Фани Флаг
Чудеса край малката река (14)

Срещата

Няколко седмици по-късно, когато Клод отново го закара до блатото, Осуалд здраво се стресна. Толкова бе погълнат от работата си, че не чу нищо, но щом вдигна очи, видя на метър и половина да стои лодка. Тъмнокожият мъж в нея го гледаше с поглед, от който кръвта на Осуалд се смрази. След миг мъжът загреба и започна да се отдалечава, без да каже и дума. Когато Клод се върна, Осуалд му описа мъжа със синьо-зелените очи и прошарената коса и попита кой е.

Клод попита дали от лодката е висяла мрежа.

Осуалд отговори утвърдително.

Клод кимна.

— Да, мисля, че се досещам кой е.

— Е?

— Не съм напълно сигурен, но мисля, че си срещнал Джулиан Лапон.

— Креолът?

— По описанието, изглежда, е той.

— Не ми се стори дружелюбно настроен.

— Типично в негов стил.

— Аз си мълчах.

— Разумно си постъпил. Никога не се знае как ще реагира.

— Какво да правя, ако отново се появи?

— Няма… повярвай ми. Не иска да има нищо общо с нас. Ако можеше да премести другия бряг на реката в Луизиана, би го направил.

Клод се оказа прав. Осуалд повече не видя мъжа.

Щом времето се стопли, Патси започна да ходи с Клод и Осуалд до блатото и да седи при Осуалд с часове, докато той рисуваше. Един ден Осуалд погледна към нея и попита:

— Патси, каква искаш да станеш, когато пораснеш?

Патси се замисли.

— Хм… може би… Не знам.

— Има ли нещо, с което искаш да се занимаваш?

— Искам да си играя с Джак. Обичам птици.

— Аха. Може един ден да станеш ветеринар. Знаеш ли какво е ветеринар?

— Не.

— Ветеринарят е доктор, който лекува животни. Искаш ли да се занимаваш с това?

— Да. А може ли да стана истински доктор?

— Разбира се, ако искаш.

— Наистина ли? А Джак ще може ли да идва да ме вижда?

— Разбира се.

Очите й изведнъж блеснаха.

— Ако стана доктор, може да успея да излекувам крилото му и той ще може да лети толкова бързо, че ястребите и совите няма да могат да го хванат и изядат.

— Да, би могла. — Осуалд подаде на Патси малка картина, която беше нарисувал за нея — голяма бяла чапла с очила, обувки за степ и бастун под едното крило. Надписът гласеше: На Патси: Чаплата Икабод излиза на разходка.

Вечерта, когато Патси се прибра у дома, Франсис седеше пред шевната машина и подшиваше ръкохватките. Патси рече:

— Госпожо Клевърдън, познайте каква ще стана, когато порасна.

— О, нямам никаква представа.

— Познайте.

— Да видим. Учителка?

— Не.

— Каубой?

— Не — засмя се Патси. — Да ви кажа ли?

— Да.

Лицето на момиченцето грейна.

— Лекар на птици!

— Лекар на птици ли? И как ти хрумна това?

— Господин Кембъл каза, че ако искам, мога да стана доктор. Каза, че трябва да го желая много силно и ще се случи.

— Нима?

— Да. Каза и че той винаги е искал да рисува и си го е пожелал много силно и сега рисува!

Патси й показа рисунката, която Осуалд й подари.

— Прекрасна е! — възкликна Франсис. — Става все по-добър, нали? Трябва да я покажа на леля ти Милдред. — Франсис й върна рисунката. — Ти харесваш господин Кембъл, нали?

— Да, много е забавен.

След като Патси си легна, Франсис се замисли за онова, което господин Кембъл беше казал на Патси, и реши, че май е прав. Тя самата явно си беше пожелала достатъчно силно да има дете, защото в крайна сметка го получи. Улови се, че неволно се моли бащата на Патси никога да не се върне да я прибере. Знаеше, че не бива да се моли за подобно нещо, но не можеше да се сдържи.