Лоис Макмастър Бюджолд
Последният танц на Мира (2)

2.

Когато Пенрик тръгна по тесните улички към храмовия площад, повел своето двучленно стадо, вече се смрачаваше. Не че Арисайдия и сестра му приличаха на кротки агнета.

На площада имаше малък фонтан и няколко каменни скамейки, подарък от благочестив доброжелател, както показваха надписите, гравирани върху тях с изящните букви на старата седонийска азбука. Пенрик избра една пейка в дъното, под клоните на голямо дърво, и ги прикани да седнат, за да изчакат да се стъмни.

Найкис извади последния хляб от чифлика и го раздели между тримата. Аделис повдигна леко периферията на шапката си и огледа критично площада, без да спира да дъвче.

— Градската стража едва ли ще ни остави да седим тук след вечерния час — отбеляза той. — Ако Соси е като другите гарнизонни градове, значи стражарите са в постоянна война с младите войничета от казармите и ще обикалят улиците, вместо да дремят някъде на завет.

— Значи ще са заети другаде и няма да се занимават с нас — предположи обнадеждено Найкис.

Пенрик си представи как изглеждат тримцата отстрани. Седнали на пейка в тъмното като дебнещи пройдохи, които само чакат да оберат някоя къща. Което, като си помислиш, беше самата истина. Ако ги арестуваха, щяха да нощуват безплатно в затвора, но по-късно щяха да платят за краткотрайното удобство по друг, крайно неприятен начин.

Рехава навалица от местни хора се беше събрала под колонадата при входа на храма. Дръпнаха се да направят място на двама дякони, които излязоха, отвориха широко вратите и запалиха лампи високо от двете страни на входа. Скоро след това по една от страничните улички се появи погребална процесия — двама слуги в ливреи носеха фенери на дълги прътове, шестима мъже с мрачни лица превиваха рамене под носилката с покойника, а след тях прииждаше шумна група роднини в импровизирани траурни одежди. Вместо да влязат в атриума на храма, всички спряха при входа. Слабото сияние на свещения огън се разгоря и светлината му се разля през вратите. След още няколко минути друга процесия се появи от друга улица. Тяхната носилка беше отрупана с гирлянди от цветя. Двете процесии се събраха пред входа, нащрек, след което подравниха носилките и ги вкараха рамо до рамо в храма.

Появи се и взвод от градската стража. Половината влязоха вътре, другите застанаха на пост пред затворените врати. Откъм свещения атриум се чу погребална песен, изпълнена от пет гласа, и отекна зловещо в каменните стени. Песните, спомни си Пенрик, се считаха за особено подходящо приношение към боговете, понеже бяха дар на чист дух. Навалицата под колонадата не се пръсна. Хората сякаш се подготвяха за дълго чакане. Пенрик не можеше да реши дали това е добре, понеже им позволяваше да се смесят с тълпата, или зле, заради допълнителните стражи, които нямаха друга работа, освен да оглеждат площада и да стигнат до логичния извод, че странниците на скамейката нямат място тук.

След дълго напрегнато мълчание Найкис най-после каза:

— Ще ида да разбера какво става.

Загърна се с вдовишкото си наметало и тръгна към колонадата. Аделис и Пенрик се напрегнаха едновременно, но хората пред входа на храма изглеждаха кротки, а от тях тримата Найкис най-малко се набиваше на очи. Найкис се заприказва с някакви жени по края на навалицата. Твърде дълго си приказваха, скоро реши Пен. Накрая Найкис все пак тръгна обратно към тях, дискретна тъмна фигура на фона на поръбените със светлина сенки при входа. Махна им да й направят място и седна помежду им с въздишка.

— Ще продължи цялата нощ. — Двойно погребение след двойно самоубийство. Истинска трагедия. Младеж и девойка от два враждуващи рода се влюбили и понеже не им разрешили да бъдат заедно в живота, решили да се съберат в смъртта.

— Голяма глупост — каза Аделис. Пен стисна устни, за да не му напомни, че едва преди десетина дни самият той беше склонен да потърси този изход от тегобите си.

Найкис вдигна рамене.

— Явно са били много млади. Така или иначе, магистратите и свещените в Соси наредили на двете семейства да се молят цяла нощ за душите им. Както и за прошка, задето са ги подтикнали към самоубийство с глупавата си вражда. Хората, изглежда, смятат, че до сутринта роднините на двамата покойници или ще са се помирили, или окървавеният храм ще е пълен с трупове. Останах с впечатлението, че на магистратите не им пука особено кое от двете ще се случи.

— Е. — Аделис се почеса по тила. — Явно ние няма да спим в храма. — Свъси вежди. — А не искам Найкис да спи на улицата.

С това Пенрик беше съгласен. Самият той предпочиташе да намерят убежище някъде нависоко. Благодарение на Дездемона виждаше в тъмното и търсенето нямаше да го затрудни, но виж, да накара другите двама да тръгнат с него, при това без да вдигат издайнически шум, нямаше да е лесно. Нощта беше безлунна и в по-голямата си част тесните улички тънеха в непрогледен мрак. Всички почтени граждани вече бяха по домовете си, значи по улиците бродеха само граждани от другия вид. Вярно, всеки негодник, проявил глупостта да посегне на обучен в храма магьосник, го чакаше ужасна изненада, а и Аделис едва ли щеше да се даде лесно. Но щеше да е много по-добре, ако престоят им в Соси мине без произшествия.

„Благодаря ти“ — измърмори Дездемона.

„Мда.“ Седония беше красива страна, помисли си Пен, но упорито се опитваше да го убие. На някакъв етап Дез можеше да се окаже безсилна пред поредното предизвикателство и тогава те… не, тя щеше да загази сериозно. Колкото до неговите проблеми, те най-вероятно щяха да са останали в миналото.

Но към настоящия момент си бяха съвсем реални. Пен поведе спътниците си към лъкатушните улички. На повечето места паветата бяха сухи, но на други бяха влажни и хлъзгави. Той държеше Найкис за ръка, а тя — Аделис, така че Пен да ги превежда покрай най-опасните препятствия. Къщите бяха в характерния седонийски стил с високи слепи стени около вътрешни дворове, а малкото прозорци и балкончета по фасадите бяха на горните етажи. Колкото и да се оглеждаше, Пен не видя нито стълби, нито дори асми, по които да се изкатери човек.

„И без това не си достатъчно силен да се катериш — измърмори неодобрително Дез. — Току-виж пак ти прилошало. И без да тичаш, моля.“

„Вече съм по-добре. Гърдите не ме болят. Свършила си страхотна работа.“

„Ласкателството няма да ти помогне“ — отвърна тя не съвсем откровено, но поне се поуспокои.

Оранжево сияние се лееше иззад следващия ъгъл. Пенрик надникна предпазливо. Светлината идваше от два източника — обикновен фенер със свещ, закачен на скоба над една врата, и доста по-ярка маслена лампа в ръката на един от двамата войници, които стояха пред вратата. Младши офицери, прецени Пен по униформата и поведението им, капитани или лейтенанти. Аделис би разпознал чина им от половин поглед. Вторият войник взе да хлопа нетърпеливо по вратата.

— Ей! Отвори, Зире! Не дръж най-добрите си клиенти на улицата!

Последва още тропане. Накрая вратата се открехна със скърцане и някаква жена подаде глава през прага.

— Затворено е, господа. Елате утре вечер.

— О, все пак ще ни пуснеш да влезем, нали? — настоя офицерът. Явно беше подпийнал.

— Затворено е, защото перем. Освен ако не искате да търкате спално бельо, изчезвайте.

— Толкоз много гореща пара не е за изпускане — рече пияният офицер и понечи да награби жената и да я целуне. Тя му избяга без усилие и без видимо да се засегне.

— Да, може да си натопиш главата в мръсната вода и да я държиш там, пък дано станеш малко по-умен — отвърна жената. — Или по-чист. Което се случи първо. — Другарят му избухна в гръмогласен смях. — Та, както казах, освен ако не сте перачките — тя подаде глава и огледа улицата, — тази вечер вратата ми е затворена за вас.

Офицерите се примолиха още малко без успех, след което най-после си тръгнаха. Гласовете им долетяха отново откъм следващия ъгъл — цинична шега и остър отговор. Жена на средна възраст, повела две по-млади, които мъкнеха големи торби, отблъсна на бърза ръка пиянските задевки на офицерчетата и продължи към къщата с фенера, под чиято светлина стопанката бе спряла да ги изчака.

— А, добре. — Жената на входа им махна да побързат. — Най-после.

Перачката вдигна ръка да спре придружителките си.

— Да, тук сме, в този безбожен час. Но ще ти кажа направо, Зире, че или ще ни платиш двойно, или изобщо няма да влезем. Пък нека твоите момичета сами си попарват оплесканите чаршафи. — И потръпна театрално.

Зире въздъхна.

— Да, да, колкото кажеш. Няма как да си въртим занаята, докато не решим проблема с тази изпратена от Копелето напаст. — Потупа с палец устните си в бърза извинителна молитва, сякаш имаше вероятност богът да е чул думите й и да се е засегнал от пренебрежението й към двусмислените му дарове.

Пенрик, схванал ситуацията, се ухили. „Слава на Копелето, наистина!“ Прошепна на Найкис и Аделис:

— Изчакайте тук. Може би има начин да ни осигуря подслон за тази нощ.

После вирна брадичка и свърна зад ъгъла, без да обръща внимание на прошепнатите им възражения: „Какво?“ от Найкис и „Не можем да вкараме Найкис там!“ от Аделис.

— Мадам Зире? — подвикна той с най-сладкия си глас, докато тя затваряше вратата след намусените перачки.

— Съжалявам, затворено е — отвърна тя, а Пенрик пристъпи в светлината на фенера. Жената вдигна очи да го погледне и се ококори. — Много съжалявам, наистина!

Той й отвърна с топла усмивка. Така де, проститутките бяха от подопечните на Копелето. Както и пиратите, помисли си Пен, макар че с тях едва ли би се справил толкова лесно, нищо че беше заклет в ордена свещен.

— Не идвам да се възползвам от услугите ви, а да предложа своите. Може ли да вляза и да поговорим?

Тя примигна.

— Досега не сме имали младежи, но нищо не пречи да пробваме. Имаш ли опит? Не че е задължително да имаш всъщност. Бих могла да те обуча. — И му се усмихна дори.

Пенрик се изкашля, за да заглуши кискането на Дездемона.

— Аа… не този вид услуги. Разбрах, че сте изправени пред злощастна епидемия от лични паразити. И преди съм помагал с отстраняването им в къщи като вашата. Аз съм храмов магьосник, просветен… Джуралд. — Направи свещения знак, чело, устни, пъп, слабини, сърце, по една точка за всеки от боговете, и потупа още веднъж устните си за Копелето.

В очите й припламна интерес. Беше много красива жена на средна възраст, осъзна Пен сега, когато я гледаше отблизо. Роклята й не беше провокативна, ако не се броеше широкият зелен колан с пришити перли, който стягаше кръста й и подчертаваше приятно бюста.

— Твърде хубав си за просветен — възрази тя.

— Бих могъл да поспоря, привеждайки научни аргументи, но ще е по-бързо, ако просто ви демонстрирам уменията си. А вие ще прецените сама. — Озари я отново със слънчевата си усмивка. — Ако не се справя задоволително, няма да ми дължите нищо.

— А какво ще ти дължа, ако се справиш?

— Нищо особено, просто подслон за мен и двамата ми… — направи бърза сметка наум — слуги. Само за тази нощ. Замръкнахме в Соси без, ъъ, ресурсите, които се надявахме да получим тук, и се налага да импровизираме.

Жената присви очи.

— И защо не отидете в храма, о, просветен свещенослужителю?

Не му беше трудно да си представи какво вижда жената — рошав мръсен мъж, облечен като селяк и вероятно смърдящ подобаващо. Нищо общо с представата й за свещен.

— Дълга история. — Която трябваше да измисли по най-бързия начин. — Имаше корабокрушение, а после… — И тогава си даде сметка, че разполага с по-добра. — Както сигурно знаете, храмът има друга спешна работа тази нощ покрай кръвната вражда между два местни рода.

— О — каза тя. — Да. Млади и глупави. Макар че старите глупаци са за бой. — Изсумтя. — Няма да кажа, че са си получили заслуженото, защото никой не заслужава да загуби детето си, но дано си научат урока сега, от боговете, след като отказаха да се вслушат в хората. Целият град е вдигнал ръце от простотиите им. — Отстъпи назад и отвори вратата.

Пенрик й благодари и отиде да доведе Найкис и Аделис.

— Аз съм пътуващ магьосник-свещен, вие сте ми слуги и наскоро сме претърпели корабокрушение… някъде — прошепна той на скороговорка. — Затова нямаме нито багаж, нито пари. Разбрахме се да отърва къщата й от, ъъ, насекоми в замяна на подслон за през нощта.

— Какви насекоми? — попита Найкис.

— Дървеници — натъртено каза Аделис.

— О? Аз пък, от разговора й с перачката, реших, че са срамни въшки.

Пенрик преглътна кикота на Дездемона, докато Найкис минаваше наперено покрай него.

— Може да са и двете, но аз съм бич божи и за едните, и за другите. И помнете, че сте слуги. Уморени кротки слуги. Охранител и слугиня. Които не приказват много.

— За първото си прав — изръмжа Аделис и тръгна след сестра си. — Корабокрушение? Нали знаеш, че сме на осемдесет мили от най-близкия бряг?

— Ходили сме дълго — сопна му се Пенрик. Аделис явно мразеше актьорските превъплъщения, но ролята на охранител все щеше да му пасне повече от тази на вдовица. Стига да положеше поне малко усилие.

На прага Пенрик направи отново свещения знак и промърмори:

— Петимата богове да благословят и пазят този дом. — „Както и нас.“ Грижливо оскубаните вежди на стопанката литнаха нагоре. Дали пък не започваше да вярва поне малко на историята му?

Жената се обърна, взе един прът с кука от скобата му на стената, откачи с негова помощ фенера, затвори решително вратата и я залости.

— Вече няма нужда от фенер — измърмори тя. — Това обикновено го върши портиерът ни, но в момента е зает да носи вода. — И даде знак на гостите да я последват.

Къщата сигурно беше принадлежала на богато семейство, преди да се преквалифицира в бардак. Широки коридори и големи стаи. Архитектурата й беше типичната за тази страна — каменен градеж, малък атриум при входа с мозаечен под и по-голям атриум с галерия на втория етаж, която водеше към редица стаи. Малка оградена със зид градина приютяваше кухнята, пералното и банята в отделна постройка. Градината си имаше собствен кладенец и в момента около него се въртяха хора, вадеха вода и я носеха към кухнята да заври под строгите нареждания на перачките. Общата атмосфера беше напрегната и изнервена. Сърбяща някак. Доста по-различна от обичайните вечерни сбирки, провеждащи се в тази градина, предположи Пен.

Диагностикът в него попита:

— Кога точно се появи настоящият ви проблем?

Зире вдигна рамене.

— Преди месец някъде. Подозирам една група търговци. Или са били те, или новите войничета от казармите. Във втория случай момчетата без съмнение ще ни върнат подаръка.

Аделис примижа — явно си представяше казармената страна на проблема. Пенрик се зачуди дали да не сподели с домакинята им няколко идеи как дипломатично да обезпаразитява клиентите си — трикове, които беше научил в Мартенмост, когато го повикаха да се справи с проблем от подобно естество в един тамошен бардак. Това бе положило началото на едно изумително обучение, каквото не би могъл да си представи дори в планинските кантони на своето детство. Завързал бе много и интересни приятелства. И бе опознал доста по-добре куртизанката Мира от Адрия, отдавна мъртвата пета ездачка на неговия демон, която обитаваше главата му заедно с останалите представителки на странното си сестринство. Подозираше, че много скоро отново ще търси съвет от нея.

Външните паразити не изискваха деликатния подход, необходим при отстраняването на вътрешните. През годините двамата с Дез бяха натрупали толкова опит, че вероятно биха се справили само с разходка из къщата, но Пенрик реши да добави щипка зрелищност за пред съдържателката на дома, колкото да проличи, че наистина е направил нещо. Което беше в противоречие с обичайния му стремеж към максимална дискретност. Но имаха нужда жената да повярва, че му е задължена. В този ред на мисли, един ден, когато му останеше време, трябваше да измисли как да направи магиите си видими за обикновения наблюдател… някакво светлинно шоу, да речем. Може би уличните жонгльори знаеха номера, които да вземе назаем.

„Пенрик — прошепна Дездемона. — Виж.“

Вътрешното му зрение се наложи върху външното и той се огледа, решил, че Дез е видяла безпризорен дух. Тези тъжни отломки от изгубени души се срещаха често и Дез се беше научила да не отвлича вниманието му с тях, иначе хората наоколо започваха да се чудят защо Пен постоянно отскача пред невидими препятствия. Но напрегнеше ли вътрешния си взор, Пен виждаше и душите на живите вътре в телата им като зловещо завихрен нимб от светлина и живот. Винаги бе смятал, че едно така интимно божествено зрение не би трябвало да се дава на обикновен човек, но се беше научил да го използва по времето, когато беше практикуващ лекар. Твърде много практика, която, уви, не го беше направила безгрешен в професията. Както можеше да се очаква, Аделис грееше в тъмночервено, цветът на потиснатия гняв. Пен се беше научил да цени тази негова недвусмисленост, колкото и дразнеща да беше понякога. Стрелна със срамежлив поглед Найкис и я видя синя от изтощение с тъмнозелена нишка на тревога — като бодлива тел, която Пен с радост би премахнал, ако знаеше как, но не знаеше.

„Не — каза Дез. — Погледни мадам Зире. Лявата гърда.“

Жената грееше в нормалната цветна смесица, биеща към синьото и зеленото, но Пен веднага видя черното петно хаос на посоченото място. Това познато му смъртоносно яйце… „О!“. Преглътна. „О, Дез, защо трябваше да ми го показваш…“ Това беше другата причина да мрази вътрешното си зрение. Цялата тази непоносима болка, която се изливаше от хората около него… Как понасяха това знание боговете и светците?

„Туморът още е капсулиран. Има надежда — каза Дез и за негово облекчение накара смущаващия образ да избледнее. — Иначе не бих ти го показала. Може по-късно да я прегледаш.“

„Може.“ Пен вдиша дълбоко и с мъка насочи вниманието си към външния свят. Мадам Зире вървеше след спътниците му и ги гледаше с навъсено подозрение — Найкис носеше торбата с малкото им вещи и медицинската чанта на Пен, а Аделис беше смъкнал шапката ниско над очите си и стискаше под мишница навито на руло одеяло, което отвсякъде приличаше на наръч скрити оръжия.

— Дали първо да не заведем слугите ми в стаята, където ще ни настаните? — предложи Пен. — Много са уморени.

— Ами… добре — каза замислено Зире. Взе свещ от една маса до стълбището, запали я от друга и ги поведе към малка галерия над входния атриум. Влязоха в една от стаите и стопанката запали още две свещи на една полица, както и две стенни лампи с огледала, които усилваха светлината, после изгледа косо Пенрик. — Тази става ли?

Стаята изглеждаше мръсна и Дез побърза да докладва: „Доста оживено е тук. Умницата те изпитва.“

— Ъъ… чисто ли е? — попита Найкис и спря на прага.

Пенрик махна с ръка и познатата топлинка се разля приятно по тялото му, както ставаше всеки път, когато Дез изхвърляше порция хаос.

— Вече е.

— А. Благодаря ви, просветен Джуралд. — Явно поне Найкис нямаше нищо против да влезе в роля. Усмихна се и прекрачи уверено в стаята, а Аделис я последва.

Ако се съдеше по кривата й усмивка, Зире бе по-впечатлена от реакцията на Найкис, отколкото от театрото на Пенрик.

Найкис остави чантата и протегна ръка с торбата. Повечето дрехи вътре бяха мръсни.

— Може ли да се присъединя към перачките ви, мадам? Малкото дрехи, които спасихме при корабокрушението, отдавна имат нужда от пране.

— Разбира се. Слез, когато си готова.

Женски глас извика Зире някъде отдолу и тя се намръщи.

— Идваме след минутка — каза й Пен и тя кимна и излезе с бърза крачка към поредната домашна криза.

Пен затвори вратата след нея. На умивалника имаше леген и кана и той се възползва от възможността да наплиска лицето си и да си измие ръцете, като същевременно каза на спътниците си:

— Аделис по-добре да стои в стаята. И трябва да уточним историята си. Къде е потънал корабът ни?

— Гарванов нос е най-логичното място — предложи Аделис.

— Добре. Значи аз съм потеглил от Тригони с идеята да заобиколя до… — Пенрик си представи картата на крайбрежието, — до Тасалон. След злополуката не съм искал да се кача отново на кораб, а и никой капитан не би ме взел заради суеверието, че магьосник на борда носи лош късмет.

— Което се е доказало на практика — измърмори Аделис.

Пенрик не му обърна внимание и продължи:

— И затова сме поели по суша. Вие двамата сте с мен от скоро. Което ще ви позволи да отговаряте с „не знам“ на повечето въпроси, свързани с моя милост.

— Наел си ни в Тригони — предложи услужливо Найкис. — Искали сме да се приберем в Седония, затова сме се съгласили да ти слугуваме почти без пари. Пак ли ще сме съпрузи?

— От доста време се представяте за такива. Добре ще е да го променим. Брат и сестра?

Найкис, коленичила на пода да сортира мръсните дрехи, кимна.

Аделис скръсти ръце и го изгледа скептично.

— А ти защо пътуваш?

— По работа на храма — бързо отвърна Пенрик. — Която, естествено, не съм обсъждал с вас. Вие смятате, че съм…

— Шпионин? — подхвърли с широка усмивка Найкис.

— Идиот? — предложи Аделис.

— Лекар — попари полета на въображението им Пенрик. — Повикали са ме да лекувам някаква важна персона. Е, относително важна, да речем. Макар че обикновено е достатъчно да кажеш „по работа на храма“ и да погледнеш любопиткото отвисоко.

— Което само потвърждава някои мои отколешни подозрения относно храмовите служители — изсумтя Аделис.

Пенрик махна с ръка и се наведе да помогне на Найкис с дрехите.

— Не — каза тя и го плесна през ръцете. — Дез каза да не вдигаш тежко.

— Вече съм много по-добре — възрази Пенрик, но се изправи с празни ръце. — Е, аз да се хващам на работа. Колкото по-скоро започна, толкова по-бързо ще приключа. Вече едва се държа на крака. Не буквално — побърза да добави, когато Найкис го погледна разтревожено.

Аделис й помогна да стане и да прихване купчините дрехи под мишници, после отвори вратата.

— Ще гледам да донеса някаква храна — каза Найкис.

— И да не се спънеш по стълбите — подметна след тях Аделис. — Или в езика на Пенрик.

 

 

Пенрик накара мадам Зире да го заведе във всички стаи на долния етаж. В къщата имаше удивително малко дървеници, но Пен накара Дез да унищожи пътьом всички бълхи, мухи, молци и яйцата им във всяко кьоше, шкаф, ракла и дреха, в добавка към основната им въшлива мишена. Почти всички обитатели на дома се бяха събрали в градината и пералното да помагат с прането, което позволи на Пен, застанал в тъмното отстрани, да ги освободи от неприятните им спътници повече или по-малко едновременно. „Направо да ти се стопли сърцето“ — припя щастливо Дез на път към съвършения баланс. Пен, завладян от нова идея, отхвърли любезно предложението на мадам Зире да го представи на клиентите и се дръпна още по-назад в сенките.

Подпрян със скръстени ръце на една колона в края на атриума, той подхвърли:

— Вие, за щастие, нямате паразити.

— Наистина ли можеш да видиш това? — Явно още хранеше съмнения. Като всеки предприемач, и тя без съмнение се беше сблъсквала с измамници и шарлатани и сега само чакаше Пен да се издаде.

Той кимна.

— Да поговорим някъде? Насаме?

Устните й се дръпнаха в закачлива усмивка и тя поизправи рамене, готова за втората част от очакваната измама.

— Ела.

Заведе го в спалня на втория етаж, богато обзаведена и очевидно нейна, после отключи вратата на малък частен кабинет. Писалище, пера и мастилница, рафтове със счетоводни тефтери за сметките и данъчните справки, каса със здрава ключалка… явно това беше личното й пространство. Зире запали няколко свещи и махна на Пен да се настани на една табуретка, завряна до стената, а самата тя обърна стола на писалището и седна срещу него.

Пенрик сложи ръце между коленете си. Никак не му беше приятно да влиза отново в ролята на лечител…

— Мадам Зире. Знаете ли какво има в лявата ви гърда?

Тя ахна и ръката й се вдигна инстинктивно към точното място. „Мда, знае“ — промърмори Дез.

Зире преглътна, вдигна брадичка и каза с тъжен глас:

— Смъртта ми. Рано или късно. Същото проклятие уби по-голямата ми сестра… накрая.

Пенрик отлично знаеше за какво говори. Кимна.

— Натрупах опит с тези неща, докато се обучавах за лекар във, ъъ, в родната си страна. Туморите са различни. Онези, които вече са се разпрострели като дървесни корени, се оказаха свръх силите ми, но има и други, капсулирани като яйце, и тях понякога… успявах да ги премахна. — Уви, така и не бе успял да убеди колегите си лекари, нито пациентите, които те му водеха твърде късно, в значимостта на тази критична разлика, видима само за неговите очи.

— Как… да ги премахнеш?

— С помощта на слаби и многократни приложения на топлина… или горене, ако щете, вътре в засегнатата плът. Макар напоследък да си мисля, че изгарянето със студ би било по-щадящо за пациента.

— Изгаряне със студ? — Тя го зяпна. — Това е откачено.

— А, Седония е топла страна, все забравям. Да, възможно е да изгориш нещо със студ. — Изправи гръб, протегна пръсти и се съсредоточи. Мъничко зрънце град се образува във въздуха пред него. Пен го остави да порасне до размерите на яйце и го подаде на мадам Зире.

Тя взе ледената бучка и устните й се разтвориха изненадано. Това беше първата видима горна магия, която Пен правеше пред нея. Когато жената вдигна глава да го погледне, изражението й беше напрегнато до скъсване — шок, страх и надежда се бореха за надмощие, както и съмнения от съвсем нов вид.

— О — прошепна тя. — Значи наистина си магьосник. А изглеждаш толкова млад.

Той кимна. Нямаше смисъл да се прави на обиден, още повече че не беше.

— На трийсет съм, но няма значение. Искате ли да ви помогна? Да опитам?

Зире присви очи и стисна устни отново, явно сметнала, че най-после е засякла уловката.

— Колко ще ми струва?

— Това — нищо. Не на последно място защото… и е важно да разберете това… не мога да ви дам никаква гаранция, че ще оздравеете или че туморът няма да се върне. Понякога и това се случва. — И често се връщаха по-лоши отпреди, унищожаваха фалшивата надежда безмилостно като пожар. — Въпреки това предложението ми остава. Но щом питате, наистина имам нужда от нещо. Налага се да напусна Соси под чужда самоличност, така, че никой да не ме познае. Аз, както и слугите ми.

Тя се умълча, после попита:

— И защо е тази потайност?

— Работа на храма. — Не беше докрай лъжа. Архисвещеният на Адрия го беше прехвърлил за тази задача към дука, а той му беше възложил да доведе генерал Арисайдия и всичко бе произлязло оттам… и излязло от контрол. Докато не се бе озовал тук, пришпорван от обстоятелства, които не беше планирал. Нито той, нито друг простосмъртен човек, поправи се неохотно той.

„Да знаеш, че като свещен, заклел се пред бога на лъжите, стремежът ти да се придържаш към истината е странен“ — подхвърли Дез.

„Това е заради учения в мен. Млъкни.“

Въпреки демонстрираната досега подозрителност обаче мадам Зире прие последното му твърдение с лекота и дори кимна с уважение.

— Е… и какво правиш със заболяване като моето? — И махна отново към гърдата си.

— Както вероятно сте забелязали, най-дълбоките магии не се виждат с просто око. Ще ми е по-лесно да въздействам на тумора, ако позволите да ви докосна.

— Сега ли? — Изглежда, бе очаквала някаква подготовка. Някаква церемония или нещо подобно.

Пен бе твърде уморен, за да изнася представление.

— Колкото по-бързо започнем… — „Толкова по-бързо ще приключим.“ Вдигна ръка към нея с разперени пръсти. — Ще боли, да знаете.

— Е, болката поне ще докаже, че нещо се случва, нали? — Зире смъкна горната част на корсажа си с почти лекарска липса на свенливост, което очертаваше интересен паралел между съответните им занятия, и се наведе към него.

„Дез, зрението, моля.“

Вътрешното зрение се включи веднага. Пен постави пръстите си върху меката кожа, намери тъмното петно и накара центъра му да засмуче студ, точно както го беше направил с леденото зърно преди малко. Зире затаи дъх, но изтърпя стоически усилващия се студ, само стисна силно полата на коленете си. От опит Пен знаеше, че някои жени са способни да понесат силна болка в пълно мълчание, и сега се запита дали и Найкис не е от тях. Когато ледът стигна до външните граници на петното, Пен прекрати процедурата и се облегна назад.

Зире вдиша рязко и чак тогава си позволи да изстене.

— Това ли беше?

— Първата процедура. Утре ще я повторим, за да съм сигурен. Доколкото това е възможно. А по-късно ще трябва да направя разрез и да отстраня мъртвата тъкан, за да се избегне некроза и инфекция. — И да натъпче участъка с толкова горна магия, колкото плътта можеше да поеме, но тази част щеше да остане невидима за пациентката.

Тя кимна и си оправи дрехата. Пен с облекчение забеляза, че дишането й постепенно се нормализира.

— Усещам го — каза Зире. — Това е добре, нали?

— Най-вероятно ще се подуе и болката ще се усили през нощта. Важно е да ми казвате какво усещате. Това ще ми помогне… — „Да се ориентирам какво съм направил“ едва ли беше най-подходящият начин да завърши изречението.

— Е… имаш ли някаква идея как да се преобразите до степен никой да не ви познае и как бих могла да ви помогна аз? Магията няма ли да свърши работа?

— Уви, това го има само в приказките. Добре би било, ако можех да се превърна в птица и да отлетя. Дори мантия-невидимка не мога да сътворя, но открих, че друг вид наметала могат да свършат горе-долу същата работа. — Пое си дъх. — Най-добре ще е да започнем от простичките неща. Дали случайно не ви се намира от онова женско бельо, което навремето наричаха „подплънка за дупе“?

— О! — Тя го измери с поглед и лицето й грейна с чиста радост за пръв път, откакто се бяха видели. — О, да. Разбирам какво имаш предвид… О, обожавам маскарадите.