Лоис Макмастър Бюджолд
Последният танц на Мира (8)

8.

Трапезата на дук Джарго не отстъпваше с нищо на адрийската, макар че Пенрик бе седял на последната достатъчно често и не се впечатляваше от дукското великолепие. То, уви, означаваше, че вечерята продължава дълго и бива последвана от задължителните музиканти, затова мина много време, докато му се удаде възможност да поговори с Найкис насаме. Наложи се да я пресрещне на връщане от дамската тоалетна… а не на отиване и не беше нужно Дез да го предупреждава за това, благодаря. Помоли я с жест, добре де, побутна я към една галерия с изглед към малък вътрешен двор срещуположно на онзи, където дукът вечеряше с гостите си. Този тук се отличаваше предимно със строително скеле, сенки и както се надяваше Пен — възможност за известно усамотение.

Облегнаха се рамо до рамо на парапета и впериха погледи в сенките.

— Е, Аделис получи своя пост — започна Пенрик. Поне това беше приключило бързо. Най-голямата дъщеря на Джарго наскоро се беше омъжила за „върховния обан“ — каква странна титла — на града-държава западно от Орбас и далечната граница на зетя беше подложена на русилийски набези. Джарго държеше да получи експертното съдействие на генерал Арисайдия срещу този враг. Вече мобилизираше войска, която да потегли на запад в помощ на новия му зет.

— Да, Аделис изглежда много… е, доволен едва ли е най-подходящата дума, защото не е чак толкова кръвожаден, че да се радва на предстоящите битки. Но определено прие задачата си сериозно. И толкова скоро. Но пък той е човек на действието. — Найкис се завъртя, опря лакът на парапета и погледна Пен. От стаите зад тях се просмукваше разсеяна светлина. — Ами ти? Дукът предложи ли ти отделение в менажерията си?

— Хм, намекна нещо в този смисъл. Би могъл да ми предложи, но само толкова. А и да исках, не бих могъл да се съглася просто така. По-сложно е. Тукашният архисвещен ще трябва да преговаря с архисвещения на Адрия. Който ме получи от принцесата-архисвещена на Мартенмост едва преди година срещу солидна сума и вероятно ще сметне, че още не си е избил вложението. — Пенрик потърка чело. — Определено не се справих добре с първата си мисия в Седония. — Вдигна поглед. — И преди ти зададох този въпрос, ще те попитам и сега. Мислила ли си за себе си? Защото дори Аделис не е толкова глупав да те помъкне със себе си към някой военен лагер.

— Да, за щастие. Мадам Дасия намекна, че може да се намери място за мен като придворна дама в домакинството на дука. Не на самата дукеса, а на една от дъщерите й.

— Хм… Това изглежда… добре. Почетна позиция и безопасна.

— Да, Аделис също остана много доволен. Макар че предвид крехката възраст на въпросната дъщеря — момичето е на седем, — ще съм по-скоро бавачка или гувернантка, пак с дрехи втора ръка, но по-хубави. Слугинският табард може да е невидим… — тя очерта правоъгълник пред тялото си, — но пак ще го нося. Много по-важно е спокойствието, което ще получа, облекчението да не се оглеждам постоянно за поредната заплаха.

При което на Пенрик му хрумна една възможна такава.

— Придворните дами не са ли заплашени от притворни господа?

— Ако са на двайсет, може би. Аз съм на трийсет. Откакто овдовях и без чужда помощ защитавам успешно добродетелта си. — И изкриви лице в трудна за разгадаване гримаса. — Оказа се по-лесно, отколкото очаквах.

— О. — Той вдиша дълбоко, събра смелост и хвана ръката й. — Найкис, имам ли някаква надежда, с теб?

Ала тя върна обезсърчително топката в неговото поле:

— Ще трябва да си по-конкретен, ако очакваш да ти отговоря. Надежда за какво?

— Чувал съм, че е лоша стратегия да заложиш всичко от първия път, но въпреки това ще го направя. Женитба?

Думите му бяха посрещнати с дълго и тягостно мълчание. Притеснен, Пенрик призова нощното си зрение с надежда да разчете лицето й. Всички познати му линии и извивки бяха все така обичливи, но не излъчваха обич. Не излъчваха и омраза или неприязън, нито друга силна емоция. Беше лице на жена, която е изправена пред чудовищен куп неприятни задачи, с които няма силите да се заеме.

„Ами да, как иначе“ — вметна Дез неканена. Макар че Пен изрично я беше помолил да се въздържа от коментар.

„Диалогът е разговор между двама. Не между трима. Нито между четиринайсет, Дез.“

„Пенрик, бедната жена е изтощена. Усетът ти към правилния момент е по-лош и от този на Чадро, кълна се.“

„Чадро не би могъл да улучи по-добър момент, защото такъв не съществува дори теоретично“ — възрази той.

„Напротив. Човекът просто закъсня с един век“ — измърмори Мира, а Пен се направи, че не я е чул.

— Заради демона ли? — попита той направо. Случвало се бе и преди. Жените, привлечени от хубавото му лице и сбърканите си представи за охолния и интересен живот на магьосниците, бързо стигаха до извода, че Пен е ходещо бедствие, и хукваха да се спасяват като паникьосани кончета, нагазили в плаващите пясъци на тресавище.

След кратка пауза Найкис каза:

— Не… точно. — Сякаш сама остана озадачена от отговора си. — В един момент започнах да мисля за Дездемона така, както майка ми възприемаше първата съпруга на баща ми. Пристигнала е преди нея и е пуснала корени дълбоко, на теория трябва да е най-върлата й съперничка, а се превръща в най-надеждната й съюзничка. Но може и да не е същото.

— Напротив, същото е! — каза Пен. Дез мъркаше развеселено и не му помагаше въобще.

— Но не само Дездемона е в главата ти, нали? Там е и Мира, а нея аз не очаквах. — Ако се съдеше по физиономията й, явно още се опитваше да превъзмогне Мира. Или пък не. — А после си дадох сметка, че… има и други. Е, имам бегла представа за двете лекарки. А и за Рухия… ти неведнъж спомена, че е била опитна шпионка. Каква част от успеха на бягството си дължим на нея? И това е което съм видяла. А което не съм? Не една първа съпруга, а десет? А дори не искам да си мисля как участват във всичко това лъвицата и кобилата.

— На практика не участват — възрази Пен. — Те са много стари и неми.

— Чиста лудост е — прекъсна го тя — да се влюбя в мъж, който има повече личности, отколкото мога да преброя на пръсти. — И разпери ръце за демонстрация.

„Е. Тя каза «е». А не «би било».“ Смееше ли да се надява, че Найкис е пунктуална в граматиката колкото него?

„Едва ли“ — измърмори Дез.

— Освен това не искам да ходя в Адрия — добави Найкис.

Пен, стреснат от тази рязка промяна в посоката на разговора, направи опит да изсумти окуражително. Всичко се беше объркало, да, но ако Найкис продължеше да говори…

Тя въздъхна.

— Не че имам нещо против Адрия, макар че мисълта да не зная езика ме плаши. Трябва да разбереш. Цял живот се влача след един или друг мъж — след баща си, след съпруга си, след брат си — от назначение на назначение и от един военен лагер в друг. Има си причина някои офицерски съпруги да се лепват като осили към дома си, когато най-после им бъде позволено да се установят някъде. Чувствам се като растение, което постоянно изкореняват и пресаждат, което няма време да се приспособи и да порасне, да пусне нови корени на новото място, да разцъфти и да даде плод. Растение, което бавно вехне, лишено от естеството си.

— Някои хора обичат да пътуват — каза Пен. — Младежки приключения и прочие.

— Аз съм на трийсет — каза Найкис. — Естественото желание да избягаш от родния дом, където винаги ще те смятат за дете, не е същото като да те влачат с твое съгласие из цяла Седония. Твърде стара съм и за едното, и за другото. — Изгледа го замислено с присвити очи. — Ти, от друга страна, си птица. Равните пътища не са ти по вкуса.

— Казваш го заради начина, по който се запознахме. Не си ме виждала у дома, при книгите ми — възрази Пен. — Аз всъщност съм домошар. Единственото птиче нещо у мен е перото, с което дращя по страниците. Седмици наред рискувам единствено да се порежа на хартия.

— А другите седмици?

„Ти току-що видя от първа ръка какви са другите ми седмици“ едва ли беше най-добрият отговор.

— Различно е и зависи от началниците ми. От проблемите, които се опитват да прехвърлят на мен.

— Сега, на трийсет — бавно каза Найкис, — знам нещо, което не знаех на двайсет. Когато жена се омъжи за някого, тя се жени за живота му. И е добре този живот да й допада. Твоят живот ми се струва твърде… неустановен. Твърде… — Така и не успя да намери следващата дума. — Пък и вече съм в безопасност. Повече не ми е нужно покровителството ти. Ти доведе задачата си до успешен край, Пенрик. Може би ще намериш друга жена, която да спасиш.

— А може би ще имаш нужда от моето… нещо друго — избълва отчаяно Пенрик. — От остроумието ми. От обезпаразитяващите ми умения. От целувките ми? — Посегна несмело да докосне с пръст устните й, но тя се дръпна. — Човек има нужда от различни неща, не по-маловажни от спасяването.

Тя поклати глава и отстъпи крачка назад.

— Желая ти прекрасен полет. Но аз искам да пусна корени в земята.

— Ти не си растение. Аз не съм птица. И двамата сме човешки същества.

Устните й трепнаха безпомощно.

— Е… поне единият от нас е такъв.

Приятен глас се обади зад тях:

— А, ето къде сте, мадам Катаи. Брат ви ви търси.

Мадам Дасия пристъпи към тях и удостои Пенрик с любезната и отровна усмивка на жена, натоварена да защитава добродетелта на друга.

— Нека слезем долу да си вземете довиждане с дук Джарго, а после ще ви покажа новата ви стая. Тук цари малък хаос заради ремонтите, но извън това мястото е голямо, една от най-просторните резиденции на дука. — Хвана Найкис под ръка и почти я повлече.

— Нали виждаш — каза Найкис през рамо. — Тук ще се грижат добре за мен, просветени.

— Приятно ми беше да се видим пак, просветен Пенрик — добави мадам Дасия. Начинът, по който му кимна, слагаше категорична точка на разговора.

Пенрик им махна унило и не понечи да спори. Слезе да се сбогува с дука, после напусна двореца и тръгна към палатата на ордена.

„Тя не каза «не», Пен“ — подхвърли Дез, за да наруши унилото мълчание.

„На мен ми прозвуча като «не». А и със сигурност не каза «да»!“

„Значи ти се събраха две неуспешни предложения за брак в един ден. Горкичкият Пенрик!“

Пен се направи, че не е чул последното.

Звездите се бяха разсипали по небе, запазило смътен спомен за цвят, виолетово-синьо така дълбоко, че си нямаше име. Явно Орбас споделяше красотата на небето си със Седония, макар и да не споделяше друго. Пенрик все така обичаше това безкрайно небе, обичаше го във всичките му настроения. Нищо, че никога не би могъл да го докосне. Да го сграбчи. Да го напъха в торба и да го отнесе вкъщи. Тук имаше толкова много великолепни неща, които не би могъл да отнесе вкъщи.

Още не беше написал писмото до Адрия, в което да уведоми началниците си, че е жив. Изчакал бе да мине срещата на Аделис с дука, за да включи и резултата от нея в писмото си. Или такова поне беше извинението му да отложи тази задача. Дали не се беше надявал, че един последен разговор с Найкис ще му покаже какво иска самият той в действителност?

Трябваше да напише нещо още тази нощ, та писмото да замине по първия храмов куриер на сутринта. Или би могъл да си тръгне утре заран и лично да отнесе лошите новини. Да пише с молба за инструкции, които бяха очевидни, само щеше да му спечели малко време, без да промени крайния резултат. Пример за дипломатическо протакане. Или, по-простичко казано, размотаване.

В малката единична спалня, дадена му от палатата, Пен съблече внимателно взетите назаем бели дрехи, запали свещника на малкото писалище, подреди на плота листове хартия, мастилница и пера и седна. В стаята беше горещо и задушно. Усещаше перото непривично в ръката си след толкова седмици без него.

Дълго седя. Да пише или да отплава? Като никога Дез се въздържа от мнение.

Накрая Пен прокле от името на Копелето всички злочести мъже, които оглупяват заради жена, наведе се, топна перото в мастилницата и започна да пише.