Лоис Макмастър Бюджолд
Последният танц на Мира (7)

7.

След като смениха конете на крайбрежния път, просветен Пенрик съблече труфилата на Мира и навлече своите, трудна задача в теснотията на каретата. Е… не точно „своите“, поправи се Найкис, а някакви що-годе подходящи дрипи, които бил купил от търговец на употребявани дрехи в Патос след бягството си от бутилковата килия и преди да се натресе на Найкис в градината на вилата й. Сякаш бяха минали сто години от онази слънчева сутрин. Туника и панталони от небагрен лен и зелен елек, който бе подхлъзнал уморения ум на Найкис да го приеме за лекар от ордена на Майката (незаклет). Дрехите, лъжите, както и самите те изглеждаха смачкани и износени след дългото бягство.

— Когато стигнеш до двореца на дука, Аделис — каза Пенрик и вдигна ръце да развали елегантната прическа на Мира, — със сигурност ще има много въпроси за слепотата ти. Бих те помолил… настоятелно… — Спря да преподреди думите си. — Ще е много по-лесно за самия теб, ако кажеш, че палачът не си е свършил добре работата с врелия оцет и зрението ти се възстановило от само себе си. А за отока се е погрижила сестра ти.

Аделис го измери с поглед.

— И не искаш да се знае, че е твое дело? Твое постижение?

— В този случай — не.

— И каква ще е твоята роля в пиеската? Този път? — Очевидно бе, че Аделис се е уморил до смърт от актьорски превъплъщения.

— Едва ли ще се наложи да говоря. Щом стигнем във Вилнок, ще намеря главния храм и ще докладвам в палатата на Копелето. Щом си върна самоличността, все ще намеря начин да се прибера в Адрия. — Стрелна с поглед Найкис, предпазлив поглед и неразгадаемо лице. Разреса с пръсти косата си и започна да я плете на обикновена плитка. — От друга страна, може би ще е добре да дойдете с мен и да използвате палатата на ордена като плацдарм към двореца. Да се измиете, да хапнете, да вземете назаем някакви по-свестни дрехи. И да изпратите някого да съобщи за пристигането ви, някой дякон или свещен, комуто ще обърнат внимание. Вместо да изненадате домакина си. Това не е военна кампания все пак.

— Да — бавно каза Аделис, — добре ще е да не изглеждаме като просяци пред портите на дук Джарго.

Макар да бяха точно такива. Или не? Аделис имаше какво да предложи, истинско съкровище от военни умения и опит, безценни за всеки заобиколен от врагове държавник. Пенрик беше прав, брат й не биваше да изглежда като отчаян молител, не биваше сам да смъква цената си. А понеже тя се явяваше единствената му свита, същото важеше и за нея. Найкис смъкна слугинския си табард и го остави настрани. Аделис вече бе съблякъл своя.

Пенрик жертва последната вода в меха да намокри една мръсна риза и да изтърка с нея ружа и чернилото на клепачите си. В резултат заприлича на мъж, когото са ступали в кръчмарско сбиване и после не е спал три дни. Найкис дръпна нетърпеливо ризата от ръцете му и доизчисти грима. Той й благодари със сумтене. А тя, вместо да го замери ядно с ризата, само я тикна в ръцете му.

Пристанищният град Вилнок се ширна пред погледите им след поредния завой на изкачващия се път и Найкис подаде глава през левия прозорец с надежда да открие някакъв ориентир в преобърнатия си наопаки свят. Зървала бе от време на време морето през последните няколко мили, но сега брегът се разтвори пред погледа й. Вилнок беше обкрачил тинестото устие на река Оар, плавателна за по-големи лодки само в началото си, преди коритото й да се стесни сред възвишенията на тази планинска земя и водите й да станат твърде бурни. Градът се беше спускал по течението на реката през годините и бе завзел крайбрежието с укрепленията си, превръщайки се в едно от малкото добри пристанища на Орбас по насечената крайбрежна линия. Което беше сред причините дукът да превърне града в своя лятна столица, макар че за седонийското око на Найкис Вилнок не изглеждаше много по-голям от Патос.

Конюшнята беше пред градските стени. Тримата слязоха от каретата и се разплатиха с кочияша. Едно конярче ги упъти към местната палата на Копелето, долепена до главния храм, който се виждаше от двора на странноприемницата като неясен силует, кацнал на високото. Като никога, тримата дадоха истинските си имена на стражата при градските порти, макар и без титли и други уточнения — Пенрик кин Джуралд, Аделис Арисайдия, Найкис Арисайдия Катаи. Пенрик явно не беше проявил особена изобретателност или предпазливост, помисли си Найкис, когато се бе представил под псевдоним в Соси… стига Джуралд да беше истинската му фамилия.

Лесно намериха местната палата на белия бог — сграда с по-скоро административни, отколкото религиозни функции, настанила се в старо градско имение на една уличка край храмовия площад. Пенрик ги вкара покрай портиера без много обяснения, а после ги остави да чакат във вестибюла, докато той си пробие с приказки път през йерархията. Върна се точно навреме. Ако се беше забавил още пет минути, нямаше да завари изнервения до крайност Аделис. Придружаваше го побеляла жена с бялата дреха на свещена и с медальон на шията, който сигурно обозначаваше висок ранг. Това се потвърди и от поведението на портиера и посветения, които бяха останали да ги пазят и които изпъчиха уважително гърди при появата й. Жената се обърна към Аделис с „генерале“, към Найкис с „мадам Катаи“, а към Пенрик с „уважаеми просветени“. Последното накара портиера и посветения да примигнат, а негодяя с медната коса да ги удостои с широка усмивка.

След това една усмихната млада жена поведе Найкис към женската спалня, като не спираше да я разпитва за приключенията им. Найкис отговаряше едносрично. Но беше такова облекчение отново да е в женска компания, пък макар и само за час-два. Приказливите жени, които я наобиколиха да й помогнат с банята и дрехите, й напомниха за грижите, които Зире бе положила за Мира, макар резултатите да бяха по-малко зрелищни и далеч по-прилични. С други думи, Найкис заприлича на охранена сива яребица и се зачуди дали не би изглеждала по-малко скучна, ако можеше да облече роклята на Мира. Без удължението при подгъва.

Докато я къпеха и обличаха, Найкис си мислеше за всички неща, които Пенрик беше направил за тях — без никаква полза за себе си, ако Аделис не избереше Адрия. Или ако дук Джарго не избереше Аделис? На това ли се надяваше Пенрик, затова ли продължаваше да им помага? Нямаше никаква гаранция, че дукът на Орбас ще ги приеме с отворени обятия.

Найкис не искаше да се мести в Адрия. Не бе искала да напуска и Седония, в този ред на мисли, макар да не съжаляваше и за миг, че е помогнала на брат си. Просяците нямат право на избор, нали така. Значи, ако искаш да имаш избор, не трябва да просиш? Имаше нещо сбъркано в тази мисъл, предвид че много скоро Аделис щеше да се яви пред дука в ролята на молител.

Онова, което Найкис искаше в действителност… е, не можеше да го получи, нали така? Значи правото й на избор се превръщаше в правото да се примири с избор между наличните възможности. Които далеч не бяха еднозначни, а смесица от неща, които искаше отчаяно, и други, с които не искаше да има нищо общо.

„Иска ми се поне за кратко животът ми да не е поредица от рискове и бягство.“ Богове. Беше толкова уморена, че очите й пулсираха. Но още нямаше право да се отпусне. Тепърва предстоеше да се явят в двореца. И тя трябваше да се държи достойно, без да направи нито една грешка, заради брат си.

А ако дукът наистина приемеше Аделис под крилото си и му обещаеше всичко желано? Аделис щеше моментално да хукне по задачи, да обикаля гарнизоните на новата си армия, а сестра му щеше да остане сам-самичка в чужда страна. Е, щяха да я настанят някъде, несъмнено на сигурно място, но пак щеше да е сама сред непознати. Преди четири години се бе върнала в къщата на овдовялата си майка, след като самата тя бе овдовяла, но сега не можеше да го направи, защото и онази къща, и майка й бяха в Седония. „Дано да е добре и нищо да не я заплашва“, помоли се мълчаливо Найкис. Враговете на Аделис едва ли биха предположили, че любовницата на баща му е била като майка за законородения му син, не по-малко от благородната дама, която го беше родила. Само най-близките му приятели знаеха това.

На сигурно място в Седония… тази мисъл вече не я блазнеше като преди, казваше си Найкис, когато една задъхана девойка влетя в спалното. Време било Найкис да слезе във вестибюла, защото бил пристигнал паж от двореца, а генералът вече чакал мадам сестра си.

Завари Аделис да я чака в преддверието, облечен в чисти дрехи, тъмни панталони и туника, които му бяха по мярка. Без излишна украса, повече по войнишки, отколкото аристократично, но и някак съвсем на място. Дук Джарго със сигурност предпочиташе да умножи подчинените си, а не да се сдобие с нов съперник. Някой беше подрязал косата му според офицерските стандарти. Разперените като птичи криле червени белези около кехлибарените му очи сигурно изглеждаха страшничко за всеки, който не е свикнал с гледката. В друго време Найкис сигурно би нарекла ефекта „демоничен“, но вече имаше доста по-точна идея какво представляват демоните в действителност.

Той й кимна одобрително.

— Е, изглеждаме що-годе добре, предвид обстоятелствата.

Найкис си преведе това от аделиски и се усмихна на недоизречения комплимент.

Той пристъпи към нея и прошепна:

— Надявам се, че залитането ти по магьосника вече е минало. Предвид изпълненията му в Соси.

Усмихната й повехна и Найкис се замисли върху абсурдността на онова, което беше видяла. Дори да оставеше настрана срамните въшки и влюбените генерали… „Видях го да изтегля смърт от женска гърда както се изтегля въ̀лна от къделя. А после да изхвърля хаоса в света навън като сянка в сенките на нощта. Той вижда в тъмното.“ Поклати глава.

— Вече не знам какво да мисля за него.

Аделис кимна, сякаш думите й го бяха успокоили. Утеха, каквато самата тя не изпитваше.

„Та, като говорим за демона…“ Бързи стъпки по стълбището оповестиха появата на Пенрик. Найкис осъзна, че е зяпнала ококорено, точно като при първата им среща в патоската й вила.

Незнайно как се беше сдобил с белите дрехи на ордена си по адрийската мода — прилепнала ленена туника с дълги ръкави и висока кръгла яка, закопчана догоре, но разкроена около бедрата и дълга до коленете. Прави ленени панталони. Светли излъскани обувки. И най-впечатляващото — тройният ширит с посребрени краища на лявото му рамо, емблемата на висш храмов свещен, като обичайните бели и кремави нишки се преплитаха със сребърната, която го бележеше като магьосник. Или предупреждаваше околните, че е такъв…

Крайно нечестно, но официалното облекло го правеше още по-висок.

Лакът по ноктите му беше изчезнал. Косата му още червенееше от къната, но в по-светъл нюанс, прибрана назад в стегнат възел на тила. Сините му очи грееха и Найкис си даде сметка, че за пръв път го вижда в истинския му вид, без лъжи и маскировка.

Движение привлече погледа й към друг човек във вестибюла, нервно момче на дванайсетина години в ливреята на Орбас. Пажът на дука, за когото беше споменала девойката. Момчето пристъпи напред и допря ръка до челото си за поздрав.

— Ако всички вече сте тук, просветени, генерале, мадам, трябва да дойдете с мен при секретаря на дук Джарго майстор Стобрек, който ще ви заведе при дука.

Тръгнаха след момчето по улиците на Вилнок. Смекчената от морето светлина се скосяваше към залез. Аделис прошепна на Пенрик:

— Мислех, че си приключил тук.

— И аз, но ми казаха, че съм поканен. Което, когато поканата идва от дука, означава, че не е покана, а заповед. Имам известна репутация като храмов учен, а дукът, изглежда, колекционира такива хора. Учени, писатели, теолози, художници, музиканти. По-евтин начин да украси двора си, отколкото ако плаща на зидари, предполагам.

Найкис беше виждала великолепните сгради и приказните храмове на Тасалон, някои толкова скъпи, че едва не бяха разорили империята. За това Пенрик беше прав.

— Менажерия един вид? — сухо попита Аделис.

Пенрик се подсмихна.

— Понеже дукът нито ги язди, нито ги яде, нито ги впряга да му орат нивите, вероятно си прав, да.

Завиха на два пъти, преди да стигнат до широк булевард, който се спускаше почти до пристанището. Домът на дука не беше нито замък, нито дворец, а три стари имения, обединени в едно. От едната страна беше издигнато скеле, чуваха се удари на чукове, стържене на триони и подвиквания. Пажът ги въведе през една врата, без да дава обяснения на двамата постови, които само му кимнаха приятелски. Не зяпнаха лицето на Аделис, затова пък хвърлиха скришни погледи към рамото на Пенрик.

Найкис едва се бе ориентирала в настлания с мрамор вестибюл, когато един радостен глас извика:

— О, наистина е той! Какъв късмет!

— Майстор Стобрек, секретарят на дука — каза услужливо пажът, когато мъжът тръгна към тях с разперени за поздрав ръце. Надипленият му тоалет беше с една класа над обичайното за дворцовите чиновници облекло, а на златна верижка около врата му висеше служебен медальон.

Аделис си пое дъх и изправи гръб, но мъжът го подмина и сграбчи Пенрик за раменете.

— Просветен Пенрик от Мартенмост! За нас е чест, че сте тук!

Пенрик се усмихна смутено, че и паникьосано чак, но позволи на секретаря да разтърси ръцете му.

— Просветен Пенрик от Адрия през последната година — обясни той. — Вече съм при тамошния архисвещен. Познаваме ли се, ъъ?…

— Да, запознахме се на онзи изключителен храмов конклав в Карпагамо. Минаха пет години оттогава, нормално е да не ме помните. По онова време бях само чиновник от свитата на нашия архисвещен, а вашите таланти още не бяха придобили настоящата си известност. Но аз определено ви помня! Много ще се радваме, и аз, и дукът, да ни удостоите с присъствието си на вечеря.

Стобрек се обърна и след красноречива пауза добави:

— Вие също, генерал Арисайдия.

Усмивката, с която отвърна Аделис, беше като маска. Като дървена маска всъщност.

— Благодаря, майстор Стобрек. — Завъртя въпросително очи към Пенрик, но той само разпери пръсти и вдигна рамене.

Найкис прехапа устна. Силно. Макар че сигурно единствена сред присъстващите би могла да се смее на Аделис без последствия. И макар съмненията и в Пенрик да бяха все така дълбоки. Е, поне можеше да отхвърли онези за самоличността му. Пенрик очевидно беше Пенрик. „Както и ред други неща. Но това вече го знаех.“

И след още по-голяма пауза Стобрек добави:

— Както и вие, мадам Катаи.

Тя му отправи най-сладката си усмивка и измърка:

— Благодарете на дука, че е включил и мен, майстор Стобрек. — Беше почти сигурна, че само Пенрик е доловил иронията й, ако се съдеше по лекото притваряне на клепачите му.

Появи се някаква жена… не, дама, поправи се Найкис след бърз оглед на роклята и дискретните й бижута. Стобрек вдигна глава и каза доволно:

— А. Позволете да ви представя мадам Дасия. Първата придворна дама на нейна милост дукесата.

Жената му кимна и забърса с поглед двамата мъже, като ахна едва доловимо при вида на белезите върху лицето на Аделис, преди да се обърне към Найкис:

— Дукесата на Орбас би искала да се запознае с вас, мадам Катаи. Последвайте ме, моля.

И тръгна към мраморното стълбище, водещо към незнайния лабиринт от дворове и галерии на този импровизиран дворец.

Майстор Стобрек добави:

— А дукът очаква вас, генерале, и вас, просветен Пенрик. Елате с мен. — Двамата тръгнаха след него към един свод на приземния етаж и се скриха от погледа на Найкис.

Вече изглеждаше очевидно, че двамата с Аделис най-после са стигнали до безопасно пристанище. Постоянният страх от опасностите на непосредственото бъдеще беше останал зад гърба й. Нима това не беше достатъчно?