Фани Флаг
Чудеса край малката река (19)

В големия град

След като пристигнаха в Атланта и настаниха Патси в болницата, Осуалд намери уличен телефон и се обади на Рой. Каза му, че Патси не е заподозряла нищо и че е говорила на снимката на Джак през целия път.

— Кълна се, Рой, макар да знам, че Джак е мъртъв, за миг си помислих, че е жив. Дори очаквах да полети!

Вярно беше. Джулиан беше свършил забележителна работа и Джак изглеждаше прекрасно. Рой взе птицата и й каза:

— Тази сутрин направи най-великолепния си номер, приятелю, а дори не го знаеш.

След телефонния разговор той уви внимателно Джак в мек бял плат и го постави в нещо, в което знаеше, че Джак ще се радва да бъде погребан. Това щеше да е последната им шега. Занесе го в гората, изкопа гроб, положи птицата и я зарови. Докато стоеше и се взираше в мястото, където приятелят му сега спеше вечен сън в кутия от карамелизирани пуканки, си спомни за стара песен, която баща му пееше някога:

Нощите са дълги, откакто ти си отиде.

Непрекъснато мисля за теб.

Приятелю мой, липсваш ми.

Рой се запита как голям мъж може да плаче за мъничко същество, не по-голямо от шишарка. Проклет да си, Джак, мислеше си той, докато вървеше през гората. Ако беше жив, щях да ти извия кльощавия врат.

Рой не беше набожен, но през онзи ден се надяваше, че съществуват духове и че частица от Джак някак си е успяла да се изплъзне и в момента витае наоколо и се смее на бедните създания на земята. Това би било типично в негов стил, помисли Рой и вдигна очи. Почти очакваше да го види как прехвърча покрай него.

Франсис и Осуалд се срещнаха в болницата в шест часа на другата сутрин и седяха при Патси, докато медицински сестри влизаха и излизаха от стаята в подготовка за първата операция. За да я разсее, Осуалд й рисуваше картинки и я разсмиваше, а Франсис се опитваше да й обясни какво ще й правят. Патси седеше в леглото по нощница и с шапката на глава и изглеждаше малко уплашена от суетящите се около нея хора. Скоро обаче дойде друга сестра, която й постави инжекция с успокоително и на Патси й се доспа. На вратата се появи доктор Гликман.

— Добро утро, млада госпожице — каза той и се приближи до леглото. — Как си?

— Добре — отвърна замаяно Патси.

— Сестрите ми казаха, че си качила няколко килограма от последната ни среща. Това е прекрасно — каза той и се усмихна на Франсис и Осуалд, след което отново се обърна към детето. — След малко ще те закараме надолу по коридора в друга стая и ще поработим малко върху крака ти, но ти няма да усетиш нищичко, а когато се събудиш, всички ще те чакат тук.

Той вдигна снимката на Патси и Джак от нощното шкафче.

— Това ли е птицата, за която ми разказваше?

— Да — отвърна тя със сънлива усмивка.

— Много е красива — потупа я докторът по ръката. — Ще те излекуваме възможно най-бързо и скоро ще се прибереш вкъщи, нали?

— Да.

Франсис излезе с доктор Гликман, за да му зададе няколко последни въпроса, когато в стаята влезе жена с документи за подпис и попита Осуалд дали той е бащата на детето.

— Не — отвърна той.

— Дядо ли сте й?

— Не, просто приятел. Жената, с която трябва да говорите, е навън в коридора.

Когато Франсис се върна, прегледаха документите и тя подписа в полето с надпис Настойник, макар да не беше официално настойник на Патси. Посочила беше невярна информация, но както каза на Осуалд:

— Ако ме вкарат в затвора, така да бъде. Поне ще излекуват крака на Патси.

По време на дългото чакане Осуалд започна да се възхищава още повече на Франсис. Него не го свърташе на едно място, затова крачеше напред-назад по коридора. Отчаяно искаше да иде в някой бар. Но не можеше да остави Франсис. Чудеше се защо сестрите не бият инжекции с успокоителни и на близките на пациентите.

Докато Осуалд крачеше нервно, Франсис седеше тихо и се молеше.

Всички в Лост Ривър чакаха новини.

Същия ден към един и половина следобед Франсис се обади от болницата и им съобщи, че първата операция е свършила и според лекаря Патси е добре.

Вечерта в асансьора на тръгване от болницата, уморена, но доволна, Франсис каза на Осуалд:

— Слава богу, че беше тук с мен. Сама нямаше да се справя.

Осуалд беше извадил късмет да си намери стая в хотел само на две преки от болницата, а Франсис щеше да отседне при братовчедка, която живееше в Атланта. Искаха някой да ходи да вижда Патси всеки ден поне докато минат следващите две операции.

Жителите на Лост Ривър постепенно започнаха да осъзнават колко неразделна част от живота им беше станал Джак. Свикнали бяха да го виждат да хвърчи из магазина, да чурулика и да подрънква звънчетата на пластмасовото колело. Оказа се, че птицата им липсва много повече, отколкото предполагаха. Но най-поразена от факта колко й липсва, беше Милдред. Тя осъзна, че е обичала Джак колкото всички останали, но не го е знаела, докато той не умря. Обичала го беше от самото начало, но не знаеше как да покаже обичта си, освен чрез оплаквания.

Седмица след като птицата умря, Милдред отиде оклюмала в магазина и каза:

— Рой, дойдох да се извиня и да те помоля за прошка. Много се срамувам.

— Защо?

— Защото се държах зле с бедното сакато птиченце, все му крещях и го заплашвах, че ще го сготвя. — Тя погледна към Рой с мокро от сълзи лице. — Не знам защо се държах така. Много го харесвах.

— О, Милдред, знам. Той също те харесваше. Знаеше, че не говориш сериозно.

— Наистина ли?

— Да, разбира се. Затова все се закачаше с теб.

Милдред вдигна очи.

— Наистина ли мислиш така? — попита тя обнадеждена.

— О, да. Няма никакво съмнение. Разбираш ли, Милдред — Рой й подаде носна кърпичка. — Джак умееше да преценява хората много по-добре от мен. Веднъж дойдоха две момичета, които не бях виждал преди. Опитах се да накарам Джак да им покаже няколко номера, но той отказваше. Само хвърчеше раздразнено из магазина. И аз много му се ядосах, докато по-късно не установих, че докато съм говорил с едното от момичетата, другото е влязло в кабинета и ме е обрало.

— О, не! — възкликна Милдред.

— Да, обраха ме и Джак се опитваше да ме предупреди. Усещал е, че са намислили нещо. Мен лесно излъгаха, но не и него. Казвам ти, Милдред, тук е толкова пусто без него. Така свикнах да е около мен и през ум не ми минаваше, че може да умре, но животът е такъв; привързваш се към нещо и след това го губиш. Слава богу, че Патси понася добре операциите, защото не знам какво щяхме да правим иначе.

Милдред се прибра вкъщи малко по-спокойна, но смъртта на Джак някак си я накара да осъзнае, че не иска никога повече да загуби някого, без да му е казала какво изпитва към него. От онзи ден нататък завършваше всеки телефонен разговор с Франсис с думите „Обичам те“.