Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Redbird Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Фани Флаг

Заглавие: Чудеса край малката река

Преводач: Катя Перчинкова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 8.12.2017

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-801-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8137

История

  1. — Добавяне

Речен път

В Чикаго Осуалд Кембъл се срещна със застрахователния си агент и приписа всичко, което ще остане от пенсията след смъртта му, на Хелън, като уточни, че тя трябва да похарчи парите за себе си и да не позволява децата да й ги вземат. Знаеше, че в крайна сметка ще стане точно така, и се безпокоеше, но не можеше да направи нищо по въпроса. След като закри банковата си сметка, му останаха съвсем малко пари. Щеше да му излезе най-евтино да пътува с влак, затова си купи билет. На следващата сутрин се обади на госпожа Клевърдън, за да й съобщи кога ще пристигне и да попита за адреса, където да му изпращат пенсията.

Франсис каза:

— Да я изпращат до госпожица Бети Кичън, Речен път, четирийсет и осем.

— Речен път? Така ли се казва улицата?

— Не, това е реката.

— Трябва ми улицата.

— Това е адресът, господин Кембъл. Доставят ни пощата с лодка.

Осуалд се озадачи.

— С лодка ли? Но аз нямам лодка.

Франсис се разсмя.

— На вас не ви трябва лодка, пощальонът докарва пощата с лодка.

— Къде я докарва?

— На дока.

Осуалд не разбираше нищо.

— Не трябва ли да посоча пощенски код или нещо подобно?

— Не, няма нужда, господин Кембъл. Нашият пощальон знае къде живеят всички.

— Разбирам… Значи адресът е просто Речен път, четирийсет и осем?

— Точно така. Аз съм на Речен път, четирийсет и шест. Сестра ми Милдред е на четирийсет и четири. — Франсис искаше господин Осуалд да чува името на Милдред колкото се може по-често.

Осуалд затвори и се запита що за място е това, където отива. Защо не му беше казала по-рано, че им карат пощата с лодка, за бога? Започваше да съжалява за решението си, но вече бе освободил стаята си и се бе сбогувал с Хелън по телефона, тъй че май просто трябваше да продължи по план. Все пак не беше казал на госпожа Клевърдън, че е като бомба със закъснител и вероятно ще умре, докато е при тях. А и вече беше твърде късно. На този етап не можеше да си позволи да отиде другаде. Надяваше се единствено, че в селския магазин продават поне бира. Нямаше никакво основание да не посяга към алкохола, след като не му остава бъдеще, към което да гледа.

В мига, в който Франсис затвори, осъзна, че е забравила да го предупреди за майката на Бети Кичън, мис Алма. Понечи да му позвъни отново, но размисли. Може би така беше най-добре; все пак не искаше да го плаши още преди да е пристигнал. А и трябваше да отиде у Милдред, за да й помогне да се приготви за срещата на Мистичния орден на Кралските точки. Коледа наближаваше и трябваше да подготвят украсата за Коледното дърво. Всяка година по късна доба членовете на клуба се събираха, за да украсят големия кедър пред общинския център. Точките вършеха тайно добри дела. Мотото на клуба беше „Не се хвали, не е красиво“. Единственият почетен член на клуба от мъжки пол беше Бъч Манич, когото всички наричаха Клечката, защото беше висок два метра и тежеше шейсет килограма. Той беше двайсет и шест годишният племенник на Сибил Ъндъруд — голям добряк, който помагаше на дамите. Донасяше стълба и беше единственият достатъчно висок, за да окачва лампичките на върха на дървото всяка година.

 

 

Когато Франсис пристигна у Милдред за събранието, сестра й се излежаваше на дивана в дневната, облечена в пъстра хавайска рокля, и четеше новата книга, която беше взела от мобилната библиотека, озаглавена „Романтика в Бею: Пламенна история за забранена любов в Луизиана“. Щом видя заглавието, Франсис възкликна:

— За бога, Милдред, кога ще спреш да четеш тези глупости?

Милдред затвори книгата, остави я на масичката и отвърна:

— А ти кога ще спреш да се тъпчеш със сладкиши?

Тя открай време беше невъзмутима. Като малки учеха в едно от най-престижните девически училища в Чатануга и още тогава се проявяваше като бунтарка. Беше първото момиче в града, което влезе в кънтри клуба на Чатануга с панталон: твърде независима дълго преди да стане модерно. Франсис смяташе, че това е и причината момчето, за което беше сгодена сестра й, да избяга и да се ожени за друга. Това обясняваше и факта, че никой не знаеше какъв цвят ще е косата на Милдред следващия път, когато я види. Тя се боядисваше, когато й щукне и според настроението. Днес косата й беше яркочервена. Франсис се надяваше, докато господин Кембъл пристигне, цветът да изсветлее достатъчно, че да изглежда по-естествено. Но не каза нищо. Ако Милдред разбереше, че се опитва да я сватоса, със сигурност щеше да направи някоя щуротия. Франсис се тревожеше за сестра си. Милдред се беше пенсионирала след двайсет и пет години работа с добра здравна осигуровка, изплатила беше къщата си и имаше много приятели, но не изглеждаше щастлива. Франсис се тревожеше, че тя става все по-огорчена с напредването на възрастта и се превръща в стара проклетия пред очите й. Това бе една от множеството причини, поради които възлагаше толкова големи надежди на господин Кембъл. Милдред трябваше най-сетне да забрави за онова момче, което я беше зарязало, и да продължи напред, преди да стане твърде късно.