Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орбитсвил (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Orbitsville, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2021 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Боб Шоу

Заглавие: Орбитсвил

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 1999 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ОФИР“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Весела Петрова

Коректор: Мария Стоянова

ISBN: 954-8811-17-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18095

История

  1. — Добавяне

XIV

— Връщаме се — безстрастно натърти Гарамонд.

Взираше се в лицата на старшите офицери, опитваше се да долови реакцията на всекиго от тях. Някои отвръщаха на погледа му с нескрита ирония, други зяпаха в краката си, очевидно смутени. Зад тях на склона се набиваше на очи грамадното белязано туловище на „Бисендорф“. До него щъкаха микроскопични фигурки в ритуала на някаква странна игра с топка. Както винаги, светилото висеше точно над главите им, хвърляйки по някоя диамантена искра в тъмносините води на езерата, прострели се в далечината.

Стори му се, че безмерните разстояния на Орбитсвил са погълнали думите му още преди да достигнат ушите на слушателите. Възпря се навреме, за да не повтори казаното преди секунди.

— Адски дълъг път — най-сетне се обади Нейпиър, разкъсвайки пелената от мълчание.

Капитанът знаеше, че всъщност това е въпрос, на който трябва да отговори.

— Ще построим въздушни машини.

О’Хейгън се прокашля, преди да се намеси.

— Ванс, вече мислих за това. Работилниците са непокътнати и можем да произведем съвсем прилични самолетчета с подзвукова скорост. Имаме и необходимата информация в корабната база данни. Но разстоянието е прекалено голямо. Изправяш се пред същите трудности като с колесните возила. Въздушните машини на теория ще стигнат до Преден пост за три-четири години… Да, ама не можем да ги направим толкова здрави, че да издържат години наред. Нито да натоварим в тях оборудването за текущ ремонт.

О’Хейгън опари с поглед останалите, сякаш ги укоряваше, че са го оставили сам да обяснява неприятната истина на един въодушевен невежа.

Гарамонд завъртя глава.

— Като казах, че се връщаме, не говорех за всички накуп. Аз тръгвам заедно с онези от екипажа, които са достатъчно настървени да рискуват, ако ще да сме само петима-шестима.

— Но…

— Ще си направим малка ескадрила от десетина самолета. Ще вложим в конструкцията им максимално дублиране на всички системи, доколкото то е съвместимо с добрата аеродинамика. Ще излетим към Преден пост и при всяка повреда на една от машините ще прибираме каквото е останало здраво за резервни части. После продължаваме.

— Не би могъл да пресметнеш шансовете дали дори един самолет накрая ще стигне до целта.

— Но и нищо не доказва, че няма да успеем.

— Опасявам се, че грешиш. — Лицето на О’Хейгън стана още по-измъчено. — Пак опряхме до посоката. Ако не си изясниш точно къде се намира Преден пост спрямо това място, безсмислено е да потегляш.

— Не се тревожа за определянето на посоката.

Гарамонд съзнателно реши да не обяснява повече. Разбираше, че в твърде особения последен полет на „Бисендорф“ цялата насадена в главите им представа за власт и подчинение доста се е поразклатила. Задължително беше отново да наложи авторитета си, и то без да разчита на някаква външна подкрепа.

— Е, как ще го постигнеш?

— Ами имам подходящо предложение — да възложа задачата на отговорниците на научни групи. Чували ли сте старата поговорка, че няма смисъл да си купуваш куче, ако ще лаеш вместо него?

Изгледа предизвикателно О’Хейгън, Сами Ямото, Морисън, Шнайдер и Дениз Сера. И забеляза доволно, че очакванията му се сбъднаха. Вече се вглъбяваха в себе си, оттегляха се към високото плато на мисълта, за да наподобят ловци, които залагат капани за невиждана плячка, която обаче ще разпознаят от пръв поглед.

— И докато те се занимават с това — обърна се капитанът към Нейпиър, та да изпревари възраженията на учените, — ще съберем отделно съвещание на инженерите. Трябва да нарежем кораба, за да оборудваме работилниците. Междувременно искам и общите чертежи на самолетите, както и първоначалните изчисления за възможностите ни да ги изработим.

Запъти се към набързо издигнатия от пластмасови плоскости щаб. Първият помощник тръгна до него и скоро се закашля суховато.

— Пак ли те мъчи пустата туберкулоза? — с престорена загриженост попита Гарамонд.

— Ванс, прекаляваш с темпото. Съсредоточаваш се във винтовете и гайките, но не се замисляш за пречките, които ще ти създадат хората.

— Клиф, не може ли да караш по същество?

— Мнозина от тях вече преживяват синдрома на Орбитсвил, така да се каже. Не се надяват изобщо да се завърнат някога в Преден пост, а и защо да ходят там? Струва им се съвсем приемливо да си основат своя общност тук и да използват „Бисендорф“ като източник на материали.

Капитанът спря, засенчи очите си с длан и се взря в поляната със сребърния кръст, където погребаха четиридесет мъже и жени.

— Споделям напълно чувствата им и няма да насилвам онези, които желаят да останат. Ще работим само с доброволци.

— Май ще бъдат по-малко, отколкото очакваш.

— Не се съмнявам, че мнозина си имат лични причини да потеглят обратно.

— Ванс, точно в това е препъникамъкът. Ти не им предлагаш да се приберат в Преден пост. Невъзможно е всички самолети да стигнат дотам. Значи ги поставяш пред твърде неравностоен избор — или да живеят в силна с технологиите си многобройна общност, и то с изобилие от енергия, припаси и храна в началото. Или да бъдат зарязани някъде по пътя към Преден пост на групички от по десетина души, без да разполагат почти с нищо.

— Следователно във всеки самолет ще натоварим „желязна крава“ и малък синтезатор за пластмаси.

— Въпреки това искаш от тях прекалена саможертва.

— Ще им се закълна, че спасителната експедиция ще се отправи към тях, щом се добера до града.

— Ако се добереш… А и колко струват обещанията ти? В Преден пост имаш врагове.

Мрачна мисъл се надигна в ума на Гарамонд.

— Клиф, ти ще дойдеш ли с мен?

— Няма нужда да питаш! Затова ти втълпявам, че не само изобретателността на инженерите е важна.

— Схванах внушението. Но в момента си имам лични проблеми и не ми се умува над чуждите.

— И други искат да се върнат при семействата си — опита се да го утеши Нейпиър.

— Ето я разликата. Аз нямам при кого да се върна.

— Но… Ейлин и Крис.

— Според теб колко дълго ще оцелеят, след като бъда обявен за загинал или безследно изчезнал? Седмица? Или ден? — Гарамонд се насилваше да говори въпреки терзаещата го мъка. — Единствената причина да се стремя към Преден пост е твърдото ми решение да пречукам Лизи Линдстрьом.

 

 

Конструкцията и двигателите на „Бисендорф“ бяха предвидени и за аварийно кацане. Корабът обаче бе застинал в крайно неестествено положение — надлъжната му ос беше под прав ъгъл спрямо посоката на притеглянето. Вътрешното разпределение предвиждаше ускорението да е достатъчно — освен в кратките периоди на безтегловност, — за да възприема екипажът носа като „горе“ и да върви нормално по всички „етажи“. А сега подовете се бяха превърнали в отвесни стени. И на тях висяха налудничаво килнати пултове, основи, бюра, столове, шкафове, койки, маси, както и няколкостотин скъпоценни или безполезни в момента машини.

Като предпазна мярка срещу безтегловността дреболиите бяха закрепени по един или друг начин. Но най-важното в кораба не можеше да се използва, преди основните сектори да бъдат разположени правилно.

Много групи, въоръжени с валентни резачки и импровизирани кранове и скрипци, се заеха да разделят кораба на части, с които можеха да боравят. После ги спускаха полека в хоризонтално положение. Работата се проточваше, защото трябваше да внимават с разкачването и съединяването на захранващите мрежи. Все пак седмица по-късно централният цилиндър се бе преобразил в цял квартал от ниски конструкции, кръгли или клиновидни. Върху всяка опънаха покрив от пластмасово фолио и я свързаха със силовите агрегати наоколо или в изкормения „Бисендорф“. Наблизо се ширеше градче от палатки или пластмасови заслони, което имаше вид по-скоро на военен лагер.

Гарамонд следеше първо да се занимават с компютрите и работилниците, от които зависеше създаването на неговите самолети. Всичко се вършеше с бързина, която щеше да е немислима само допреди век. Вече се беше оформил дори странен конвейер — девет плъзгача за кацане, върху които стърчаха скелетите на носещите рами.

Корабните компютри отсъдиха, че принципът на напрегнатия корпус, наложил се повсеместно при въздушните машини, трябва да бъде изоставен в полза на идеята „рама и платно“, вдъхновила още братя Райт. Така съсредоточиха усъвършенстваните технологии и инженерната находчивост в десетина сложни лети части, а автоматизираните атомни преобразуватели ги изработиха от късове метал за по-малко от денонощие. За пластмасовата обшивка можеха да се задоволят с качеството, приемливо в който и да е мебелен завод. Двигателите — стандартни магнитнопулсови устройства — взеха направо от складовете. Имаха двадесет и един от тях в „Бисендорф“, затова решиха да построят девет двумоторни самолета, а три двигателя да бъдат резерв за смяна.

 

 

Гарамонд седеше сам пред палатката си в чудноватия ивичест здрач. Вече се бе преборил с половин бутилка уиски, когато чу нечии стъпки. Тук никога не се спускаше истински мрак, затова позна отдалеч стегнатата фигура на Дениз Сера. Раздразнението му поутихна малко, въпреки това той не помръдна, дори не махна за поздрав. Алкохолът му осигуряваше унес, но за да постигне желаното, Гарамонд го отпиваше на точно отмерени дози и не искаше някой да прекъсва ритуала му.

Дениз спря до палатката и постоя безмълвно, за да долови настроението му, после седна от другата страна на отметнатото платнище. Капитанът й беше признателен за мълчанието. Изчака инстинктът да му подскаже подходящия миг и надигна бутилката към устните си за следващите глътки хладен огън.

— Такова пиене едва ли е особено полезно — поклати глава жената.

— Напротив, много си ми е добре.

— Не свикнах с уискито, особено пък с бълвоча, който дестилира Бъртън.

Гарамонд пое с малко закъснение поредната доза.

— Нищо му няма, ако знаеш как да си помагаш с него.

— Да си помагаш ли? Нали уж хората пият, защото им харесва?

— Стига ми и да знам как да го използвам.

Тя въздъхна.

— Съжалявам. Досещам се, че си ужасно потиснат, защото си далеч от…

— Дениз, какво искаш?

— Ами… май искам дете.

Капитанът подозираше, че отчаянието заради загубата на семейството му трябва да го е лишило от способността да почувства нещо. Но поне не искаше да губи човечността си. Запуши бутилката и я остави на земята.

— Лошо време си избрала.

— Да, но желанието ме обзе с все сила. Сигурно е заради това място. „Синдромът на Орбитсвил“, за който Клиф изнася речи. Тук сме, заобиколени от цяла нова Вселена… завинаги. И онова, на което толкова държах преди, вече ми се струва нищожно. За пръв в живота си поисках да имам дете.

Гарамонд се взираше в жената през мекия синкав здрач. В главата му вреше хаос, но някаква частичка от съзнанието му усещаше остро присъствието й. Трудно му беше да определи какви черти отличават Дениз Сера, но тя не можеше да остане незабелязана. Прекрасен образ на женствеността, ума и сърдечността. Той дори се засрами, че няма какво да й даде.

— Въпреки всичко моментът е твърде неподходящ — напомни Гарамонд.

— Не се залъгвам. Всички го знаем, обаче много от жените пият чиста вода без противозачатъчни. Скоро ще забременеят.

Очите й го наблюдаваха невъзмутимо и капитанът си спомни как в предишния си живот я гледаше с удоволствие.

— Дениз, още ли си нямаш партньор?

— Излишен въпрос.

„Свалихме картите на масата. Единствената жена в екипажа, към която проявих за миг интерес, макар и нехайно, а тя да не е обвързана с никого…“

— Май ми беше ясно и без да питам. — Той се поколеба. — Дениз, това е много…

— Сега ще ми кажеш, че си поласкан и трогнат или нещо подобно, нали?

— Ами да, това се канех да направя.

— Ванс, спести си думите. Знам какво ще последва, когато някой започне с увъртанията. И аз съм отрязвала мъже.

Дениз се изправи ловко. А Ванс се чудеше как да измисли нещо не дотам недодялано.

— Може би след година, дори след няколко месеца…

— Специално и единствено по рода си предложение. Не се повтаря — изрече жената с рязък присмех. — А замислял ли си се какво ще правиш, ако не определиш посоката към Преден пост или ако самолетите ти изобщо не се отлепят от земята?

— Разчитам на теб за посоката.

— Недей да се надяваш толкова! — Тя му обърна гръб и направи няколко крачки, но се върна и седна до него. — Извинявай.

— Нищо лошо не си сторила.

— Как да не съм… Не ти казах, че почти разчоплихме проблема. О’Хейгън обаче държеше да не стигне до ушите ти, преди да е проверил още веднъж изчисленията.

Гарамонд забрави за всичко друго.

— Как успяхте?

— Майк Монкастър, нашият специалист по частиците, измъкна от главата си страхотна идея. Нали си чувал за делта-частиците?

— Само за делта-лъчите.

— Не, онова е минало. Делта-частиците, тоест делтоните, са съставка на космическите лъчи, открита само преди няколко години. През последния си отпуск от кораба Майк се включил в групата, която изследвала пречупването на радиацията през полето, затварящо пролуката при Преден пост. Много му се зарадвали, защото разбира превъзходно принципа за запазването на странността в частиците и…

— Дениз, щеше да ми казваш как ще определите посоката.

— Че аз какво правя? Делтоните почти не взаимодействат с други частици. Това е причината да ги открием толкова късно… и да изминават безпрепятствено десет-петнадесет милиона километра дори във въздуха. Майк е убеден, че могат да проникнат през силовото поле като всичко останало в космическите лъчи, затова ще изработим грамаден детектор за делтони. По-точно — два за уточняване на координатите. Достатъчно е да уловим един-единствен делтон и да определим откъде е долетял… значи и да научим накъде да тръгнем.

— А ти мислиш ли, че ще постигнете нещо?

— Да, сигурна съм. — Изражението на лицето й се смекчи. — Само още не знаем колко ще чакаме такава частица да стигне до нас. Може и да мине много време, ако не ни провърви. Ще увеличим шансовете си, като направим детекторите с възможно най-голямата площ или пък ако поставим множество по-малки.

Гарамонд усети как огромното разстояние до Елизабет Линдстрьом се свива полека и го разтърси извратеното ликуване на мъстта.

— Чудесна новина!

— Знам — промърмори Дениз. — Тя е зестрата ми…

— Това май трябва да ми го сдъвчеш на малки хапки.

— Забеляза ме за пръв път в кораба, когато чу от мен как ще се промъкнем през отвора на Орбитсвил. — Тя се засмя печално. — Нали съм си практично настроена, май съм се заблудила, че щом е станало веднъж, току-виж, се повтори.

Той протегна неуверено ръка и докосна бузата й.

— Дениз…

— Ванс, да забравим тези игрички. — Отблъсна ръката му и стана. — Държах се детински.

По-късно Гарамонд чакаше сънят да го отърве от бремето на неговото „аз“ и за пръв път от много месеци съзнаваше отчетливо, че жестокият вакуум започва само на педя под койката му. Представата се задържа и в сюрреалистичните кошмари, в които той се изправяше опасно над бездната, а някакво нравствено замайване го тласкаше към ръба…