепна Гарамонд.

Ямото се озърна.

— Какво каза, Ванс?

— Нищо, Сами. Мърморя на себе си.

— Трябва да си подбираш събеседниците по-придирчиво — ухили се Ямото.

Гарамонд кимна отнесено.

„Дан О’Хейгън още не разбира, че тези приятелчета няма да му дадат каквото иска. Сляп е за очевидното. Добре, ясно е, че няма да получим лагери. Трябва ли да продължаваме пътешествието? Възможен е само един отговор — не. Проблемът не е в личните ми приумици. Преди тръгването компютрите изчислиха, че два самолета са крайно недостатъчни. Следователно просто няма да стигна до Преден пост. Защо да се колебая още? И в началото беше късно да помогна на Ейлин и Крис, а вече дори не ми е по силите да опитам. Преродих се…“

 

 

Пъстрата тълпа постоя при тях около час, после полека се изниза към града, без да остане никой. Напомняха на Гарамонд за дечица, които чудесно са се забавлявали на панаира, но са толкова прегладнели, че нямат търпение да опитат вкусните гозби у дома. Когато и последното шарено возило се скри зад дърветата, на ливадата тишината натежа за миг, после натрупаното напрежение се отприщи изведнъж. Екипажите започнаха да вадят бутилки, неколцина затичаха към близкото езеро, за да поплуват.

— Ама че странна среща — клатеше глава Джо Браунек. — Стояхме в две редички и се зяпахме, сякаш сме фермерски момчета и момичета, събрали се за вечеринка на Теранова.

— Мина добре — успокои го Гарамонд. — А и за такива срещи няма установен протокол. Какво трябваше да правим според теб?

— Не знам, но…

— Разбирам те, помисли обаче какво щеше да стане, ако тук бяха дипломатите и военните. Хубаво, видяхме се с поредните обитатели на Орбитсвил, разгледахме се взаимно, никой нищо не отне от другия, никой не пострада. Повярвай ми, можеше да бъде и много по-зле.

— Лесно ми е да си представя. А ти забеляза ли как сочеха нашите самолети?

Гарамонд си спомни жестовете на съществата — дългите златисти пръсти като че неуморно брояха еднаквите крилати машини.

— Май им беше интересно. Все едно никога не са виждали…

— Ванс, постигнахме напредък, без да се хваля излишно! — О’Хейгън дойде с цял куп изписани бележки и камера в ръцете си. — Установих поне шест съществителни или звуковите им съответствия в тяхната реч. Уви, щях да се справя по-добре, ако се бях занимавал с музика.

— Защо не помолиш някого да ти помогне?

— Точно това ще направя. Паскуда и Шели идват с мен в техния град. Няма да се бавим.

— Останете колкото ви душа иска — сговорчиво каза Гарамонд.

— Ами добре… — О’Хейгън го изгледа недоверчиво. — Ще ми се по-скоро да проверя какви машини имат.

— Чудесно си го намислил.

Гарамонд забеляза оранжев проблясък край последния самолет в редицата. Понечи да се запъти към Дениз Сера, но тя обсъждаше нещо с другите шест жени от екипажите. Вече обръщаше гръб, когато Дениз го зърна и му махна да я почака. След минута го доближи — сърдечна, умна, желана и каквото още би могъл да поиска от една жена. Тя се озърна, намръщи се, защото наблизо имаше доста хора, и го поведе към още неотъпканата трева.

— Радвам се да те видя.

— И аз се радвам да те видя, Ванс. Как си?

— По-добре. Май се опомням.

— Това е прекрасна новина. — Тя се взря замислено в него. — Имахме съвсем официално събрание на нашата група от Женския съюз в Орбитсвил.

— Тъй ли? Продължавай, сестро Дениз, горя от нетърпение да чуя какво решихте.

Тя се усмихна само за миг.

— Ванс, всички гласувахме да се откажем от полета.

— Всички, значи…

— Да. Самолетите и без това ще се повредят скоро, предпочитаме сами да изберем къде да се заселим. Тези песнопойци ни се струват достатъчно приветливи, а тъкмо ще си имаме занимание за години напред — ще изучаваме културата им. Тоест когато отделим малко време от отглеждането на децата.

— Имаш ли представа колко от мъжете възнамеряват да останат с вас?

— Повечето. Съжалявам, Ванс.

— Няма за какво. Това е единственото логично решение.

— Можеш да разчиташ на два самолета. Не стигат.

— Няма проблем.

Дениз хвана ръката му.

— Знам колко си разочарован. — Той не помръдна, гледаше я безстрастно. — Клиф каза ли ти вече, че ще имаме дете?

Гарамонд се помъчи да измисли по-приятен за нея отговор.

— Ами нямаше нужда да ми казва, аз знаех.

— Нима е забравил или се ослушва? Ах, само да ми падне този…

— Дениз, та с него се познаваме от години. Известно му е, че не съм сляп. — Усмихна й се. — Достатъчно беше да ви видя двамата заедно преди малко. Е, да, засега още не съм успял да му честитя.

— Благодаря ти, Ванс. Ще имаме нужда от кръстник.

— Уви, няма да съм ви подръка. Когато се роди бебето, ще бъда на няколко милиона километра оттук.

— О! — Дениз се извърна припряно. — Помислих си…

— Че съм се предал ли? Не и докато природата ме застави. По-добре от мен знаеш какви са прогнозите на компютрите. Машините не твърдят, че два самолета в никакъв случай няма да долетят до Преден пост. Всичко опира до вероятностите, нали?

— Както и в руската рулетка.

— Пак ще се видим, Дениз.

Гарамонд се дръпна, но тя не пусна ръката му.

— Не биваше да го казвам. Моля те да ми простиш.

— Забрави това. — Той стисна пръстите й за миг. — Много се радвам, че поне с теб и Клиф се случва нещо хубаво в този свят. Сега ме извини, но ме чака много работа.

 

 

От няколко часа изчисляваше разпределението на товара в оставащите му две въздушни возила. Както винаги, вечерта връхлетя внезапно. Включи осветлението и продължи с вледеняващо напрегната воля, без дори да чува шума от веселбата, който ветрецът носеше в кабината. Пръстите му не се отделяха от клавиатурата, отхвърляше десетки варианти, за да извлече максимална полза и от последния грам. Усети по трептенето на пода, че някой влиза в самолета. Вдигна глава. О’Хейгън се промъкваше към масичката.

— Току-що осъзнах колко съм разчитал на свръхмощните компютри досега… — сподели капитанът.

Възрастният учен го прекъсна нетърпеливо:

— Това беше най-невъобразимият ден в живота ми, искам да пийна нещо, за да се успокоя. Къде го криеш? — Изчака Гарамонд да извади пластмасовата манерка и я надигна за първата предпазлива глътка. — Ей, това май е трябвало да отлежи повечко… — Отпи пак от плоското съдче и явно реши, че е приключил със светската беседа. — Капчица надежда няма да получим лагери от тези типове. Знаеш ли защо?

— Защото нямат стандартизирани машини, нали?

— Ами да, правят си всичко саморъчно. Как се досети?

— Имат самолети, но не и заводи за тях и летища. После видяхме коли, пак без заводи и пътища.

— Проницателен си, Ванс. Този път ме изпревари. — Ученият потропа с пръсти по масичката и звукът отекна гръмко в тясната кабина. Гласът му се смекчи малко. — Поели са по път, който е напълно противоположен на нашия. Никакво разделение на труда, никаква масова продукция, никакви стандарти. Ако някой иска кола или миксер, започва от нулата и си ги прави сам… при условие че е способен и му стигне времето. Забеляза колко са различни самолетите и колите им, нали?

— Да. И ги гледах с какво недоумение броят нашите машини.

— Аз също, но тогава не знаех какво ги учудва. Сигурно са се изумили, че имаме няколко еднакви устройства от един модел.

— Не вярвам да са изпитали изумление — завъртя глава капитанът. — Може би нищо повече от лека изненада. Доколкото схващам, тази раса не се отличава с особена любознателност или любопитство, наречи го както щеш. Дори да живеят по един в къща, населението тук е над двадесет хиляди. Съмнявам се обаче, че дойдоха повече от двеста, за да ни позяпат… и те бяха онези, които си имаха собствен превоз.

— Тоест срещнали сме се с перковците…

— Или с любителите на техниката. Според мен се интересуваха от нашите машини, а не от нас. Мисля, че е ужасно досадно да имаш такива съседи.

О’Хейгън се взря многозначително в пръснатите по масичката изписани листове.

— Значи смяташ да продължиш?

— Да.

Гарамонд прецени, че и тази дума може да замести стотиците, които би изрекъл иначе.

— А екипаж имаш ли?

— Още не знам.

Ученият въздъхна тежко.

— Ванс, гади ми се дори от мисълта за полет. Това пътешествие ще ме довърши. Но бих полудял бързичко, ако ще живея сред раса, която изобретява отново парния двигател на всеки две-три години. Тръгвам с теб.

— Благодаря ти, Дан. — Капитанът усети как парят очите му. — Аз…

— Остави милите приказки — спря го О’Хейгън. — Я да видя как си се оплескал с разпределението на товара.