Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Redbird Christmas, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Катя Перчинкова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Корекция и форматиране
- NMereva (2022)
Издание:
Автор: Фани Флаг
Заглавие: Чудеса край малката река
Преводач: Катя Перчинкова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 8.12.2017
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-801-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8137
История
- — Добавяне
Малката гостенка
Един следобед Осуалд стоеше при касата и говореше с Рой, когато Рой внезапно грабна молив, престори се, че пише нещо, и каза:
— Не поглеждай, но онова момиченце, за което ти говорех, отново е тук.
Рой беше видял момиченцето за пръв път преди няколко седмици — само върха на малка руса глава, която бавно се надигна и се показа на страничния прозорец, последвана от две големи сини очи, вперени в Джак, който тичаше на пластмасовото колело с дрънчащите звънчета. В мига, в който видя Рой обаче, детето се скри отново. Той излезе навън, но докато заобиколи магазина, момиченцето беше изчезнало. Видя го още няколко пъти, но всеки път ставаше едно и също: щом видеше, че Рой го е забелязал, детето изчезваше яко дим.
Следващия път, когато дойде, Рой успя да я зърне, преди тя да го види. Той бързо се обърна с гръб и се престори, че не я забелязва. От малкото, което беше видял от нея, установи, че е красиво, но е срамежливо дете, което се страхува от хората. Очевидно обаче беше запленено от птицата. След това момичето започна да идва всеки ден и на Рой му беше приятно.
— Коя е тя? — попита Осуалд, без да се обръща.
— Не знам. Питах Франсис и Доти, но никой не знае коя е и откъде идва. Иска ми се да се престраши и да влезе в магазина.
С течение на дните момиченцето започна да става все по-смело, докато един следобед, когато Рой отвори задната врата, то не избяга.
— Искаш ли да влезеш? — попита той. — Птицата не бива да излиза навън, но ако ти влезеш, можеш да я погалиш. Няма да възрази.
Съдейки по дребния й ръст, Рой предположи, че е на не повече от пет-шест години. Беше боса и облечена с мръсна и скъсана памучна рокля. Стоеше на прага, очевидно раздвоена между страха си от Рой и желанието да види Джак отблизо.
— Влез — подкани я той. — Никой няма да ти стори зло.
Момиченцето се обърна и понечи да си тръгне, но Рой каза:
— Чакай малко. — Влезе вътре, взе Джак и се върна на вратата, за да го види детето. — Ето. Можеш да го подържиш, ако искаш. Питомен е. Няма да те клъвне.
Джак я погледна през мрежата на вратата и изчурулика:
— Чип-чип-чип-птиче-птиче-птиче.
След известно колебание момиченцето не успя да устои и запристъпва към вратата. Тогава Рой забеляза, че нещо с детето не е наред. Докато се приближаваше, стана ясно, че тялото му е изкривено и куца с десния крак.
— Как се казваш? — попита той, когато момиченцето влезе в магазина, без да откъсва очи от Джак.
— Патси — отвърна тя едва доловимо.
— Е, Патси, това е Джак.
Повечето деца на нейната възраст първоначално се страхуваха да докоснат Джак, но не и тя. Може да се боеше от хората, но не се страхуваше от Джак. След миг тя попита:
— Може ли да го подържа?
— Разбира се.
Патси вдигна пръст и Джак премина от пръста на Рой върху нейния, килна глава и запримигва с очи. Обикновено преди, когато Рой поставеше Джак на нечий пръст, той веднага се връщаше при него. Но този път не го направи.
— Харесва те — каза Рой.
Момиченцето ококори очи.
— Наистина ли?
— О, да. — В този миг Джак тръгна по ръката й, стигна до рамото, спря там и се отърка в бузата й. — Проклет да съм! — възкликна Рой.
Така започна приятелството на Джак и Патси.
По-късно, когато Патси си тръгна, Рой излезе от магазина и я проследи с поглед накъде отива. Най-накрая се досети къде живее и защо никой в селото не знае коя е. Тръгна навътре в гората към мястото, където се бяха заселили онези хора. Вероятно беше сестра на двете момчета, които бяха стреляли по Джак, и сигурно беше чула за птицата от тях. Рой си спомни, че я видя за пръв път в деня, в който момчетата бяха минали покрай магазина и бяха зърнали Джак. Колко жалко, помисли си той. Представяше си колко тежък е животът й. Но единственото, което можеше да направи, бе да се държи възможно най-мило, когато детето идваше в магазина. Хора като онези, които живееха в гората, по принцип не се задържаха дълго на едно място. Вероятно бяха наемни селскостопански работници, които идваха тук, за да берат ягоди и да работят в овощните градини, след което се местеха на друго място.
Момиченцето започна да идва в магазина всеки ден и да си играе с Джак часове наред. Все още се страхуваше от хората и се притесняваше от Рой, но не създаваше никакви главоболия. Беше тиха като мишле. Рой чуваше гласа й единствено когато беше сама в кабинета с Джак. Минеше ли случайно покрай вратата, долавяше как бърбори на птицата — и проклет да беше, ако птицата не й отговаряше. Много му се искаше да знае какво говори момиченцето, но то изричаше думите толкова тихо, че нищо не се разбираше. С течение на времето Патси постепенно започна да излиза от кабинета и да говори и с хората. Когато Рой я запозна с Осуалд, който се чувстваше неловко в компанията на деца, той протегна тромаво ръка, здрависа се с нея и каза:
— Здравей, момиченце, как си?
Стъписа се колко малка е ръчичката й, а когато видя колко зле куца, се обърна към Рой и прошепна:
— Колко жалко. А е такова хубаво дете.
Рой я проследи с поглед как се връща обратно в кабинета.
— Да. Идва ти да пребиеш някого, нали?
Следващия път, когато Осуалд дойде в магазина, Патси седеше в дъното и плахо му даде знак да отиде при нея.
— Искаш ли да ти кажа една тайна? — попита тя.
— Да, разбира се.
Патси го подкани с жест да се наведе и прошепна в ухото му.
— Джак е най-добрият ми приятел.
— Нима? — престори се Осуалд на учуден и попита шепнешком: — Откъде знаеш?
— Той ми каза.
— Така ли? А ти какво отговори?
— Аз първа му казах, а след това той отвърна, че и аз съм най-добрата му приятелка.
— Разбирам.
— Но каза, че мога да кажа и на теб.
— В такъв случай му предай моите благодарности.
— Добре.
Осуалд се върна на касата засмян.
— Хей, Рой, знаеш ли, че Патси е отзад и говори с птицата?
— О, да, по цял ден я чувам как бърбори, потънала в свой собствен свят. Но след като вечер се прибира в кой знае какъв ужасен дом, на детето му трябва малко вълшебство в живота. Ако зависи от мен, може да остане отзад в кабинета завинаги.
Разбира се, когато Франсис и другите жени видяха момиченцето, се стъписаха не само от вида му, но и от това колко е мръсно. Бъч Манич здраво се ядоса, че никой не се грижи за детето. Като призовчик, си беше имал работа с хора като онези, които живееха в гората, и знаеше що за стока са. Той каза:
— Отнасят се с децата си по-зле, отколкото аз бих се отнесъл към куче.
От този ден насетне всеки път, когато Франсис отидеше в магазина и видеше момиченцето, сърцето й се късаше. Тя каза на Рой:
— Много се тревожа за нея. Не мога да си представя каква майка би оставила куцото си дете да скита като диво животно. Някой трябва да направи нещо по въпроса.
— Знам, Франсис — поклати глава Рой. — Опитвал съм да я нахраня, но тя не приема нищо, освен някой и друг бонбон. Иска единствено да си играе с Джак по цял ден. Мъчно ми е за нея, но тя си има родители и ние не можем да направим нищо по въпроса.