Лоис Макмастър Бюджолд
Последният танц на Мира (6)

6.

Тъмнината ги настигна на три четвърти от пътя до границата. След кратък спор Пенрик реши да спрат в следващия хан, да вечерят и да пренощуват под покрив, вместо да плащат допълнително за нощен пробег. Мира щяла да е омачкана и непривлекателна при срещата си с граничарите, ако прекарала нощта в каретата, пътуването по тъмна доба било рядкост и щяло да повдигне излишни въпроси, а и по-добре било Аделис да представи молбата си за убежище в двора на Орбас по светло. Аделис никак не хареса идеята за това ново забавяне. За това Пенрик не можеше да го вини.

Ханът се оказа скромен и чист, но Мира се цупеше и остави Пен сам да играе ролята. За щастие представлението не трая дълго — златните монети на пътуващата куртизанка говореха вместо нея и бързо им осигуриха нощувка и вечеря в стаята им. Дездемона все още му говореше, но май нямаше много за казване.

Найкис също се бе умълчала, очевидно отвратена от снощното му изпълнение, което се бе оказало изненадващо успешно. Е, изпълнението си беше на Мира, но каква би била ползата да го изтъква постоянно? Най-много да остави впечатлението, че демонът му се кани да вземе надмощие, а това едва ли би помогнало. Явно трябваше да се задоволи с първоначалната си задача, а именно да преведе Найкис и брат й през границата. Всичко друго, включително признателността, си беше бонус, който не зависеше от него, нали така? Даже беше по-добре, че му е сърдита. Така раздялата нямаше да е толкова трудна. Нали?

Мисълта, че престоят им в Соси вероятно е бил божествен отговор на чужди молитви, също не помагаше. След като духнаха свещите и се настаниха в леглата, Пенрик насочи мислите си към въпроси от по-прагматично естество.

Във Вилнок можеше най-после да докладва в местната палата на своя орден и да опровергае слуховете за екзекуцията си в бутилковата килия в Патос. Или да потвърди слуха, че е избягал. Новините за съдбата на пратеника им би трябвало да са стигнали вече до Лоди, до дука и архисвещения, но Пен нямаше представа какво гласят въпросните новини, още по-малко дали в Лоди са им повярвали. Като нищо можеше да го мислят за мъртъв. Което подсети Пен за книгите му — как беше постъпил архисвещеният с тях? Беше ли ги поискал за себе си, или беше предал цялата колекция на дука, или, да не дават боговете, ги беше разпродал на парче?

И ако безценната му библиотека е била разпарчетосана непоправимо, за какво му беше изобщо да се връща в Лоди? Замисли се за съблазнителната идея да си остане мъртъв. Би било умен и чист начин да избяга от дадените клетви и ограничаващите правила. Само дето май не му се искаше. Сърце не му даваше да зареже репутацията си на учен, която беше градил десет години, а пък нали всеки учен има нужда от богат меценат. Обикновените хора нито разбираха, нито биха платили за услуги като неговите, не и без да видят непосредствена полза за самите себе си.

„Ами, имай го предвид за в бъдеще“ — измърмори Дез, принудена да търпи безпокойството му. Сякаш имаше друг избор, освен да се примири с него, така както той се примиряваше с нея.

„Дез!“

Само дето не успя да го докара възмутен.

 

 

На следващата сутрин потеглиха сравнително рано, въпреки забавянето, докато приведат Мира в най-добрия й вид, което окончателно изнерви Аделис. Накрая, следвана от слугите си с еднакви табарди и маски, Мира се качи в каретата и потеглиха отново на път. Оставаха им само двайсет и пет мили. Още една смяна на конете щеше да е достатъчна, ако не се броеше онази в пограничното село, където трябваше да освободят седонийската карета и да наемат орбийски транспорт. Без съмнение на висока цена, но пък услугата беше гарантирана. Местните, и от двете страни на границата, бяха превърнали съдирането на три кожи от пътниците в щастлива традиция.

Вече бяха сменили конете и им оставаха още десетина мили до границата, когато Аделис, напрегнат като струна, обърна глава.

— Коне. Галопират след нас.

— Сложи си маската, преди да надничаш през прозореца, мамка му! — повиши глас Пен. Аделис го изгледа ядно, но се подчини. Найкис стрелна Пен с поглед, стресната от тази нетипична за него ругатня, и подаде глава през другия прозорец.

— Кавалеристи. Шестима — докладва тя.

Аделис изпсува.

— На Копелето зъбите и на Майката кръвта. Това е Егин Чадро. Дошъл е да ти отмъсти, Пенрик!

— Каретата ще може ли да ги надбяга до границата? Ако предложиш още пари на кочияша? — попита Найкис.

— Абсурд — каза Аделис. — Много сме далече от границата. След още миля ще ни настигнат. Ще трябва да се бием. — Откопча канията на ножа си, а меча остави на седалката. Извади лъка от вързопа, сложи му тетивата и подготви оскъдния им запас от стрели. После погледна навъсено Пенрик. — И преди сме се справяли с толкова противници, с общи усилия. Ще направиш ли пак някоя магийка, Пенрик? Ти ли ще вземеш лъка, или да го дам на Найкис? Или те е страх да не си изцапаш рокличката?

Пенрик пропусна обидата покрай ушите си. Искаше му се да мисли бързо, но в главата му изникваше единствено носталгичният образ на тихия кабинет над канала в Лоди.

— Достатъчно е един да оцелее, за да предупреди граничарите. Те ще повикат подкрепления и ще ни сгащят за нула време.

Аделис стисна зъби.

— Значи ще се постараем да няма оцелели.

Пенрик се замисли за потенциалния хаос. Това дар от неговия бог ли беше? „Ако е така, да знаеш, че не го искам, господарю.“

— По този път има много хора. Някой случаен очевидец също би могъл да предупреди граничния пост. Или цяла карета с очевидци. Едва ли можем да разчитаме, че такава кървава битка ще остане тайна. — Плъзна се към Найкис и също погледна през прозорчето. Конниците бяха скъсили разстоянието и през тропота на копитата, дрънченето на сбруите и скърцането на каретата се чу силен вик. — Чакай.

— Какво? — викна Аделис вбесено. — Ти побърка ли се? — Стисна устни. — Или най-после си решил да ни предадеш? За какво толкова си говорихте с Чадро часове наред снощи?

— Не за това, уверявам те — повиши на свой ред глас Пенрик. — Чуй.

Виковете се превърнаха в думи:

— Сора Мира! Спри! Моля те!

— Не мислиш ли — бавно продължи Пенрик, — че ако беше разбрал за дегизировката, щеше да крещи нещо друго, например: „Спри, за да ти резна гърлото, Джуралд, лъжливо копеле такова“?

Найкис вдигна вежди.

— Мислиш ли?

— … освен ако не хитрува. Толкова ли е хитър генералът, Аделис?

— Може би. — Аделис посегна към дръжката на меча. — Може би.

— Защото ако още вярва, че съм Мира, сигурно ще успея да ни измъкна със сладки приказки от тази ситуация. — Каквато и да беше ситуацията. — Да му върна останалото злато или нещо такова. — „Нали така, Мира? Нали?“

Отговори му тежко и красноречиво мълчание.

Пен се опита да я умилостиви. „Прекрасна Мира, истината е, че не оцених по достойнство усилията ти, за което се извинявам и обещавам да ти се отплатя по-късно… стига да има по-късно. А и ако ни убият тук, на този път, къде ще прескочите? Тоест, знам, че Чадро ти харесва, но едва ли по този начин!“

Дездемона изсумтя. „Възхитителен мъж, но не притежава бърз и гъвкав ум. Не е като теб, младежо.“

— Можем да се бием, ако от разговора не излезе нищо — каза Найкис и преглътна, — но не можем да говорим, ако първо сме се сбили. Нека Пенрик си опита късмета.

Аделис изскърца със зъби, но все пак кимна неохотно.

— Права си.

Пен също кимна и каза:

— Ти остани в каретата, Аделис, и седни в ъгъла да не те виждат. Маската може да заблуди човек, който не те познава, но не и такъв, с който си седял на една маса. Ако нещата тръгнат зле, ще се опитам да пратя два коня към вас. Или да срежа каишите на водещите коне в нашия впряг, или нещо друго от сорта. Стигне ли се дотам, бягайте и не поглеждайте назад.

— Няма нужда да ми даваш професионални съвети, Пенрик — изръмжа Аделис, — нито ти на мен, нито аз на теб.

Ухилените конници ги обградиха, единият посегна към стреснатия кочияш, друг улови юздите на впряга. Виковете им да спрат звучаха бодро, а не заканително. Каретата намали, кочияшът протестираше на висок глас, но не оказа съпротива. Чадро се появи в галоп и обърна запенения си кон така, че да блокира вратичката. Ноздрите на бедното животно бяха зачервени и издути. Чадро не изглеждаше много по-добре от коня си, но пък излъчваше екстаза на победител в състезание по надбягване. Дишаше тежко, а грозното му лице лъщеше от пот.

Пен направи свещения знак, потупа пет пъти устните си с палец, пое си дълбоко дъх, усмихна се и се наведе през прозореца.

— Скъпи Егин! — извика с надеждата че звучи изненадан. — Какво правиш тук?

— Мислех, че ще те заваря да си почиваш при Зире. Не очаквах да потеглиш толкова бързо. Снощи идвах да говоря с теб, но ти вече беше тръгнала.

— Както споменах, поела съм ангажимент, а вече се забавих твърде много.

Чадро се смъкна от коня, подаде юздите на един от войниците и вдигна поглед към нея.

— Мира, би ли се поразходила с мен? Имам да ти казвам нещо, но то е само за твоите уши.

Пен се поколеба, но точно тогава Мира най-после се обади: „О, да му се не види. Тази пиеска съм я играла и преди, толкоз често, че съм им загубила бройката. Дръпни се, просветен глупако. Не мога да гледам как се дъниш.“

Пен с облекчение й отстъпи кормилото, макар че остана нащрек, готов да си го върне при нужда. Тя слезе от каретата право в услужливите ръце на Чадро, много по-изящно, отколкото би могъл да го направи Пенрик. Усмивката й беше признателна и топла. Прегръдката на Чадро беше разбираемо гореща и Пен побърза да хване ръцете му, преди да са се насочили към някоя от подплънките. Тук нямаше удобни шалчета, каиши и креватни табли, които да озаптят генерала, а костюмът на Мира беше замислен да заблуди окото, но не и ръцете.

Мира хвана Чадро под ръка и го поведе настрани, далече от наострените уши и любопитните погледи на останалите. Близо до пътя имаше стар чинар и Чадро спря под шарената му сянка. Сухи листа прошумоляха под краката им. Генералът се обърна към Мира и хвана ръцете й. Пен сведе поглед към сериозното му грозно лице — беше поне с половин глава по-висок от него дори без сабото. Чадро вдигна поглед като човек, коленичил пред олтар.

— Какво трябва да направя, за да останеш с мен, Мира?

— Не мога да остана. Обясних ти, че пътувам, и защо.

— Да, зная, че беше напълно откровена с мен…

„Опа… ох!“

— Но пътуваш, за да отидеш при мъж — продължи той. — Защо, вместо това, не останеш при друг?

— Вече съм решила.

Той сведе глава.

— Предполагам, че онзи щастливец ще ти даде само част от богатството си. — Пое си дълбоко дъх. — Ами ако аз предложа нещо повече? Омъжи се за мен и всичко мое ще бъде твое.

— О, Егин — въздъхна Мира. — Мислиш ли, че и преди не съм получавала такива предложения, от други велики мъже?

„Лъжеш и мажеш с голямата баданарка, нали?“ — помисли си Пен.

„Не. Казвам чистата истина.“

Мира потупа с пръст Чадро по големия крив нос, приятелски, но и дистанциращо. После каза:

— Когато стигна до Орбас, ще трябва да избирам между двама дукове.

Което, осъзна Пен, беше самата истина. Макар че дукът на Адрия не беше показал никакви признаци, че го иска в леглото си. И толкова по-добре.

Чадро преглътна, смутен. Но не за дълго, защото явно не беше човек, който лесно се предава, иначе не би се издигнал до настоящия си чин.

— Но едва ли някой от тях ти предлага женитба.

— Да. И в това е предимството им.

— Не е нужно да плаваш сама в бурните води. Аз мога да бъда твоето пристанище. Твоята скала.

— Ти си войник, Егин. Служиш на императора, не на мен. Лош късмет в някоя битка и скалата ми ще се превърне в прах. Или в пръстта на пресен гроб.

— Вдовицата на един седонийски генерал получава щедра пенсия.

— И да заменя булчинската рокля за вдовишка дреха? Харесвам те много, но перспективата не ми допада.

„Ама този тип наистина не знае как да ухажва жена“ — подхвърли развеселено Пенрик.

„Млъкни — смъмри го Мира. — Много е сладък.“

Пен се вгледа в грозното лице и се опита да види онова, което явно виждаше Мира. И за свой ужас успя.

— За какво си мечтаеш дълбоко в сърцето си, Мира? Мога да ти дам много и съм готов да го положа в краката ти.

Тъжно и нежно, Мира се усмихна.

— Искам свободата си.

Чадро мълча дълго, обмисляйки думите й. Накрая кимна едва доловимо.

— Аз държа на думата си. Искаш ли поне да те изпратя до границата?

— Това би било чудесно.

Чадро й предложи ръката си и двамата тръгнаха заедно към каретата.

— Ако онзи твой дук се окаже недостоен, ще ме потърсиш ли?

— Да.

— Още си млада, на колко — двайсет, двайсет и три? Може да си промениш мнението след време. Имаш много време пред себе си.

„Представа си нямаш колко — помисли си Мира. — Аз си нямах представа колко.“ Беше царувала в Лоди преди повече от век все пак.

— Ще ме искаш ли, когато стана на трийсет? На четирийсет? — Усмихна се сухо. — На двеста?

— Да — простичко отговори Чадро.

— Жестоко е да ти давам празни надежди.

— Жестоко е да не ми дадеш никакви.

— Не бих казала.

„Това е мъчително“ — изпъшка Пен.

„Мда. Миличките постоянно си въобразяваха, че са влюбени в мен. Повечето бяха влюбени само в пишките си.“

„Но не всички?“

Тя въздъхна мълчаливо.

„Да, не всички. Сигурно щях да отстъпя пред един, но туморът в матката ме изпревари. Умрях, преди да навърша четирийсет и пет. — После изведнъж живна. — Приятно е да знам, че още мога да ги закача на въдицата си.“

„Да, Мира, а сега откачи този и го върни във водата, ако обичаш.“

„Опитвам се — нацупи се тя. — Но той е така очарователно упорит.“

— Двама дукове, а? — каза Чадро и изпъшка пораженчески.

— Човек трябва да се възползва от всяка възможност.

— Някои възможности май идват твърде късно. Или твърде рано. — Той спря и я обърна към себе си. — Онази вечер правихме много неща, но целувка така и не получих.

Пен едва успя да мушне ръка помежду им и да разпери пръсти върху гърдите на генерала, преди Чадро да притегли Мира към себе си, да се повдигне на пръсти и да притисне устни към нейните. Пен остави Мира да му отвърне с нежност, но и непорочно, нищо общо със страховитата й изобретателност в спалнята през нощта. Нищо чудно, че бе въртяла мъжете на малкия си пръст. Добре че беше избрал малките подплънки, които се криеха под щедрите дипли на синьо-зелената рокля. Войниците взеха да дюдюкат и да свиркат. Пен лесно си представи ококорените погледи зад маските в каретата.

— Свободата също може да се превърне на прах — прошепна Чадро.

— Знам — отвърна Мира.

— Твърде млада си за толкова мъдрост.

— А ти си твърде стар за толкова глупост. Но си мил, а това е съкровище, по-ценно от злато. Дано жената, която дариш с добротата си, бъде достойна за нея. — С тези думи Мира се измъкна от прегръдката и Пен забърза към каретата, ужасѐн от мисълта, че някоя уличаваща част от подплънките му може да се изхлузи, размекната от жегата. Чадро го последва с тъжна усмивка и помогна на Мира да се качи по стълбичката, после стисна за сбогом пръстите й и затвори вратата на каретата.

Пен се тръшна на седалката срещу Найкис и Аделис, като едва си поемаше дъх. Отвън долетяха приглушени команди и когато потегли отново, каретата имаше ескорт от шестима въоръжени кавалеристи.

Аделис изглеждаше готов да се метне отгоре му и да го удуши.

— Какво стана?!

— Генерал Чадро любезно предложи на сора Мира да я придружи до границата, за да бъде тя в пълна безопасност.

— Какво? — ахна Найкис. — Ти как го извъртя това?

Аделис се обърна рязко да погледне през прозореца, сякаш да е сигурен, че все още се движат в правилната посока.

— Заслугата е изцяло на Мира, уверявам те.

Найкис се взря в него с тревога, която дори обшитата с пайети маска не можеше да скрие.

— Къде свършва Мира и къде започва Пенрик под това твое хубаво лице?

Пен се сети за Сюган и Литикон, които почти се бяха слели след толкова години, както и Васия, впрочем, и поклати глава.

— Ако живея достатъчно дълго, кой знае. Границата може и да се заличи. — Все още задъхан, той облегна глава назад и зачака сърцето му да се успокои. Това чудо се беше оказало по-лошо и от спринтирането. — Ако преди това демонът ми не ме убие с шантавите си изпълнения. Макар че тогава проблемът няма да е мой. Утешителна мисъл.

Найкис се напрегна и понечи да се дръпне, но в теснотията на каретата това не беше лесно.

Пенрик затвори очи и си помисли: „Кълна се в своя бог, Дездемона, че ако някога пак се наложи да бъда жена, ще се превъплътя в просветена Аулия.“

„Неблагодарник!“ — викна Мира, но май не беше ядосана, а по-скоро развеселена. Намираше него за забавен, без съмнение.

Аулия се обади с тих глас: „Не знам дали да го приема като комплимент. Да не би да казваш, че съм скучна?“.

Пенрик им изпрати образ на себе си как размахва извинително ръце и се предава, при което Дез се изкиска самодоволно, преди да каже: „Ако си искал скучен живот, Пенрик, значи си избрал грешния демон на онзи път към Зелен геран“.

„Ха. Кой кого избра, ако мога да попитам?“ И как да различиш грешния демон от правилния? Всички демони бяха еднакви в началото, безформени топки хаос, промушили се в света от Преизподнята на Копелето или както там се наричаше хранилището им. Ставаха различни един от друг благодарение на ездачите си и колкото повече ездачи сменяха, толкова повече растеше разликата. Теологическият довод на Дез, че храмът не е прав да вини демоните заради влиянието на ездачите им, беше част от отколешен спор, който със сигурност нямаше да решат в карета на пътя.

Въпросната карета подскачаше и се люлееше. След няколко минути Пенрик отвори очи и събра мислите си колкото да предупреди Найкис и Аделис:

— Да не сте споменали на никого за тази случка.

— Защо, срам ли те е, просветени? — изсумтя Аделис. — Види ми се малко късно да щадиш гордостта си.

— Нито дума — каза раздразнено Пен. — Ако враговете ти в императорския двор научат, че Чадро те е придружил с почетен ескорт до границата, ще го обесят вместо теб, Аделис. А той не го заслужава. — После добави с щипка жестокост: — Или ще го ослепят с врял оцет.

Това явно уязви Аделис, защото той трепна и сведе очи. Може и да не се беше засрамил, но поне млъкна. Не за дълго, уви.

— Ако един ден се окажем от противниковите страни на бойното поле, сигурно ще съжалявам, че не са го обесили.

Последните пет мили до границата минаха в мрачно мълчание.

Генералският им ескорт ги прекара през граничния пост от седонийска страна бързо, с поклони и без въпроси. Изминаха с каретата още няколкостотин метра до потока, който бележеше държавната граница, и нагоре към поста на орбийските граничари. Там кочияшът ги остави, взе си платата и обърна конете.

Орбийците, видели впечатляващата им поява от другата страна на границата, не можаха да сдържат любопитството си. Тримата се придържаха стриктно към ролите си. Рано беше да се разкриват. Двамата маскирани слуги вървяха кротко след умопомрачителната си господарка, която даде на граничарите да разберат, без да споменава имена, че пътува с протекцията на висш орбийски лорд, който с нетърпение чака безпрепятственото й пристигане.

Единствената неприятност ги сполетя малко по-късно, след като минаха през граничния пост и бяха атакувани от трима конкуриращи се собственици на карети. Аделис, в ролята си на охранител, ги навика набързо и избра онзи, чийто впряг изглеждаше най-отпочинал и бърз. Чак след като се качиха в новата карета Чадро, който ги наблюдаваше от другата страна на долчинката, махна на Мира за сбогом. Тя му помаха в отговор и му прати въздушна целувка, а генералът обърна коня си и потегли, смъкнал безутешно рамене.

Бяха на миля от пограничното селце, пътят се виеше напред, а зад тях всичко беше спокойно, когато Аделис най-после хвърли широкополата шапка и карнавалната маска на пода на каретата, преви се на две и скри лицето си в шепи. Раменете му се разтресоха, но дали защото плачеше, или защото се канеше да повърне, Пенрик така и не разбра. По малко и от двете, вероятно. От тримата Аделис беше поел най-големия риск по време на бягството и маската, която ги гледаше от пода с празни очи, едва ли беше единствената, която е носил.

Найкис стисна мълчаливо ръката му. Явно усещаше, че е по-добре да не казва нищо. Пенрик благоразумно последва примера й.