Лоис Макмастър Бюджолд
Последният танц на Мира (1)

1.

Найкис се тревожеше за магьосника.

Стигнали бяха до този малък планински чифлик преди два дни, представяйки опърпаното си трио като мъж със съпругата си и техния приятел, който си е изкълчил глезена по каменистите пътечки в мрака. Подозираше, че парите им са били по-убедителни от измислената история. Малката на пръв поглед сума им беше осигурила приличен подслон — фермерът и жена му им отстъпиха спалнята си и се качиха на тавана, а дечурлигата им се пренесоха в обора. Това гостоприемство, мислеше си с тревога Найкис, можеше да донесе на домакините им и много по-големи неприятности от твърдата постеля, ако имперската потеря потропаше на прага им. Бутна със задник вратата на спалнята и внесе подноса.

Просветен Пенрик лежеше послушно в леглото, както му бе наредено, но не спеше. Надигна се на лакът, примигна насреща й със сините си очи и я дари с една от странните си сладки усмивки. Сякаш не беше бил на прага на смъртта преди три нощи, когато едва не бе загинал, защитавайки нея и брат й.

— А. Станало е време за ядене? Пак ли?

— Трябва да ядеш. Ако не ти, то Дездемона, определено. — Пенрик може и да беше от онези ужасни дългучи, които ядяха като коне и нищо не им се лепеше, но неговият демон на хаоса, който пребиваваше в тялото му като втора личност — една много сложна втора личност, — разчиташе изцяло на него за прехраната си. Така поне предполагаше Найкис. — Трябва ли да ядеш за двама?

— Мм, има нещо такова. Чакай, нека стана…

— Лягай! — наредиха едновременно Найкис и Дездемона. Понеже Дез говореше през устата на Пенрик, ефектът беше единствен по рода си, но Найкис започваше да свиква. — Слушай демоничния си лекар, ако обичаш — каза Найкис, а Дез добави: — Да, слушай и сладката си медицинска сестра. Знае тя как се гледа болен.

— Вие кога се съюзихте? — измърмори Пенрик. Найкис остави таблата на умивалника, дръпна го към леглото, разбухна възглавниците на Пен и му помогна да се надигне. — Стига, не е нужно да ме храниш с лъжица — възрази той.

— Не е супа, така че не бих могла, дори да исках. — Найкис седна до него, размаза козе сирене върху кръглите филийки селски хляб, добави счукан чесън, сгъна филийките и ги остави на таблата пред него. Каната с разредено вино държеше в ръка. Пенрик се опита да й вземе каната, но ръката му се разтрепери от тежестта и той побърза да я прихване с другата. Хвърли смутен поглед на Найкис изпод неприлично дългите си мигли.

Не за пръв път Найкис се запита какво точно означаваше, че другият магьосник, онзи, когото Пен беше надвил в странната битка по здрачаване, се е опитал да разкъса сърцето му, и колко ли магически усилия полага Дездемона оттогава, за да поддържа работата на този жизненоважен орган. Баща им, нейният и на Аделис, беше оцелял в няколко кървави военни кампании и накрая беше умрял от внезапен сърдечен пристъп. Този последен, фатален удар не беше оставил следа по тялото му. Болните сърца я плашеха.

Найкис успешно накара пациента си да изяде храната до последната трошичка. Нищожно усилие, от което Пен се задъха, факт, който противоречеше на хрипливите му уверения, че вече е по-добре. Найкис провери превръзката на десния му глезен, която имаше за цел да му напомня кой крак уж си е изкълчил, и я затегна малко.

Русата му коса, прибрана на тила, се беше разчорлила ужасно.

— Имам гребен — каза Найкис и бръкна в джоба на престилката, която беше взела назаем от стопанката на дома. — Дай да те среша. Косата ти е цялата на възли. — От седмици си търсеше извинение да докосне тази удивителна коса, още откакто Пенрик се беше появил като вълшебен дух пазител в градината на вилата й с предложение да излекува несправедливо ослепения й брат.

Той понечи да възрази с негодувание, но спря, смъмрен било от здравия си разум, било от демона си. Преглътна каквито там мъжествени декларации за самостоятелност напираха на езика му и ги замени с обнадеждена усмивка.

— Би било чудесно.

Тя го накара да седне на ръба на леглото и коленичи зад него. Опънатата на рамката въжена мрежа, която поддържаше дюшека, потъна под тежестта му и тесният му ханш се озова кажи-речи между коленете й. Найкис започна от края на дългата опашка. Разресваше възлите, както се разчесва фина вълна. Докато бяха в патоската й вила, Пенрик поддържаше хигиената си с ентусиазма на котка, както се полага на един лекар, но вече от седмица бяха на път и това се отразяваше на всички. Би ли се съгласил Найкис да му измие косата? Сигурно, ако се съдеше по тихите доволни звуци, почти като котешко мъркане, които раненият магьосник започна да издава, когато гребенът стигна до тила му и по-нагоре, спускайки се в бавни, равномерни разресвания.

С помощта на гребена и доволните си пръсти Найкис понечи да раздели меката коса на три кичура за плитка и установи, че не е останало достатъчно място за тази задача между неговия костелив гръб и нейния… нейната некостелива предница. Изкашля се смутено и се дръпна мъничко назад, а той сякаш се разбуди внезапно, трепна и изправи гръб, досущ благочестив храмов свещен. Макар и свещен, дал клетва пред Копелето, петия бог, чийто емблематичен бял цвят често биваше многозначително зацапан в истинския живот. Понякога Найкис се питаше дали това не е представата на белия бог за теологически хумор. Перачките определено трябваше да са в предните редици на паството му, защото му служеха на колене по-често от свещените. Просветен Пенрик също се изкашля и Найкис зърна покрай ухото му леката червенина, плъзнала по иначе млечната му кожа.

Сплете плитката и я върза с бяла ивица плат, която беше отрязала от своя рокля, една от малкото дрехи, които бе успяла да грабне, преди да избягат от войниците в Патос. Враг, който все още ги гонеше. Споменът съсипа приятното усещане. И толкова по-добре, защото едва бе успяла да се дръпне от леглото и да бутне Пен обратно в него, когато тежките стъпки на брат й изскърцаха по дъските в коридорчето.

— А, тук си.

Аделис вече наистина приличаше на себе си, поне от устата надолу. Висок, строен, атлетичен. Трийсетте години изобщо не тежаха връз плещите на младия генерал Арисайдия. Младият бивш генерал Арисайдия. Едва когато свали широкополата си селска шапка се видяха ужасните белези от изгаряне по горната половина на лицето му. Незаздравяла шарка от червени и розови отоци ограждаше като отровно цвете очите му, макар Пенрик да се кълнеше, че с времето белезите ще избледнеят. Тъмнокафявите му преди ириси бяха възкръснали в друг цвят след изгарянето с киселина — кехлибареночервен. Но благодарение на Пенрик и неговото магическо лечение Аделис виждаше отново — факт, който според Найкис беше нещо повече от магия, беше чудо.

Аделис прокара пръсти през черната си коса, доскоро подстригана късо по войнишки, а сега попораснала, и попита, загледан в някаква неопределена точка между сестра си и мъжа в леглото.

— Как е той?

— Добре — отговори Пенрик.

— Не го слушай. Не е толкова добре — поправи го Найкис. — Дездемона казва, че не трябва да се уморява изобщо, да не вдига тежко и прочие, за да не напряга излишно сърцето си, преди да е оздравяло.

— Хм — каза Аделис. Насочи погледа си към Пенрик. — Утре дали ще можеш да яздиш? Бавно?

— Не и онова бедно магаре в двора. Краката ми ще се влачат — каза Пенрик.

Аделис вдигна рамене неохотно.

— Има едно съседче с муле. До Орбас не може да ни заведе, но обеща да стигнем до чифлика на негов братовчед в долината. Така ще се отдалечим от прохода. Знаят, че сме минали оттам, и не е безопасно да стоим дълго във фермата.

Пенрик кимна, Найкис се намръщи.

— Добре ще е да сменим мястото — каза Пен. — Дез вече изби всички дребни вредители в околността. Ще ни трябват нови, за да се отърве от хаоса.

Доколкото Найкис разбираше процеса, демонът натрупваше хаос като страничен резултат от лечебните процедури и трябваше да го излее някъде в света. Най-безопасният начин, според Пенрик, било избиването на теологически разрешени вредители. Другите начини не били толкова ефикасни. Или разрешени. Найкис се замисли над опасната разлика между „неразрешени“ и „невъзможни“. Знаеше ли Пенрик къде минава истинската граница? Дано да знаеше.

— Добре, значи ще тръгнем призори — каза Аделис.

 

 

Е, не тръгнаха призори, а съвсем по светло — натовариха задъхания Пенрик и малкото си вещи на високото и кротко муле. Мечът, лъкът и стрелите на Аделис, всичките крадени, щяха да пътуват увити в плат, дискретност, която не му се нравеше особено. Найкис беше доволна обаче. Сигурна беше, че брат й би предпочел да се бие до смърт, отколкото да го заловят отново, но й се струваше безсмислено да пращат преждевременно душите на непознати войници при съответните им богове, щом това нямаше да промени крайния резултат. Сладкодумният език на Пенрик като нищо можеше да се окаже по-добра защита от дясната ръка на Аделис. Или магията му, в този ред на мисли, макар Дездемона да се беше умълчала. Явно беше заета с проточилото се лечение, поне ако се съдеше по мухите, жужащи над животинските изпражнения по пътя — падаха мъртви по петите им. Найкис се надяваше мулетарчето да не забележи.

Момчето водеше мулето и заради него трябваше да си мерят приказките по дългия път, който, ако не друго, рядко поемаше по нанагорнище. По някое време пътеката се разшири покрай руслото на лъкатушен поток. Още не беше станало време за обедна почивка, а Найкис вече се чувстваше мръсна и потна под жежкото слънце, стъпалата й се бяха подбили и я боляха. Най-после мулетарчето ги заведе на малка полянка под сянката на стари дъбове, явно любимо място за спирка. По очевидни причини, помисли си Найкис. Оттук се откриваше гледка отвисоко към просторната долина, която превръщаше тази провинция в безценна и упорито отбранявана житница за Седонийската империя.

Мулетарчето отведе животното настрани и го върза да пасе. Аделис застана до ръба на урвата в края на полянката, бутна шапката си назад и се взря с присвити очи. Найкис и Пенрик отидоха при него.

— Всичко се вижда като на длан — подхвърли Пенрик, проследил погледа му. — Какво гледаме?

Аделис посочи с брадичка.

— Укрепеното градче на онази височина над реката е Соси. Не е столицата на провинцията, тя е надолу при устието и има пристанище. Но в Соси има гарнизон, който охранява края на долината. — Посочи четвъртитото петно в далечината, което приличаше на казарми. — Имперска войска, не на провинцията. Част от Четиринайсета пехота.

— Май ще е по-добре да не им се изпречваме пред погледа — каза Пенрик. — Дали някой от тях ще те познае?

Аделис докосна предпазливо нараненото си лице.

— И аз се чудя.

— Ако описанията ни са разпратени, лесно ще ни познаят — изтъкна умърлушено Найкис. Дори да не пътуваха заедно, белезите на Аделис, а и Пенрик със своя ръст и чуждоземен вид, щяха да изпъкват навсякъде. Само Найкис би могла да мине незабелязана.

— Така е, но пък в Соси има голям храм — каза Аделис. Каменният силует на сградата се виждаше на един хълм зад градските стени. — Дали не би могъл да, хм, поосвежиш кесията си там? — И стрелна Пенрик с кос поглед.

Физиономията на Пенрик приличаше повече на гримаса, отколкото на усмивка.

— Ще ми се кражбата от кутии за приношение да не се превръща в навик. Макар че пак е по-добре, отколкото да крадеш директно от хората. Вече са дали тези пари, значи няма да им липсват. — Замисли се, но дали размислите му бяха в посока за или против предложението, Найкис можеше само да гадае. — Затруднява местните храмове обаче. Няма да повярвате какви разходи имат.

— Да, но пак ще можем да наемем коне или дори карета — не се сдържа да отбележи Найкис. Говореха подбитите й крака, без съмнение, но каретата щеше да облекчи и недоизлекувания магьосник.

— И накъде ще тръгнем? — попита Пенрик.

— Имаме само две възможности — каза Аделис. — Е, три. Може да се спуснем по долината към крайбрежния път или дори до пристанище, където да се качим на някое корабче и да продължим на юг.

— Точно това предложих и аз в предната долина — изтъкна суховато Пенрик. — Щяхме да си спестим едно-друго.

Аделис продължи, явно решен да не му обръща внимание:

— И крайбрежният път, и пристанището ще са добре охранявани. Освен това описанието ни ще бъде разпратено най-напред до пристанищата и пограничните постове, това ви го гарантирам. Другата възможност е да намерим път през планината към Орбас.

Пенрик погледна към далечните върхове и ги гледа дълго, преди да каже:

— Освен ако не се дегизираме.

— Аз повече не обличам дрехите на Найкис — отсече навъсено Аделис.

Пенрик се ухили предизвикателно.

— Така е, онова с вдовицата не ти се получи добре.

— Аз съм офицер, не съм актьор — сопна се Аделис, но после стисна зъби. Явно си беше спомнил, че сега не е нито едно от двете.

— Така или иначе — побърза да ги успокои Найкис, — пътищата ни вървят заедно до Вилнок в Орбас. Пенрик може да хване кораб за Адрия оттам. — „Или не…“

— Или всички можем да се качим на въпросния кораб — подхвърли Пенрик. За пореден път.

— С Найкис отиваме в Орбас — каза Аделис. — Ти върви където щеш.

Пенрик плъзна поглед по суровото му лице и въздъхна.

А щом нито един от двамата — единият упорит като магаре, другият хлъзгав като риба — не искаше или не можеше да промени решението си, какво вещаеше това за Найкис? „Нищо добро.“

Хапнаха и продължиха по черния път надолу. Не след дълго Пенрик, явно забравил за изкълчения си крак, предложи на Найкис да се разменят — тя да яхне мулето, а той да върви пешком. Заради мулетарчето Найкис го попита как е нараненият му глезен, без да споменава на глас истинския му здравословен проблем, при което Пенрик сведе поглед и се умърлуши, преглътнал кавалерския си напън. И точно тогава мулетарчето рече, че можели и двамата да се качат на мулето. Набързо качиха Найкис зад Пенрик. Нито мулето, нито Аделис останаха особено доволни от тази промяна, но се въздържаха от коментар. Найкис плъзна ръце около кръста на Пенрик, за да не падне, а той се облегна леко назад по някакви свои си причини. Уморена от топлия следобед, Найкис облегна глава на рамото му и скоро се унесе в дрямка, забравила за кратко тревожните си мисли.

 

 

Рано вечерта стигнаха до следващия чифлик и се спазариха за подслон срещу кажи-речи последните си монети. Олекналата им кесия и многобройната челяд на фермера превърнаха таванското помещение над обора в единствената спалня, където можеха да се настанят. Аделис и Пенрик взеха да се тюхкат, но Найкис беше твърде уморена да намира кусури, пък и по принцип не беше някоя придирчива кокона. Тук земята беше плодородна и богатата реколта от пшеница гарантираше щедра популация на мишки и плъхове в складовете за зърно. Дездемона остана много доволна. Пенрик, размахал кривака си, на който уж трябваше да се подпира заради изкълчения глезен, изчезна на лов в мрака като прегладняла котка.

Аделис закачи фенера на един пирон далече от сеното и многозначително разстла одеялата им така, че неговото да е по средата. Найкис се подсмихна и каза:

— Не съм слагала цветя на олтара на Пролетната дама… — която, покрай другите си прерогативи, беше и богиня на девството, — вече повече от десет години.

— Не ти личи, да ти кажа. Цял следобед се натискаше на магьосника като влюбено момиченце.

— В интерес на истината, нямаш право да казваш на трийсетгодишната си овдовяла сестра с кого да се гушка. — В случай че изобщо й се прииска да гушка някого, което не се беше случвало от много дълго и много сиво време.

Аделис се изтегна с пъшкане на сеното, умърлушен. Като цяло, реши Найкис, май предпочиташе брат си в нацупения му вариант, защото лесно би могла да му отвърне със същото.

— Само помисли — каза той. — Отлично знам, че този тип направи чудеса за нас и съм му благодарен за това. Но той е адрийски шпионин, богове пет. Изпратен тук да ме вербува, само дето планът му се дъни на всяка крачка. И продължава да ми досажда, макар да знае, че съм решил да приема предложението на дук Джарго от Орбас. Да предположим, че стигнем до Вилнок живи и здрави. Тогава Пенрик няма да има друг избор, освен да потегли към дома с празни ръце. Просто недей да… просто не се увличай, за това те моля. Нали не искаш и ти да свършиш с празни ръце, ако не броим някое синеоко хлапе, което да ти напомня за него?

Найкис не беше съвсем сигурна, че би възразила срещу такъв вариант, но все пак изсумтя:

— Шест години бях женена за Каймис и от него дори това не ми остана. И не поради липса на опити, повярвай ми. Не мисля, че това е най-непосредствената опасност. — Макар че честите и продължителни отсъствия на съпруга й не бяха помогнали. — Пък и просветен Пенрик едва ли е в състояние да съблазни когото и да било в момента.

Аделис се ухили доволно.

— Така е. Не бихме искали бедният човечец да получи апоплектичен удар между краката ти.

— Аделис! — Възпираща представа, наистина.

— Истина е, не си измислям! Чувал съм. Макар че обикновено се случва на по-възрастни мъже.

Тя го замери със стиска сено. Той й отвърна. Преди да са се превърнали отново в петгодишни хлапета, Найкис чу вратата долу да изскърцва. Обектът на разговора им се връщаше. Тя преглътна напиращия на езика й цинизъм, но успя да добави:

— Във всеки случай, добре ще е Пенрик да остане с теб, поне докато не получиш служба при дук Джарго. Ще си в много по-добра позиция да преговаряш, ако Джарго знае или поне си мисли, че има и друго предложение. Така няма да си молител, а… а…

— Търговец? — сухо каза той. — Едновременно продавач и кон?

— Само помисли — замери го тя със собствените му думи и той вдигна ръка в знак, че се предава.

 

 

Останаха в чифлика два дни. Аделис стоеше в сеновала над обора, скучаеше и губеше търпение. Пенрик слизаше да се отърве от натрупания хаос само след като стопаните си легнеха, но пък явно се справяше добре с тази си задача. Добрата новина беше, че изглеждаше все по-силен, лошата — че покрай усилията на Дездемона оборът и околността му се развоняха на мърша.

Седнал със свити крака на одеялото си в топлия следобед, Пенрик подсмръкна и сбърчи нос, когато ветрецът довя миризмата към тях.

— Ха. Обикновено не оставям такава очевидна следа за делата си. Боя се, че хората ще забележат.

— И ще са благодарни — каза Найкис. Е, по-добре щеше да е хората да не разберат, че Пенрик е магьосник, защото преследвачите им със сигурност търсеха такъв.

— Не бъди толкова сигурна. Веднъж, още бях студент, отървах един тип от бълхите му, без да го питам. Той едва не откачи. Явно ги е смятал за нещо като домашни любимци. Убеден беше, че внезапната им липса вещае някаква страшна болест, така както плъховете напускат потъващ кораб. Мястото не беше подходящо да обяснявам какъв съм, затова се измъкнах на пръсти.

— И защо не беше подходящо? — попита Найкис.

— Играехме хазарт. Не мамех, но трудно щях да го докажа.

— Най-вероятно са щели да те спукат от бой — изсумтя Аделис.

Найкис кривна глава. Опитваше се да си представи младия Пенрик, притиснат в ъгъла.

— Щеше ли да им го позволиш? Да те набият?

Той вдигна рамене.

— На карта беше заложена само играта, нищо и никакво развлечение за една вечер. Нямаше нужда да се правя на герой. Затова се изнизах на пръсти. Същото ще се наложи да направим и ние, между другото, при това скоро.

Този път оставиха на Найкис да го уреди. Тя поразпита жените в чифлика и разбра, че един съсед щял да кара зърно към Соси. Призори на следващия ден тримата се натовариха на каруцата срещу последните си монети и обещанието Аделис да даде едно рамо, ако колелетата затънат. Пътуваха цял ден с бавното темпо на волския впряг, но все пак минаха през градските порти преди мръкване. Лесно убедиха стражарите при портата, че са селски работници. Слязоха от каруцата близо до храма и махнаха за довиждане на коларя.

Пенрик беше обещал да ги вкара в храма и да нощуват в атриума му. Найкис чакаше с нетърпение сигурността на това убежище, ако не и постелята, която то щеше да им предложи. Удобствата ставаха все по-незадоволителни с всяка следваща спирка на проточилото се бягство; силите им, физически и психически, бързо отпадаха. А Орбас, вече толкова близо, все още им убягваше по най-вбесяващия начин.