Фани Флаг
Чудеса край малката река (13)

Посещението

Мис Алма спеше, а Осуалд беше на реката и на Бети Кичън й остана време да отиде да пие кафе със съседката си Франсис. След като обсъдиха програмата на Клуба на точките, тя каза:

— Знаеш ли, Франсис, трябва да сме особено мили към господин Кембъл.

— Защо?

— Снощи го попитах дали има роднини, а той отговори, че е сираче, кръстено на супа в консерва. Каза, че доколкото знае, нямал живи роднини.

Франсис много се натъжи.

— О, горкият господин Кембъл. А не ми е споменавал и думичка за това. Бети, представяш ли си нещо по-лошо от това да си сирак?

Бети се замисли.

— Да ти призная, бих искала да знам какво е, поне за ден-два. Майка ме подлудява. Тази сутрин влизам в кухнята и какво да видя? Изсипала четири кутии овесени ядки и две бутилки захарен сироп на пода. Знаеш ли колко трудно се чисти?

— Какво я е прихванало?

Бети сви рамене.

— Кой знае какво я прихваща? Вчера се заключи на тавана, за да се скрие от летящите ескимоси на двора. Наложи се горкият Бъч да дойде посред нощ и да разбие вратата, за да я изкараме навън. Като малко дете е.

След като Бети си тръгна, Франсис се замисли за бедния господин Кембъл. Макар да имаше сестра си Милдред и един куп роднини, знаеше какво е да си самотен. Господин Кембъл заслужаваше да си намери някого, макар и на този късен етап от живота си. Винаги имаше надежда, а сега той беше понапълнял малко и изглеждаше почти красив. Франсис не проумяваше защо Милдред си губи времето в страдание по онзи Били Дженкинс, който я изостави пред олтара. Господин Кембъл несъмнено я харесваше. Защо иначе би се смял на безвкусните й шеги?

Тъкмо когато приключваше с миенето на съдовете, някой почука на вратата. Тя избърса ръце и видя на прага да стои Тами Съгс с ядосано изражение. Майчице, помисли си Франсис, май ще имам неприятности. Тайничко беше купила на Патси чифт ръкавици. Въпреки това се усмихна престорено и каза:

— Здравейте, госпожо Съгс, радвам се да ви видя. Искате ли да влезете?

Франсис отвори широко вратата и видя пред къщата да стои паркиран очукан кафяв пикап. Зад волана седеше мъж с дълга коса. Тами влезе безцеремонно в дневната и се тръшна на най-хубавия фотьойл.

— Тук съм, защото съпругът ми се прибра вчера и утре заминаваме за Арканзас.

Сърцето на Франсис се сви. Знаеше, че все някога този ден ще настъпи, но се надяваше Патси да остане тук по-дълго.

— Виж какво — рече Тами. — Знам, че тук в селото я гледате, а съпругът ми не иска повече да се занимава с нея, тъй че се чудех дали не познаваш някой, който би я прибрал за известно време.

Франсис се стъписа от думите й, но не го показа и погледна Тами в очите.

— Всъщност познавам такъв човек, госпожо Съгс. Аз. С радост бих гледала това дете.

— Ами тогава, ако искаш, можеш да я вземеш днес следобед.

Даде детето толкова безгрижно, все едно й даваше стар пуловер.

След като Тами и съпругът й си тръгнаха, Франсис не беше на себе си от радост. Дълги години се беше молила за дете и всяка Коледа тайно копнееше да има дъщеричка, на която да купува подаръци. Когато съпругът й почина, надеждата угасна. Но сега Бог беше чул молитвите й. Толкова беше признателна, че Тами дойде първо при нея, и се зачуди защо се бе съмнявала в Бог. Изтича на втория етаж, за да приготви стаята за Патси и да планира какво ще й купи. Щеше да й вземе стотици обувки и Патси можеше да ги съсипе до една, ако иска.

 

 

Франсис се обади на всичките си познати и им съобщи добрата новина. Те много се зарадваха и си отдъхнаха, че Патси най-накрая ще има истински дом. По-късно през деня, след като приготви стаята, Франсис отиде в магазина и обясни на Патси, че вече ще живее при нея. Детето беше живяло къде ли не през краткия си живот и правеше каквото му кажат, тъй че се съгласи. Взе си довиждане с Джак и му каза, че ще се видят на другия ден. Франсис пое по улицата и държа Патси за ръка чак докато стигна до къщата. Съседите излизаха на верандите и им махаха, когато минеха покрай тях. Доти се провикна радостно:

— Привет, Патси! Много се радваме, че ще останеш при нас!

Скоро всички свикнаха да виждат как Франсис води момиченцето с плетената шапка до магазина всяка сутрин и следобед го прибира у дома.

 

 

Покрай вълнението, че Патси ще живее при нея, Франсис се сети чак след няколко дни, че Тами Съгс не е оставила новия си адрес. И не само това. Франсис осъзна, че не знае фамилното име на Патси. Но нямаше кой знае какво значение. Сега Патси беше при Франсис и това беше най-важното. Двете с Милдред заведоха момиченцето в Мобил и му купиха обувки и чорапи, бельо, роклички, якета и пуловери. Опитаха да му купят и няколко симпатични шапки, но Патси отказваше да носи друга шапка, освен онази, която господин Кембъл й подари. Не я сваляше от главата си. Дори когато Франсис й измиеше косата и я срешеше, Патси отново си слагаше шапката. През първата й неделя в новия дом, когато я облякоха в бяла рокля с волани, тя отново си сложи шапката и на Франсис сърце не й даде да я накара да я махне, затова я заведе на църква така. Ако Франсис й позволеше, Патси би носила шапката и докато спи.

Франсис се притесняваше да не би Патси да се разстрои, че сега живее с непозната жена, но дори Тами Съгс и баща й да й липсваха, тя не го показваше. Никога не се оплакваше за нищо. Беше много тихо и срамежливо дете и правеше каквото й се казва, без да възразява. Макар Франсис да не знаеше на колко години точно е Патси, предполагаше, че е поне на шест и възнамеряваше наесен да я запише в първи клас. Първо обаче искаше да я научи на някои основни неща, за да не изостава, когато тръгне на училище. Макар декември да беше чак след осем месеца, искаше Патси да може да напише писмо до Дядо Коледа и да получи подарък като другите деца.

Всеки следобед, щом магазинът затвори, Патси се прибираше вкъщи и учеше. Веднъж Милдред намина и попита Франсис как се справя детето.

Франсис отговори гордо:

— О, Милдред, тя е много умна. Вече може да си пише името и чете бързо като картечница. Може дори да се окаже гений!

Милдред много се радваше за сестра си, но в същото време се тревожеше.

— Франсис, не бива да се привързваш прекалено към малката, защото, когато баща й дойде да я прибере, ще останеш съкрушена. Тя няма да остане при теб завинаги.

— Знам — отвърна Франсис. — Знам, че е при мен само временно.

— Просто искам да се уверя, че си наясно. Не бива да забравяш, че е чуждо дете.

Но предупреждението на сестра й идваше твърде късно. Франсис вече се беше привързала към Патси и тайно се надяваше, че няма да се наложи тя да си тръгва.

 

 

Когато Осуалд не беше в магазина при Патси или на реката, той рисуваше на задната веранда в къщата на Бети Кичън. Един дъждовен следобед, докато седеше на верандата, Бети излезе да вземе нещо от допълнителния хладилник, който държеше там, погледна към последната му скица и възкликна:

— Прилича досущ на сойка! — След миг мълчание добави: — Мразя сойки. — И се прибра в кухнята.

Осуалд остана много доволен. Не защото Бети мразеше сойките, а защото беше познала птицата, която беше нарисувал. В началото всичките му птици си приличаха. Явно ставаше все по-добър.

Той вече харчеше почти всичките си пари вместо за цигари за бои и четки, но това не го притесняваше. И без това пушеше по-малко.

След няколко дни попита Клод Ъндъруд, който излизаше за риба всяка сутрин в шест часа, дали може отново да го закара до блатото. Искаше да види големите орли рибари, за които само беше чувал. В книгата му за птиците в Алабама имаше тяхна снимка, но до момента не ги беше виждал с очите си.

— С удоволствие — отвърна Клод. — Мога да те закарам до самите гнезда и да те оставя за няколко часа, ако искаш. — Клод беше виждал скиците му и се радваше, че Осуалд си е намерил приятно занимание. Забелязал беше и че Осуалд вече получава много писма от Дружеството на орнитолозите в Алабама.

На следващата сутрин в пет и половина Осуалд отиде до дома на Клод. Видя, че в кухнята свети, и почука тихо. Съпругата на Клод, Сибил, му отвори и го поздрави с широка усмивка.

— Заповядайте, господин Кембъл, ще ви сипя кафе. Клод отиде да приготви лодката.

Осуалд влезе в просторна стая със стени от борово дърво и тухлена камина с голяма кръгла черга в кремаво и кафяво отпред. Тапицериите на дивана и фотьойла и завесите бяха от един и същ плат на кафяви квадрати. Над камината беше окачена репродукция на Тайната вечеря. В другия край на стаята имаше кръгла светлокафява маса с въртящ се поднос и столове около нея. Помещението беше чисто и спретнато и изглежда нищо от първоначалното обзавеждане не беше променяно, откакто къщата беше построена, което, съдейки по тапетите на шишарки, е било някъде през четирийсетте години. „Тук времето е спряло“, помисли си Осуалд и седна, а Сибил, която също изглеждаше като жена от четирийсетте, му поднесе чаша кафе и домашно приготвена кифла с канела. Носеше бяла колосана престилка върху роклята, а косата й беше на ситни къдрици, каквито можеха да се постигнат единствено чрез старомодно къдрене с фиби.

— Клод каза, че отивате към блатото, за да творите.

Осуалд се засмя.

— Госпожо Ъндъруд, не знам дали мога да се нарека творец, но да, ще се опитам да направя няколко скици.

Сибил му сипа втора чаша кафе.

— Колко хубаво. Клод ми каза, че сте прекрасен художник. Кой знае, господин Кембъл, може един ден да изложат творбите ви в някой музей и нашето селце да се прочуе.

В този момент Клод влезе през входната врата.

— Добро утро. Можем да тръгнем, когато си готов.

— Готов съм — отвърна Осуалд и си взе скицника. Сибил им подаде по една хартиена торбичка.

Господин Кембъл надзърна в своята.

— Какво е това?

— Обядът — отвърна жена му. — Момчета, да не мислите, че ще ви изпратя без нищичко за хапване?

От години никой не беше наричал Осуалд „момче“ и сега му стана приятно. Докато вървяха към реката, той каза:

— Жена ти е много мила. От колко време сте женени?

— През юли ще станат четирийсет и една години.

И тогава Клод, който обикновено не говореше много, каза нещо изненадващо:

— И да ти призная, не е минал и ден през всичките тези години, в който да не съм благодарил на Бог за нея.

 

 

Над реката още се стелеше утринна мъгла, когато потеглиха с лодката. След около час мъглата се вдигна и слънцето огря солените мочурища, ширещи се пред тях. Клод посочи към няколко високи дървета с големи гнезда в короните.

— Ето ги. — Когато доближиха брега, голяма подобна на ястреб птица излетя и плавно кацна на съседно дърво, където остана и впери очи в тях. — Ако извадиш късмет, ще видиш различни видове сови, ястреби, жерави и други блатни птици. — Клод спря при док с пейка, за да слезе Осуалд. — Ще се върна след няколко часа.

След като Клод се скри зад завоя на реката и шумът от мотора заглъхна, Осуалд осъзна, че се намира буквално в пустошта. След известно време сред тишината, нарушавана от време на време от плясък на криле или крясък на птица, той започна да губи представа за времето. Не бе успял да постигне това нито през годините в неделното училище, нито когато пиеше до забрава. Сега обаче, седнал сред тишината „далеч от забързания начин на живот и шума в големия град“, той се почувства едно с природата. За пръв път в живота си изпитваше покой. Най-накрая разбра какво означава да си в мир със себе си.

 

 

Към десет часа започна да огладнява и отвори торбичката. Сибил беше приготвила традиционен обяд за рибари: кутия със соленки и консерви с месо, виенски наденички и сардини. Сложила беше и бяло пластмасово ножче и няколко пакетчета с горчица. Осуалд изяде всичко; беше много вкусно. Час по-късно Клод дойде да го вземе и когато се качи в лодката, го попита:

— Извади ли късмет?

— О, да. Видях десетки птици. А ти?

— Горе-долу — отвърна Клод и поеха към къщи. По-късно Осуалд разбра, че за Клод „горе-долу“ означава, че е хванал повече и по-големи риби от всички останали рибари не само за днес, но и за цялата седмица. Нямаше никакво съмнение, че риболовът му идва отвътре. Познаваше теченията, знаеше как вятърът влияе на рибите, на каква дълбочина са по всяко време на годината. Някои хора, които бяха ходили на риболов с него, разправяха, че чувал рибите. Но Клод беше скромен и когато някой го попиташе как успява редовно да хваща толкова богат улов, отвръщаше:

— Ходя за риба редовно и съм търпелив.

Клод не ходеше за риба единствено в събота следобед, когато всички в Лост Ривър слушаха съботната опера по радиото. Чуваше се по цялата река. Клод казваше, че тогава няма смисъл да ходи, защото писъците на проклетите италианци плашели рибата и не кълвяла.

Когато Осуалд за пръв път чу, че Клод Ъндъруд ходи за риба всеки божи ден, не можеше да повярва, че човек може да е толкова отдаден на хобито си. Но откакто започна да рисува, го разбираше напълно. Осуалд обаче рисуваше редовно по различна причина. Искаше да стане достатъчно добър, за да нарисува картината, която бе намислил. Надяваше се да я довърши до Коледа. И така, докато Клод ловеше риба, Осуалд рисуваше, а реката течеше спокойно покрай тях.

 

 

На следващото събрание на Мистичния орден на Кралските точки се проведоха ежегодните избори. Както обикновено, отново избраха Франсис за председател, Сибил Ъндъруд за заместник-председател, Милдред за касиер и Доти Нивънс за секретар. Бети Кичън никога не се кандидатираше. Заради ръста и армейското си минало тя се грижеше за реда при провеждането на събранията.

След като гласуването приключи, Милдред измърмори:

— Не разбирам защо изобщо си правим труда. Винаги избираме едни и същи хора. — След ново гласуване беше решено да провеждат изборите през година. На същото събрание, преди да приключат с дневния ред, решиха и да поканят на обяд членовете на Мистичния орден на Кралските швейцарски точки. Макар да бяха сестрински асоциации и често да работеха по съвместни проекти, между двете организации имаше приятелско съперничество и затова Точките планираха внимателно срещата. При последното им гостуване на Швейцарските точки в Лилиан домакините им поднесоха пилешка салата с ананас, хляб с фурми и крема сирене. Точките решиха, че ще сервират желирани домати, три различни вида хляб и десерт „Плаващ остров“. Сибил приготвяше невероятен „Плаващ остров“. Освен това щяха да подарят на всяка от гостенките си ръкохватки на точки.

— Това ще ги впечатли — заяви Бети Кичън.