Фани Флаг
Чудеса край малката река (2)

По телефона

На следващата сутрин след обичайните трийсет-четирийсет минути кашляне Осуалд запали първата цигара за деня, вдигна телефона и поиска да го свържат с номера от брошурата.

— Съжалявам, но този номер не съществува. Сигурен ли сте, че това е правилният номер?

— Разбира се, гледам го в момента.

— Какъв е телефонният код на района, в който се опитвате да се обадите?

— Не знам. Опитвам се да се свържа с хотел „Удбаунд“ в Лост Ривър, окръг Болдуин, Алабама.

— Ще проверя кода за населеното място. — След малко се обади друга телефонистка.

— Мога ли да ви помогна?

— Искрено се надявам. Опитвам се да се свържа с хотел „Удбаунд“.

— Един момент, господине. Веднага ще проверя номера.

Тази телефонистка имаше толкова силен южняшки акцент, че Осуалд си помисли, че се шегува с него.

— Съжалявам, господине, но не открих хотел „Удбаунд“ в окръг Болдуин.

— О, така ли? А вие къде се намирате?

— В Мобил.

— Това в Алабама ли е?

— Да.

— Чували ли сте за село на име Лост Ривър?

— Не, господине, не съм.

— А разполагате ли изобщо с някакъв телефонен номер в селото?

— Един момент, сега ще проверя… Господине, разполагаме с телефонен номер за общинския център на Лост Ривър и с номера на пощата. Искате ли да ви свържа с някой от тях?

— Да. С първия. Да видим дали ще ми свършат работа.

 

 

Няма и пет минути по-рано, госпожа Франсис Клевърдън, привлекателна, леко пълна жена с бяла, мека като захарен памук коса, и по-малката й сестра Милдред тъкмо бяха влезли в общинския център през кухнята. Навън беше 22°С и в залата беше топло и задушно, затова двете отвориха прозорците и пуснаха вентилаторите на тавана. Първата събота на месеца беше и довечера щеше да се проведе ежемесечната вечеря на Асоциацията на жителите на Лост Ривър. Дойдоха по-рано, за да оставят ястията, които бяха приготвили за вечерята, и да подготвят залата за сбирката. Франсис донесе зелен боб на фурна, макарони със сирене и няколко десерта.

Милдред, която беше приготвила пържено пиле и печено свинско, чу телефона да звъни, но не му обърна внимание. Когато Франсис се върна от колата, Милдред каза:

— Не вдигай. Сигурно е мис Алма и ще ни държи на телефона до утре.

След още един курс до колата за две торти и три орехови пая телефонът продължаваше да звъни.

— Явно няма да се откаже — каза Франсис и вдигна слушалката тъкмо когато Осуалд се канеше да затвори.

— Ало?

— Здравейте! — каза Осуалд.

— Здравейте? — отвърна с въпросителна интонация Франсис.

— С кого разговарям?

— С Франсис. А вие кой сте? — попита тя със същия южняшки акцент като телефонистката.

— Казвам се Осуалд Кембъл и се опитвам да открия телефонния номер на хотела.

— Господин Кембъл, това е общинският център.

— Знам. Телефонистката ми даде този номер.

— Телефонистката ли? Откъде се обаждате?

— От Чикаго.

— Мили боже!

— Случайно да знаете номера на хотел „Удбаунд“? Доколкото знам, е лечебен курорт в селото.

— Хотел „Удбаунд“ ли?

— Да, чували ли сте за него?

— Да, чувала съм… но той вече не се намира тук.

— Някъде наблизо ли са го преместили?

— Не. Изгоря.

— Кога?

— Един момент да попитам сестра си. — Франсис се провикна: — Милдред, кога изгоря старият хотел?

Милдред я изгледа озадачено.

— Някъде около 1911 година, защо?

— Господин Кембъл, хотелът е изгорял през 1911 година.

— 1911! Шегувате се!

— Не. Разправят, че изгорял напълно за по-малко от час.

— Ех… ами… тогава бихте ли ми дали номера на някой друг хотел?

— Тук в района ли?

— Да.

— Наблизо няма хотели.

— О, така ли?

— Преди имаше няколко, но не остана нито един. Ако не възразявате, може ли да попитам как, за бога, чухте за стария „Удбаунд“ чак в Чикаго?

— Лекарят ми даде брошура, но очевидно тя вече не е актуална. Все пак ви благодаря.

— Почакайте малко, господин Кембъл — каза Франсис и се провикна: — Милдред, затвори мрежата, влизат мухи! Извинявайте, господин Кембъл. Какво точно търсите?

— Търся по-топло място, където да прекарам няколко месеца тази зима. Имам белодробно заболяване.

— Боже, лоша работа.

— Да. Докторът ми каза веднага да се махна от Чикаго.

— Разбирам. Сигурно там на север е ужасно студено.

— Да — отвърна лаконично Осуалд. Не искаше да е груб, но нямаше търпение да затвори. Разговорът сигурно беше скъп. Но госпожа Клевърдън продължаваше да говори:

— Тук на юг е много топло. Току-що се наложи да отворим прозорците и да пуснем вентилаторите. Изчакайте малко, господин Кембъл, трябва да затворя вратата…

Докато чакаше, Осуалд чу чуруликането на птици в другия край на линията. Несъмнено бяха част от китната природа, описана в брошурата, но сега му костваха пари.

Франсис отново вдигна слушалката.

— Тук съм, господин Кембъл. За себе си и съпругата си ли търсите място, или само за себе си?

— Само за мен.

— Проверихте ли на други места?

— Не. Исках да се обадя първо тук, местността изглежда красива. Благодаря ви все пак.

— Господин Кембъл, почакайте малко. Дайте ми телефонния си номер. Ще проверя дали можем да ви намерим нещичко.

Осуалд й даде номера си, само и само да се отърве от нея. Какво странно село. Всеки непознат, обадил се случайно, ли побъркваха от приказки?

 

 

Милдред се върна в кухнята, след като сложи цветя на двете дълги маси в залата.

— С кого говори толкова време?

— С някакъв беден човечец от Чикаго с болни дробове, който трябва да замине на юг за зимата. Лекарят му дал брошура за стария хотел и той мислел да дойде тук. — Тя отиде и извади огромна кафеварка. — Знаеш ли защо хотелът е изгорял?

— Разправят нещо за някакви плъхове.

— Мили боже — рече Франсис и отвори голяма тъмнокафява кутия с кафе. — Всичко могат да прегризат гадините.

 

 

Около три следобед на следващия ден Осуалд се канеше да се обади във Флорида, когато телефонът иззвъня.

— Ало?

— Господин Кембъл, обажда се Франсис Клевърдън, жената от Алабама, с която говорихте вчера. Помните ли ме?

— Да, разбира се.

— Намерихте ли вече къде да отидете за зимата?

— Не, все още не съм намерил нищо, което да мога да си позволя.

— Да. Ами ако все още имате желание да дойдете тук, мисля, че ви намерих място. Съседката ми е много мила жена и е готова да ви даде стая под наем за колкото време искате.

— Нима? Колко мислите, че ще струва?

— Каза ми, че петдесет долара на седмица я устройват, ако и вие сте съгласен. Разбира се, това включва храната. Много ли е?

Осуалд събра пенсията си от 600 долара на месец заедно с малката пенсия от армията и пресметна, че ще може да си го позволи. Във Флорида навсякъде, където се обади, искаха двойно и тройно повече.

— Не, цената ме устройва. Кога мога да се настаня?

— Бети каза, че можете да дойдете, когато поискате, колкото по-скоро, толкова по-добре; реката е прекрасна по това време на годината. Но преди да вземете решение, господин Кембъл, трябва да ви предупредя. Ние сме малко селце, имаме само един магазин и поща, но пък тук е топло, тихо и спокойно, точно каквото търсите.

— Звучи добре — излъга Осуалд. Не можеше да си представи по-ужасно място, но цената беше достъпна. Реши, че трябва да приеме предложението, преди да са размислили.

— Хубаво тогава — каза тя. — Обадете ми се да кажете кога ще пристигнете и ще изпратим някого да ви посрещне.

— Добре.

— Още нещо, господин Кембъл, просто да знаете. Ние сме много дружелюбни и сплотени съседи, но никой няма да ви досажда, ако не желаете. В общи линии не се бъркаме в работата на другите.

 

 

Онова, което Франсис каза на господин Кембъл, беше вярно. Жителите на Лост Ривър не се месеха в работата на другите. Въпреки това, романтичка по душа, Франсис все пак чувстваше известен оптимизъм. С четири вдовици и три неомъжени жени в селото, щеше да е интересно наблизо да има нов мъж. Една от трите неомъжени жени беше сестра й Милдред. Франсис беше от вдовиците, но не се броеше сред кандидатките. Имаше много щастлив брак, продължил двайсет и седем години, и беше доволна да живее със спомените, но по отношение на останалите жени бе решена да остави всичко в ръцете на съдбата. Все пак беше презвитерианка и вярваше силно, че ти се случва онова, което ти е писано. Освен това господин Кембъл се беше обадил в първата събота на месеца — единствения ден, в който в общинския център имаше хора. Не можеше да е просто съвпадение. Нямаше ли да е прекрасно, ако той се окаже храбрият рицар за някоя местна дама? Единственият друг ерген в Лост Ривър беше Рой Гримит, магазинерът. Но той беше едва на трийсет и осем, твърде млад за повечето жени. А и след онова, което му се случи, изглежда Рой щеше да си остане ерген до края на живота. Жалко, помисли си Франсис, защото е красив и добър мъж, но именно тя го разбираше най-добре. Срещнал ли си веднъж истинската любов, не искаш да си с никой друг.