Боб Шоу
Орбитсвил (11)

XI

След около месец плъзна мълва за някакво клане.

Имаше кратко затишие, докато плитката кръгла падина около Преден пост поемаше първите вълни от заселници. И шепа хора от службата за връзки успяха да се доберат до Орбитсвил. Макар да съзнаваха колко са безпомощни, чиновниците издадоха заповед нито един човек да не пристъпя към чуждото селище на по-малко от пет километра, докато не завършат преговорите за коридор, по който заселниците да преминат. Само че обстоятелствата сякаш се бяха съюзили срещу спазването на тази заповед. Правителствените чиновници както винаги се появиха твърде късно. А сред заселниците се ширеше схващането, че опитите за дипломатически контакт с „клоуните“, както неофициално кръстиха съществата, са чисто скудоумие.

Отначало се настроиха предпазливо и почтително към дъгоцветните твари. Скоро обаче се убедиха, че те нямат никакви машини, а си служат само с най-прости сечива за обработка на земята. Дори постройките им се оказаха изплетени от целулозни нишки, които създанията изпускаха от телата си подобно на земните паяци. А щом стана ясно, че клоуните не са способни да разговарят с хората, мнозина от заселниците започнаха да се съмняват, че са се натъкнали на разумни същества. Някои подхвърляха, че били западнали потомци на расата, издигнала някога укрепленията край пролуката в сферата. Други стигаха дотам да твърдят, че не са нищо повече от домашни животни, надживели господарите си и създали бледо подобие на собствена култура.

Гарамонд се опасяваше от настроенията, разнасяни посредством тези приказки, защото те ускоряваха промените в нагласата у заселниците. Нали още в първите минути след влизането в Орбитсвил бе забелязал лекото разхлабване на дисциплината у хората от екипажа? Имигрантите пък започваха да се отнасят все по-пренебрежително към властите. Свикнали всяка тяхна стъпка да бъде контролирана на претъпканата Земя, те вече се чувстваха бъдещи собственици на континенти и жадуваха по-скоро да постигнат стремежите си. За да осъществят доскоро немислимия скок „от писарчета до крале“, само трябваше да натоварят услужливо предоставяните от „Старфлайт“ коли и да се отправят в мечтаното пътешествие. Единственото условие беше да спрат колкото се може по-далеч от Преден пост заради неизбежните тълпи, които щяха да ги последват.

Страхът от съперници за завладяването на повече земя нарастваше, дори онези, които бяха заели участъци в кръга от хълмове, предусещаха какво ги чака, щом нахлуят следващите орди. Всички решиха да навлязат много по-навътре в сферата.

На обитаема планета би било немислимо демографският натиск да се съсредоточи толкова жестоко в една точка. Но и земната технология се уповаваше на хипотезата за всеобщото еднообразие. По време на развитието на междузвездните превози с крилолети и совалки в ничия глава дори не се мярна идеята да предвиди среда, където корабът например няма да има материал за реактивна маса. Защо да се занимават с измислици, противоречащи на представата за Вселената?… Но ето че в условията на Орбитсвил се натрупаха гибелни грешки.

Разбира се, на теория тук беше достъпно невъобразимо жизнено пространство. Уви, нямаше как да го заемат достатъчно бързо, за да утолят жаждата на хората, прекосили космоса като богове и изведнъж принудени да разчитат на бавни наземни возила. Ако имаше време да построят въздушни машини, трудностите поне щяха да намалеят. Семействата или общностите трябваше почти веднага да станат напълно самостоятелни, а дори използвайки най-новите агротехнологии и „железните крави“ това означаваше да докопат повече земя.

Такива противоречия в миналото винаги бяха изправяли човек срещу човека. Затова Гарамонд не се учуди, когато научи, че обитателите на най-близките до хълмовете участъци са започнали да си пробиват път със сила през града на клоуните и да навлизат в безпределните прерии. Не си направи труда да обиколи лично местата на произшествията, но лесно си представяше случките. Все още измъчван от загубата на смисъла във всекидневието, той посвещаваше почти цялото си време на своето семейство и рядко се отбиваше в „Бисендорф“, за да се заеме със задълженията си на капитан. Нарочно се стараеше да не гледа новините по кабела, но имаше и други начини те да стигат до него.

Една сутрин се мъчеше да пропъди с дълъг сън последствията от запоя до среднощ, но го стресна детски писък. Отново го споходи видението, в което Харалд Линдстрьом се отделяше от сляпото лице на бронзовата статуя. Очевидно го смазваха подсъзнателно угризенията, че не е бил нащрек за кроежите на Елизабет. Изскочи задъхан от постелята и се втурна в хола. Ейлин бе нахълтала преди него, вече прегръщаше Крис. Момчето хлипаше тихо, опряло лице в рамото й.

— Какво стана?

Страховете на Гарамонд отшумяваха, но пулсът туптеше тежко в слепоочията му.

— Ами показали една от онези твари по холовизията — недоволно отвърна жена му. — Изключих я.

Той неволно се озърна към ъгъла. Образът на един водещ на учебни програми тъкмо избледняваше във въздуха.

— За кои твари говориш?

Крис вдигна намусеното си личице към баща си.

— Беше един клон.

— Иска да каже клоун — обясни Ейлин, очите й се присвиваха от гняв.

— Клоун ли? Но… Нали те помолих да настройваш изображенията малко извън фокус, за да не се обърква Крис кое е истинско и кое — не.

— Не беше на фокус, но той се уплаши.

Гарамонд я зяпна недоумяващо.

— Не схващам. Какво толкова страшно има в клоуните? — Загледа се в Крис. — Синко, защо се стресна?

— Помислих си, че клонът идва да убие и мен.

— Ама че щуротия! Та те никога никому не са навредили.

Момчето го изгледа обвиняващо.

— Ами всичките ония хора, дето са ги замразили?

Бащата се втрещи.

— Какво?!

— Не му разбърквай съвсем ума — тихо се обади Ейлин. — Много добре знаеш какво разправяха по новините последните дни.

— Не знам! Какво са бръщолевили?

— Разказваха за онази планета извън сферата. Когато тварите построили Линдстрьомленд, спрели достъпа на светлина и топлина до нея и там всичко замръзнало.

— Кои твари?!

— Клоуните, разбира се.

— Та това е чудесна приказка! — засмя се от сърце Гарамонд. — Клоуните създали Орбитсвил!

— Добре де, техните прародители.

— Ясно. А на външната планета значи е имало някаква раса. И всички замръзнали до смърт, а?

— Показваха снимки — упорито заяви Ейлин.

— Откъде ли имат тези снимки, как мислиш?

— Естествено направил ги е някой кораб на „Старфлайт“.

— Мила моя, щом планетата е замръзнала, как някой би успял да снима повърхността или останките на някакви същества? Замисли се, моля те.

— Не знам как са успели. Само ти казвам какво видяхме аз и Крис, а и всички останали.

Гарамонд въздъхна. Отиде до комуникатора и се обади на Клиф Нейпиър в „Бисендорф“. Познатото лице се появи във фокуса на холопроектора и кимна приятелски.

— Клиф, имам нужда от сведения за полетите на кораби в тази звездна система. Имало ли е експедиция до външната планета?

— Не.

— Уверен ли си?

Помощникът му за миг сведе поглед към екраните.

— Абсолютно и непоклатимо.

— Много ти благодаря. Това беше всичко. — Прекъсна връзката. — Ейлин, убеди ли се? Фактите са неумолимо нещо. Та откъде са се появили снимките все пак?

— Ами… Може да не са били истински снимки…

— Тогава какво? Фантазии на художници?

— Има ли значение? Показваха ги…

— Имало ли значение!

Гарамонд се изсмя, но доста кисело. Между него и жена му сякаш зейна бездна. Не се ядоса. Бракът им се отличаваше с простичка хармония и той знаеше, че се крепи на по-дълбока привързаност, а не на общите интереси или възгледи. Още в първите месеци се бе примирил, че ще има и непълноти. Обикновено знаеше как да ги заобикаля.

— Има значение, и то огромно — заговори кротко като на дете. — Не разбираш ли как са променили отношението ти към клоуните с тези картинки? Ето така манипулират мисленето на хората. Било е по-трудно някога, когато грамотността се е смятала за задължително умение…

И в собствените му уши думите звучаха сухо и безсилно. Млъкна, защото забеляза очакваното безразличие у Ейлин. Жена му получаваше информация за света почти само от холовизията, а той не можеше да й покаже нищо. Обзе го смътна тъга.

— Ванс, не съм глупачка.

Тя докосна ръката му, подтикната от безпогрешната си интуиция.

— Знам.

— Какво се опитваше да ми обясниш?

— Моля те само да проумееш, че корпорация „Старфлайт“ прилича на… — потърси припряно по-образно сравнение — … на огромна снежна топка, която се търкаля надолу по хълма. Става все по-голяма и бърза, а не може да спре. Няма и да си позволи да спре… дори ако се наложи да прегази някого. Затова ще прегази и клоуните.

— Винаги говориш толкова самонадеяно…

— Защото забелязвам тревожните признаци. Първата стъпка е да внушат на хората тук, че е задължително клоуните да бъдат прегазени. Щом постигнат целта си, останалото е съвсем лесно.

— Аз пък не ги харесвам ония клоуни — обади се Крис след дългото мълчание.

Златистото му лице изразяваше само неотстъпчивост.

— Синко, не съм казвал, че трябва да ги харесваш. Само не вярвай, че всичко показано по холовизията е истина. Ако се бях отбил с кораба си до външната планета, сега щях да…

Капитанът млъкна, защото хрумването се стовари с все сила върху съзнанието му.

 

 

— Защо не? В края на краищата това е задача точно като за изследователския отряд — разсъдливо отбеляза Елизабет и се усмихна. — Капитане, вие сте в отпуск с неопределена продължителност. Но ако предпочитате да се върнете на служба и да посетите онази планета, нямам никакви възражения.

— Благодаря ви, госпожо — отвърна Гарамонд, прикривайки изненадата си.

Кривата усмивка стана още по-потайна и тържествуваща.

— Ще ни бъде от полза да съберем повече сигурни данни за планетата. Трябва да прекратим разпространението на безотговорни съчинения.

Капитанът си повтаряше техния разговор неведнъж, докато „Бисендорф“ разперваше невидимите си криле и маневрираше, за да се отдалечи от струпания наоколо флот. Признаваше си, че предложи изследователския полет като предизвикателство към президентката, надяваше се словесният дуел с нея да го освободи от съмненията. Най-малко очакваше охотното й съгласие. То не само му навлече хапливи забележки от устата на Ейлин, но и го изпълни с разочарование и опасения.

Не излезе от командната зала часове наред, наблюдаваше търпеливо мудните движения на пътническите кораби, които се изреждаха над входа към сферата и стоварваха заселници или припаси. Дори когато „Бисендорф“ се измъкна от подреденото гъмжило, и в обзорните екрани останаха само звездите, Гарамонд продължи дежурството си. Следеше откъслечните кинжални удари на главното електронно оръдие, пронизващи пространството пред кораба. Край сферата имаше оскъдна жътва от реактивна маса, налагаше се да йонизират малкото космически прах, за да облекчат работата на събиращите го електромагнитни полета.

Постепенно спиралата на траекторията се разширяваше, въгленочерният отвън Орбитсвил вече не закриваше половината видима Вселена. И условията в звездната система ставаха по-търпими. Скоростта нарастваше. Гарамонд отново настройваше насила възприятията си към истинските мащаби на гледката. Всичко в досегашния му опит сякаш влизаше в заговор, за да го заблуди, че някакво дребно корабче пъпли само на триста-четиристотин километра над обикновена планета. Всъщност и на сто милиона километра от сферата човек още трябваше да завърти главата си, за да види поред и двата края на диска в екраните.

Размерите на това чудо, странно непоносими за капитана, събудиха тлеещите в подсъзнанието му въпроси. Дали фактът, че сферата беше достатъчно голяма да побере всички разумни раси в галактиката, подсказваше нещо за намеренията на създателите й? Защо такава гигантска конструкция имаше един-единствен вход? Самата възможност за нейното съществуване ли натрапваше пречките за полет на крилолет или за радиопредаване? Или творците й са замислили тези особености, за да попречат на хитроумни технолози да я превърнат в „глобално село“ с бързи кораби и телевизионни мрежи? И къде ли бяха тези създатели сега?

Нейпиър застана до него с две колби кафе и му подаде едната.

— Наблюдателите съобщиха, че локалната плътност на пространството нараства според предвижданията им. Ускорението е достатъчно да стигнем до външната планета за стотина часа.

Капитанът кимна.

— Разузнавателното торпедо ще бъде подготвено дотогава.

— Сами Ямото иска да се спусне с група за проучвания.

— Може и да е опасно. Нека първо научим повечко за условията на повърхността, после ще мислим дали да му разрешим. — Гарамонд отпи от кафето и се намръщи. — А и защо ли главният ни астроном желае да си рискува главата долу? Мислех, че още се прехласва по онази негова „дантела от силови полета“.

— Прав си. Но той се надява да узнае още за построяването на Орбитсвил, като изследва планетата.

— Добре, ще го обсъдим. — Капитанът се взря в помощника си и забеляза по лицето му неприсъщо смущение. — Още нещо ли се мъти?

— Установихме, че Шрапнел е офейкал от кораба без разрешение.

— Пилотът на совалката ли?

— Същият.

— Ами отървал се е от нас най-после. Не го ли очакваше?

— Веднъж — да, но два пъти?… Изпари се за цял ден, когато пристигна първата сган от „Старфлайт“. Тогава беше сред работещите в сферата. Реших, че е отишъл да се жалва от лошия си късмет, и го отписах… пък той се върна още вечерта.

— И те изненада, а?

— Имаше защо. А как се беше променил! Изведнъж се настрои слънчево. Че той дори започна да работи като усърдно бобърче!

— Може би е разбрал, че типовете от щаба на „Старфлайт“ никак не му допадат.

Нейпиър не скри съмненията си.

— Нито възрази, нито пожела да се махне, когато оповестихме екипажа за полета, само че не е в кораба…

— На твое място не бих си губил времето с умуване за Шрапнел.

— И аз така си казвам, но „Бисендорф“ не е платноход, привързан към кея. Няма как да стигнеш с плуване до брега. Щом някой може да се размотава насам-натам, значи друг му помага. Шрапнел непременно върти някакви шашми с важна клечка от „Старфлайт“.

— Я да си пийнем малко уиски — предложи капитанът. — И двамата май сме прекалено стари за такива вълнения.

 

 

И преди да се лиши от светлината и топлината на слънцето си, външната планета, която обикаляше около звездата на Пенгели, си е била мрачно и безплодно място.

Голяма само наполовина колкото Земята, тя дори нямаше атмосфера. Кълбо от скали и прахоляк, тя въртеше самотните си кръгове толкова надалеч, че светилото й сигурно е изглеждало само като най-ярката звезда, хвърляща едва различими сенки по безжизнения пейзаж. И изчезването му от небето не променило почти нищо. Повърхността станала малко по-студена и тъмна, но напреженията от охлаждането не стигнали да причинят забележими движения на планетарната обвивка. Нищо не помръдвало в мрака освен редките гейзери прах от ударите на метеорити. Еднообразните хилядолетия се изнизвали както преди.

„Бисендорф“ протягаше напред лъчите на радарите си — досущ пипала на огромно насекомо — и се наместваше в орбита около невидимия за очите мъртъв свят.

Корабът на капитан Гарамонд представляваше три слепени цилиндъра, като средният се издаваше доста по-напред. Командната зала, административните и техническите сектори, каютите и работилниците бяха настанени само в него. Конструкцията би ги изложила на опасност при полет с висока скорост, когато и срещнатите прашинки между звездите се превръщаха в невероятно наситени с енергия частици. Проблемът бе решен със същите магнитни технологии, които насочваха частиците към термоядрените реактори на кораба. Двете магнитни помпи на „Бисендорф“ съединяваха силовите си линии във формата на предпазен щит, покрай който всичко се плъзгаше безвредно към двигателите.

Но тази система се отличаваше и с една неизбежна слабост. Крилолетът не можеше да се движи бързо по инерция — при изключени магнитни помпи екипажът скоро би се препекъл заради радиацията, създадена от срещите с дребния космически боклук.

Затова извършваха маневрите по сближаването със скромна скорост, подходяща за междупланетни полети. Главният двигател на „Бисендорф“ се включваше за кратки тласъци, между които можеха да използват сензорите и да проверяват позицията му. Корабът беше създаден за проучване на звездни системи, затова имаше и обикновени атомни двигатели, носеше ограничено количество собствена реактивна маса. Така успяваха с лекота да заемат устойчива орбита, макар планетата да оставаше недостъпна за зрението на екипажа.

И една обиколка се оказа достатъчна сензорите да дадат отговори на въпросите, които си задаваше Гарамонд.

— Ех, че разочарование! — оплака се Сами Ямото, щом плъзна поглед по данните от предварителния анализ. — Не само че в момента липсва атмосфера, но и изглежда никога не я е имало. А повърхността е гола пустош. Надявах се да открием поне остатъци от растителни форми на живот, за да установим дали достъпът на радиация от звездата е бил прекъснат изведнъж или постепенно.

О’Хейгън се опита да разсее унинието.

— Все пак можем да вземем проби от праха и скалите.

Ямото кимна, обаче не беше въодушевен.

— Е, да, поне това ще направим. Но от растителни останки щяхме да извлечем много по-точна информация. Ако се ориентираме само по неорганичен материал, вероятната грешка ще бъде в пределите на… колко? Хиляда години?

— Не е зле за астрономическите мащаби.

— Не е зле, обаче…

Капитанът ги прекъсна:

— Какво е общото ви мнение — още ли държите да спуснем група на повърхността?

О’Хейгън огледа поред колегите си, закрепили се с магнитните си обувки около подковообразния пулт, после завъртя глава.

— Засега е достатъчно да спуснем робот и да вземем три-четири сондажни проби. Ако открием нещо изключително интересно, не е късно да слезе и група. Но не тая особени надежди.

— Добре, пращаме един робот — изрече Гарамонд с тона, който означаваше „край на приказките“. — Нека стане по-бързо. Не забравяйте да монтирате допълнителните прожектори и холокамери. Искам да представя неоспорими доказателства на някои хора.

Веждите на физичката Дениз Сера се поизвиха на челото й.

— Дочух, че информационната служба на „Старфлайт“ пуска гадости за прекрасна цивилизация, удушена насред разцвета й. Естествено не повярвах. Та кой би се хванал на такава измислица?

— Още не си разбрала колко доверчиви са тълпите — невесело се ухили капитанът. — Наскоро се убедих, че самият аз не съм осъзнавал докрай печалните измерения на наивността. И ние не сме неуязвими за този недостатък. Професионално изкривяване — прекарваме половината си живот далеч от сцената на човешката глупост. Другите видове лековерие обаче са не по-малко опасни.

— Сигурно си прав, но да повярват, че клоуните са създали Орбитсвил!…

— Никой не се стреми да насади лъжата така, че да пусне корени завинаги. Шефовете ни само искат хората да ги изтърпят, когато се развихрят. Всички знаем, че корен квадратен от минус едно е имагинерна величина, но си служим без колебание с него, ако е нужно. Същото е.

Очите на Дениз блеснаха сърдито.

— Изобщо не е същото!

— Знам. С това сравнение само се опитах да ти обясня с каква склонност към заблуди си имаме работа.

— Ловко увърташ…

Тя се разсмя от душа и незнайно защо Гарамонд усети колко му е приятно да я гледа. Всъщност се успокояваше и само като се взираше в нейното бледо чувствено лице. Първо се учуди на себе си, после се сепна.

Побърза да се прибере в каютата си. Посвети няколко часа на основното си занимание през свободното време — записваше холовизионни интервюта за Колбърт Мейсън. След премеждията си в Преден пост репортерът се сдоби с немалко влияние. Вече имаше кореспондентски пункт, от който пращаше неуморно поток от новини на агенцията си „Двата свята“. Гарамонд му помагаше с желание, защото още вярваше, че личната известност е най-добрата защита за семейството му от хищните ръце на Елизабет Линдстрьом.

Понякога почти се оставяше Ейлин да го убеди, че напразно подозира президентката. Но как да пренебрегне упоритите слухове, че тя с лека ръка е убила лакея, който открил трупа на нейния син? Гарамонд продължаваше да гради отбраната си. С Мейсън се бяха уговорили да му дава предварително записани въпроси, а капитанът използваше холографската система в каютата, за да вмъква отговорите и разказите си.

Репортерът неведнъж признаваше откровено, че трупа смайващо богатство от това сътрудничество. Настояваше да си поделят печалбите. Гарамонд отказа да приеме пари, постави само едно условие — Мейсън ще се старае тези истории да стигат до колкото се може повече хора. Е, желанието му явно се изпълняваше. Все по-настоятелни ставаха поканите откривателят на Линдстрьомленд да се върне на Земята, за да го обсипят с почести.

Този път се постара да обясни убедително защо не може да си позволи такова пътуване, освен това разказа подробно какво са научили за външната планета. Ако се сбъднеха надеждите му този запис да бъде предаден безпрепятствено на „Два свята“ и излъчен по глобалните мрежи, едва ли мнозина биха се подлъгали, че клоуните са погубили цяла цивилизация.

Прибра грижливо инфокубовете и пак се замисли защо ли Елизабет му оставя такава свобода на действие. Скоро се върза за койката си с намерение да навакса пропуснатите часове сън.

Цветни сияещи фигурки се рееха бавно над него, сливаха се, разделяха се, потапяха го в унес. Още веднъж му хрумна, че може би греши в недоверието си към Елизабет Линдстрьом. Защо ли не можеше да поговори за това с жена си без излишни емоции, а разсъдливо? Замаяно помисли, че тогава не би имал такова отношение към общуването с Дениз Сера, която не му отстъпваше в нищо и така радваше очите му…

После се потопи в съня.

Събуди се след два часа, обсебен от неясни страхове. Реши да се обади на Ейлин и Крис, преди да отиде в командната зала. Комуникационният център го свърза и само минута по-късно Гарамонд се взираше в лицето на жена си. Но примигващото в края на холограмата кехлибарено кълбо му подсказа, че вижда и чува запис.

— Ванс, радвам се, че си се обадил. Знам, полетът ще е кратък, обаче с Крис така свикнахме да си при нас, че май се разглезихме. Времето минава толкова бавно! Но се случи нещо много вълнуващо. Изобщо няма да се досетиш. — Призрачната Ейлин се усмихна и изчака, за да го подразни. — Президентката ме потърси лично — представи си, самата Елизабет Линдстрьом! Покани мен и Крис да й гостуваме няколко дни в новия Линдстрьом Сентър…

— Недей! — неволно кресна Гарамонд.

— … знаела, че ще сме самотни, докато те няма — доволно продължаваше холограмата. — Приех поканата заради нещо, което долових у нея. Не го каза, но си мисля, че ще й бъде приятно пак да вижда дете около себе си. Ванс, колата на президентката ще пристигне след няколко минути. Когато слушаш това, аз вече ще се наслаждавам на разкош сред големците в Октагона. Така наричаме тук новата резиденция на Елизабет. Не се притеснявай, ще се прибера навреме да ти сготвя нещо, когато се върнеш. Обичам те, скъпи. До скоро.

Образът се разпадна на куп бледнеещи звездички, оставяйки Гарамонд изтръпнал, потресен и вбесен.

— Тъпа кучко — прошепна той в нищото, — защо никога, ама никога не чуваш какво се опитвам да ти набия в кухата глава?!

Последните звездички угаснаха в тягостната тишина.

 

 

Роботът сонда се издигна над мъртвата планета, понесъл скалните проби, и се насочи към „Бисендорф“. Макар да имаше слънце на три астрономически единици оттук, торпедото летеше в мрак, какъвто съществува само в междузвездните простори.

В тази тъма някои сензори на робота възприемаха кораба-майка като куп мъждукащи светлинки, но други, настроени към различни части от електромагнитния сектор, засичаха ярък сигнален фар и множество гласове, помагащи на торпедото да се прибере. Роботът доближи кораба с лекотата на риба-паразит, връщаща се при своя грамаден кит. Скоро го изтеглиха в дока.

Капитанът чакаше в командната зала с едва сдържано нетърпение. Щом получи потвърждение, че въздушният шлюз е затворен, заповяда да бъде включен главният двигател. Разбира се, отначало разчитаха само на слабичките йонни струи, но ги спряха, когато електромагнитното поле обхвана своите половин милион квадратни километра и започна да поглъща реактивна маса от пространството.

Корабът зави по плавна дъга към звездата на Пенгели. Ускорението възстанови почти нормалното притегляне в средния цилиндър.

Това помогна на Гарамонд да си възвърне самообладанието. Внушаваше си, че ако Елизабет е решила да посегне на семейството му, няма да го стори в кристалните покои на новата си резиденция.

А и президентката знаеше, че омразният капитан ще се завърне от тъмната планета само след няколко дни, натрупал още мощ в сигурното си оръжие — славата. Часовете и дежурствата се изнизваха, Орбитсвил все повече запълваше екраните с непрогледната си чернилка. Гарамонд успя само да се убеди, че се е поддал на безсмислена паника.

По средата на изчислената траектория „Бисендорф“ се обърна с носа назад и започна да намалява скоростта си. Два дни по-късно се взривиха едновременно двата генератора на електромагнитното поле. Корабът вече не можеше да спре, а щеше неминуемо да се забие в неразрушимата черупка на Орбитсвил.