Лоис Макмастър Бюджолд
Последният танц на Мира (4)

4.

Пенрик бе впечатлен от изобретателността на Найкис, докато тя събираше материали за следващия маскировъчен проект. Посветиха остатъка от следобеда на ръчен труд. Зире им беше дала две еднакви черни маски тип домино, скромно украсени с пайети. Найкис прекрои две възшироки стари черни поли и ги превърна в табарди. Навлякоха ги над дрехите си — черни риза и панталони за Аделис и черна рокля за нея — и резултатът се оказа неочаквано добър. След като изтърпя да му вземат мерки и да стеснят или отпуснат тук и там новата дреха, и след като почисти всички налични сандали и наточи меча си, Аделис седна да гледа.

— Редно е табардите да имат еднаква бродерия и повече декорация — помърмори Найкис, наведена над взетата назаем игла, — но нямаме време. Този ширит по краищата ще трябва да свърши работа.

— Ще минат за ежедневни ливреи, струва ми се — успокои я Пенрик, докато се опитваше да не изостава от темпото й, свел глава над собственото си ръкоделие. — Сигурен съм, че Мира е имала в багажа си по-хубави дрешки за екзотичните вечери, но и те са били изгубени поради крадливите каруцари.

Найкис се усмихна, без да вдига глава. Пенрик я наблюдаваше тайничко. Приведена над ръкоделието си, тя явно нямаше представа колко е привлекателна. Несъмнено бе създадена да се превърне във ведрия солиден център на… нещо. „На моя живот.“ Неканена мисъл, която Пенрик побърза да прогони. Защото тя щеше да остане в Орбас с брат си, а той щеше да отплава към Адрия, нали така? Съсредоточи се върху иглата в ръката си.

Но тази неразрешима ситуация не му даваше мира. Сърбеше го като зарастваща раничка.

— Знам какви са плановете на Аделис, щом стигнем във Вилнок — каза накрая той. — А твоите?

Найкис вдигна изненадано очи.

— Какво?

— Не си ли мислила за собственото си бъдеще?

— Докато аз съм добре — вметна Аделис, — на Найкис нищо няма да й липсва.

Пенрик се въздържа да отбележи, че понастоящем Аделис може да предложи на сестра си само малко ръчен багаж и риска на ожесточено преследване. Които делеше поравно с нея.

— Разбирам, но… — опита отново Пенрик. — Ти какво би искала за себе си? Ако имаше избор.

Стана му болно да я гледа как се опитва да осмисли непривичната представа за избор. Или как не успява да я осмисли.

— Каква е ползата от такива въпроси? — попита на свой ред тя. — Каквото и да ме чака на пътя, ще му мисля, когато се случи. — Жестът й подсети Пен за скърбяща жена, която хвърля първата шепа пръст върху ковчег. Вече три пъти животът й се бе преобръщал заради мъжете, от които беше зависела — първо внезапната кончина на баща й, после бавната смърт на съпруга й, а сега неприятностите на Аделис. Найкис стрелна с поглед брат си, но иглата в ръката й не трепна. — Много обичах вилата в Патос. Дори се преструвах, че е моя. По-добре, че не беше, като си помислиш.

„Мечтае за своя къща?“ Така ли трябваше да тълкува думите й?

„Повечето жени — отвърна Дез — рано или късно се размечтават за свой дом. Ако питаш мен, нещата нарочно са направени така, че да не могат да постигнат мечтата си, без да се обвържат с мъж.“

Две малки стаи в чуждо имение с изглед към канал можеха ли да минат за дом? На него му бяха предостатъчни, но сега изведнъж му се сториха твърде незадоволителна зестра.

— Няма да сме толкова бедни задълго — каза решително Аделис. Сляп оптимизъм или опит да вдъхне увереност на сестра си? По-скоро второто, реши Пенрик. Аделис също беше изгубил много покрай тази катастрофа, за малко да изгуби и зрението си. Е, поне беше прогледнал отново. Дали това не променяше начина, по който гледаше и на другите си проблеми?

Найкис вдигна рамене.

— Безопасността няма нищо общо с това колко си богат. Или беден. Или добър, или лош. Дори най-благочестивият човек може да загуби двореца си в миг, когато земята се разтресе или избухне пожар. — Изгледа намръщено ръкоделието си. — Може би истинската безопасност не е в корените, а в краката. Или в крилете. — Стрелна Пенрик с неразгадаем поглед.

Пенрик се сети онези птици, при които мъжките привличат женските, като правят красиви гнезда.

„Има и друг вид, при който мъжките висят надолу с главата от някой клон, пляскат диво с криле и пищят пронизително — услужливо добави Дез. — Може да опиташ това.“

„Не съм чак толкова отчаян. Все още.“ Макар че дори вила под наем не беше по джоба на храмов свещен.

„Но не и отвъд възможностите ти на магьосник, стига да не раздаваше услугите ни на безценица.“

„Способностите ни са дар от бога. Не е редно да богатея от тях.“

„Ами тогава отвори лекарска практика.“

Доброто настроение на Пенрик се стопи.

„Не.“

След кратка пауза Дез промърмори: „Извинявай. Не трябваше да те подкачам на тази тема“.

„Да.“ Пенрик вдиша бавно, за да се успокои. „Няма нищо.“

Стигна до края на ширита и стегна конеца на възел, като несъзнателно го направи с една ръка, техника, която му беше показал един колега хирург. Найкис го погледна с вдигнати вежди, после поклати глава и се върна към ръкоделието.

„А какво бих искал аз, ако имах избор?“ — запита се Пен. Имаше един очевиден отговор и той седеше пред него. Но изборът негов ли беше?

„Имаш много възможности — намеси се Дездемона. — Истинският въпрос е от какво би се отказал заради тях.“

 

 

Докато се занимаваше с дренажа на мадам Зире, Пенрик удължи уговорката си с нея — осигури още една нощувка за себе си и близнаците в добавка към дрехите и маските, като се съгласи в замяна да седне вечерта в галерията над атриума при входа и дискретно да обезпаразити онези пристигащи клиенти, които имаха нужда от това. Оказа се, че близо една трета от тях попадаха във въпросната категория. Влязла в новата си роля на лична камериерка, спретната в черния табард и с маската на лице, Найкис придружи сора Мира на това бдение в една ниша, запазена обикновено за слугинята, обслужваща горния етаж. Пенрик не беше сигурен кой кого пази от нежелано внимание, но клиентите на Зире бяха ангажирани с друго. Не на последно място с почесване.

Беше си изцяло долна магия и следователно евтина, несравнима с усилията, които Дездемона влагаше в собственото му недовършено лечение и процедурите на мадам Зире. Може би по-късно трябваше да се преоблече, реши Пенрик, и да се поразходи по покривите в търсене на по-едра плячка, върху която да излее натрупалия се хаос. Да не говорим, че трябваше да отскочи и до храма за попълване на бюджета. Къщата на Зире се превръщаше в съблазнително убежище, но не биваше да се задържат дълго тук.

По някое време притокът на клиенти намаля и Пенрик реши да напусне поста си и да слезе в градината, където Зире предлагаше храна и напитки за гостите си, а също музика и разговори. Беше като импровизиран салон под звездите, макар че особите и политиката на този провинциален град едва ли можеха да се мерят с аристократизма на вечерните соарета в Лоди, където Мира бе плувала в свои води.

„Не бяха и наполовина толкова аристократични, колкото си въобразяваха някои“ — уведоми го през смях Мира.

Така или иначе, беше добро и безопасно място, където Пен да поразходи новата си самоличност, преди да я изправи пред потенциално смъртоносната публика на някой пограничен пост. Освен това започваше да огладнява.

Следван по петите от Найкис, той скъси крачката си до нещо по-дамско и успя да слезе по стълбите, без да си изкълчи краката. „Не знам дали можеш да си представиш — въздъхна Мира — какви чудеса бих могла да сътворя навремето с великолепен ръст като твоя!“ В градината имаше десетина мъже и пет-шест жени и Пен се стресна сериозно, когато всички се обърнаха при появата му. Не един и двама останаха зяпнали. Пен се усмихна мило и се отправи към една тапицирана пейка под закачен на стълб фенер. „Добър избор — промърмори Мира. — Светлината ще подчертава отлично косата ни.“

Пен посегна несъзнателно да разбухне въпросната коса, после уви една къдрица на пръста си. Найкис, благословена да е, побутна една слугиня към него и той си взе от подноса й няколко малки сандвича, лозови сарми с кайма и няколко парченца сирене.

— Ти не си ли гладна? — прошепна на Найкис.

— Слугиня съм, забрави ли? — прошепна в отговор тя. — Ще трябва да ме уволниш, ако дръзна да ям пред гостите.

— Мира, за щастие, е ексцентрична. — Тупна я строго с пръст по брадичката, после пъхна една лозова сарма в устата й и Найкис волю-неволю се усмихна. Лоша идея, види се, защото част от втренчените в Мира мъжки погледи се преместиха върху слугинята й.

Трима взеха да го наобикалят, като единият заряза партньорката си за неин потрес. Двамата по-млади се оттеглиха бързо-бързо под облещения поглед на третия, едър широкоплещест мъж с военна подстрижка и вече прошарена коса. Колкото до лицето му, то сякаш бе създадено да се блещи, истински требушет за мятане на страшни погледи. Голям клюн, голяма брадичка, големи уши; смугла кожа със стари белези от шарка. Приличаше на износен ботуш, от онези с кабарите. От забележителната грозота го спасяваха само умните кафяви очи и мрачната усмивка, която почти разцепи лицето му, докато се настаняваше на пейката до Пенрик. Между другото, не беше от въшливите гости, които Пен неотдавна беше обезпаразитил тайно. Найкис се оттегли на крачка зад тях както подобава на истинска камериерка.

Нахалникът хвана ръката на Мира.

— Здравей. Нова си, а?

Пенрик му позволи да допре устни до кокалчетата на Мира и реши да не рискува с глуповата усмивка.

— А вие не сте, правилно ли разбирам?

Той се изкиска.

— Нищо ново няма в мен. Аз съм Чадро. А вие, госпожице?

— Мира. Уви, и аз не съм нова. Гостувам на мадам Зире за ден-два, после ще продължа по пътя си.

Тежките му вежди се вдигнаха разочаровано.

— Значи не работите тук, Мира?

Пен поклати глава.

— Жалко. — Чадро остави ръката на Пен върху бедрото му и я потупа. — Откъде познавате Зире?

— Не се познавахме лично до вчера, но имаме обща приятелка и това ми даде куража да й се натрапя неканена. Много е гостоприемна.

— А вие… — започна той, после млъкна разколебано. — Възможно ли е тази обща приятелка, както и вие, впрочем, да сте в същия занаят като Зире?

— Преди — да, но вече се преориентирах към… частни услуги, да речем. Това е и причината за пътуването ми.

— Сериозно? — Усмивката пропълзя обратно. Ръката му — също. — Но още практикувате?

— Изкушавате ме, сър, но вече съм поела ангажимент.

— Лъжете умело, мила Мира. Трудно ми е да си представя, че това мое лице ви изкушава особено.

— Лицето не прави мъжа, нито е мярка за мъжеството му.

— Ха. — Ставаше му все по-забавно, види се. — Повечето философи, които познавам, не са хубави като вас.

Мира се усмихна.

— Точно тази летва не е трудна за прескачане.

— Вярно, не е. Ако все пак… — Ала следващият напад в този възтромав флирт така и не дойде, прекъснат от врява в атриума, която бързо се преля и в градината.

Двама зачервени млади мъже с извадени кинжали взеха да се обикалят в кръг. Хората в градината се разбягаха с разтревожени викове към стените да им направят място. Двамата младежи бяха облечени по местната мода, с грижливо оформени прически, знак, че не принадлежат към войнишкия занаят, за разлика от повечето клиенти на дома. Две слугини захвърлиха подносите си и хукнаха да повикат на помощ портиера и Зире.

— Бератски боклук! — извика единият младеж. — Шарка да тръшне и теб, и цялата ти рода!

— Паргско псе! Ще отрежа лъжливия ти език!

Хвърлиха се един към друг и се сблъскаха под съпровода на пронизителното стържене на кинжалите.

— О, богове — изпъшка Чадро. — Кой е пуснал тук тези идиоти по едно и също време?

И за разлика от по-благоразумните свидетели на свадата стана от пейката и тръгна не назад, а напред.

Пенрик последва примера му. Само това им липсваше — кавгата да се превърне в кървав бой и къщата да се напълни със стражари, които да подложат на разпит всички присъстващи, включително случайните пътници. Като чужденци, тримата неизбежно щяха да привлекат внимание, а тогава все някой щеше да свърже слугата с обгореното лице със заповедта за ареста на Аделис, която сигурно вече циркулираше из цялата страна. На това трябваше да се сложи край овреме и Пенрик разполагаше със средствата да го направи. Въпросът беше как да го направи дискретно, без да разкрива способностите си…

„Дез, ускори ме.“

Хлъзгав като змия, Пенрик се мушна между двамата противници и успя да извие една от стискащите кинжал ръце. Наведе се да избегне удар отзад и вторият кинжал закачи само косата му. Пен прещипа нерва под кожата, пръстите се отвориха и оръжието падна. Той подложи крак зад коленете на младежа, за да прикрие магическото въздействие върху нервите там, и той се срина подкосен на земята. Междувременно Чадро беше приклещил втория младеж с хватка под мишниците. Вдигна го и го разтърси, както куче размята плъх, при което вторият кинжал издрънча на каменните плочи.

— Стига! — викна Чадро с глас дълбок, силен и нетърпящ възражения, глас за войнишки плац. — Ще ви охладя главите в герана, ако не спрете!

Пенрик не се усъмни и за миг, че Чадро би привел заканата си в действие, без да му мисли много, и явно не беше единственият. Наведе се да прибере двата кинжала, както и по-малка кама, скрита под дрехата на единия, също и друга, пъхната в ботуша на втория. Стиснал ги в ръце, Пен се отдръпна с танцова стъпка, ухилен до уши и задъхан. Двама млади мъже с войнишка подстрижка пристъпиха със закъснение да помогнат на Чадро, а едрият портиер най-после се появи, едновременно разтревожен и раздразнен. Онзи, когото Пен беше повалил, още седеше на земята и стискаше парализираната си дясна ръка с лявата. Е, до няколко минути парализата щеше да отмине. Вероятно.

Чадро се наведе, взе нещо от плочите и се обърна към Пен.

— Мадам — каза сериозно, — не биваше да се намесвате. Тези диваци едва не ви намушкаха. — Протегна ръка и му показа лъскавата къдрица, която бе паднала жертва на удара отзад.

Пен тъкмо щеше да възрази, че си е бил съвсем добре, благодаря, когато Дездемона, или по-скоро Мира като част от нея, го прекъсна: „Остави това на мен, о, дълбоко просветени, или ще сговниш всичко.“ Смутен, Пенрик й отстъпи контрола.

— Ох, леле! — ахна тя, докато Чадро слагаше къдрицата в ръката й. — Не съм усетила кога е станало. Добре, че сте го спрели.

— Какво ви прихвана, та да се хвърлите така между тях?

Едно подробно обяснение какво го е „прихванало“ би отнело цялата нощ, помисли си Пен.

— Ами, реших, че мадам Зире не заслужава да й съсипят вечерта.

— За това сте права — каза Чадро и я изгледа, свъсил вежди. — Какво направихте на онзи, когото повалихте? Бяхте много бърза.

— О. — Мира разбухна косата си. — Научиха ме на няколко хватки в началото на кариерата ми, за да обезсърчавам по-буйните клиенти. — Хвана голямата лапа на Чадро и притисна къдрицата в шепата му. — Запазете си я, ако искате. Не мога да я върна на мястото й.

Пръстите му се затвориха около медночервения кичур и той се усмихна.

— Права сте.

Пенрик се огледа за Найкис, която съвсем благоразумно, слава на общия им бог, беше останала зад пейката. С разширени от страх тъмни очи тя тръгна с бърза крачка към него и го стисна силно над лакътя.

— Сора Мира! Добре ли сте? — Не добави „проклет глупак такъв“, но нещо в стиснатата й челюст подсказваше добавката.

— Съвсем добре съм си, благодарение на този господин — измърка Мира и Найкис я стрелна… него… тях… с още по-отровен поглед, който побърза да скрие, като наведе глава. Преглътна и овладя лицето си до степен, която подхождаше на разтревожена камериерка.

В този момент се появи мадам Зире, доста разрошена, и бързо пое контрол над нещата, а Пен се възползва от възможността да се слее с фона. Оказа се, че кавгата започнала, когато двамата младежи си харесали една и съща дама за вечерта, не за друго, а за да прецакат другия. Със строгия тон на майка, която праща непослушни деца по леглата без вечеря, Зире заяви, че никой от двамата няма да получи момичето и или ще се задоволят с дамите, които тя им посочи, или ще си тръгнат, без да им бъдат върнати парите.

— Ножовете ми! — възрази неразумно единият.

Ако им върнеха оръжията, дори на излизане, това означаваше идиотите да подновят боя на улицата.

— Мадам Зире — каза Пенрик, — ако позволите да предложа… Пратете слуга да отнесе оръжията на родителите им и да обясни защо се е наложило да им бъдат отнети. На сутринта младежите ще могат да поискат собствеността си, всеки от своя баща.

Двамцата пребледняха. Онзи, който стоеше прав, стрелна Пен с омраза, а седналият го изгледа с неприязън и страх едновременно. Чадро се ухили. Зире кимна одобрително и връчи ножовете на един слуга с указания да ги отнесе. Ядосани, но и стреснати, младежите тръгнаха към срещуположните стълбища на галерията, побутвани от момичетата, които Зире им беше избрала — повече заради здравия им разум, види се, и по-малко заради хубостта им.

— Надявам се после да ги изведете от къщата по различно време — прошепна й той.

— О, да — кимна разсеяно Зире. — Благодаря за съдействието, про… сора Мира. — Обърна се и добави: — И на вас, генерал Чадро. Ако не беше бързата ви реакция, това можеше да свърши много зле.

Пенрик примигна. „Е, това обяснява някои неща…“ При този чин, при това видимо не от запаса, Чадро трябваше да е командирът на която там имперска пехота, по думите на Аделис, беше разквартирувана в местния гарнизон. Четиринайсета май. Богове… възможно ли беше с Аделис да се познават?

— Престоят ви тази вечер ще е за наша сметка, сър — добави Зире и се усмихна на генерала.

— Хм — каза той, — искам да… — Усмихна се на Мира и дръпна Зире към атриума. Пенрик наостри уши, но така и не чу тихия им разговор, само ги видя да хвърлят по някой поглед назад към градината. Зире на няколко пъти разпери безпомощно ръце и вдигна рамене. Чадро правеше недоволни физиономии. След още минутка приключиха тихия си спор и се върнаха. Зире изглеждаше притеснена, а Чадро — разочарован.

Генералът седна на пейката до Мира и смръщената му физиономия се смени с усмивка.

— Зире твърди, че сама сте си господарка, и ако искам да ви съблазня, ще трябва да го направя без нейна помощ.

— Така е. Трудно извоювах независимостта си и много държа на нея.

— Което е жестоко, от моя гледна точка. Трябва да разчитам само на чара си, а този ресурс при мен е в недостиг. Ако умеех да съблазнявам жени, нямаше да съм от най-доходоносните клиенти на Зире.

— Не си го слагайте на сърцето, сър. В Соси едва ли има мъж, който да задържи вниманието ми.

Чадро я изгледа косо и каза:

— Бих могъл да опитам все пак.

Тя се усмихна и го погали по бузата. Пенрик, решил да сложи край на този проточил се флирт, наведе глава към генерала и му пошушна конспиративно на ушенце:

— Няма смисъл. По това време на месеца съм принудена да си взема няколко дни почивка. — Така, това трябваше да реши проблема, без да засегне чувствата на генерала. Той тъкмо се отдръпваше доволен, когато Мира добави: — Макар че знам няколко приятни начина да заобиколя това затруднение. Стига мъжът да се остави изцяло в ръцете ми.

„Мира!…“

— Не се сещам за по-приятна участ — промърмори Чадро — от тази да се оставя на вашата милост, сора Мира. — И вдигна отново ръката на Мира към устните си за нежна целувка и на Пен изведнъж му хрумна, че уж ниското самочувствие на генерала е добре отрепетирано представление също като неговото. А и човек с неговата външност със сигурност имаше силна мотивация да усъвършенства чара си.

— Ако сте искрен — каза Мира, — значи бихте могли да ме забавлявате не по-зле, отколкото аз бих могла да забавлявам вас. И така да компенсирате евентуалните липси в договорката ни.

— О — прошепна Чадро, — искрен съм, уверявам ви.

— Тогава се разберете с мадам Зире да ни даде стаята си и обещавам да ви покажа лодийски тайни, които са превръщали дукове в роби.

Чадро скочи и тръгна с бърза крачка към Зире, която разговаряше с една слугиня при вратата на кухнята.

„Мира, какви ги вършиш? — попита паникьосано Пенрик. — Полудя ли?“

„Хайде, хайде, Пенрик — отвърна тя. Звучеше почти като Рухия, отривисто и прагматично, макар да предлагаше откачени неща. — Изтърпяхме куп твои креватни лудории през годините. Сега ти ще търпиш. Справедливо е, не мислиш ли? — След миг добави: — А и хем ще научиш нови неща. Ученият в теб би трябвало да е доволен.“

„Не можем да останем затворени в една стая с него!“

„Напротив, смятам да го затворя в една стая със себе си. Взех му мярката още през първите пет минути, Пенрик. Довери ми се. Ти няма да свалиш и една дреха, той ще е щастлив, а малкият ни проблем с финансирането на следващия етап от пътуването ще се разреши от само себе си.“

Аргументът, че смята да обере храма за тази цел, едва ли щеше да прозвучи убедително, предвид че нямаше гаранция какво ще открие в кутиите за приношения. А и му липсваше морална висота.

Найкис се наведе над рамото му и прошепна разтревожено:

— Пенрик, какви ги вършиш?

— Мира има план — прошепна той. От опит знаеше, че Мира често има планове и идеи, някои от тях откровено скандални. — Все пак тя е експертът по тази част…

Зачуди се дали да не предизвика гласуване сред десетте личности, които съставляваха неговия демон на хаоса, но по креватните въпроси гласуването често се израждаше в какофония. Просветена Рухия обикновено подкрепяше Мира в подобни дебати, Васия от Патос — също. Двете лекарки, Амберейн и Хелвия, неизменно вземаха Пенрик на подбив. Просветена Аулия от Бражар винаги гласуваше въздържала се, макар че май нямаше нищо против положителния резултат. Рокнарийката Умелан мразеше мъжете по принцип и не без основание. Рогаска не проявяваше интерес. Седонийките Литикон и Сюган, първите човешки ездачки на Дездемона, бяха станали почти неразличими след две столетия, макар Пен да подозираше, че Сюган е харесвала жени. „И аз харесвам жени, проклети да сте!“ Лъвицата и кобилата, слава на боговете, никога не се включваха в спора — като разгонващи се създания, те явно не разбираха сложния танц на човешките сексуални отношения. Откровено казано, той понякога им завиждаше, сега включително.

Чадро се върна със Зире, която подтичваше след него ококорена.

— Сора Мира — каза тя колебливо, — сигурна ли сте? Уверявам ви, че гостоприемството ми не зависи от услуги, които… не са ви по сърце.

Мира я удостои с най-слънчевата усмивка на Пенрик. Зире отстъпи и вдигна ръка към гърлото си, а разтревоженият Чадро издаде звук като човек, когото са ударили с юмрук в корема.

— Уверявам ви — каза Мира и Пен предположи, че множественото число включва всички присъстващи, — че всичко ще бъде наред.

Зире вдигна немощно ръце, сякаш да каже „ти си знаеш“, и ги поведе към стълбището. Найкис изприпка по петите им. Когато Зире отвори вратата на своята спалня, Мира попита:

— Зире, случайно да имаш копринени шалове или нещо подобно? За предпочитане подобно — коприната прави лоши възли.

— Най-отгоре в онази зелена ракла. Има и, ъъ, други неща, които може да се окажат по-удачни.

— Отлично. — Мира влезе в стаята като кралица в тронна зала. Чадро я последва с обнадеждено любопитство, досущ верният генерал на кралицата, заклел се да й служи вечно.

„Мира, това е лудост“ — оплака се Пенрик, на крачка от откровения ужас. Онези части от него, които не бяха толкова ужасени, май се канеха да наблюдават развоя на събитията като публика на състезание по стрелба с лък.

„Ни най-малко — ведро каза Мира. — Към края на кариерата си в Лоди превърнах възрастните господа в своя специалност. Наричаха ме Възкресителката. Очаквах, че доходите ми ще спаднат с напредването на собствената ми възраст, а те се увеличиха. Много задоволително.“

„Чадро не е стар!“

„Толкова по-добре“ — подсмихна се Мира.

„Като го гледам, сигурно може да ме прекърши с голи ръце. Ако разбере кой съм, ще ме убие!“

„Ако разбере ние кои сме, вероятно ще ни убие всичките. Заради заповедите си, ако не заради друго. Така че за нас рискът си остава същият.“

Богове, това направо вонеше на Рухия и нейните аргументи — оплетени като въже и също толкова подходящи Пен да увисне на тях. Често се бе питал дали Рухия е усвоила това по време на храмовото си обучение, но подозираше, че просто си е била такава. Дали това не беше знак, че демонът му се кани да вземе надмощие?

„Можеш да си върнеш контрола по всяко време — каза Дездемона, като цяло, — но не те съветвам. Така де, нали не би блъснал лакътя на опитен акробат, който жонглира с огън.“

— Сора Мира — рече задавено сащисаната Найкис. — Аз ще остана пред вратата. Повикайте ми, ако ви потрябва нещо, каквото и да е. — Тоест, ако му потрябваше някой да го спасява.

„Идеята е лоша — обади се Мира. — Този Чадро може да е от шумните. Току-виж момичето разтълкувало виковете му погрешно. Знам, че я харесваш, но наистина ли вярваш, че е способна да се намеси, без да прецака всичко?“

За това Пен не знаеше. Знаеше обаче, че иска да държи Найкис възможно най-далеч от тази зараждаща се катастрофа. В друга страна, да речем. Което, като си помислиш, беше и крайната им цел. Не биваше да забравя това и за миг. Ако събитията се развиеха катастрофално в ръцете на Мира, Пен вероятно би могъл да се спаси въпреки силните мишци на Чадро. Това би означавало да разкрие тайната на занятието си, но…

— Не — каза той. — Иди при брат си в нашата стая и остани там. — Не беше сигурен как да й внуши, че трябва да са готови за бягство по спешност, а и Чадро вече затваряше вратата пред двете изтръпнали от тревога придружителки.

Генералът врътна ключа в ключалката и се обърна към Мира с усмивка.

— Сора Мира, мога да се закълна, че камериерката ви е влюбена във вас. И нищо чудно.

Пенрик се изкашля.

— Няма такова нещо. — Или най-малкото нямаше да продължи още дълго.

— Определено ме гледаше на кръв. Готова да ме ухапе. Май ще е за предпочитане да ви върна при нея непокътната до последното косъмче.

Дездемона се обади в главата му, наполовина ухилена, наполовина съвсем сериозна: „Ако Найкис не гледаше, скъпи ми Пен, щеше ли да се притесниш толкова? Или щеше да сметнеш това за поредното си чудато приключение в нашата компания?“

Пен успя само да измърмори нещо наум.

„Защото, ако ще се хваща с теб, Найкис ще трябва да се хване и с всички нас. Или си въобразяваш, че години наред ще можеш да криеш от най-интимния си партньор какъв си в действителност?“ — Какъв е, какъв е станал, в какво се превръща… — „Защото това винаги свършва зле.“

Говореше му двестагодишен опит, натрупан през десет различни живота, така ли? Дванайсет, ако се брояха лъвицата и кобилата. Пенрик се умълча, преминал във временно отстъпление, и остави Мира да се разрови в зелената ракла.